сряда, 27 февруари 2013 г.

Венецианските и генуезките владения на Изток до 1332 г.


Средновековните търговски гиганти Венеция и Генуа започват проникването си в Източното Средиземноморие още на един твърде ранен етап, стремейки се да овладеят контрола върху морските пътища, свързващи Изтока със Запада и по този начин да монополизират големите приходи от оживения търговски обмен, който протича между тези части на света. При това се оказва, че много често тази „търговска” експанзия на двaта могъщи северноиталиански градове-държави съвпада с целите на кръстоносните походи и двете взаимно се допълват. Кръстоносните походи на Изток в своя „класически” етап през XI-XIII в. на свой ред могат да се характеризират като общо-католически движения, организирани от папството за борба с „враговете на вярата” (това понятие в случая може да включва мюсюлмани, еретици, „езичници” или „схизматици”). Прокламираната най-висша цел на кръстоноснoто движение е отвоюването и запазването на политическия контрол на Запада върху „Гроба Господен”, намиращ се в „Светия град” Йерусалим, но...пътищата към реализацията на този идеал са многобройни.

Развитието на корабоплаването в общоевропейски аспект след XI-XII век чрез въвеждането на редица нови открития, които го обогатяват и улесняват използването на този вид транспорт, го превръщат в предпочитаното средство за осъществяването и на двете „западни” експанзии – търговската (или икономическата) и военната, която на свой ред се свързва най-вече с кръстоносното движение. Така контролът върху морските маршрути в Източното Средиземноморие от Азовско море на север до делтата на Нил на юг постепенно придобива изключителна важност за западноевропейците и те повеждат ожесточена борба, за да го овладеят. Тяхната победа в тази необявена, но сурова война, която преминава през много етапи и перипетии, се превръща във факт след превземането на Константинопол от войските на Четвъртия кръстоносен поход през 1204 г. и изваждането по този начин от съревнованието на най-силния конкурент на Запада по това време – Византийската империя, която има многовековни традиции в мореплаването и контрола върху важните търговски пътища в тази част на света. След разгрома, който понася от кръстоносците и венецианците през 1204 г., Византия никога не успява да се съвземе като същата военноморска или търговска величина и западните сили доминират източните морета повече от век без да имат не само равностоен, но дори и бегло доближаващ се до тяхната мощ съперник. Въпреки това господството им не остава съвсем необезпокоявано. Най-показателният пример за последното е фактът, че съвзелите се от разгрома ромеи от т.нар. Никейска империя в крайна сметка успяват да се завърнат в Константинопол и да възстановят Византия през 1261 г. Един от най-важните политически ходове на никейските императори в тази „реконкиста” е да противопоставят на първоначалния едноличен латински „господар” на Егея – Венеция, нейният единствен равностоен като военноморски капацитет и потенциал италиански съперник Генуа. По този начин никейците се стремят да спечелят съюзник не само за да завладеят Константинопол, но и за да си върнат контрола над морските пътища и островите в Егея (това е първоначалната им цел, за бъдещи планове относно възстановяване на византийските позиции в Черно море и Източното Средиземноморие можем само да гадаем). Единствени съществени успехи в това отношение обаче постига само император Михаил VIII Палеолог (1259-1282), който действително успява да възвърне известна част от егейското крайбрежие и острови под имперската власт. Но след края на неговото управление византийският флот запада, а властта на империята над морето постепенно и безвъзвратно отслабва.

