Една балканска война през 1303 г. - събирането на войските

След еднодневния престой и преспиването в доста ветровитата (както, според някои от местните, показваше и името й на слабопознатия за французите влашки или български език) Ветреница, на закуската, която беше поднесена от слугите само на маршала и кастелана в малката зала на замъчето, домакинът, месир Жерве, имаше лоши новини за своя гост. Пратеникът му, който бе препускал чак до Салона и обратно, се бе върнал с вестта, че граф Томас III д'Отреманкур още не е потеглил и ще изчака отряда от Ахая, но в пристанището междувременно бе пристигнал кораб от Кларенца. Именно той донесе лошата новина, че миналата седмица, съвсем скоро след потеглянето на месир Николас от Андравида, при нещастен случай бил загинал един от най-силните франкски барони в Отвъдморските земи. Ставаше въпрос не за кой да е, а за онзи, когото двамата му сюзерени, принцеса Изабо* и крал Шарл II д'Анжу, наричаха "моят най-благороден граф на двореца и господар на прекрасните острови Кефалония, Закинтос и Итака", месир Рикардо Орсини**. Граф Орсини бе действително един от най-старите и богати франкски князе в Утремер и смъртта му без съмнение бе удар по каузата на латините, особено във време на война. Както се оказа, той, въпреки напредналата си възраст, облякъл броня и, възседнал бойния си кон и вдигнал копие, си разменял приятелски удари с един от своите рицари в полето пред Кларенца. Схватката обаче се разгорещила и при един от сблъсъците копието на неговия васал попаднало в центъра на щита на графа, счупило го на две и след това го ударило в бронята в областта на гърдите. Ударът бил толкова силен, че го свалил от коня. Сърцето на стария рицар не издържало и той предал Богу дух. Месир Николас бе още повече покъртен от всички други от печалната вест, тъй като графът на Кефалония му бе не само съюзник и приятел, но и тъст: вече осма година той бе щастливо женен за красивата му дъщеря Гилерма. Така отрядът им, към който се присъединиха кастеланът Жерве заедно с още един рицар и двама сержанти, потегли от Ветраница в по-скоро мрачно настроение, предизвикано най-вече от скръбта на маршала.

Салона, която древните гърци някога бяха наричали Амфиса, бе приветливо градче с варосани в бяло къщи, което се гушеше в сянката на планински върхове и на стръмната скала, върху която се извисяваше непристъпният му замък. Салонският замък, който понякога наричаха и "Сола", бе не само отлично защитен, но и много голям и красив и гледката му предизвика неволна въздишка на завист от страна на месир Николас. По някаква случайност той идваше тук за пръв път, макар и вече да бе срещал домакина другаде. Граф Томас посрещна сърдечно знатния си морейски гост и даде голям пир в негова чест. На угощението, на което изобилстваха ястията от дивеч, той се похвали с добрите възможности за лов в своите владения. В околните планини имаше обширни гори, които бяха частна собственост на графа и в които се въдеха не само сърни и елени с отлични рога, но и рисове, вълци и дори мечки. По това време южните склонове на Пинд още не бяха напълно обезлесени и из ридовете около развалините на митичния Делфи често отекваха роговете и копитата на ловните дружинки на графовете д'Отреманкур. Някои твърдяха, че в района се срещали дори леопарди и сочеха като доказателство прекрасната кожа, опъната на централно място в залата на замъка; на стената зад графския стол. Николас бе изкушен от разказите на месир Томас и не би се отказал да половува в местните гори, но за съжаление не трябваше да се бавят много, тъй като по последни вести дукът вече бе събрал войската на Атина и се придвижваше на север. Затова още на другата сутрин те потеглиха към планинските проходи, които свързваха графство Салона с останалите земи на Атинското княжество. 

