Светата икона на Св. Богородица Филеримска, история в картини на една балканска реликва

Светата икона на Св. Богородица Филеримска (картинна презентация в чест на 900 години от създаването на Малтийския орден)

1. Св.Богородица Филеримска ("Филеримската Мадона"). Това е изображението на Светата икона без златния обков, който й е направен по поръчение на руския цар Павел I в нач. на XIX в. Преданието гласи, че чудотворната икона пристигнала на Родос, носена сама по вълните чак от далечния Константинопол. Така нейната интригуваща история започва на Балканите и, както ще видим, завършва отново там...засега. Стилът на изображение напомня за подобни произведения от ранна Византия и действително навява мисли за произход на иконата от някое константинополско ателие в периода ок. IV-V в. Но, според легендата, иконата, която е открита на Родос от рицарите хоспиталиери след завладяването на острова през 1306-10 г., е нарисувана от самия Св. Лука, авторът на едно от четирите канонични евангелия.

2. Картина на немския ренесансов художник Херман Роде от 1484 г., изобразяваща Св. Лука Евангелист, Дева Мария и Младенеца върху олтара на "Гилдията на Св. Лука" в Любек. Християнската традиция твърди, че Св. Лука и Дева Мария са се познавали лично и поради това Филеримската икона представлява едно от най-достоверните изображения на Богородица. Според преданията Св. Лука също така е обичал да рисува и поради това най-ранните християнски икони са именно негово произведение. В периодите на Късното Средновековие и Ренесанса в Европа се създават много "гилдии на Св. Лука" - организации, които обединяват и защитават интересите на иконописци и художници под егидата на техния светец-покровител.

3. Това е още една икона, приписвана на четката на Св. Лука, която отново изобразява Богородица - т.нар. "Черна Мадона" от Ченстохова (дн. Полша).

4. Изглед към хълма Филеримос на о. Родос. Това възвишение се издига редом с няколко други в североизточната част на планинския остров, недалеч от едноименната му столица. В нач. на XIV в. на хълма има крепост, която вероятно представлява нещо като главна военна база на разквартируваните на острова византийски войски, поради което първото сериозно сражение, което хоспиталиерите водят при завладяването на острова, се състои именно тук. През ноември 1306 г. крепостта е обсадена и пада на 11-ти същия месец, след предателството на местен грък, който пуска рицарите вътре през таен вход. Според запазените сведения в защитата освен гръцките стратиоти участва и голям спомагателен отряд от 300 турски бойци, който е избит до крак. Вероятно във връзка с тази крепост, която днес е реставрирана във вида, който се предполага да е имала по византийско време, се е намирал и православният параклис на върха на Филеримския хълм, в който се е съхранявала прочутата още тогава чудотворна икона.

5. Обсадата на Малта от 1565 г. - картина от двореца на великите магистри в Ла Валета. Иконата на Св. Богородица Филеримска помага на рицарите при обсадата на Родос от 1480 г., когато след молитвите, отправени към нея, Светата Дева и Св. Йоан Кръстител чудодейно се появяват в разгара на сражението и вдъхват сили на християнските защитници на крепостта. След това събитие Филеримската Богородица получава епитета "Одигитрия" (букв. "тази, която показва (верния) път (към спасението)"). Още по-чудодеен ореол (освен заради спасението на Родос и победата на малобройните рицари-йоанити над многохилядната османска армия в 1480 г.), обвива иконата, тъй като тя оцелява три пъти, след като църквите, в които е поставена, изгарят (първата от тях още при споменатата обсада на Родос от 1480 г., втората при един пожар в Биргу (на о. Малта, от дясната страна на залива на Ла Валета) и третата при обсадата на Малта през 1565 г., епизод от която е изобразен на картината по-горе).

6. След епохалното сражение, което хоспиталиерите водят при Малта през 1565 г. срещу една от най-големите, добре подготвени и екипирани армии, събирани някога от Османската империя по море, великият магистър фра Жан Паризиьо дьо Ла Валет посвещава грандиозната победа на Св. Богородица Филеримска. От този момент за братята-рицари и останалите членове на ордена на Хоспитала тя става известна и като "Нашата Дама на победата". На снимката виждаме предната част на църквата на "Нашата Дама на победата", построена в новата хоспиталиерска столица на Малта, която носи името на споменатия предводител на ордена - Ла Валета. Иконата на Св. Богородица Филеримска престоява в този храм до момента, в който не й е отреден специален параклис в хоспиталиерската катедрала "Св. Йоан".