Така в края на XIII и нач. на XIV в., лишени от равностоен съперник, Генуа и Венеция не само запазват старите си, а завладяват все нови и нови пристанища и острови за сметка на Византия или други местни владетели. Географската карта на новите им придобивки недвусмислено показва стремежа им към придобиването на прекия политически контрол върху най-важните бази на презморската търговия в района и осигуряването по този начин на безопасни маршрути за нейните търговци от метрополиите в Северна Италия чак до Кавказ и Азовско море. Икономическите последствия от тази латинска „таласократия” имат широк обхват и според един от най-добрите съвременни изследователи на проблема - Мишел Балар, се изразяват във включването на Балканите и Егея в една „подчинена” икономическа система, която е предназначена да задоволява нуждите на Запада от храни и суровини. Балар смята дори, че през XIV в. в района се налага един своеобразен „колониален” търговски ред, при който местните страни получават занаятчийските продукти на Запада – предимно сукно, в замяна на суровини, а пазарите са доминирани без равностойна конкуренция от италианските търговци - едно съждение, с което всеки, който е запознат с историята на района, няма как да не се съгласи.

Един показателен пример за политическата експанзия на Венеция и Генуа е Егейско море. В началото на XIV в. двата градове-държави по своеобразен начин си „поделят” сферите на влияние в Егея, като колониите и завоеванията им географски следват два алтернативни маршрута за достъп до Проливите и Черно море. Докато венецианците доминират западната половина на Егея с големите острови Евбея (Негропонте), Крит (Кандия) и зависимото от тях Дукство на Архипелага (известно още и като Херцогство Наксос по името на главния му остров), генуезците предпочитат да се настанят по линията, начертана от източния маршрут, където първи техният гражданин Бенедето Закария успява да установи властта си като византийски васал в Хиос и по част от малоазийското крайбрежие. След 1332 г. са овладяни и други бази по същия маршрут като о. Лесбос и пристанището Енос, а в един момент генуезците оспорват Родос на хоспиталиерите и, най-известният пример, о. Тенедос на венецианците. Тези владения същевременно са използвани и като междинни бази за търговия със Сирия и Египет. Необходимо е да се добави, че в този период италианските търговци, освен собствените си колонии, показват определени предпочитания да използват като основни бази за дейността си в Леванта местните християнски държави, като това проличава и в политиката, водена от техните републики. Обяснението за този факт е, че там те срещат по-малко пречки, отколкото в мюсюлманските източносредиземноморски държави и съответно по-лесно се сдобиват с необходимото им влияние, като тази констатация важи най-вече за тези политически формирования, чийто управленчески елит е доминиран от католици, като Кипърското кралство и Родос.

Що се отнася до Черно море, то там за разлика от Егея, сме свидетели на нещо като "неравен старт" в надпреварата. Докато Венеция в продължение на повече от половин век (от 1261 до нач. на XIV в.) е ограничавана от пропуск до Евксинския понт, тъй като се намира във враждебни отношения с възстановената Византия, която контролира тесните проливи на Дарданелите и Босфора, даващи единствения достъп до този затворен воден басейн, генуезците са съюзници на Империята и могат да си плават из него, където си поискат. Едва след първите десетилетия на четиринадесетото столетие, когато установяват по-нормални отношения с Константинопол, венецианците получават възможността да преминават през Проливите и да се завърнат в района. Но за борба за установяване на тяхна доминация тук е вече късно - генуезците са се разпрострели и укрепили твърдо навсякъде, където е било възможно и дори обединените сили на техния основен конкурент и местните владетели се оказват недостатъчни, за да ги изхвърлят от силните им и процъфтяващи колонии. Все пак опити за намаляване на влиянието им - къде успешни, къде не толкова, има - и то немалко, но те са преобладаващо след 1332 г., когато превъзходството на Генуа просто е unmatched. Именно за периода на 20-те и 30-те год. на XIV в. с най-пълна сила важи изказваното от някои мнение, че Черно море на практика е било "генуезко езеро".

Може да се заключи, че при запазването на политическото статукво от първите две десетилетия на XIV в. икономическата и политическата супремация на Венеция и Генуа над морските маршрути на изток изглежда непоклатима. Така търговската експанзия на Запада в източносредиземноморския трафик, започнала още през XI-XII в., за която споменах по-горе, към 1332 г. привидно е завършила с пълен успех.