Воините, които следваха сир Томас д'Отреманкур, също бяха само конници и наброяваха общо сто седемдесет и шест души, от които тридесет и девет рицари. По външен вид и въоръжение салонците напълно приличаха на хората на Сент Омер, като единствената по-съществена разлика бе, че между първите имаше и тридесетина конници-власи. Тази народност се срещаше доста рядко в Морея, но в тукашните планини ги имаше в изобилие. Маршалът не познаваше добре бойните качества на власите, освен на онези от тях, които бяха българи (българите бяха известни като добри бойци още от времената, когато бяха победили и пленили император Балдуин). Затова той не успя да избегне лекото съмнение в погледа и изражението, докато гледаше високите им кожени калпаци и обърнатите им с космите навън кожуси без ръкави, които те не сваляха и в най-голямата жега. Забелязвайки го, графът, който яздеше до него, побърза да го увери, че власите в отряда му са не само добри бойци - най-вече с дълги и къси копия, но че и някои от тях са благородници и че си носели брони в дисагите, но ги обличали само преди битка. Плюс това, месир, отбеляза той, по-нататък ще срещнем още много като тях; в моите земи, слава на Господ и Неговата Майка, има само едно многобройно влашко племе, но в северните владения на дука, както и в онези на лукавата деспина Анна Палеолог, и особено в тези на сирачето Йоан, които без друго се наричат "Велика Влахия", има стотици влашки катуни, които принадлежат на десетки техни многолюдни и силни родове и племена. Влашкият начин на живот е странен и не изглежда подходящ за християни, но тъй като непрестанно са на път, търсейки храна за своите стада, те са се разпространили из цяла Сарматия чак до Бохемия и Полония на север и до Венеция на запад. Макар да не живеят уседнало и да се обличат странно, власите всъщност са християни, а най-доброто доказателство за това е, че езикът им произхожда от латинския, който се говорел в Старата Римска империя. Поради последното те лесно се научават да общуват с французите и още по-лесно - с италианците. Николас изрази учудването си от споделените факти, които му бяха неизвестни и пожела да научи повече за власите. Томас започна да му разказва това, което знае. Най-интересна се стори на маршала полупрошепнатата информация, че някои от влашките жени всъщност били амазонки и режели дясната си гърда, за да могат да опъват тетивата на лъка и да се сражават наравно с мъжете. Графът твърдеше, че въпреки отрязаната си гърда тези жени били истински фурии в леглото и можели да се справят с няколко мъже наведнъж както там, така и на бойното поле. Някои пък изпитвали отвращение към общуването с мъже и живеели само с кучетата на катуна - огромните влашки вълкодави. Николас не знаеше какво да мисли за тези разкази, макар че видя няколко големи рунтави кучета, които следваха влашките конници. Но амазонки като че ли нямаше, освен ако влашките жени не си пускаха и мустаци и бради също като мъжете...

Така, в сладки приказки и без много-много да пришпорват конете, двамата пълководци прекарваха приятно времето си, докато яздеха из планините на древната Фокида. По пътя на север от Салона те преминаха последователно през разположеното в тучна зелена долина селище Гравия и изобилната със скали и урви местност, в която се издигаше силната крепост Сидерокастрон (това име означаваше на гръцки "Железният замък"). От тук пътят ги изведе в долината на р. Сперхей, където, в далечината, на един приличен на подкова хълм със стръмни склонове се белееха стените на Неопатра. Крепостта Неопатра беше важна не само защото пазеше плодородната долина на Сперхей, а и поради това, че чрез ключовото си местоположение контролираше най-важния път към Велика Влахия, която някога много отдавна древните елини бяха наричали със забравеното днес име "Тесалия". Когато най-накрая пристигнаха там, се оказа, че дукът вече е минал с войската си от тук предишния ден и оставеният от него кастелан в Неопатра посрещна уморените от прехода воини с информацията, че господарят му ще ги чака по-натам по пътя за Влахия. 

Тук маршалът получи за пръв път възможността да види и поднесе почитанията си на невръстния Йоан, наследникът на влашкия престол (граф Томас вече го беше виждал и се познаваше горе-долу добре с него от предишните си посещения в Неопатра). Здравият полу-франкски, полу-ромейски замък и долният град на Неопатра всъщност се намираха на границата с владенията на дука и именно тук бе настоящата столица на Велика Влахия. Йоан, който, без да бъде дук, принадлежеше към гордата ромейска фамилия Дука и бе вторият с това име владетел на Влахия***, се оказа чернокосо и стройно момче, което бе необичайно добре възпитано и разговорливо за възрастта си. То посрещна отряда заедно със свитата и възпитателите си още при влизането им в замъка. След като слязоха от конете си, Йоан поздрави учтиво на гръцки "благородните господа" Николас и Томас и по-изтъкнатите им рицари, които на свой ред му се поклониха. Момчето им направи добро впечатление като се опитваше да говори с тях на френски и се извиняваше, че още го учи и не го е овладял съвсем добре. Йоан беше искрено впечатлен от красивите им оръжия и коне и цяла вечер ги разпитваше за битките, турнирите и двубоите, в които са участвали, а те на драго сърце му отговаряха, учудени донемайкъде от това нетипично за един грък поведение, пък бил той и още дете.

