сряда, 16 декември 2015 г.

Сръбското кралство и Българското царство в борбата за политическо влияние над земите по Долния Дунав в края на 13 в.




Започвайки откъм средата на 13 в., източноевропейските християнски държави понасят значителни удари от монголските нашествия в Европа, първото от което е предвождано от хан Бату и се състои между 1236 и 1241 г. Това може да бъде отнесено както към Сръбското кралство и Второто българско царство, така и към техния най-могъщ северозападен съсед – Унгарското (или Маджарското) кралство. В резултат на многократните набези обширни райони са опустошени и обезлюдени, а, след оттеглянето на татарите  на изток, над владението на много от тези земи се оформя политически вакуум. Една такава област през последната четвърт на 13 в. са земите по Долния Дунав, представляващи вече от десетилетия своеобразна „буферна” гранична зона между България и маджарите. В разгорялата се борба за политическия контрол върху тях се включва и Сръбското кралство, което именно от тези времена придобива трайни интереси в споменатия регион.

 Най-силната държава, която има претенции към владението на земите, простиращи се от двете страни на Дунава от Белград до Видин, е Маджарското кралство. С постепенното стабилизиране на страната си след претърпяното пълно татарско опустошение, унгарските крале скоро опитват да си възвърнат загубения контрол над тези райони. Във връзка с този опит в изворите се появяват първите споменавания на „размирници”, които предизвикват сериозни проблеми по границите на кралството – братята Дърман и Куделин в Браничево, Шишман във Видин и Литовой и Бърбат в Олтения. Изброените „размирници” всъщност са феодални владетели, които са се възползвали от анархията, царяща в територията между Сръбското кралство на юг и Карпатите на север, и са установили властта си над споменатите части от него (имената на някои от тях сочат кумански произход, което най-вероятно означава, че са принадлежали към феодалната върхушка на този степен народ, който наскоро е емигрирал на Балканите и в Унгария, спасявайки се от татарите). Маджарското кралство се стреми да консолидира отдавна планираната си стратегия за експанзия на югоизток чрез изграждането на военноадминистративни провинции – т.нар. „банати” (сред които най-важни са тези в Мачва и Северин) и разполагането на големи групи военнозадължено население в огромното по площ Трансилванско воеводство, което се намира в съседство. Завоевателните планове на маджарите включват прякото завладяване или поставянето под васална зависимост на влашката равнина, Сръбското кралство и областта от Браничево до Видин. Независимите на практика (макар и някои наши автори да се опитват да докажат васалитета им към българската корона) „размирни” велможи по югоизточната унгарска граница са едни от първите, които оказват ожесточена съпротива на маджарските амбиции. Между тях като своеобразен „принцепс” с влиянието и големината на владенията си изпъква Шишман, владетелят на Видин, който в различните извори е наричан „български деспот”, „княз”, „крал” и дори „цар”!

Войната на Унгарското кралство срещу споменатите непризнаващи неговото върховенство владетели на югоизток се оказва продължителна и ожесточена, като се води с различен интензитет през 80-те и 90-те год. на 13 в. Въпреки неособено ясната хронология, изглежда че началото на военните действия в региона съвпада с първото десетилетие от възцаряването на унгарския крал Ласло IV Кун (или Куман, 1272-1290, „куни” е маджарското название на „куманите”). Горе-долу по същото време братята Дърман и Куделин завладяват и отцепват Браничевската област от кралството, а на север от Браничево избухва масов бунт на куманите, заселени на маджарска територия, водени от някой си Олдамур (който понякога е идентифициран с деспот Алдимир, по-малък брат на търновския цар Георги I Тертер „Стария” (1280-1292)). Във влашката равнина пък воеводата Литовой и брат му Бърбат отхвърлят васалитета си към Ласло IV. Едновремеността на всички тези събития може би насочва към някаква тяхна координираност, която би могла да се свърже с избухването на конфликт между маджарите и куманите.

Първият контраудар срещу отцепниците Унгарското кралство нанася срещу онези от Влашко, към които (вер. от Трансилвания), начело на силен отряд, е изпратен изтъкнатият военачалник магистър Георги, който съумява да ги разбие. В решителното сражение намира смъртта си воеводата Литовой, а брат му Бърбат е взет в плен. Васалната зависимост на тяхното княжество към Унгария е възстановена. Отново в първата половина на 1280-те г., застанал лично начело на войската си, младият унгарски крал Ласло IV разгромява въстаналите кумани на Олдамур при езерото Ход (в панонската равнина), но не успява да спре голяма част от тях да се изтеглят в съседни страни. Впоследствие, между 1282 и 1284 г., Ласло IV и споменатият магистър Георги правят няколко опита да се справят с Дърман, Куделин „и българите” (последното е споменато дословно в изворите), но този път те са онези, които претърпяват поражение. Така през 1284 г. Ласло IV предава пограничните с Браничево маджарски територии Мачва и Босна на своя васал, сръбския екскрал Стефан Драгутин, на когото се пада отговорността да продължи борбата срещу Дърман и Куделин. Злощастният за маджарите конфликт завършва с внезапно татарско нахлуване, предвождано от всесилния по онова време темник Ногай и неговата политическа марионетка - ханът на Златната орда Талабуга (1287-1291 г.). Монголите опустошават територията на кралството, а тяхната инвазия там (твърде) вероятно не е просто случайна, а има връзка с тогавашната война между Ласло IV и неговите васали и „сепаратистите” Дърман и Куделин. Последните, както става ясно скоро след това, признават сюзеренитета на Ногай, впрочем следвайки в това отношение съвременните им търновски царе. Споменаването на „българите” сред съюзниците на двамата братя вер. подсказва и за намесата на войските на цар Георги I Тертер, който по произход също е куманин.

След преживяното (поредно) опустошение и оттеглянето на силите на „Златната орда” Маджарското кралство изпада във вътрешна криза, която съвпада с последните пет години от управлението на Ласло IV Куман (т.е. 1285-1290 г.). В избухналите междуособици кралят се обръща за помощ към Ногай и така монголите продължават да нахлуват и да разоряват Унгария. Междувременно Стефан Драгутин от Мачва се опитва да подчини със собствени сили братята Дърман и Куделин, които, изправени пред тази нова заплаха, също търсят съдействието на Ногай. Последствията от това се изразяват в поредното татарско нашествие в южноунгарските земи – този път проведено от експедиционен корпус, който застава под личното водачество на Дърман и Куделин (ок. 1290 г.). Начело на татарите, браничевските владетели разгромяват Драгутин, успяват да завладеят голяма част от Мачва и дори се опитват да нахлуят в Южна ("Същинска") Унгария, но са спрени при р. Сава от маджарския военачалник магистър Угрин. След последвалото изтегляне на татарите братята запазват завоеванията си в Мачва за ок. година. Междувременно Драгутин намира убежище и подкрепа на юг при брат си, крал Стефан Милутин (1282-1321), който по това време господства над по-голямата част от т.нар. „същински” сръбски земи ("Рашка" или "Раса"). Впоследствие двамата сръбски владетели обединяват силите си, събират голяма армия и в 1291 г. извършват контранастъпление срещу Дърман и Куделин в Мачва и Браничево. Последните този път не успяват да устоят на нападението, териториите им, вкл. и главаната им твърдина Браничево, са завладени, а те самите са принудени да се спасяват с бягство при сюзерена си Ногай. След този епизод Дърман и Куделин не се споменават повече в историческите извори и по-нататъшната им съдба остава неизвестна.

„Наред” сега идва последният от „размирниците”, „българският цар” или „деспот” Шишман, чиято резиденция се намира във Видин на Дунава. Той вече трябва да се справя не с унгарците, чиято държава е раздирана от междуособни борби, а с „поелите щафетата” от тях сърби. Забележително е, че не последните, а именно неизвестният до този момент Шишман нанася първия удар, при това не срещу Драгутин, а срещу „по-силния” брат – крал Милутин. Неговият поход по всяка вероятност се провежда по желание на Ногай и може би като отмъщение за съдбата на неговите васали Дърман и Куделин, тъй като изворите мълчат по въпроса за каквито и да било предишни сръбски предизвикателства към Видин. Посоката на този поход и последвалите събития вер. свидетелстват за ролята на Милутин като главен инициатор и виновник за разгрома на ногаевите васали. Начело на войска, която в по-голямата си част е съставена от татари, Шишман нахлува дълбоко в територията на Същинска Сърбия, достигайки чак до областта Хвостно в Северна Метохия (разп. в близост до седалището на тогавашната Сръбска архиепископия в Печ). При Хвостно обаче Шишман е разбит и принуден да се върне обратно. Милутин го преследва чак до столицата му Видин, която обсажда и успява да превземе. Шишман, подобно на Дърман и Куделин, е принуден да се спасява с бягство. Това сръбско завоевание обаче съвсем не е трайно като браничевското: скоро Милутин научава за готвещ се против него поход от Ногай, при когото е намерил убежище Шишман. Заплахата от страна на татарите очевидно е счетена за твърде опасна от сърбите, тъй като след получаването на тази новина кралят веднага връща Видин на Шишман. За скрепяване на мирните взаимоотношения помежду им синът на Шишман - Михаил е сгоден за дъщерята на Милутин Анна-Неда. Нещо повече: без да е претърпял поражение на бойното поле, Милутин се признава за татарски васал и изпраща собствения си син, по-късния крал Стефан Урош III Дечански (1321-1331), като заложник в двора на Ногай. По този начин, в самия край на 13-ти в., започналата сръбска експанзия на североизток е спряна. Единствената придобивка, която остава на сърбите от продължителните и ожесточени военни конфликти (и то за Стефан Драгутин), е областта на Браничево. Показателен за ролята, която Ногай играе на Балканите тогава, е фактът, че по същото време в Търново започва да управлява цар Смилец (1292-1298), чието управление с основание е характеризирано в съвременната историография като „връх на татарската хегемония в България”. Може би най-значимият успех, който Смилец постига в краткото си и безславно царуване, е омъжването на дъщеря си Теодора (която впоследствие става майка на най-великия средновековен сръбски владетел Стефан Душан (1331-1355)) за Стефан Дечански. Последното по всяка вероятност се превръща във факт след завръщането на знатния заложник в родината му. „Татарската хватка” над Балканите е отслабена едва след смъртта на Ногай в избухналата гражданска война между него и новия хан Токтай (1291-1312).