7. Един от параклисите в хоспиталиерската катедрала, наречена по името на патрона на ордена - "Св. Йоан". В него някога се е намирала Светата икона на "Теотокос Филеримон", както са я наричали (и все още я наричат) гърците - било то католици или православни.

8. Светата икона с обкова й от злато и скъпоценни камъни (от които липсва един рубин, откъртен вероятно по време на хаоса около Октомврийската революция - свидетелство за кражба или напр. цената на спасението й - дадения откуп на някой болшевишки офицер?), направен по поръчка на руския цар Павел I, първият и до момента последен православен велик магистър на ордена на хоспиталиерите. След превземането на Малта от френския (тогава все още само) военачалник Наполеон Бонапарт по време на Египетския му поход (Корсиканецът не пропуска да завземе това извънредно важно стратегически място, което държи контрола над морските маршрути в централната част на Средиземноморието и притежава едно от най-добрите пристанища в света), великият магистър фон Хомпеш и Върховният съвет на Хоспитала предлагат скиптъра на великите магистри заедно с останалите най-важните реликви на ордена (които им е позволено да изнесат от острова, но без скъпоценните им обкови, своевременно забелязани и отмъкнати от "санкюлотските" войници на Бонапарт) не на друг, а на... руския цар! Романтичен по натура, император Павел Романович не пропуска да приеме предложението, превръщайки се в глава на най-стария рицарски орден... наистина католически, но какво от това? Нима е имало чак такова значение във времената на Великата френска революция, когато троновете на европейските монарси се тресат и вероятно повечето от тях се будят нощем, облени в пот, представящи си острието на гилотината, спускащо се над аристократичните им вратове... Незавидна съдба, която вече е постигнала едни от "най-величайшите" и "недосегаеми" персони на света с възможно "най-чистата синя кръв", течаща в жилите - "гражданинът Капет" - Луи XVI и дори още по-благородната му по произход съпруга Мария Антоанета. И така, по описания начин, от нач. на XIX в. Св. Богородица Филеримска странно преплита съдбата си с тази на злощастната фамилия Романови - безспорно най-богатите и влиятелни държавни самодръжци в Европа до самия трагичен край на тяхната царствена династия под куршумите на болшевишките карабини... Но за това - следващия път.

Кратка история в картини на Малтийския орден на св. Йоан Йерусалимски (по случай 900 години от създаването му)

1. Кръстоносци в сражение срещу сарацини в Светите земи на Сирия и Палестина (средновековна миниатюра). След превземането на Йерусалим през 1099 г., кръстоносният предводител Годфроа дьо Буйон прави града своя столица и е провъзгласен за първия владетел на Йерусалимското кралство. Още през същата година Годфроа прави първото известно в историята дарение на ордена на хоспиталиерите – селището Хесилия в Палестина, в знак на признателност за помощта, оказана от братята-лечители на неговите болни и ранени войници.

2. Така вероятно са изглеждали първите братя-рицари хоспиталиери в Светите земи през XII в.

3. Друга съвременна илюстрация, представяща рицар хоспиталиер от XII век. Характерният бял кръст с осем върха, изобразен на расото и щита на рицаря, е познат днес като “малтийски кръст”. Символът често бива използван в различни страни като медал и орден за храброст. Той е отличителен знак на хоспиталиерите-йоанити още от тези далечни времена.

4. Карта на средновековния Йерусалим по време на обсадата му от Саладин през 1187 г. С червената линия вътре в града и надписа са посочени локациите на главната квартира на ордена на св. Йоан и болницата “Св. Мария Латинска”, разположени в непосредствена близост до Църквата на Божия гроб (The Holy Sepulchre). Тук е създаден Малтийският орден.

5. Средновековната крепост Крак дьо Шевалие (дн. Сирия) в Ливанските планини. Прославена с непревземаемостта си, това е една от най-силните твърдини на йоанитите в Светите земи и едно от най-важните им средища след падането на Йерусалим.

6. Рицарите хоспиталиери участват активно в отбраната на последната столица на кръстоносците в Светите земи – Акра (дн. Израел). На тази френска илюстрация от XIX в. на преден план е изобразен йоанитският маршал фра (съкр. от лат. frater – брат) Матийьо дьо Клермон, който намира смъртта си в сражението. Въпреки отчаяната съпротива Акра пада пред войските на египетските мамелюци на 18 май 1291 г.