След като почиваха едно денонощие в Неопатра, графът на Салона и маршалът на Ахая най-накрая настигнаха дук Ги в една местност близо до крепостта Домоко, на пътя между Ламия и Фарсала, където някога Юлий Цезар бе разбил войските на Помпей и си бе отворил път към императорския трон на могъщия Рим. При срещата им вече се свечеряваше и войската на дука се разполагаше на лагер, за да пренощува. Докато се приближаваше, месир Николас успя да я огледа цялата и остана удивен от нейния размер. Както се оказа после, на тържествената вечеря, която дукът даде в собствената си палатка, за да приветства знатните си гости, които водеха последните очаквани подкрепления, числеността на армията му, заедно с новопристигналите отряди, възлизаше общо на над четири хиляди души. Франкският елит между тях бяха 290-те рицари (предимно от френски произход, но също и италианци, както и двама испанци от кралство Арагон, които случайно бяха попаднали в страната - изглежда, по време на някой от пиратските рейдове на Рохер де Лурия - и служеха като наемници на дука) със златни шпори и  330те латински конни сержанти. Освен това имаше многобройна конница от земите на момчето Йоан II Дука - 600 влашки и български конници, които бяха въоръжени предимно с копия, мечове и щитове, но някои носеха и лъкове и колчани със стрели. Това беше кавалерията, а освен нея се наброяваха почти 3 000 пехотинци. От пехотата 500 бяха арбалетиери (стрелци с арбалет), водени от няколко генуезки капитани, 1500 бяха гръцки стратиоти-копиеносци, предимно от земята на Йоан, а между останалите имаше франки, гърци, власи и българи, които носеха най-вече мечове и щитове****. На Николас III де Сент Омер бе съдено не просто да остане приятно изненадан, че ще се сражава с тази колкото многобройна, толкова и добре изглеждаща армия. Той дори не подозираше за изключителната чест, която щеше да му окаже дукът, когато на вечерята в неговия шатър, позовавайки се на неговата добре позната на всички присъстващи рицарска чест, храброст и боен опит, му предложи да поеме командването на всички войски. Маршалът нямаше друг избор, освен да приеме, обещавайки не само пред събралите се благородници, но и в сърцето си, че ще ги води само към победи. 

*Изабел дьо Вилардуен, последният пряк наследник на шампанския род Вилардуен, завоеватели на Морея и основатели на латинското княжество, принцеса на Ахая от 1289 до 1307 г.

** Рикардо Орсини принадлежи към италианската благородническа фамилия Орсини. Той е граф-палатин на Кефалония и Закинтос от преди 1260 г. до смъртта си в 1303 г., а също така капитан-генерал на о. Корфу през 1286-90 г., граф на Гравина (замък във вътрешността на Апулия, от който получава името си и графството) през 1284-91 г. и баил (т.е. управител от името) на Анжуйците в княжество Ахая  през 1297-1300 г.
*** В бъдеще Йоан получава титлата "севастократор" от Андроник II Палеолог.

**** Френската "Морейска хроника" дава следния брой на участниците във войската на дука: 900 латински рицари, 6 000 влашки и български конници, "разделени на 18 батальона и командвани от 18 гръцки (в случая явно = "православни") барона" и 30 000 пехотинци. Повече от очевидно е, като знаем не само числеността на съвременните балкански и европейски армии, но и историята и големината на областите, от които са събрани въпросните сили, че посочените от хрониката цифри са многократно преувеличени. Въпреки това, смятайки, че данните на извора, безценен в много други отношения, все пак се базират на някакви реални сведения, си позволих да ги намаля с "по една нула" и така се получи онова описание, което виждате по-горе. Армия, състояща се от над четири хиляди души, е не само "адекватна", но дори и изключително многобройна и силна за възможностите на периода. Не бива да се забравя, че по това време изключително рядко се прибягва до свикването на "опълчение", а европейските военни разчитат повече на качеството, отколкото на количеството - т. напр. въоръжението, обучението и конете на един рицар обикновено са на цената на около 50 или повече "обикновени" пехотинци!

