вторник, 2 август 2016 г.

Завладяването на източноевропейските степи от куманите

Размерите на Дешт-и Кипчак ("Степта на кипчаките/куманите") в XI-XIII в. приблизително съвпадали с тези на по-късния монголски "Улус на Джучи"; "татарската" империя, която е по-известна в нашата историческа литература под името "Златната орда". От нейните граници според мен трябва да изключим само крайните й северни и южни части, разположени на изток от р. Дон (напр. Волжко-Камска България и долините по долното течение на реките Амударя и Сърдаря, вливащи се в Аралско море). Предложеният тук на читателя откъс е част от по-обширен материал, предназначен за сборника, посветен на тридесетодишнината от създаването на Центъра за Славяно-Византийски проучвания „Проф. Иван Дуйчев” към СУ „Св. Климент Охридски”, чието излизане е предстоящо. Бел. моя, В.И.

Завладяването на източноевропейските степи от куманите

Приблизително в периода 1030-60 г. кипчаците/кумани изместват напълно от степите между реките Волга и Дунав огузите и печенегите и заемат мястото им като върховни владетели на тези земи. Макар и в историческите източници да липсват подробни данни за това как се извършва тази впечатляваща промяна, дори и от малкото, което знаем, бихме могли да заключим, че силните племенни конфедерации на западните огузи и на печенегите, които до този момент не са имали равностоен противник в региона, просто се сблъскват с превъзхождащ ги враг и претърпяват от него пълно поражение, което ги принуждава да напуснат родината си. С оглед на последвалите събития, за мене това изглежда най-адекватното обяснение.

Тъй като малцина автори се спират на предполагаемия военен конфликт между печенеги, огузи и кипчаки (може би поради оскъдността на информацията) тук бих искал накратко да изтъкна най-важните си аргументи за неговото съществуване. Т.напр. от по-късните данни на арабските автори ал-Тани и ал-Димашки узнаваме, че Дешт-и Кипчак (букв. „степта на кипчаките”[1]) била населена от следните кумански племена (или кланове): елбори (борили)[2], бараки, дортоба (дурут), бурджогли (бурджоглу), йемек (кимек), токсоба, йетиоба, манкурогли (манкуроглу), ал арс, куманлу, башкорти, карабахи, узи, джортани (шортани), баджанаци и кара-берекли, „от които „хански” били елборите и токсоба” (Евстигнеев 2011, 21). В този списък можем да познаем имената на предишни „господари” на същите земи, като напр. торките-огузи (тук „узи”), печенегите („баджанаци”) и дори на древния източноирански етнос на аланите–яси („ал арс”), чиито сарматски предци са господствали над равнините на север от Черно море още преди 1000 години! Това означава, че куманската общност е „погълнала”, т.е. асимилирала посочените племена, а летописците вече ги смятат за кипчаки. На теория присъединяването на посочените племена към куманите би могло и да е доброволно. От други източници обаче знаем, че далеч не всички потомци на печенегите и западните огузи споделят тази съдба, т.е. присъединяване към куманите. В периода от ок. 1030 до 1060 г. по-голямата част от посочените две племена започва не само да провежда ожесточени нападения срещу своите „цивилизовани” християнски съседи, но и да се концентрира в пограничните с тях земи на запад от предишните си местообитания. В руските летописи се съдържат данни за мащабно печенежко нападение, проведено срещу самата им столица Киев през 1036 г. Атаката е отблъсната, като великият руски княз Ярослав Мъдри (1016-1054) нанася жестоко поражение на номадите в полето пред града (Плетнёва 2010, 26). След този разгром печенежките нападения срещу Киевска Рус, които дотогава имат зад гърба си повече от век история, заглъхват окончателно. Очевидната причина за това е, че част от печенегите се изтеглят далеч на юг към придунавските земи, а друга част приема върховенството на кипчаците и не се споменава повече като самостоятелен етнос. При тези събития се натрапва аналогията с похода на маджарите към Киев, проведен 140 години по-рано, когато последните, разбити и прогонени от българо-печенежкия съюз, „пробват” дали могат да се установят в тази част на Русия. Срещнали решителен отпор, маджарите предпочитат да преминат Карпатите и да завладеят панонската равнина (Плетнёва 2010, 14), като така основават съвременна Унгария. Виждайки, че печенегите постъпват подобно на разбитите от тях маджари, не би ли следвало да си зададем въпроса кой ги е принудил към този без съмнение отчаян ход? Бидейки отхвърлени от силната във военно отношение руска държава, по-нататъшното преселение на техните орди се проследява във византийските хроники. Десетилетие след битката пред Киев летописите отбелязват преминаването на р. Дунав от печенегите, чиято численост този път надхвърля онази на участниците във всичките им предишни походи. Така започва една дългогодишна и изключително упорита и кръвопролитна война с империята, като очевидната крайна цел на печенегите в нея е да завладеят за себе си част от византийската територия и да се заселят там. Вместо това крайният резултат от посочения конфликт е пълното унищожение на могъщия печенежки военноплеменен съюз в Придунавието. Ако се доверим на хронистите, избитите печенеги са стотици хиляди, а остатъците от тях стават имперски поданици. Съдбата на печенегите, които не намират смъртта си в гореспоменатата война или в предполагаемия конфликт с кипчаците, се състои в присъединяването към последните или в преминаването на служба като погранични бойци във войските на християнските държави, граничещи със степта, т.е. на руските княжества, Маджарското кралство и Византия. 