                В заключение можем да кажем, че в последните две десетилетия на 13 в. Сръбското кралство (което тогава е разделено на две между двамата братя Стефан Драгутин и Стефан Милутин) „иззема” от ръцете на Унгария ролята на главен съперник на Второто българско царство за политическото върховенство над земите по Долен Дунав от Белград до Видин. В тази борба България взима участие по-скоро индиректно – като подпомага практически независимите местни владетели като Шишман, Дърман и Куделин – факт, за който можем да съдим само от беглите и косвени споменавания в изворите. При това не бихме могли да бъдем сигурни дали това подпомагане – ако изобщо го е имало - не се е извършвало по-скоро по давление на фактическия управник на „Златната орда” - темника Ногай, отколкото като някаква самостоятелна политическа инициатива на подчинените му търновски царе. По това време татарското превъзходство над местните владетели е съкрушително и всъщност именно „Златната орда” е основният политически фактор, който влияе върху промяната на владението на споменатия район. Това е явно както от съдбата на многократно разоряваното Унгарско кралство, така и от ефикасната (поне в случая с Шишман Видински) поддръжка на „размирните” владетели по югоизточната му граница, които de facto не са нищо повече от татарски подставеници. Не на последно място по значение е и фактът, че само при споменаването на заплахата от страна на Ногай, непобеденият до този момент сръбски крал Стефан Милутин е принуден да се признае за негов васал, да изпрати най-големия си син за заложник в двора му, да върне Видин на плячкосвалия преди това из цяла Сърбия „обикновен” властел Шишман и да омъжи дъщеря си за неговия син.

събота, 29 август 2015 г.

Военните (военномонашеските) ордени в Средновековието

        


            Т.нар. „военномонашески” (или просто „военни”) ордени в Средновековието представляват феномен, характерен изключително за католическа Европа – въпреки опитите на някои съвременни специалисти да открият по-точни техни аналози в други части на света. Това едва ли е възможно, тъй като те са „уникален продукт” на своето време и пространство. А последните са, най-общо казано: епохата на т.нар. „развит феодализъм”, XII в., Западът, обхванат от религиозен плам за борба срещу „неверниците”, за отвоюването и запазването на Божи Гроб в Йерусалим и, в крайна сметка, за политическа и икономическа експанзия срещу богатите средиземноморски земи, намиращи се под властта на враждебна на християнството религия – Ислямът.

            Сред факторите за появата на военните ордени на първо място трябва да отбележим религията. През XI-XIII в., епохата, в която феодалната раздробеност на Запада е най-голяма, когато принципът „васалът на моя васал не е мой васал” е в пълна сила, папството в Рим има изключително голяма и важна роля за обединяването на това толкова разединено на пръв поглед общество, за създаването на неговото чувство, че принадлежи към една общност – към християнското, католическото „ойкумене” (= вселена). За разлика от Християнския Изток, който отдавна е разделен между няколко патриаршии и последователи на множество различни секти, Западът религиозно е „централизиран” под управлението на папата в Рим. Това повишава неимоверно неговата роля в сравнение с тази на патриарсите на Изтока и му позволява да предприема акции, които по мащабите и значението си надхвърлят всичко, на което са способни последните.

            Една от особено впечатляващите „акции” на Западната църква е създаването на военните ордени. Макар и от историческите източници, с които разполагаме, да можем да решим, че възникването им е било по-скоро спонтанно, то дори и подобна трактовка не влиза в противоречие с изказаната теза. Това е така, тъй като именно папството е този орган, който им дава благословията си, организира ги и ги превръща в значителна икономическа, военна и политическа сила. Без неговата подкрепа те нямаше да са това, което стават, а може би днес в армиите като отличителен почетен знак нямаше да се дават „ордени”, а „само” медали...

            Един от най-известните в наше време военни ордени е този на тамплиерите или „Орденът на Храма”, кръстени на името на Соломоновия храм в Йерусалим. Те и хронологично са един от първите основани военни ордени. По-стари от тях като че ли са единствено хоспиталиерите или йоанитите, „Орденът на Св. Йоан”. Последните днес са познати повече под името „Малтийски орден” или „рицарите на Малта” и на тях дължим един от най-известните навсякъде по света символи за храброст – малтийският кръст. Те, подобно на много други военни ордени, създадени през Средновековието, продължават съществуването си и днес, през двадесет и първия век. В настоящето малтийските рицари са запазили преди всичко благотворителната си функция, но и досега се ползват с права на екстериториалност в Рим и Малта, имат свои собствени посланици и дипломатически представителства в повечето държави, а организацията им е запазила „военните” титли на „офицерите” си, т.е. на онези „братя” от ордена, които заемат висшите постове в него. Мнозинството от „обикновените братя” пък все още носят титлата „брат-рицар”, която подсказва за военната функция, която са имали предшествениците им. Пиша „братя”, защото членовете на военните ордени традиционно са „братя” и „сестри” помежду си и „пред Христа”, бидейки организирани първоначално в монашески общности, подобни на онези в манастирите. Естествено, през Средновековието с „чисто военните” функции са били натоварени изключително „братята” и, в частност, „братята-рицари” и „братята-сержанти”, докато „сестрите” са се занимавали с благотворителност, лечителство и други по-подходящи за тях (според Църквата и останалите фактори, определящи тогавашното обществено мнение) дейности. От там най-вероятно идва и изразът „милосърдни сестри”, на който пък дължим днешната българска професия „медицинска сестра”.

            За военните ордени подобно съчетаване на бойни, монашески, благотворителни и лечителски функции съвсем не е нещо нетипично. Всъщност първият от тях – хоспиталиерите, възниква именно от една организация на католически монаси в „Светия град” Йерусалим, чиято мисия е да се грижат за западноевропейските пилгигрими (поклонници) в града: да им осигурят подслон в техния „хоспис” (думата вече е навлязла и в съвременния български), да ги „нахранят, напоят” и да се погрижат за онези, които са болни. Последното, впрочем, е често срещано явление, съвременните на събитията исторически извори съдържат оплакванията на „франките” (= западноевропейците, католиците; название, произлизащо от Франкската империя на Карл Велики) от „лошия” климат на тропическата „Света земя”, който разболявал несвикналите с него северняци. Но вторият – тамплиерите, вече е основан от „професионални” военни – рицари под ръководството на благородника Юг дьо Пайен. Би могло да се поспори около това кой от двата ордена е оказал по-голямо влияние над другия и точно в кои области – най-вероятно изглежда тамплиерите да са подсказали на хоспиталиерите, че могат и да се сражават в името Господне, докато последните „са им го върнали” с благотворителността. Във всеки случай към 30-те год. на XII в. и двата ордена вече са големи, силни, разполагат с многобройни членове, обширни земи, крепости и тн. Те и занапред ще останат като най-мощните подобни организации, като до влиянието и мощта, с които се сдобиват, ще се доближи единствено „Тевтонското братство”, но това ще стане две столетия по-късно. Техният бърз възход е особено показателен за ролята на папството и, по-общо, на религията, в тогавашното общество.

            Какви са поводът и основанията за появата на тези полу-военни, полу-монашески организации? – Първоначално това са най-вече проблемите, свързани с практиката на поклонничеството до Йерусалим. Самите „кръстоносни походи” фактически получават това си название в по-модерни времена, а навремето си са били наричани просто „поклонничества”, пилигримаж (от лат. peregrinus, което означава просто „чужденец”)... На български е по-популярен проникналият в нашия език от турски термин „хаджилък” (от арабското „хадж”, с което е означавано поклонението до Мека, задължително за всеки „праведен” мюсюлманин, както е установил още пророкът Мохамед). Но, докато българите-хаджии през петте века турска власт над дн. български земи не са имали кой знае какви проблеми да стигнат до Йерусалим, който е бил в границите на държавата, в която са живеели ( и чиито поданици са били), т.е. в Османската империя, то това съвсем не е било така за франките от Средните векове. Още в XI в. папството налага като средство за „покаяние” и „изкупване на греховете” извършването на поклонничество до Божи Гроб. Пътят на поклонниците е дълъг и труден и те трябва да се защитават освен от природните стихии и болестите и от нападенията на неособено приятелски настроеното към тях „неверническо” население. Дори след успеха на Първия кръстоносен поход и основаването на Йерусалимското „латинско” кралство, пътищата до Божи Гроб са продължавали да бъдат несигурни поради честите нападения на граничещите с тях араби и турци. Йерусалимското кралство, в частност, при основаването си владее само едно от палестинските пристанища на Средиземно море – Яфа (дн. Тел Авив), а всички останали (някои от които в непосредствена близост и представляващи сериозна заплаха – особено Аскалон) се намират в ръцете на мюсюлманите. Следователно достъпът по море е максимално затруднен, а по суша – направо абсурден, особено за по-малки пилигримски групи и за такива, които не се състоят от военни, и осбено след установяването на крайно враждебни отношения със селджукските турци, които господстват над малоазийския сектор от пътя по суша до Светите земи. Явно е, че жизнено е необходима сила, която надеждно да охранява и води поклонниците през непознатите и опасни територии. А, след победите на кръстоносците и получаването им на папската благословия, пилигримите са все по-многобройни и предприемат все по-чести пътувания – кой не би желал да изкупи греховете си преди смъртта с едно поклонение до Божи Гроб и така, вместо в Ада, да отиде в Рая? 