(по френската версия на "Хрониката на Морея")

Една балканска война през 1303 г. - началото

Краят на лятото в година 1303 от Рождението Господне се случи необичайно прохладен в Андравида. От морето редовно подухваше свеж ветрец, който разсейваше непоносимата жега, надвиснала над полуострова. Това божие благоволение обаче не разсейваше мрачните мисли и тежката скука в душата на маршала на княжество Ахая, маршал Николас де Сент Омер, трети с това име. Храбрият рицар жадуваше за битки и подвизи, а скоро не се очертаваше дори един приличен турнир, в който да може да покаже смелостта и бойното си майсторство. През тези подтискащи дни той често облягаше лакти на ръба на някой от каменните зъбери на крепостната стена, съзерцаваше синьозелените води на Йонийско море и мечтаеше за родината на предците си, далечното северно Кралство на франките, където, както разказваха слуховете и старите хроники в неговия замък, турнири и малки войни между отделните барони и дори между рицарите се случвали едва ли не всеки ден...

Николас излезе от меланхолията си, едва когато в Андравида неочаквано пристигнаха пратеници на атинския дук. Те носеха послание, предназначено лично за него. Приятелят му Ги, вторият с това име, който принадлежеше към знатния род дьо Ла Рош, го молеше за помощ. Щеше да има война! Най-сетне! Край на бездействието и скуката! Deus vult!

Поводът за предстоящата война бе колкото изненадващ, толкова и логичен за войнствените нрави на потомците на кръстоносците, които властваха над тази част на Романия. Неотдавна двамата братя-севастократори, владетелите на Влахия Константин и Теодор, бяха починали един след друг само с няколко месеца разлика. Само единият от тях бе оставил син, който да наследи обширните им владения. Синът, който се казваше Йоан, обаче беше непълнолетен и, след като се разболя, баща му повери грижата за него на младия дук на Атина Ги дьо Ла Рош. Дукът прие сериозно отговорността си на опекун и регент, а и той искаше да запази Влахия като буфер между своите земи и тези на императора. Междувременно хора на деспина Анна Палеолог, която също управляваше Епир като регент от името на малолетния си син, бяха използвали временния хаос в управлението на страната, за да нападнат и превземат крепостта Фанари (Фанарион). Последната не бе измежду най-важните или богати влашки домени, но контролираше излаза на един от планинските проходи, които водеха от Епир към Влахия. При нападението беше убит само кастрофилаксът на Фанари, някой си Ставрос, а останалите стражи бяха натирени в полето поживо-поздраво. Но младият дук прие тази акция не само за накърняване на интересите на своя повереник, но и като оскърбление на рицарската му чест. Та нали той бе дал думата си, за да защитава невръстния Йоан, а нима на света има нещо по-сериозно от думата на френския рицар? Ето защо той разпрати емисарите си да призоват всичките му васали, включително и най-далечните, като господаря на Салона и триарха на Каристос, който владееше една трета от остров Негропонте; изпрати и до приятеля си, маршала на Ахая Николас III де Сент Омер, и се застяга за война против коварната деспина, която искаше да отмъкне наследството на бедното сираче.

Веднага след като чу съобщението, Николас почувства как живецът се завръща в тялото му. Бурната кръв на поколения рицари и свирепи воини от рода Сент Омер запулсира в жилите му. Той дори не се замисли над факта, че имаше отговорности като маршал, а го зовяха за военни действия извън княжеството. За участието си в подобна война бе редно поне да получи разрешението на новия си сюзерен, Филипо ди Савоя. Но нали ако трябваше да чака корабът със съобщението му да стигне до Италия и да се върне обратно с отговора на принц Филипо, можеше да изпусне толкова много славни битки!?! Атина и Неопатра, и даже Епир бяха много по-близо, отколкото Италианския ботуш. А и никой не би могъл да го обвини, че не защитава държавните интереси на Ахая, като участва в похода срещу гъркинята Ана, братовчедка на сегашния узурпатор Палеолог и схизматична владетелка на Епир. С участието си той щеше да помогне на друг французин и благородник също като него (а новият принц на Ахая бе, хм, савоец...) и, най-вече, на един католически принц и потомък на славните кръстоносци в земите на схизматиците. Нима бедните французи, заобиколени с врагове от всички страни в тази далечна земя, не трябваше да си помагат, за да оцелеят? Дори савоецът щеше да се съгласи с подобна логика!