7. Щитове с гербовете на великите магистри на хоспиталиерите, управлявали ордена на св. Йоан по време на неговия престой на Родос (когато йоанитите стават известни като “родоските рицари”). Продължилият повече от двеста години период на Родос съдържа някои от най-славните страници в историята на ордена.

8. Гербове на административните части, на които се разделя орденът, т.нар. Langues или Tongues (букв. “езици”). Това разделение, което се запазва до много по-късно, е възприето именно на Родос. На илюстрацията виждаме (отляво надясно и отгоре надолу) гербовете на Английския, Наварския, Португалския, Германския, Френския (което в тази епоха означава само дн. Северна Франция или областта Ил дьо Франс), Провансалския и Кастилско-Арагонския "езици".

9. Реставрираната главна порта на двореца на великите магистри в Родос.

10. Ренесансова картина от италианския художник Пинтурикио, показваща коленичил за молитва рицар хоспиталиер на фона на укрепленията на Родос (вдясно). Тази картина символизира тогавашното схващане за Родос като “щит на вярата” (така го нарича напр. известният ренесансов хуманист Франческо Петрарка) и за посветилите живота си на защитата на християнството монаси-рицари от ордена на св. Йоан Йерусалимски.

11. Замъкът Бодрум, който днес е популярна туристическа дестинация, е построен на югозападните брегове на дн. Турция от родоските рицари в началото на XV в. Дълги години тази непревземаема за времето си крепост е представлявала единственото християнско владение в Мала Азия и е служела за убежище на избягалите от турците християнски роби.

12. Тази илюстрация от XVI в. изобразява битката при Никопол от 1396 г. В това епохално сражение османският султан и завоевател на България Баязид I Йълдъръм (“Светкавицата”) разгромява потеглилите срещу него западни кръстоносци, предвождани от унгарския крал Сигизмунд Люксембургски. Хоспиталиерите взимат значително участие в този поход и спомагат за това унгарският крал да се спаси от плен или смърт. След поражението в полето пред Никопол Сигизмунд успява да се качи на борда на една йоанитска галера заедно с великия магистър на ордена фра Филибер дьо Наяк. Двамата християнски предводители заедно отплават към Константинопол, където помагат да бъде отблъсната опасна османска атака срещу обсадената византийска столица.

13. Обсадите на Родос от османците през 1480 г. и 1522-23 г. представляват славни страници не само в хоспиталиерската, а и в световната военна история. На тази съвременна на събитията илюстрация виждаме епизод от първата обсада на Родос, когато братята-рицари, предвождани от великия магистър фра Пиер д’Обюсон, нанасят тежко поражение на войската на султан Мехмед II Фатих (“Завоевателя”).

14. Друг епизод от същата обсада на Родос през 1480 г. (илюстрацията е към сензационната за времето си книга на хоспиталиерския канцлер фра Гийом дьо Каурсин, взел лично участие в отбраната). Някои историографи твърдят, че гневът от нанесеното поражение при Родос допринесъл за ненавременната смърт на османския султан Мехмед II Завоевателя (получил прозвището си след превземането на Константинопол). Мехмед починал на 3 май 1481 г. едва на 49 годишна възраст.

15. Тази турска миниатюра изобразява двубоя на легендарния османски герой Дели Синан със западен рицар (вдясно). С настъпването на края на Средновековието борбата, която водят кръстоносците, вече не е за Йерусалим или Светите земи, а за спирането на османската експанзия, която стига до самото сърце на Европа, до земите на дн. Австрия и Италия. След загубата на Родос хоспиталиерските братя-рицари, установили се в Малта, представляват най-сериозното звено в отбранителната линия, която християните създават против турското настъпление в Средиземно море.

16. Основното “оръжие” на Малтийския орден в поетата от него роля на защитник на християнското корабоплаване в Средиземно море от нападенията на мюсюлманските корсари, е галерата. В епохата преди откриването на парните двигатели и в условията на “Вътрешното море”, където, за разлика от други места, постоянно духащите в една посока ветрове са рядкост, гребните кораби са притежавали ненадминати достойнства. Галерите на ордена се славят като най-добрите кораби от този тип в региона и предизвикват страх и уважение дори във “Високата порта” в Истанбул.