Но дори и най-фанатизираното франкско „феодално” общество не предвижда целогодишна служба за своите „военизирани” членове – рицари, оръженосци, сержанти и др. Най-доброто решение очевидно е да се намерят достатъчно добре подготвени хора, които да се посветят единствено и само на тази задача  и то извън „феодалните рамки”. Ето как се появяват и ордените, които, освен водачеството и защитата на пилигримите, поемат и грижата по тяхното настаняване, прехрана и, евентуално, лечение. Техните членове полагат трите монашески обреда – за послушание, бедност и безбрачие, за да е ясно, че службата им е напълно богоугодна, а срещу това получават правата, които имат всички останали католически духовници. Така за пръв път в християнството – една принципно „мирна” религия, проповядваща ненасилие – се появяват монаси-рицари и монаси-сержанти, т.е. монаси-воини, „свещени” бойци на Кръста. Съществуването им е обосновано блестящо в произведенията на френския свещеник от XII в. Св. Бернар от Клерво. Приемането на монашеската схима изглежда донякъде и практично обусловена не за друго, а поради споменатата нужда от „постоянно” носене на службата. Във феодалното общество, донякъде парадоксално, единствените, които са на „пълен работен ден всеки ден”, са монасите и робите. Последните, по обясними причини, не могат да изпълняват задълженията, с които се нагърбват членовете на ордените. А монахът посвещава целия си живот на Господ; не само определен брой дни или месеца в годината, колкото селяните работят ангария или рицарят-васал е длъжен да воюва за сюзерена си. Същото важи и за монасите-воини от военните ордени, които по този начин формират първата постоянна армия в средновековния католически свят.

Появата на хоспиталиерите и тамплиерите води до нещо като „мода” в обхванатото от кръстоносен плам свръхрелигиозно католическо общество на XII в. Светските владетели и Църквата се надпреварват да даряват ордените с пари, земи и различни привилегии. Техните функции скоро се разширяват и от „просто защитници на пилигримите” те са превръщат и в ценни помощници на християнските владетели, които започват да им даряват крепостите и земите си по границите с „неверниците”. Монашеската организация изненадващо се оказва особено удачна за изпълняването на военни цели и братята-рицари се превръщат в сила, която всява страх и респект навред в мюсюлманския свят. Това е особено видно от думите на главатаря на една от организациите в Средните векове, която вдъхва най-голям страх и ужас сред съвременниците – сектата на асасините (на мн. съвременни европейски езици думата „асасин” се превежда като „убиец”). Последната в много отношения може да се приеме за подобна на днешните най-фанатични терористични групи и достоен предшественик на напр. „Ал Кайда”. Още преди идването на франките асасините имат силни позиции в Сирия (и не само) и никой не може да ги подчини в непристъпните им планински твърдини, откъдето при първия знак за заплаха потеглят групи тренирани убийци, които са готви да жертват собствения си живот, но да изпълнят заповедите на своя шейх и да убият онези, които са им посочени. Но тамплиерите и хоспиталиерите, чиито владения, дарени им предвидливо от принцовете на Антиохия и графовете на Триполи, се разполагат до техните, променят ситуацията: асасините са принудени да им плащат данък и да бъдат техни „васали” за пръв път в историята си. Водачът им добре обяснява безизходното положение със следните думи: „дори и да убием техния магистър, в това няма никакъв смисъл, защото те просто ще изберат друг на негово място и ще продължат да се сражават против нас”. Братята-рицари са не по-малко фанатични воини от асасините (макар и да не си служат с подобни терористични методи) и освен това de facto представляват първата истинска „професионална” и „постоянна” армия за времето си. Техният „конвент” или, по-простичко казано, „манастир”, изгражда стройна и необикновено ефикасна „офицерска” система, построена йерархично като пирамида от „долните чинове” като обикновените занаятчии и др. подобни работници на ордена до братята-сержанти, рицари, висшите „баили” (като напр. маршала, великия командор и др.) до „магистъра”, който е върховният управник на ордена. Последният по-късно е наричан „велик магистър” (или „велик майстор”) и през 14-16 в. придобива статус, равен на този на светските принцове – поне що се отнася до по-важните ордени като този на хоспиталиерите или Тевтонския. Любопитно е, че същите структура и титли до голяма степен са взаимствани и от популярни в наше време „тайни” общества, като напр. това на масоните.

            Популярността на тамплиерите и хоспиталиерите още в нач. на XII в. е толкова голяма, че един от графовете на Каталония в завещанието си им оставя своите владения, които са по-големи от някои от съвременните му кралства. Те тактично отказват да се нагърбят с подобна отговорност, но подобни дарения са толкова многобройни, че към нач. на XIV в. двата ордена, според свидетелствата на изворите, разполагат не просто с хиляди, а с десетки хиляди замъци (по-конкретно за тамплиерите се споменава цифрата 9 000, а за хоспиталиерите – 19 000)! Макар и тези данни най-вероятно да са преувеличени, те демонстрират достатъчно красноречиво представата за колосалния обхват на владенията. Не само в Светите земи, а и в католическа Европа военните ордени са едни от най-големите земевладелци и феодални владетели. Съвременни имена на селца като напр. „Сен Жан” (т.е. „Св. Йоан”, „Св. Иван” на френски) са твърде разпространени в Западна Европа и обикновено сочат бившата им принадлежност към домените на рицарите йоанити. Една хипотеза сочи, че популярното до 19 в. название на Акра – последната кръстоносна столица в Палестина, „Сен Жан д’Акр” вероятно също идва от името на ордена. Братята-рицари съвсем не се занимават само с война, те пренасят нови познания (като напр. земеделски, медицински и др. техники) и полезни растения от Изтока, култивират големи пространства пустеещи земи в Европа и ги управляват като умели стопани. И все пак главната им задача продължава да бъде „свещената война” против неверниците, водачеството и защитата на пилигримите.

           Както споменахме, „свещената война” скоро измества като приоритет покровителството над поклонниците до Светите земи. Владенията на хоспиталиерите и тамплиерите се разполагат надлъж по границите на франкските държави в Сирия и Палестина, за да служат като буфер между тях и мюсюлманите. Обикновено именно там се намират и най-яките и непревземаеми крепости, с които разполагат християните, като напр. обстреляната наскоро с миномети (от ислямски екстремисти) и все още издигаща се гордо в сирийските планини твърдина Крак дьо Шевалие (Керак). След Третия кръстоносен поход в кр. на XII в. двата могъщи ордена са последвани и от трети – Тевтонският, който е основан от германски рицари „от болницата на Св. Мария Тевтонска в Акра”. Последното сочи несъмнена приемственост с хоспиталиерите. Докато двата по-стари ордена обаче продължават да действат на Изток и след загубата на Светите земи през 1291 г. (когато, след ожесточена обсада, пада Акра, превзета от огромната армия на египетския султан), то „тевтонските братя”, които, както сочи и името им, са изключително германци по народност, постепенно прехвърлят основната си дейност на север. Повикани от полски и немски християнски феодали, заплашени от атаките на едни от последните езически племена в Европа – прусите и литовците, тевтонците в продължение на ок. два века воюват непрекъснато срещу тях и, в крайна сметка, успяват да ги покръстят. От техните северни завоевания в Прибалтика възниква по-късното Пруско херцогство – силна германска държавица, която през 18-19 в. преживява главоломен възход. Именно тя успява да обедини по-голямата част от земите, населени с немскоговорящи, в това, чийто наследник днес е съвременната Германска република.