Карта на венецианската част от Латинската империя според договореностите между участниците в превземането на Константинопол от втората половина на 1204 г. (вз. от Н. П. Соколов "ОБРАЗОВАНИЕ ВЕНЕЦИАНСКОЙ КОЛОНИАЛЬНОЙ ИМПЕРИИ", с. 400-401):


понеделник, 25 февруари 2013 г.

Мамелюци и еничари



Традициите на близкоизточните народи и в частност на арабите в използването на роби-войници датират от дълбока древност. Фактите, свързани с тази широко разпространена някога практика, са извънредно интересни и имат доста допирни точки с българската история, макар и аз в действителност изобщо да не съм срещал публикации на български по въпроса, като изключим, разбира се, такива, свързани с темата за еничарите (чиято популярност продължава да ражда и до днес популярни лафове и сравнения, като някои от тях са не особено адекватни исторически). Мисля, че си струва тази празнина някой ден да бъде запълнена...

Още във времената на Абасидите и Омаядите робите-войници са били сред най-елитните бойни сили в дворовете на мюсюлманските владетели от Маракеш до Хорасан. В този ранен период тези роби като че ли са били основно... славяни - или "сакалиба", както са ги наричали арабите. Земите на Северна и Средна Европа явно са били достатъчно крупен износител на роби, за да може толкова много здрави и млади мъже да стигнат от там чак до далечния Арабски халифат. Гвардията на халифа на Кордова в Испания се е състояла главно от славяни и именно там те са се сблъсквали нееднократно с викингите от Дания и Норвегия по време на опустошителните им набези в Средизeмноморието. Дали пък някой път, като врагове на бойното поле, в Испания или Северна Африка, не са се срещнали стари познати от граничните земи между славяните и скандинавците, примерно бивши съседи ободрит и викинг от Южен Ютланд? А казват, че глобализацията била ново откритие...

Майтапът настрана, такива пътувания с тогавашните средства за придвижване са отнемали месеци, ако не и години, и са били извънредно опасни. Въпреки това хората са ги извършвали. Интензивността на робския трафик от Северна Европа на юг наистина едва ли е била толкова голяма, колкото онази, най-известната в историята, дето се извършва по-късно между Африка и Америка, но все пак явно е била достатъчно значима. Знаем, например, че една от първите славянски държави в историята е основана от франкски роботърговец - Само, чиято фактория е била базирана в тогава дивите и покрити с неизбродни лесове (помните ли израза "вдън гори Тилилейски", който се среща често в старите славянски приказки?) земи на дн. Чехия. Само е извършвал "греховния" си от наша гледна точка бизнес през периода на т.нар. "Тъмни векове" (наричани така, защото за тях се знае наистина малко и основното инфо се заключава в зверски кръвопролития, пълна варварщина и почти пълното изчезване на всякакъв спомен от римската цивилизация); по-късно, при Шарлеман (известен по нашите географски ширини като Карл Велики) и неговите наследници, робският трафик, минаващ през Западна Европа на юг към Пиринеите и Африка, постепенно "пресъхва". За сметка на това, другият известен още от тези времена маршрут (който на свой ред се разделя на две части - по течението на р. Днепър (известният "Путь из Варяг в Греки")и по течението на р. Волга от Скандинавия през Черно и Каспийско море към Персия и Леванта) си "работи" чак до най-нови времена. В Константинопол е било възможно да си купиш черкезка робиня от североизточното Черноморие дори и в началото на миналия (20) век.