17. Тази съвременна илюстрация показва малтийска галера, сражаваща се срещу турския флот в битката при Превеза през 1538 г. Орденът на хоспиталиерите взима значително участие в продължителната и преминала през много етапи и сражения война, която двата тогавашни европейски “гиганта” – Османската и Испанската империи, водят за господството над Средиземноморието през XVI век. Войната завършва без победител, но като че ли изтощава катастрофално и двете велики държави и допринася за последвалия им упадък.

18. Прием на нови членове на Малтийския орден (novitiates) в средата на XVI в. Любопитно е, че младите хоспиталиерски братя-рицари са били задължени да служат по няколко години като офицери на борда на някой от орденските кораби, а самата служба е носела названието “керван”. Алюзията е несъмнена: керваните на пилигримите, които някога е трябвало да бъдат охранявани от рицарите в сирийските пустини, сега са заменени от патрул над морските пътища и “кервани” от християнски кораби, които без охрана са заплашени от това да се превърнат в плячка на османските корсари.

19. Този портрет от известния художник Ел Греко изобразява италианския хуманист и историограф Джакомо Босио. В края на XVI в. Босио, чийто брат е хоспиталиер и секретар на великия магистър фра Жан Паризиьо дьо Ла Валет (героят от отбраната на Малта през 1565 г. и кръстник на дн. малтийска столица), получава доживотна пенсия от ордена, за да напише неговата история. До ден днешен тритомното съчинение Dell’Istoria della Sacra Religione et Illustrissima Militia di San Giovanni Gerosolimitano (пълното заглавие е прекалено дълго) е най-изчерпателното и обемно произведение, посветено на хоспиталиерската история.

20. Снимка на коридор в двореца на великите магистри в Ла Валета. Дворецът днес се използва като седалище на правителството на Малта, но освен това понякога е отворен и за туристически посещения. Зад масивните си крепостни стени цялата Ла Валета сякаш е застинала в XVII век като перфектно запазен паметник на тази блестяща епоха, присмиващ се над времето и над природните стихии. Последното е особено видно в период на буря, когато неспираните от нищо в продължение на стотици километри вълни (о. Малта се намира в самия център на Средиземно море, далеч от всяка друга суша) продължават да набират сили и да се извисяват заплашително до момента, в който не се разбият безславно в огромните каменни вълноломи и бастиони на бившата хоспиталиерска столица.

21. С въвеждането на парните двигатели, избухването на Великата френска революция и многото други промени, които вещаят настъпването на нова ера, старите империи и институции една след друга биват пометени от вълната на времето. Заплашено е съществуването и на Малтийския орден, чиито стратегически разположени острови представляват изкушение за новите Велики сили. Пиратите от северноафриканския бряг вече не представляват заплаха за европейските държави и необходимостта от протекция срещу тях изчезва. След като завладява Малта през 1798 г. Наполеон Бонапарт прогонва братята-рицари от тяхната цитадела. В продължение на дълги десетилетия орденът на св. Йоан изглежда на ръба на изчезването, като между 1805 и 1879 г. дори не са избирани велики магистри. Но опасността постепенно отминава и хоспиталиерите заемат своето достойно място в съвременния свят. Днес суверенният военен хоспиталиерски орден на св. Йоан Йерусалимски, Родоски и Малтийски, празнува деветстотин години от основаването си по-славен отвсякога, обединил повече от 13 500 Рицари и Дами в изпълнението на своята хуманитарна мисия в помощ на бедните и болните навсякъде по света, защитавайки принципите на онова, което прави всички ни по-добри, а именно: Човечността.

Венецианските и генуезките владения на Изток до 1332 г.

Средновековните търговски гиганти Венеция и Генуа започват проникването си в Източното Средиземноморие още на един твърде ранен етап, стремейки се да овладеят контрола върху морските пътища, свързващи Изтока със Запада и по този начин да монополизират големите приходи от оживения търговски обмен, който протича между тези части на света. При това се оказва, че много често тази „търговска” експанзия на двaта могъщи северноиталиански градове-държави съвпада с целите на кръстоносните походи и двете взаимно се допълват. Кръстоносните походи на Изток в своя „класически” етап през XI-XIII в. на свой ред могат да се характеризират като общо-католически движения, организирани от папството за борба с „враговете на вярата” (това понятие в случая може да включва мюсюлмани, еретици, „езичници” или „схизматици”). Прокламираната най-висша цел на кръстоноснoто движение е отвоюването и запазването на политическия контрол на Запада върху „Гроба Господен”, намиращ се в „Светия град” Йерусалим, но...пътищата към реализацията на този идеал са многобройни.