            Тевтонците съвсем не са единственият, нито пък първият „национален” военен орден, който е създаден през Средновековието. Веднъж появила се в Светите земи, идеята започва да се експлоатира широко във всички земи на християнска Европа, граничещи с „неверници” (т.е. с мюсюлмани) и „езичници” (балтийско-финските народи), и, в малко по-слаба степен, със „схизматици” (т.е. изповядващите Православието източноевропейски народи). Т.напр., още преди пристигането на тевтонците в региона, в Прибалтика се създават ордени като този на мечоносците или на „рицарите от Добржин”. Особено благоприятна почва за образуването на военни ордени съществува на Иберийския п-в, където по това време тече в пълен ход процесът на т.нар. Реконкиста или отвоюването на земите на дн. Испания и Португалия  от ръцете на мюсюлманите (т.нар. маври). Споменатият по-рано барселонски граф неслучайно оставя земите си на тамплиерите и хоспиталиерите, а някои от местните християнски кралства, като напр. това на Арагон, даже се признават за васали на Църквата в Рим, за да получат подкрепата й в упоритатата борба срещу южните си съседи. „Църковното войнство”, т.е. военните ордени имат голямо значение за крайният успех на Реконкистата. За Иберийските християнски кралства е типично едновременното широко навлизане и активност на „класическите” (наднационални!) монашеско-рицарски организации като тамплиерите и хоспиталиерите и създаването на многобройни „местни” военни ордени, сред които най-известни са тези на Алкантара, Калатрава и Сантяго (Св. Яков на исп.). На Пиринейския п-в, както и в Прибалтика, основната роля на ордените се припокрива с тази, която играят в „Отвъдморските земи” (т.е. в Сирия и Палестина), т.е. те получават владения по границите и служат едновременно като „щит” и като „острие” срещу „неверническите” съседи.

            С течение на времето значението на военните ордени в европейската политика отслабва. Особено силен удар им нанася превземането на Акра от египетския султан през 1291 г., което означава фактическия край на франското присъствие в Светите земи. Така най-силните и богати ордени – тамплиерите и хоспиталиерите, вече не могат да изпълняват основните обязаности, с чиято цел са били създадени – ефикасната охрана на пилигримите и защитата на Божи Гроб в Йерусалим. Възходът на кралете на Запад и постепенното разширяване и централизация на техните владения ги правят все по-независими от папството и съответно все по-малко склонни да се ангажират в кръстоносни начинания. Същевременно владенията на ордените, които до голяма степен представляват „държава в държавата” (тъй като те са пряко подчинени единствено на папството), представляват потенциална пречка пред тази централизация. Монарсите завиждат и ламтят за техните богатства. Това става особено явно след суровата разправа на френския крал Филип IV Хубави с ордена на тамплиерите между 1307 и 1314 г. На петък, тринайсти, 1307 г. кралят нарежда всички тамплиерски рицари и сержанти в кралството му да бъдат арестувани и подведени под обвинение в ерес. Известният „процес срещу тамплиерите”, който се води между 1307 и 1314 г., завършва с осъждането и разтурянето на ордена във всички европейски държави. Скандалът около този процес е огромен за времето си и неговите отзвуци не са заглъхнали дори и до днес, но като че ли изглежда повече от логичен предвид конкретните исторически обстоятелства.

        Другият най-силен орден, този на хоспиталиерите-йоанити, е заплашен от разформираване по същото време, но съумява да намери находчиво разрешение на проблемите си, като малко преди процеса срещу тамплиерите атакува и завзима византийския о. Родос и архипелага на Додеканезите. Тук той изгражда своя силна морска база, която е използвана както за война срещу току що завладелите западномалоазийското крайбрежие турски племена, така и за подслон и междинна спирка на поелите за поклонение към Йерусалим пилигрими. Родоските рицари играят ролята на „папски полицейски патрул” във водите на Източното Средиземноморие, сражавайки се против турците, египетските мамелюци и онези християни, които провеждат забранената от папството търговия с „неверниците”. Освен на поелите към Йерусалим поклонници, под тяхно управление Родос представлява убежище и за различни християнски корсари и избягали от турците християнски роби. Именно тук орденът на Св. Йоан е в своя апогей и спечелва безсмъртна военна слава, опълчвайки се срещу огромната Османска империя, нанасяйки й жестоко поражение при обсадата на Родос през 1480 г. В 1522 г. най-великият османски султан Сюлейман Великолепни все пак успява да превземе централата на ордена, но той, след като получава почетното право да изтегли своя оцелял военен състав, продължава борбата от подарения му от император Карл V о. Малта. Тук хоспиталиерите получават най-популярното си и до днес название ("Малтийски орден"), а през 1565 г. разгромяват напълно тридесетхилядната армия, изпратена от престарелия вече султан, който навремето ги е прогонил от Родос. Интересно е, че двамата най-велики османски владетели – Мехмед II Фатих (Завоевател) и Сюлейман Великолепни умират съвсем скоро след нанесените им поражения от йоанитите – можем само да се питаме дали двата факта не са свързани?


           С упадъка на Османската империя, покръстването на северните езичници, прогонването на маврите от Испания на африканския бряг и постепенното налагане на европейската хегемония по света, нуждата от ордените до голяма степен изчезва. Много от тях продължават да съществуват предимно като благотворителни организации и днес са придобили много по-светски характер от техните предшественици. Техните многобройни достижения и особено военните им подвизи оставят незабравими следи в историята. Византийският император Мануил II Палеолог ни е оставил следното описание за йоанитите, датиращо от 1407 г.: Те са мъже, за които нищо не е по-важно освен това, което е необходимо за добър кураж (bon courage), за водене на война и благороден дух. За тях е далеч по-добре да умрат със слава, отколкото да предложат на своите врагове възможността да тържествуват, като раняват в гърба тези, които са се обърнали в бягство. Това описание, което се припокрива с много други, дадени не само за йоанитите, а и за останалите военномонашески ордени през средновековието, би следвало да буди нашето уважение и днес.

Статията може да откриете и на първи брой на списание "Алманах", който може да свалите от тук

вторник, 7 юли 2015 г.

Роже де Флор, Асеневци и "кралство Анатолия"


Със специални благодарности към Ивчето!

Флорентинският хронист от 14 в. Джовани Вилани нарича „баща на всички кондотиери” не друг, а именно може би най-известния в историята алмогаварски водач – Роже (Рохер) де Флор.  Достатъчно е да се каже, че за сюжет на вероятно най-популярния испански рицарски роман „Tyrant lo Blanc” (по който преди десетина години направиха и филм) служат именно подвизите на този полузабравен днес пълководец. Истинското име на Роже, когото хронистът Мунтанер нарича „брат (фра)[i] Рохер”, вероятно е звучало като Рюдигер фон Блум[ii], тъй като, парадоксално, по народност той не е бил каталан или дори ибериец, а немец. Баща му, Рихард фон Блум, е соколар на служба при император Фридрих II, който загива в битката при Талиакоцо (1268 г.) на страната на Конрадин, последния от Хоенщауфените, разбит от Шарл I д’Анжу. Роже още като малко момче е взет на служба на един от корабите на тамплиерите, спрял да презимува в родния му град Бриндизи. Мунтанер твърди, че на петнадесет години Роже вече бил един от най-опитните моряци и „познавачи на морското дело” в света. Доказателство за това е фактът, че магистърът на тамплиерите го прави не само „брат-сержант” от ордена[iii], а и му поверява командването на „най-големия построен по това време кораб, наречен „Сокол”[iv]. Като капитан на кораба Роже служи в Светите земи и вероятно се занимава с военна служба в полза на ордена, а може би и с корсарство, тъй като според Мунтанер „печелел много”. „Най-големият” негов подвиг, който е отбелязан от каталанския хронист, е спасяването на бежанците-християни при падането на Акра в края на май 1291 г.  Братът-сержант натоварва на кораба си „много хора с големи богатства” и ги превозва до все още непревзетата от мамелюците християнска крепост „Монс Пелерен”[v], като „в това пътуване спечели несметно богатство”. Явно Роже спасява хората не напълно безкористно, поради което по-късно е подведен под отговорност от магистъра[vi], който го обвинява в незаконно присвояване на имущество. След завръщането си на Запад, той изоставя кораба си в Марсилия и отива в Генуа, чиято комуна (макар и тайно) поддържа не само наемниците си арбалетиери, но и различни пирати. Там, благодарение на помощта на „Тичино Дория и други стари приятели”, той закупува една галера на име „Ла Оливета” и, след като я въоръжава добре, се отправя на юг, за да предложи услугите си на воюващите страни в последната ожесточена фаза от „Войната на Сицилианската вечерня”.

     Така новоизпеченият корсар се изплъзва от угрозата от страна на бившите си „братя” от ордена на Храма и е приет във войската на сицилийския крал Фадрик III (1295-1337), третият син на арагонския монарх Пере Велики и Констанс Хоенщауфен. На страната на Фадрик срещу Шарл II д’Анжу (1285-1309) и неговите съюзници Шарл дьо Валоа[vii] и папа Бонифаций VIII (1294-1303) по това време се сражават много арагонци, каталани и алмогавари, вкл. и летописеца Рамон Мунтанер. Роже се проявява като великолепен флотоводец в последната фаза на войната и скоро вече е начело не на една, а на десет галери. Бившият тамплиер е провъзгласен за вицеадмирал от краля и смелите му акции допринасят съществено за сключването на успешния за последния мирен договор от Калтабелота (31.08.1302 г.). Споменатият договор е знаменателен с това, че най-сетне приключва продължилият двадесет години конфликт, оставяйки Сицилия в ръцете на Фадрик като „крал на Тринакрия”.