И така, alea iacta est, Николас призова своите васали и йомени и, след като ги събра в Андравида, потегли от там в последния петък на август. Времето продължаваше да бъде прохладно и подходящо за война. Малката му армия се състоеше от осемдесет и девет конника, от които тринадесет бяха рицари. По това време хората на краля на франките Филип, за когото разправяха, че бил много красив, още не бяха арестували великия магистър на Храма и неговите братя, и затова съчетанието на "петък" и числото "13" не се смяташе за злощастно. Николас бе подбрал само конници, за да стигне по-бързо до владенията на дука и да се присъедини към войската му. Добре екипирани и въоръжени, те представляваха красива гледка, особено рицарите с излъсканите си до блясък стоманени нагръдници и железни ръкавици, шлемовете с паунови пера и големите си коне, и знаменосците, които развяваха флаговете с герба на славния род на Сент Омер. Най-живописен и внушителен обаче беше маршалът, с чието украсено със златни нишки облекло и първокачествено въоръжение можеше да се купи триетажна каменна къща с двор зад стените на Андравида или дори на Кларенца. Предвождани от Николас и неговите оръженосци, всички се придвижваха в стегната формация през полята и хълмовете на Елида и древната Ахая, а, щом ги видеха, работниците по нивите и градините спираха работата си, изправяха се чинно и сваляха шапки и кърпи от главите си, за да ги поздравят. Това продължи няколко дни, докато накрая отрядът не достигна до пристанището Востица, столица на едноименното баронство. Тук те натовариха конете, припасите и себе си на един голям гребен съд с плоска палуба. Корабът, предназначен специално за тази цел, ги прехвърли през неширокото на това място водно пространство на Залива, наричан още морето на Патрас, който отделяше владенията на дука от тези на принца на Ахая. 

Бойците слязоха на сушата във Ветреница или Ветраница, малко неукрепено градче, над което се издигаше миниатюрен каменен замък с една-единствена кула. Ветреница бе част от владенията на граф Томас д'Отреманкур, трети с това име, който управляваше тази планинска и крайморска земя, чиято столица се наричаше Салона. Самият Томас бе един от най-могъщите васали на дука. Кастеланът на замъчето, придружен от двама конни сержанти, дойде да ги посрещне още на пристанището. Като разбра кои са, той ги покани да се присъединят към войската на неговия господар, която още не беше тръгнала от Салона. Николас отвърна, че с удоволствие ще пътува заедно със сир д'Отреманкур, а кастеланът веднага изпрати нарочен човек от Ветреница да съобщи на Томас да изчака маршала в своята столица.

(по френската версия на "Хрониката на Морея")

Савойският кръстоносен поход - 1

Кръстоносният поход на "Зеления граф" Амедео (Амедей) VI Савойски от 1366-67 г. е един от най-известните в българската история поради две причини. Първата (по-важната) е, че България, за разлика, примерно, от Савоя, съществува и днес като самостоятелна държава. Втората е, че въпросният кръстоносен поход, който не влиза в онези осем, приети от "официалната" (всъщност най-популярната) историография, и не е особено известен дори за повечето медиевисти, е бил насочен срещу България. По-точно - срещу Второто Българско царство по време на управлението на цар Йоан (дн. Иван) Александър (1331-1371). Или поне на това ни учат в училище. Да видим дали наистина е така:

Предводителят на т.нар. Савойски кръстоносен поход е наричан "Амедео", "Амадео" или "Амедей", които всичките са варианти на звучното западноевропейско име "Амадеус", прославено в човешката история най-вече от Моцарт (и страхотния биографичен филм за него, режисиран от Милош Форман). Неговото родно владение - графство Савоя, пък се намира почти в средата на територията на едновремешното варварско кралство Бургундия. Бургундите били свирепо германско племе, което към датата на рождество Христово живеело някъде в или около Скандинавия. По-късно бургундите се преселили на юг, като страшно много им се искало да понаграбят от богатите и цивилизовани земи на Римската империя, но за тяхно съжаление на пътя им стояли над десет римски легиона, т.е., с подкрепленията към 75 000-дна армия, която охранявала северните граници на империята, минаващи по теченията на големите реки Рейн и Дунав. До V в. тази желязна стена от легионери била непреодолима преграда за германските и другите варвари, чиито лиги течали неудържимо при гледката на богатствата отвъд реките. Накрая обаче от Далечния изток дошли хуните, които се оказали по-страшни от римляните. С тяхна помощ бургундите преминали Рейн, а после ги изоставили и изнудили римските императори да им дадат за заселване областта Сабаудия. Последната обхващала богатите земи на Югоизточна Галия, лежащи между р. Рона и Алпите. Там бургундите основали своето кралство, което не просъществувало дълго в първоначалния си вид, защото било завладяно от техните братовчеди - франките, които обитавали северозападните части на днешните Франция и Германия. Впоследствие пък и Франкската империя се разпаднала, в Западна Европа се възцарил феодалния строй и към началото на XI в. рицарят Хумберт Белоръкия основал графство Савоя. То не било от най-големите графства, макар че площта му всъщност била съвсем прилична, а местоположението му било много изгодно, тъй като се намирало на главния търговски път на Средновековния Запад, който свързвал Италия с Холандия и Англия. При това наследниците на Хумберт (когото французите по-късно прекръстили в "Юмбер") не разцепили земите си, подобно на някои други техни колеги, а напротив - лека-полека ги увеличавали, благодарение на изгодни бракове, сделки и победи на бойното поле. Така владенията им през XIV в. обхванали бреговете на Женевското езеро и части от Северозападна Италия (с център гр. Пинероло). Те били лични приятели и служители на някои френски и английски крале и на върховните феодални сюзерени на отдавна разпадналото се, но продължаващо теоретичното си съществуване Бургундско кралство - императорите на Свещената Римска империя на германската нация. Любопитно е, че последните загубили едноличната си власт над Бургундия едва по времето, когато Амедео VI наследил властта в Савоя - това било през 1343 г., когато той бил едва деветгодишен. Императорите трябвало да отстъпят на френската корона областта Дофине - друго неголямо, но богато графство в Бургундия, което набожният й последен владетел - граф Юмбер (Хумберт) продал на френския крал, за да финансира своя кръстоносен поход към Смирна.

Амедео е роден на 4 януари 1334 г. в савойското градче Шамбери, което служело за столица на неговите предци-графове. Гербът му напомня този на рицарите-хоспиталиери - щит с бял кръст на червен фон. По това време тамплиерите вече от 20 години са осъдени като военен орден и не съществуват. Поради това братята хоспиталиери-йоанити, установили главната си квартира на гръцкия о-в Родос, са - поне на теория - най-силният военномонашески орден в света. На практика техният дъщерен орден - този на Хоспитала на Св. Мария Тевтонска, е по-силен, защото разполага с повече бойци и има повече "мегдан" за разширяване в борбата за покръстването на дивите езически племена в Прибалтика, "северните сарацини". Йоанитите също като разформированите тамплиери са загубили много с превземането на Сирия и Палестина от мамелюците. Общественото мнение на Запад ги критикува, че са корумпирани и не са направили нужното за спасяването на Божи Гроб от ислямистите и че, с една дума, не стават. От друга страна, папството им е присъдило имотите на тамплиерите и те са по-богати отвсякога - факт, който рано или късно трябва да се изрази във военна експедиция срещу турците или сарацините. И, действително, йоанитите стартират успешно едно твърде скъпо за епохата начинание - изграждането на военен флот, който започва да действа против мюсюлманското корабоплаване в Егейско море и Източното Средиземноморие. Може би най-богатите и компактни владения на родоските братя - както започват да ги наричат тогава - се намират недалеч от Савоя - в Прованс, под властта на т.нар. командория на Сен-Жил. Тази хоспиталиерска провинция всъщност се простира между териториите на Авиньон и Савоя. Предците на Амедео VI вероятно имат вземане-даване с хоспиталиерите и се интересуват активно от кръстоносното движение. Новият граф наследява този интерес, който би могъл да провокира и по-близките му отношения с папството. Допълнителен фактор е и това, че папите още от началото на столетието са преместили двора си от обхванатия от революционни настроения Рим в спокойния провансалски град Авиньон, който купуват от графовете Анжу, роднини на френския крал. След прехвърлянето в Авиньон центърът на кръстоносното движение неслучайно се премества в малките, но богати околни графства. Споменахме вече за владетеля на Дофине, а освен него през XIV в. 80 % от рицарите-хоспиталиери на Родос са провансалци. Докато на запад Франция и Англия се вплитат в жестоката Стогодишна война, а градовете-държави в Италия се дърлят едни-други, обзети от про-капиталистически душевни тежнения ("борба за преразпределението на капитала"), в Прованс и Бургундия всичко си е спокойно и както преди. Нищо не се променя под знойните слънчеви лъчи на Юга: провеждат се рицарски турнири, онези, които прекаляват с бронята, получават частични или пълни слънчеви и топлинни удари, ходенето на плаж още не е дошло на мода, а местните владетели през повечето време похапват крем-брюле, пилешки кълки, свински джолан и замезват с червено-бели местни вина; прозяват се от скука и мечтаят за богатствата на Изтока, красотата на Елена от Троя и дъщерите на Саладин и славата на Годфрид Булонски и първите кръстоносци. Ето в тази обстановка се ражда Амедео, наречен по-късно "Зеленият граф".