Развитието на корабоплаването в общоевропейски аспект след XI-XII век чрез въвеждането на редица нови открития, които го обогатяват и улесняват използването на този вид транспорт, го превръщат в предпочитаното средство за осъществяването и на двете „западни” експанзии – търговската (или икономическата) и военната, която на свой ред се свързва най-вече с кръстоносното движение. Така контролът върху морските маршрути в Източното Средиземноморие от Азовско море на север до делтата на Нил на юг постепенно придобива изключителна важност за западноевропейците и те повеждат ожесточена борба, за да го овладеят. Тяхната победа в тази необявена, но сурова война, която преминава през много етапи и перипетии, се превръща във факт след превземането на Константинопол от войските на Четвъртия кръстоносен поход през 1204 г. и изваждането по този начин от съревнованието на най-силния конкурент на Запада по това време – Византийската империя, която има многовековни традиции в мореплаването и контрола върху важните търговски пътища в тази част на света. След разгрома, който понася от кръстоносците и венецианците през 1204 г., Византия никога не успява да се съвземе като същата военноморска или търговска величина и западните сили доминират източните морета повече от век без да имат не само равностоен, но дори и бегло доближаващ се до тяхната мощ съперник. Въпреки това господството им не остава съвсем необезпокоявано. Най-показателният пример за последното е фактът, че съвзелите се от разгрома ромеи от т.нар. Никейска империя в крайна сметка успяват да се завърнат в Константинопол и да възстановят Византия през 1261 г. Един от най-важните политически ходове на никейските императори в тази „реконкиста” е да противопоставят на първоначалния едноличен латински „господар” на Егея – Венеция, нейният единствен равностоен като военноморски капацитет и потенциал италиански съперник Генуа. По този начин никейците се стремят да спечелят съюзник не само за да завладеят Константинопол, но и за да си върнат контрола над морските пътища и островите в Егея (това е първоначалната им цел, за бъдещи планове относно възстановяване на византийските позиции в Черно море и Източното Средиземноморие можем само да гадаем). Единствени съществени успехи в това отношение обаче постига само император Михаил VIII Палеолог (1259-1282), който действително успява да възвърне известна част от егейското крайбрежие и острови под имперската власт. Но след края на неговото управление византийският флот запада, а властта на империята над морето постепенно и безвъзвратно отслабва.

Така в края на XIII и нач. на XIV в., лишени от равностоен съперник, Генуа и Венеция не само запазват старите си, а завладяват все нови и нови пристанища и острови за сметка на Византия или други местни владетели. Географската карта на новите им придобивки недвусмислено показва стремежа им към придобиването на прекия политически контрол върху най-важните бази на презморската търговия в района и осигуряването по този начин на безопасни маршрути за нейните търговци от метрополиите в Северна Италия чак до Кавказ и Азовско море. Икономическите последствия от тази латинска „таласократия” имат широк обхват и според един от най-добрите съвременни изследователи на проблема - Мишел Балар, се изразяват във включването на Балканите и Егея в една „подчинена” икономическа система, която е предназначена да задоволява нуждите на Запада от храни и суровини. Балар смята дори, че през XIV в. в района се налага един своеобразен „колониален” търговски ред, при който местните страни получават занаятчийските продукти на Запада – предимно сукно, в замяна на суровини, а пазарите са доминирани без равностойна конкуренция от италианските търговци - едно съждение, с което всеки, който е запознат с историята на района, няма как да не се съгласи.

Един показателен пример за политическата експанзия на Венеция и Генуа е Егейско море. В началото на XIV в. двата градове-държави по своеобразен начин си „поделят” сферите на влияние в Егея, като колониите и завоеванията им географски следват два алтернативни маршрута за достъп до Проливите и Черно море. Докато венецианците доминират западната половина на Егея с големите острови Евбея (Негропонте), Крит (Кандия) и зависимото от тях Дукство на Архипелага (известно още и като Херцогство Наксос по името на главния му остров), генуезците предпочитат да се настанят по линията, начертана от източния маршрут, където първи техният гражданин Бенедето Закария успява да установи властта си като византийски васал в Хиос и по част от малоазийското крайбрежие. След 1332 г. са овладяни и други бази по същия маршрут като о. Лесбос и пристанището Енос, а в един момент генуезците оспорват Родос на хоспиталиерите и, най-известният пример, о. Тенедос на венецианците. Тези владения същевременно са използвани и като междинни бази за търговия със Сирия и Египет. Необходимо е да се добави, че в този период италианските търговци, освен собствените си колонии, показват определени предпочитания да използват като основни бази за дейността си в Леванта местните християнски държави, като това проличава и в политиката, водена от техните републики. Обяснението за този факт е, че там те срещат по-малко пречки, отколкото в мюсюлманските източносредиземноморски държави и съответно по-лесно се сдобиват с необходимото им влияние, като тази констатация важи най-вече за тези политически формирования, чийто управленчески елит е доминиран от католици, като Кипърското кралство и Родос.