Мирът, макар и успешен за "неговата" страна, обаче, на практика, не е изгоден нито за Роже, който (според Мунтанер) все още се бои да не бъде заловен и предаден на тамплиерите, нито на алмогаварите, които са свикнали да се издържат само от война и грабеж. За сметка на това изтощените от войната сицилианци и дори техният арагонски владетел с радост биха се освободили от тегобата, която представляват многобройните алмогавари и останалите войски, чието скъпоструващо поддържане става вече излишно. Тогава Роже измисля план, с който хем да се намери извън обсега на тамплиерите (притежаващи влияние в целия католически свят), хем да използва възникналата ситуация най-добре за себе си. Установил вече добри връзки с арагоно-каталанската армия, той предлага услугите си като водач на тази част от нея, която пожелае да го последва, за да постъпят на служба като наемници на византийския император Андроник II Палеолог (1282-1328). Поводът за това е, че по същото време анатолийските владения на Византия се намират в пълен политически хаос и са почти напълно завладяни от турците. Василевсът, който е чувал за Роже още като капитан на „Сокол”, а също така е добре информиран и за скорошните му подвизи, се съгласява на предложението и приеме да подпише един доста подробен договор с него и армията му. Тъй като този договор по същество представлява ако не първата хронологично, то най-известната и донякъде „символично първата” condotta, според мен си струва да го опиша малко по-подробно. Рамон Мунтанер, който твърди, че е участвал лично в самото съставяне на документа, изброява условията по „кондотата” по следния начин: „...императорът се съгласи той (Роже де Флор) да се ожени за племенницата му, дъщерята на императора на Загора... съгласи се също така цялата войска, която Роже щеше да доведе със себе си, да получи следната заплата: четири унции на месец за тежковъоръжен конник, две унции за лековъоръжен конник, една унция за пехотинец, четири унции за комит на гребците, една унция за кормчия, двадесет тарини[viii] за стрелец и двадесет и пет тарини за началник на гребците, като заплатата се изплаща на всеки четири месеца; и ако в даден момент някой реши да си тръгне обратно, да може да го извърши като си уреди сметките и да му се заплати, а когато си тръгва, да получи за обратния път двумесечна заплата;  брат Роже да стане „Велик дук” на цялата империя.”[ix]

Цената, договорена от Роже де Флор (особено предвид намалената тогавашна платежоспособност на Византийската империя в сравнение с предишни периоди), е повече от добра и, когато отпътува от главното сицилийско пристанище Месина, той е начело на 36 „галери, нефове, линове и тариди”[x], хиляда и петстотин конници[xi] с конете и екипировката си и „повече от четири хиляди алмогавари и повече от хиляда моряци наемници, без да се броят гребците-роби и моряците от екипажа”[xii]. Така общата численост на „професионалните” военни във войската е 5 500 мъже, а, като се има предвид, че те „в по-голямата си част водеха жените, приятелките и децата си”, то „всички тези хора (които) бяха каталонци и арагонци” вероятно наброяват ок. десет хиляди[xiii]. Освен бойците от „обикновен” произход, заедно с армията заминават и голям брой рицари и високопоставени благородници, вкл. и такива от най-близкото обкръжение на крал Фадрик III, като напр. доновете Феран Шеменис д’Аренос, Феран д’Аунес, Корберан д’Алет, самият по-късен летописец Рамон Мунтанер и мн. др.[xiv] По този начин е сложено началото на онази прославена наемническа войска, наречена впоследствие „Великата каталанска компания на Изток”. След няколко десетилетия прочути кондотиерски водачи като Вернер фон Урслинген и Фра Мориале[xv] кръщават по същия начин („Великата компания”) командваните от тях наемнически съединения, които представляват най-многобройната и силна за времето си армия в цяла Италия. „Приемствеността” помежду им става още по-ясна от факта, че техният съвременник - флорентинският автор Джовани Вилани (когото цитирах в началото) явно ги смята за „подражатели” на Роже де Флор, когото нарича „бащата на всички кондотиери”. 

След като по пътя си използва възможността да разграби венецианския о-в Кеос[xvi] – един акт, който изглежда по-скоро пиратски, отколкото корсарски[xvii], Роже де Флор пристига в Константинопол начело на своята каталанска армада през септември 1303 г. Той е приет с големи почести от Андроник II Палеолог и неговия син и съимператор Михаил IX (1281-1320). Освен че бива провъзгласен за „мега дук” на Империята[xviii], военен пост, който най-общо отговаря на дн. „адмирал”, Роже получава и обещаната ръка на „дъщерята на императора на Загора”. Това е Мария Асенина, по-малката дъщеря на бившия български цар Йоан III Асен (1279-1280) и сестрата на Андроник II – Ирина Палеолог. За нея Мунтанер казва, че „беше една от най-красивите и умни девойки на земята”. Така отлъченият от ордена на тамплиерите брат Роже се превръща от преследван изгнаник в един от най-високопоставените велможи в Източната Римска империя и същевременно се свързва с втората или третата по влияние благородническа фамилия в нея – тази на т.нар. „византийски Асеневци”. Но неговите амбиции, както ще видим, са още по-големи.

Затрудненото положение на Византия, която в кр. на 13 и нач. на 14 в. търпи ред срамни поражения от турците по източните си граници и вследствие на това губи почти всичките си територии в Мала Азия, позволява на бившия тамплиер да опита да се възползва от критичната ситуация за своя собствена изгода. От последвалите събития става ясно, че той вероятно планира действията си далеч преди пристигането си на изток, като не е невъзможно в изготвянето на плановете му да е взел участие и бившият му "патрон" - самият сицилийски крал Фадрик III. Съществуват ред източници, които показват съществуването на известна координация и връзка между плановете на Роже, Фадрик, новият арагонски крал Хайме II Справедливи (1291-1327) и дори бившият им враг Шарл дьо Валоа, титулярен латински император на Константинопол. Всеки от изброените трима западни монарси има свои собствени апетити, прицелени към изпадналата в тежка политическа криза империя на Андроник II[xix]. Т.напр., малко след сключването на мира от Калтабелота, Шарл и Фадрик сключват договор, който предвижда съвместно тяхно нападение срещу Византия, чиято крайна цел трябва да е възстановяването на бившата Латинска империя, унищожена от бащата на Андроник – Михаил VIII Палеолог, още през 1261 г. Подобни намерения съвсем логично намират поддръжка и от папството, особено след като Андроник II изоставя политиката на баща си за сключване на уния между Източната и Западната църква. Предприемането на военни акции срещу Византия е препоръчвано от множество кръстоносни теоретици от епохата, които, подобно на мнозинството католици, виждат в православната империя владение на схизматици, отнето от законните му притежатели (т.е. от латинските императори, управлявали Константинопол от 1204 до 1261 г.), пречка пред възвръщането на Йерусалим и, не на последно място, слаба държава, която е неспособна да защитава земите си от турците и така им позволява (от доскорошни „роби” на съюзния на кръстоносците монголски Илханат в Иран) да се превърнат в заплаха дори и за Запада[xx]. Но, както ще видим, въпреки че всяка от тези изброени сили ще се опита да използва Роже за своите цели, той действа предимно в името на собствените си интереси, забърквайки се в изключително сложна политическа игра. Същото в не по-малка степен се отнася и до „Компанията”, превръщайки я и в това отношение предшественик на по-късните кондотиери.

Интригите започват едва ли не със самото посрещане на каталаните в Константинопол. Тъй като се оказва, че новият имперски "мега дук" е взел значителна сума (която явно отказва да върне) назаем от някои от генуезците в Пера[xxi] , по този повод избухва свада между последните и наемниците, която скоро прераства в кръвопролитен сблъсък по улиците на Константинопол. Каталаните надделяват и избиват много генуезци, а Лигурийската република[xxii] и особено нейните колонисти в Пера се превръщат в смъртен враг на компанията. Този конфликт заплашва да стане сериозен политически проблем между Византия и Генуа, тъй като каталаните искат да нападнат все още неукрепената по това време Пера, но Андроник II успява да ги спре. Така още в началото необузданите алмогавари показват, че службата им като воини на Империята съвсем няма да бъде безпроблемна и гладка. Андроник бърза да се освободи от присъствието им в столицата и, след като им дава уговорените първоначални заплати, им нарежда да се отправят към Анатолия, където трябва да воюват срещу турците. Междувременно Роже успява да уреди един от своите военачалници – дон Феран д’Аунес, също да сключи брак с „една роднина на императора”[xxiii] и го прави свой адмирал[xxiv]. Дон Феран остава начело на флотата и екипажа й от моряци, докато останалата войска дебаркира на укрепения п-в Артаки (Кизик) в Мала Азия – една от последните по-обширни територии, останали за момента във византийски ръце, вън от крепостните стени на по-големите градове, разположени във вътрешността на континента. Мястото на акостирането явно е избрано неслучайно, като причината е, че византийците са узнали, че наблизо лагеруват турци. В случая очевидно става въпрос за цяло турско номадско племе или орда, а не за "обикновен" турски отряд за набег (газа), тъй като Мунтанер отбелязва, че "неверниците" били заедно с жените и децата си. Предвид местоположението на Кизик, може да се допусне, че това е било едно от племената, принадлежащи към бейлика на Караси или на самия Осман[xxv]. В едно ожесточено сражение Каталанската компания постига първата си значителна победа срещу турците, като, според очевидно преувеличените данни на Мунтанер, „от турците този ден загинаха повече от три хиляди конници и повече от десет хиляди пехотинци”. След това, тъй като вече започват зимните студове, каталаните са принудени да прекъснат кампанията си и са разквартирувани във византийските поселения на Артаки, където остават да презимуват до пролетта на 1304 г.