     Абсолютно същата е съдбата и на страховитите някога западни огузи, чиито орди започват да разполагат становете си в опасна близост до руските граници. В 1055 г. и 1060 г. руските князе нанасят на „торките” жестоки „превантивни” удари. След това руските летописи повече не ги споменават като самостоятелна политическа сила (Плетнёва 2010, 29-30). Няколко години след това оцелелите от тези поражения „узи” (както ги наричат византийците), чийто брой още е твърде значителен[3], прехвърлят Дунава и, подобно на печенегите, опитват да се заселят във Византия. За тяхно нещастие, през 1064 г. узите са покосени от епидемия, която изтребва по-голямата част от тях и ги унищожава окончателно като автономен политически субект. Някои, като руската изследователка Плетньова, спекулират, че при придвижването си на запад от р. Волга и на юг от Дунав узите всъщност искали да се съединят със своите родственици - източните огузи, които по същото време основават огромния Селджукски султанат и завоюват Близкия изток и малоазийските територии на Византия (Плетнёва 2010, 29). Историческите основания[4] за подобни предположения обаче изглеждат абсурдни, тъй като двата клона на огузите са разделени отдавна и едва ли биха били способни да извършват такива координирани акции, поддържайки комуникацията помежду си през хилядите километри територии, заети от вражески настроени племена и държави. Много по-вероятно изглежда причината за миграцията на западните огузи да са били атаките на кипчакската конфедерация срещу родната им степ (Golden 2005, 315). За мене изглежда несъмнено, че по това време военноплеменният съюз на куманите е трябвало да притежава достатъчно сили, за да прогони, унищожи или асимилира както узите, така и печенегите от заеманите преди това от тях територии, както и че това не е станало без война. За подобно начинание се изисква съществуването на политическо обединение, способно да събере достатъчно многобройна, силна и координирана в действията си армия. Като че ли в потвърждение на това кой е новият господар на степите, още на следващата година след побягването на узите пред армиите на руските князе (т.е. в 1060 г.), „половският княз” Сокал напада Черниговското и Переяславълското княжество (Плетнёва 2010, 49). Малко преди това куманите са засвидетелствали политическото си присъствие в района, когато в 1055 г. „дойде Блуш с половците и сключи Всеволод[5] мир с тях и те се завърнаха в своята страна” (Плетнёва 2010, 30).





[1] В този материал „Дешт-и Кипчак” се употребява и в смисъл на „страната на кипчаките”
[2] Съвпадението в имената на този кумански клан и на принадлежащия към династията на Асеневци български цар Борил (1207-1218) вероятно не е случайно. Същото име („Борил”) носи и един от най-близките сътрудници на византийския император Никифор III Вотаниат (1078-1081), което в съвременната научна литература обикновено се сочи като аргумент за „българо-печенежкия му произход” (срв. напр. Й. Андреев; И. Лазаров; Пл. Павлов 1994, 37). Като доказателство за правотата на „печенежката” теза се сочи, че „първата поява на куманите на Балканите се отнася към 1078 г.” (Й. Андреев; И. Лазаров; Пл. Павлов 1994, 36), т.е. дълго време след раждането на посочения „Борил”. Аз все пак не намирам за недопустимо името „Борил” да носи оригинално кипчашки произход (взимайки предвид и включването на някои от печенегите в куманската общност): един отделен кумански пришълец би могъл да пристигне в Европа и много по-рано от основната племенна маса, а куманите и печенегите вероятно са общували помежду си в земите на Средна Азия много преди византийските източници да узнаят за това (или да се заинтересуват от него).
[3] Византийските хронисти посочват, че в 1064 г. преминалите р. Дунав узи наброявали 600 000 човека.
[4] Смятам, че с тази хипотеза Плетньова се опитва да нагоди анализа на събитията към собствените си „еволюционноисторически” схеми, повлияни от т.нар. „материалистическо” разбиране на историческите процеси, поддържайки схващането, че поради нивото на политическата си организация кипчаците не са могли да бъдат организирани в конфедерация. По тази причина тя се опитва да намери какви ли не други причини за миграцията на печенегите и узите, които очевидно биха могли да бъдат победени и прогонени от родината си само от достатъчно силен (и, разбира се, организиран) противник. В нейните разработки археологическите находки, свързвани с куманите, са използвани за доказването на същите теории. Въпреки това смятам за очевидно, че узите и печенегите не биха допуснали да изгубят земите си без война, от което следва, че кипчаците все пак са били организирали в някакъв вид съюз, който е действал единно и организирано срещу тях. Освен това наличието на предпоставени тези кара Плетньова да се впуска в абсурдни предположения, като това за причината за преселението на узите, която не само противоречи на логиката, но и за нея не са ми известни каквито и да било изворови податки...
[5] Княз Всеволод Ярославич, син на Ярослав Мъдри и Ингигерд Шведска. Той вероятно сключва мира с половците в качеството си на переяславълски княз (1054-1073). Переяславълското княжество било съседно на Киевското и се намирало на срещуположния (левия) бряг на р. Днепър, която служела за граница между двете. Переяславълското, Киевското, Черниговското и Галицко-Волинското (както и техните „уделни”) княжества са онези средновековни руски държавици, които най-често контактували с куманите и другите номади, тъй като имали пряка граница с техните земи в степта.

По-долу: илюстрация на издателство "Оспри" от известния художник Ангъс Макбрайд, изобразяваща "волжко-български конник" (1); "кипчакски (кумански) воин" (2) и "печенежка дама" (3) от периода X-XIII в.