Египетският историк Мустафа Зиада дава интересни подоробности относно произхода на една робска армия - мамелюците, която успява да завземе властта в неговата родина и да я управлява самостоятелно от ок. 1250 до 1517 г. - а и след това, макар и вече под османски сюзеренитет, та чак до времената на Великата френска революция и Наполеон Бонапарт (корсиканеца Буонапарте). Когато тази вечер спрях погледа си върху неговия материал, вече знаех, че мамелюците са роби, които са внесени в Египет от северните брегове на Черно море - основно чрез посредничеството на венециански и генуезки кораби. Знаех, че продажбата им в такъв необичайно голям брой по това време се дължи на скорошното завоюване на най-западния край на евразийските степи от монголите - от армията на т.нар. "Улус на Джучи". А Джучи е бил най-големият син на Чингис хан, първороденият от неговата жена Борте, която като млада била отвлечена от враждебното на Чингис племе на татарите (според друга версия - от меркитите) и изнасилена от похитителите си. След известно време Чингис успял да победи татарите и да си върне жената, но малко по-късно се родил Джучи. Легендарният му с победите си баща изпитвал съмнения относно бащинството си и вероятно заради това му дал властта над онези земи, които, общо взето, били разполоежени "най на майната си" от неговата родина и сигурно, от монголската му перспектива, са му изглеждали най-малоценни. Сред тях между другото била и нашата родина. Все пак ордата на Джучи - татарите (вероятно неслучайно именно тази част от монголите остава известна под това име, което живее и до днес в близки до нас географски ширини (а дори и у нас!) - макар че още Чингис хан избил по-голямата част от истинските татари - така че това е нещо като отмъщение на историята за онова клане) става известна като "Златната орда" - "Алтън орда" и си е не друго, а най-мощната държава в Европа за доста дълъг период от време. Знаех, че "най-омразни" на татарите в новата им родина били не други, а "нашите" съюзници куманите и затова те били безмилостно тъпкани, избивани и масово продавани като роби - но и че това пък е било причината управляващите родове на България (все пак частично) и най-вече на Египет да имат куманска кръв (като в периода на мамелюците Египет дори е бил наричан "страната на турците" - кипчаците напълно оправдано са се смятали за едно от великите турски/тюркски племена). Знаех, че след изчезването на куманите тяхното място в лова на роби (като жертви) заели черкезите - и затова историята на мамелюците се дели на два периода: на "куманска" и на "черкезка" династия.

Но не знаех, че "мам'люк" на арабски означавало "бял роб". Думата била измислена, за да се отличават от черните роби, които също не липсвали и в Машрика, и в Магреба още от времената на Мохамед. Не знаех или не бях обърнал внимание, че освен в Египет мамелюци се срещали често и из други мюсюлмански страни в Близкия изток и че, освен на кюрдите Аюбиди, били предпочитаната гвардия и на селджукските султани в Коня (Икониум) - предтечите на днешна Турция и идолите на първите османци. Знаех обаче, че еничарите са били бели, били са роби и са били войници - "най-страшната пехота за времето си". При съпоставянето на тези факти е явно, че разликата между мамелюците и еничарите не е особено голяма - е, вярно, че мамелюците са били предимно конници, но традициите в начините за воденето на война като всичко останало се променят с времето и с техническите нововъведения. Пехотата става доста по-важна като войскова част в Европа към края на Средните векове, когато еничарите си спечелват международна слава. За разлика от тях, мамелюците не са били събирани от държавата с "кръвен данък", но пак са били роби, а и приликата нараства при положение, че, ако не ме лъже паметта, за мамелюци в Египет са били най-търсени именно 8-12-годишни момчета, за да могат да бъдат възпитани "ефикасно" в специално построените за целта казарми като "съвършени воини". Само измежду мамелюците и еничарите - "личните роби на султаните" са могли да се избират най-висшите държавни сановници и така тяхното незавидно на пръв поглед положение всъщност им е предоставяло в един момент възможността да се издигнат повече и да притежават по-голяма власт от всички останали жители на страната, в която са се намирали. И еничарите, и мамелюците са издигали и сваляли емири, султани и дори халифи...

И така, ако всичко това е вярно, не е ли лъгал навремето Хаджи Бекташ (или който и да било там ранен османски държавник, чието име може и да е останало непознато за нас) и не е ли обикновен пропаганден трик въведеното от него название "ени-чери", т.е. "нови войски"("признавам му" обаче "откритието" на девширмето, което улеснява доста намирането на необходимите роби и го прави неизмеримо по-евтино...)? Изглежда, че няма нещо кой знае какво ново в тях...