Враговете на каталаните, анатолийските турци, са може би най-важният новопоявил се политически фактор, който ще промени и вече променя коренно статуквото в региона (което преди това се е запазило приблизително еднакво в продължение на повече от две столетия). Дотогава Византия е владяла над плодородните речни долини и равнини на западната част на Мала Азия и над по-голямата част от крайбрежието на този огромен п-в, а турците от т.нар. Селджукски султанат са господствали над полупустинните плата в центъра и вътрешноконтиненталните равнини и долини, разположени в източната му част. Вина за "промяната на статуквото" носи най-вече монголското нашествие от средата на 13 в., което, погледнато обобщено, има следните най-важни дълготрайни последствия: 
1) Докарва в Анатолия големи групи турски номади от Средна Азия, които са приети от родствените им селджуци и са настанени по границите с християнските държави (Византийската и Трапезундската империи и Киликийска Армения); 
2) Над т.нар. Румски султанат се установява тежка васална зависимост от монголския Илханат в Иран
 и 
3) Голяма част от земите в Източна Анатолия, предишното ядро на държавата на селджуките, са раздадени на татарски племена. 
В резултат турците, разгромени от превъзхождащите ги сили на Илханата, се струпват масово по византийската граница, където, организирани от предприемчиви бейове - предводители и вождове на номадски племена, започват експанзия, насочена от планинските плата във вътрешността по плодородните речни долини в посока към западното крайбрежие. Въпреки упоритите опити на първите Палеолози да ги спрат, техният натиск се оказва неудържим. Балансът е нарушен и, не на последно място, заради свръх-ангажираността на възродената през 1261 г. Византия да брани Константинопол срещу опитите на Запада за възстановяване на Латинската империя. 

Последният епизод на дългата война между ромеите и турските племена (за които, като мюсюлмани, тя придобива характер на газават – или перманентен джихад, т.е. "свещена война", срещу „неверниците”) настъпва в нач. на 90-те год. на 13 в. В края на зимата на 1292-93 г. турците преминават византийската граница и опустошават темата Неокастра. Андроник II изпраща срещу тях талантливия си военачалник Алексий Филантропин, който съумява временно да ги отблъсне. Но, в края на 1295 г., самият Филантропин вдига бунт срещу императора и, макар че Андроник успява да го разгроми, добре подготвената му армия в крайна сметка е унищожена, събитие, което на този етап се превръща в непоправима загуба[xxvi]. Нещо повече: местните войници – стратиоти, прониари и акрити, чието благосъстояние е пострадало от новите данъчни реформи, въведени от Андроник, не искат повече да се сражават за Империята. След суровата зима на 1298-99 г. турците отново прекосяват границата при долината на р. Меандър. Срещайки вече само вяла и неорганизирана съпротива, до 1302 г. те завладяват равнините между реките Меандър и Хермос и, в рамките на две години, цялото западноанатолийско крайбрежие и прилежащите му земи, разположени по-навътре в континента чак до Адрамитион на север попадат в техни ръце (с изключение на Филаделфия, Фокея и някои др. по-големи и по-добре укрепени градски центрове)[xxvii]. Защитата на византийска Витиния, областта, представлявала „ядрото” на бившата Никейска империя, разположена в северозападния ъгъл на Мала Азия, която дотогава представлява "непоклатима" християнска крепост, също рухва. Това се превръща във факт след битката при Бафеон, състояла се на 27 юли 1302 г., в която един от новоизгрялите турски водачи – Осман, побеждава немалка армия, водена от управителя на Никомидия Георги Музалон. Друга армия  тази на съимператора Михаил ΙΧ Палеолог (син на Андроник II) също е разбита в кръвопролитно сражение на юг при Магнезия (по-късната турска Маниса). В тази ромейска войска между другото участват и голям брой наемници алани. Това са 10 000 елитни бойци, които Мунтанер нарича „най-добрата конница на Изтока” и които наскоро са намерили убежище във Византия, бягайки от междуособната война, която се води по това време в далечните северни земи на т.нар. „Златна орда”.

           На завоюваните от Византия обширни територии в кр. на 13 и нач. на 14 в. най-силните водачи на тюркменските племена слагат основите на нови държавни образования – т.нар. бейлици. От север на юг най-известните и влиятелни сред тях са тези на Исфендияр, Осман, Караси, Гермиян, Сарухан, Айдън и Ментеше. В съвременната англоезична историография, посветена на периода, те често са характеризирани като "ghazi-states". Така на алмогаварите, потомци на поколения бойци, калявали се в „свещената война” на перманентни набези и плячкосване срещу мюсюлманите на Пиринеите, фактически им предстои сблъсък с техния възможно най-естествен противник и "антипод" – гази-бойците от Анатолия. Принципите им на водене на война не се различават особено, нито пък моралните такива – и това ще стане особено ясно малко по-късно, когато произхождащите от напълно различни краища на света, но все пак толкова сходни помежду си алмогавари и газии (като бит, нагласа и начин на воюване) ще се обединят в един заклеймен дори от Светия престол и неочакван от никой "противоестествен" съюз. 


След известни премеждия, случили се между каталаните и техните гръцки хазяи[xxviii] в Артаки, войската е готова за поход и потегля на юг на 1 април 1304 г.. Към нея се присъединяват аланите, както и една „чисто ромейска” част, водена от военачалника Марулес; факт, който Мунтанер „забравя” да спомене. Въпреки това започналата кампания, чийто върховен командващ без съмнение е Роже де Флор, както личи и по броя на войските, участващи в нея (необичайно голям за епохата), е истински поход за възстановяването на византийската власт над изгубените й наскоро територии от Мраморно море чак до долината на р. Меандър на юг. Този път основните сблъсъци са с племената, чиито територии са по на юг от тези на Караси и Осман. Те са наречени от Мунтанер „Сеза”, „Тин” и „Мендешия” и могат лесно да бъдат идентифицирани. Това са онези племена[xxix], назовавани по името на водачите си – "Сеза" е „Саса” на Саса бей, за когото по-късният турски летописец Енвери потвърждава, че е бил съюзник на "Тин", т.е. на „Айдън” – в случая Мехмед бей Айдъноглу, бивш субаша на бея на Гермиян  Якуб I, и "Мендешия" на Ментешеоглу бей, чието поле на действие се намира най-южно спрямо останалите. Първата мащабна битка, отбелязана от Мунтанер, се състои „на един дневен преход разстояние от града, наречен Филаделфия[xxx]” и се води срещу Саса и Айдън, които по това време обсаждат (явно заедно) тази голяма византийска твърдина. Каталанската компания им нанася голямо поражение, след което те се оттеглят на юг и обединяват силите си с тези на Ментеше. При малоазийския гр. Тир съединените сили на трите племена са разбити за втори път, като в битката загива и „сенешалът на войската”, до този момент един от най-изтъкнатите каталански водачи - дон Корберан д’Алет. След това Роже де Флор повиква при себе си флота (който е останал да зимува в Хиос). Целта е корабите да дойдат в пристанището Анеа, откъдето да подпомогнат другарите си. Освен онези, водени от адмирала дон Феран д’Аунес, в Анеа пристига и „закъснелият” още от Сицилия дон Бернат де Рокафорт, който води със себе си двеста тежковъоръжени конници и повече от хиляда алмогавари. Подкрепленията са посрещнати с радост и кампанията срещу турците продължава до края на лятото. Мунтанер описва още поне две значителни победи, постигнати от Каталанската компания срещу турците, последната от които, според него, се води при „Железните врата”, „което е една планина, имаща проход със същото име, който се намира между кралство Анатолия и кралство Армения”[xxxi]. Последната обикновено се идентифицира с планините Тавър (Таурос), разположени в крайния югоизток на полуострова, но, тъй като аз (и повечето съвременни изследвачи) смятам, че е абсолютно невъзможно каталанската армия да е „прехвръкнала” през половин Мала Азия, за да се бие с турци, нямащи никакво отношение към нападенията срещу Византия, то по-скоро става въпрос за някоя друга планина в близост до Западна Анатолия, която Мунтанер е идентифицирал погрешно. Още по-голямо основание за такова тълкуване на неговата информация дават данните у Пахимер, който, описвайки заключителните епизоди на кампанията срещу турците, споменава само, че Роже „се насочил към градовете Кула и Фурни, след като се убедил от безполезността от преследването на племето Гермиян”[xxxii]

        Тъй като последните етапи от боевете на каталаните срещу турците през лятото на 1304 г., вкл. (и най-вече!) сражението „при Железните врата”, не са достатъчно добре осветлени в достъпната ми литература, ще си позволя да изложа тук една своя хипотеза. Явно е, че още след битката при Филаделфия Саса и Айдъноглу[xxxiii] откриват, че не са способни сами да се противопоставят на каталаните и търсят помощ – на първо време от южния си съсед Ментешеоглу. След като и последният (обединил силите си с тях) понася поражение, те вероятно се обръщат за съдействие към сюзерена на Айдън, който по това време е и най-силният турски владетел в региона – Гермияноглу. Не други, а именно неговите земи се намират в непосредствена близост до споменатите от Пахимер градове Кула и Фурни. Така че последната битка, в която, според Мунтанер „загинаха повече от шест хиляди турски конници и повече от дванадесет хиляди пехотинци” и след която, според Никифор Григора, „турците започнаха да бягат извън старите имперски граници”, най-вероятно се е водила срещу емира на Гермиян, обединил силите си с останалите разбити преди това турски племена.