Изглежда показателно, че Амедео влиза в първото си сражение още на 14-годишна възраст, начело на поддържниците си, които се бият с негови роднини, желаещи да го свалят от графския трон на Савоя. Шансовете на претендентите са малки, защото Амедео си е най-големия законен син на граф Еймон Миротвореца (1329-1343) и дъщерята на монфератския маркиз Йоланда Палеологина-Монфератска, която е правнучка на византийския император Андроник II Палеолог (1282-1328). По линия на покойната си майка (тя умира съвсем млада през 1342 г.) Амедео се оказва свързан с управляващата династия не само на съседното на Савоя маркграфство Монферат (то се простира горе-долу във вътрешността на Пиемонт, между долината на По и Италианската Ривиера), но и на далечната Византийска империя. Тази роднинска връзка ще изиграе решителна роля при водения от него кръстоносен поход, но да караме поред. По време на юношеството си Амедео VI редува радостите на класическото образование с военното обучение, често подкрепяно с практика направо на бойното поле. "Черната смърт", страшната епидемия от бубонна чума, опустошава Савоя от 1348 до 1351 г., но го пощадява. През 1352 г. младият осемнадесетгодишен граф за пръв път свиква цялата си армия заедно с верните си васали Амедей дьо Женева и Джовани ди Монферато и започва да воюва срещу бунтовници и други врагове в Пиемонт и Бургундия, които често са негови близки и далечни роднини. На 19 години Амедео си спечелва прозвището 'Зеленият граф", защото участва в няколко рицарски турнира със зелени пера на шлема и зелено наметало, а конят му е покрит с оцветени в зелено украси. Освен това го съпровожда и свита от 11 рицаря, облечени в зелено, всеки от тях предшестван от дама, облечена в зелено, водеща жребеца на рицара за зелените му поводи! От този момент нататък зеленото е любимия цвят на дрехите не само на Амедео, а и на неговия двор. През следващите години зелената армия разгромява войската на неговия архивраг Хюг (или Юг) дьо Женева, чичо на приятеля му и адаш Амедео дьо Женева. Савойската сила принуждава и маркиза на Салуцо да плаща данък. Така в началото на 60-те год. Савойското графство се превръща в най-силната местна държава, а могъществото й е признато и подкрепено от папския двор в Авиньон и френския крал Жан II Добрия (1350-1364). Именно в този момент на запад пристига от своето далечно източно кралство един истински монарх-кръстоносец. Начинът му на живот няма как да не предизвиква завист у по-незначителните европейски велможи и особено на по-младите и романтично настроени от тях, които по потекло не са по-низши от него, но по титла - тъй като той е самият "крал на Йерусалим", далеч ги превъзхожда. Името на този будещ завист пришълец е Пиер, а родът му - дьо Люзинян и неговата цел е да припомни на западните владетели забравената им отговорност за съдбата на Светите земи и заплашените от мюсюлманите и останали без подкрепа християни от Леванта. Но Пиер иска и нещо повече, а именно: да организира мащабен кръстоносен поход, който трябва - нито повече, нито по-малко - да върне Божи гроб в християнски ръце!