След последната победа, която, дори и да не е била толкова грандиозна, колкото я описва Мунтанер, все пак вероятно наистина е принудила турците да „побягнат зад старите имперски граници”, по пътя си обратно към Анеа, Роже получава известие от император Андроник II, който го вика обратно в Константинопол, поради войната му с „императора на Загора”, т.е. с българския цар Теодор Светослав (1300-1321). Това се случва през август 1304 г., което ще рече, че кампанията срещу турците продължава повече от четири месеца. Успехите, постигнати в нея, са значителни, а равносметката е повече от положителна, особено като прибавим към нея и победата, постигната при п-в Артаки през есента на предната година. Последната явно освобождава провинция Витиния от натиска срещу нея и позволява на Империята да обърне внимание на по-южните провинции, които по това време са още по-застрашени от северните поради комбинирания натиск на Саса, Айдън и Ментеше. Зад споменатите стои мощта на Гермияноглу, за когото, макар и от сравнително беглите споменавания в изворите[xxxiv], можем да съдим, че в конкретния момент е най-влиятелният тюркменски бег по бившата граница на Румския султанат с Византия. В разказа си за тази кампания обаче Мунтанер – летописецът на Каталанската компания, описвайки я - явно не без основание - като истински триумф, премълчава за цял ред „произшествия”, които са ни известни от ромейските извори. Т.напр. той не споменава, че каталанският флот „рекетира” населението за егейските о-ви Хиос, Лесбос и Лемнос, а съвсем същото прави и сухопътната армия с градовете, които трябва да „освободи” от турците като Пиргион, Ефес (по-известен през тази епоха под името Алтолуого) и Филаделфия, като Роже дори обсажда „разбунтувалата се” срещу него Магнезия. Освен това възникват постоянни търкания между каталаните и обединените с тях алани и византийски войници; в разприте върховният главнокомандващ – Роже, винаги взема страната на „своите” бойци, независимо от повода и вината на участващите в тях. Каталаните отдавна са доказали, че са нетърпими към каквото и да е предизвикателство, а сблъсъците с техните „съюзници” прерастват в кръвопролитни схватки, в една от които загива дори синът на вожда на аланите Гиргон. Не е учудващо, че останалите алани напускат армията, "желаейки смъртта на „великия дук”[xxxv]. След всичко това не е изненадващо и че Андроник II бърза да прекрати кампанията (макар и Роже да настоява, че не я е приключил) и да изтегли наемниците от Анатолия, като причината едва ли е единствено в това, че „императора на Загора” го бил нападнал.

В коментара си по случая Мунтанер пише следното: „А великият дук остана много недоволен от това, че трябваше да напусне кралството Анатолия, което беше завладял изцяло и беше освободил от турците и страданията.” Думите, които съм сложил в курсив, според мен могат да служат като ключ към разкриването на задкулисните планове на Роже. Пахимер съобщава, че при завръщането си на север каталаните не отиват в Константинопол, както иска от тях василевса, а вместо това завиват на запад, където се прехвърлят през протока Дарданели и се установяват на лесно защитимия п-в Галиполи. Там те безкръвно заемат неговата едноименна главна крепост, която освен силни укрепления притежава и много добро пристанище. Установили се веднъж в Галиполи, след това през цялата есен и зима на 1304-5 г. каталаните преговарят с Андроник II, изисквайки от него допълнително заплащане (свръх онова, договорено в първоначалния контракт) и ред други привилегии, най-голямата част от които са предназначени за Роже де Флор[xxxvi]. Завладяването на Галиполи е брилянтен ход от страна на наемниците, който им дава възможност – тъй като разполагат и с голяма и силна флота – да „затворят” достъпа по море към Константинопол откъм запад, блокирайки важния пролив Дарданели, наречен от Мунтанер Бока д’Авер. Той същевременно представлява и най-прекия път от Европа към Мала Азия. Последното споменавам неслучайно, а поради факта, че твърде скоро Роже започва да иска от императора да му даде „владението над кралство Анатолия”, което, както ни внушава Мунтанер, той вече е бил „завладял” и „освободил”.

Тук се изкушавам да подхвърля една хипотеза, която не намира пълното си потвърждение в изворите, но която съвсем не ми се струва невероятна предвид цял ред исторически обстоятелства. Тъй като Мунтанер напълно недвусмислено сочи, че Роже е поставил като предварително условие за наемането си от Андроник II брака си с Мария Асенина, то дали това няма нещо общо и с така "внезапно" появилите му се претенции за „владението над кралство Анатолия”? Основанията ми за съществуването на подобна връзка имат общо и с българската средновековна история. Те са следните: Известно е, че през 1261-62 г. българският цар Мицо Асен, победен в избухналата по това време гражданска война в България от съперника си Константин Тих, емигрира във Византия. Той предава на император Михаил VIII Палеолог намиращите се тогава все още под негова власт важни български пристанищни градове Месемврия (дн. Несебър) и Анхиало (дн. Поморие), като в замяна на тях получава земи „в областта Троада, край река Скамандър”[xxxvii], т.е. в северозападната част на Мала Азия. Синът му Йоан III Асен, бащата на съпругата на Роже Мария, за кратко заема българския престол между 1279 и 1280 г., но в своето съвремие (а и в историята) е по-известен като ромейски деспот и основател на т.нар. „византийски Асеневци”, които са аристократична фамилия, която притежава голяма важност и тежест в политическия живот на Империята през 14-15 в. Хронистът Георги Пахимер споменава Йоан III Асен във връзка с кампанията на Михаил IX и аланите в Анатолия през 1302 г., което дава основание да предположим, че след фиаското си в Търново той се връща и продължава да живее предимно в именията си в северозападния ъгъл на п-ва. Дали благодарение именно на този малоазийски „апанаж”, както го нарича нашият изтъкнат медиевист Иван Божилов, Роже де Флор не иска да се свърже с фамилията на Асеневците? Напълно вероятно е някои съвременници на събитията да са възприемали замяната на Анхиало и Месемврия с именията ок. р. Скамандър, като размяна на „империята на Загора” с „кралство Анатолия”... Още по-типична би била подобна представа за „западния”, т.нар. „феодален” начин на мислене, който каталаните и/или бившия тамплиерски сержант без съмнение са споделяли!

Действията на Компанията по време на похода срещу турците и особено след това, са изненадващо бързо и успешно проведени, което по всяка вероятност означава, че са планирани предварително – особено заемането на п-в Галиполи, който м/у другото се намира в съседство с „областта Троада”, т.е. с Асеневския „апанаж”. Дали това не ни насочва към съществуването на подкрепа за наемниците от страна на „местни” жители; такива, които със сигурност са били по-добре запознати с тамошната обстановка от каталаните? В своето повествование Мунтанер ни оставя с впечатлението, че Асеневците, вкл. съпругата на Роже де Флор Мария, нейната майка Ирина Палеологина и „шуреите му”[xxxviii], до последно „държат” на страната на каталанския предводител. Тяхната подкрепа е спомената изрично дори по времето след проявата на почти пълна враждебност между него и официалните имперски власти, която е особено остро насочена срещу съимператора Михаил IX и „неговите” алани. Нещо повече, докато описва престоя на каталанската войска в Галиполи, Мунтанер се впуска в едно не твърде типично за неговото повествование географско-историческо описание на околностите на местността, в която е разположена армията, като при това отделя твърде голямо влияние на историята и местоположението на древна Троя, от чието име е получила името си областта Троада, където се намира и „деспотството” на Йоан III Асен. Пахимер пък съобщава, че този бивш български цар е починал някъде ок. 1302 г., т.е. към времето на неуспешния поход на Михаил IX и аланите. Дали известието за смъртта му не е достигнало и в далечния каталански лагер, разположен край сицилийското селище Калтабелота? Тогава вицеадмиралът Роже би могъл да си помисли, че, начело на силна армия, с каквато е заобиколен в Сицилия, може да се ожени за „наследницата на Троя” и, възвръщайки земите й (за които знаем, че по това време се намират под ударите на турците, водени от бившия нукер на селджукските султани Караси бег), да стане „крал на Анатолия”! Но, разбира се, трудно бихме могли да сме напълно сигурни в едно такова предположение, освен ако изворите не ни открият по-категорични доказателства за това, отколкото тези, с които разполагаме в момента...






[i] От лат. frater – брат, поради това, че Роже е бил „брат-сержант” от ордена на тамплиерите. Обръщението е характерно за епохата и е използвано за всички мъжки членове на военномонашеските ордени.
[ii] Или пък като Руджиеро дей Фиоре (тъй като според Мунтанер майка му е била родом от Бриндизи, т.е. италианка).
[iii] По всяка вероятност, въпреки „благородната” частица „де”, присъстваща в името му, Роже не е бил от достатъчно знатен произход (което е било задължително условие), за да бъде провъзгласен за „брат-рицар”.
[iv] Безспорно свидетелство за уменията на Роже, който не е дължал командването на произхода си, като много други свои съвременници.
[v] Това вер. е силната тамплиерска крепост Шател-Пелерен, която остава непревзета от мамелюците, но е изоставена от рицарите на Храма няколко месеца след падането на Акра.
[vi] Най-вероятно става въпрос за фра Жак дьо Моле (1292-1314).
[vii] Четвърти син на крал Филип III и единственият жив в нач. на 14 в. брат на тогавашния властващ френски монарх Филип IV Хубави (1285-1314). За известно време той е титулярен крал на Арагон (но неуспял да използва титлата си и коронясан единствено с кардиналска шапка, поради което в своята хроника Мунтанер го нарича подигравателно „крал на шапката и вятъра”) и латински император на Константинопол. Граф на Валоа, Анжу и Мен и родоначалник на по-късната френска кралска династия Валоа.
[viii] Тарина – сиц. монета, равна на 20 грама, златната унция е съдържала 30 тарини, т.е. 600 гр. злато, вж. Р. Панова (прев.), Рамон Мунтанер, Хроника. София, 1994, с. 104, 196, бел. 3. По-подробно за заплащането на наемниците пише и Г. Димов (който нар. въпросните монети тари), срв. Димов, Г. „Проблеми на византийското сребърно монетосечене. Причини за появата на василикона при Андроник II Палеолог (1282-1328)”. – В: История, година XXI, кн. 1, 2012, с. 27-29.
[ix] Прев. на Росица Панова, пак там, с. 46.
[x] Различни видове плавателни съдове – някои разчитащи главно на гребла, а други изцяло ветроходни (т.е. придвижващи се с помощта на платна), които по това време се използват в Средиземноморието.
[xi] Съдейки по тогавашните традиции във военното дело, без задължително всички от тях да са били от благороден произход, конниците вероятно са били предимно тежковъоръжени, т.е. подобни на рицарите (като в състава на войската със сигурност е имало и такива, т.е. каталански рицари с благородно потекло). Разбира се, сред тях вер. е имало и други, въоръжени по различен начин, като напр. конни стрелци с арбалет.
[xii] Пак там, с. 47.
[xiii] В своето произведение виз. хронист Георги Пахимер, който хронологично е най-близък до събитията, посочва броя на членовете на „компанията” като осем хиляди човека.
[xiv] Двама от най-високопоставените донове – Беренге д’Ентенса (принадлежащ към една от най-влиятелните баронски фамилии в Арагон) и Бернат де Рокафорт (който в 1302-3 г. разполага с толкова многобройна лична армия, че дори си позволява да не изпълни някои от условията на мира от Калтабелота), които играят голяма роля за по-късната съдба на „компанията”, не успяват да се подготвят навреме и пристигат на Изток по-късно.
[xv] В неговия случай приликата с Каталанската компания е още по-фрапираща, тъй като фра Мориале (Монреал д’Албарно), подобно на Роже де Флор, е бивш член на военномонашески орден (в случая – на този на хоспиталиерите).
[xvi] На 18 август 1303 г.
[xvii] По-късно венецианците искат обезщетение от византийския император за понесените от тях щети, тъй като Роже „бил византийски служител”, но последният вер. е действал изцяло на своя глава, тъй като по време на нападението Венеция била в мир с Константинопол вече от близо година (последната война помежду им продължава от 1296 до 1302 г.).
[xviii] Букв. „Велик дук” (гр.).
[xix] При това към 1303 г. тези „апетити” вече имат дълготрайна история, дори що се отнася до намесата на бившия византийски съюзник Арагон. Хайме II, който, преди да стане владетел на Арагон, е крал на Сицилия (1285-1296), се съгласява да участва в кръстоносен поход към Светите земи с двадесет галери, но само срещу отмяна на отлъчването си от църквата и получаването на годишна "помощ" от 40 000 златни унции. Впоследствие, подобно на Анжуйците, Хайме II изтъква и претенциите си за титлата „крал на Йерусалим”. През лятото на 1292 г. алмогаварският предводител и непобедим арагонски  адмирал Рохер де Лурия, начело на флот от тридесет галери, „внезапно” атакува византийските егейски острови Лесбос, Лемнос, Санторини (Тира), Тинос, Андрос, Миконос и Хиос, както и деспотата Морея (разп. на п-в Пелопонес). Набегът е успешен и адмиралът взима голяма плячка. Според самия него поводът за това неочаквано нападение е отказът на император Андроник II Палеолог да изплаща обещаните ежегодно 60 000 хиперпера на краля на Арагон. Политиката на враждебност между Византия и Арагон се задълбочава през август следната година, когато Хайме II предлага сключването на мир между своето кралство, италианските Анжуйци и поддържащите последните френски Капетинги. Според една от клаузите на този проектодоговор от 1293 г., Хайме предлага да върне завладяната от него южноиталианска област Калабрия на кралете на Неапол и да предаде о. Сицилия на папството след смъртта си. В замяна той изисква женитбата на своя брат Фадрик или за дъщерята на Шарл II д’Анжу или за наследничката на Латинската империя Катрин дьо Куртене (която в крайна сметка в нач. на 1301 г. се омъжва за Шарл дьо Валоа). При реализирането на втората възможност неговите условия са Фадрик да получи титлата „император на Константинопол” плюс 50 000 златни унции, които да финансират отвоюването на Латинската империя от ръцете на византийците. Отделно от това големият византийски о-в Родос се споменава в една папска "кръстоносна" схема, изработена ок. 1299 г., съгласно която крал Фадрик III трябва да го получи като фиеф (синоним на феод = феодално владение) и тн. Знаейки всичко това, човек би могъл да се учуди на дързостта на Андроник II, който решава да използва за своите цели наемници, които са васали на негови потенциални врагове (и запазват връзките си с тях!) и някои от които вероятно дори са взели участие в разграбването на Егейските о-ви и Морея (под водачеството на Рохер де Лурия)!
[xx] Т. напр. на 14 януари 1306 г. новият папа Климент V (Бертран дьо Гот, 1305-1314) пише до епископа на Сенлис, че всички добри християни трябвало спешно да подпомогнат Шарл дьо Валоа да си върне империята (т.е. Латинската империя в Константинопол), която му принадлежи по право, тъй като тя се намирала в смъртната опасност да бъде завладяна от турци и други сарацини и неверници, от чиито ръце щяло да бъде много трудно да се отнеме, курс. мой, вж. Иванов, Вл.Причини и предпоставки за завоевателния поход на ордена на хоспиталиерите срещу о. Родос и архипелага на Додеканезите”. Във: Mediaevalia, Бр. 3, 2011, с. 101 (електр. адрес: mediaevalia.eu, ISSN: 1314-2775).
[xxi] Известна още като "Галата", Пера е най-силната и богата генуезка колония на Изтока. Градът, чиято територия е предоставена на лигурийците от василевсите, се намира на срещуположния на византийската столица бряг на залива Златния рог, контролирайки една от страните при входа му.
[xxii] Др. име на Генуа.
[xxiii] По всяка вероятност с Теодора Асенина, сестра на съпругата на Роже Мария, макар че Ив. Божилов твърди, че бракът им е бил сключен едва „през лятото на 1308 г.” (вж. Божилов, И. Фамилията на Асеневци (1186-1460). Генеалогия и просопография. С. 1985, с. 290). Възможно е, разбира се, да става въпрос и за два (?) брака на различни родственички на императора с Феран д’Аунес... Тук аз следвам информацията, оставена ни от Мунтанер, според българския превод на Р. Панова, вж. пак там, с. 49.
[xxiv] Според Мунтанер – „адмирал на империята”, но това едва ли е било възможно предвид факта, че самият Роже е бил такъв! Може би по-различен е въпросът как каталаните са тълкували получаването на титлата. Летописецът във всеки случай рядко пропуска удобни моменти да преувеличи почестите, получавани от неговите сънародници и братя по оръжие, от чужди владетели.
[xxv] Родоначалникът на турската династия Османогулларъ и, следователно, на Османската империя, която на практика носи неговото име.
[xxvi] Laiou, A. Constantinople and the Latins: the Foreign Policy of Andronicus II (1282-1328). Ca. 1972, p. 80-84.
[xxvii] Korobeinikov, D. A. “Raiders and Neighbours: the Turks (1040-1304)”. The Cambridge History of the Byzantine Empire (500-1492) (ed. J. Shepard). Ca. 2008, p. 726.
[xxviii] В чиито къщи е разквартирувана войската.
[xxix] Или „родовете”, думата, използвана от Мунтанер, е gabella (от ар. „кабиле” – племе, род).
[xxx] Дн. Алашехир (Южна Турция, Егейска област).
[xxxi] Р. Панова. Цит. съч., с. 56.
[xxxii] Тук коригирам превода, предложен от Р. Панова. Цит. съч., с. 108-109, гл. 207, бел. 4, където се говори за „племето Караман”. Допускането на такава грешка е напълно възможно напр. поради сходното изписване на имената на Караман и Гермиян на латиница (Caramanus и Carmignanus), което е известно в западните източници от периода.
[xxxiii] Енвери пише за „петима братя”, изправили се против войските на „франки, алани и гърци”, които К. Жуков идентифицира с Мехмед Айдъноглу и неговите четирима братя, срв. Жуков, К. Эгейские эмираты в XIV-XV вв. М., 1988, с. 147, бел. 30.
[xxxiv] Които, за наше съжаление, изобщо са твърде бедни и неясни за този период и регион.
[xxxv] Г. Пахимер, цит. в Laiou, A. Цит. Съч., с. 137.
[xxxvi] В това отношение той също изглежда и се държи като типичен кондотиер от по-късната епоха.
[xxxvii] Божилов, И. Цит. Съч., с. 249.
[xxxviii] Т.е. братята на Мария – Михаил, Андроник, Константин, Исаак и Мануил или най-малко двама от тях.