Що се отнася до Черно море, то там за разлика от Егея, сме свидетели на нещо като "неравен старт" в надпреварата. Докато Венеция в продължение на повече от половин век (от 1261 до нач. на XIV в.) е ограничавана от пропуск до Евксинския понт, тъй като се намира във враждебни отношения с възстановената Византия, която контролира тесните проливи на Дарданелите и Босфора, даващи единствения достъп до този затворен воден басейн, генуезците са съюзници на Империята и могат да си плават из него, където си поискат. Едва след първите десетилетия на четиринадесетото столетие, когато установяват по-нормални отношения с Константинопол, венецианците получават възможността да преминават през Проливите и да се завърнат в района. Но за борба за установяване на тяхна доминация тук е вече късно - генуезците са се разпрострели и укрепили твърдо навсякъде, където е било възможно и дори обединените сили на техния основен конкурент и местните владетели се оказват недостатъчни, за да ги изхвърлят от силните им и процъфтяващи колонии. Все пак опити за намаляване на влиянието им - къде успешни, къде не толкова, има - и то немалко, но те са преобладаващо след 1332 г., когато превъзходството на Генуа просто е unmatched. Именно за периода на 20-те и 30-те год. на XIV в. с най-пълна сила важи изказваното от някои мнение, че Черно море на практика е било "генуезко езеро".

Може да се заключи, че при запазването на политическото статукво от първите две десетилетия на XIV в. икономическата и политическата супремация на Венеция и Генуа над морските маршрути на изток изглежда непоклатима. Така търговската експанзия на Запада в източносредиземноморския трафик, започнала още през XI-XII в., за която споменах по-горе, към 1332 г. привидно е завършила с пълен успех.

Карта на венецианската част от Латинската империя според договореностите между участниците в превземането на Константинопол от втората половина на 1204 г. (вз. от Н. П. Соколов "ОБРАЗОВАНИЕ ВЕНЕЦИАНСКОЙ КОЛОНИАЛЬНОЙ ИМПЕРИИ", с. 400-401):

Мамелюци и еничари

Традициите на близкоизточните народи и в частност на арабите в използването на роби-войници датират от дълбока древност. Фактите, свързани с тази широко разпространена някога практика, са извънредно интересни и имат доста допирни точки с българската история, макар и аз в действителност изобщо да не съм срещал публикации на български по въпроса, като изключим, разбира се, такива, свързани с темата за еничарите (чиято популярност продължава да ражда и до днес популярни лафове и сравнения, като някои от тях са не особено адекватни исторически). Мисля, че си струва тази празнина някой ден да бъде запълнена...

Още във времената на Абасидите и Омаядите робите-войници са били сред най-елитните бойни сили в дворовете на мюсюлманските владетели от Маракеш до Хорасан. В този ранен период тези роби като че ли са били основно... славяни - или "сакалиба", както са ги наричали арабите. Земите на Северна и Средна Европа явно са били достатъчно крупен износител на роби, за да може толкова много здрави и млади мъже да стигнат от там чак до далечния Арабски халифат. Гвардията на халифа на Кордова в Испания се е състояла главно от славяни и именно там те са се сблъсквали нееднократно с викингите от Дания и Норвегия по време на опустошителните им набези в Средизeмноморието. Дали пък някой път, като врагове на бойното поле, в Испания или Северна Африка, не са се срещнали стари познати от граничните земи между славяните и скандинавците, примерно бивши съседи ободрит и викинг от Южен Ютланд? А казват, че глобализацията била ново откритие...

Майтапът настрана, такива пътувания с тогавашните средства за придвижване са отнемали месеци, ако не и години, и са били извънредно опасни. Въпреки това хората са ги извършвали. Интензивността на робския трафик от Северна Европа на юг наистина едва ли е била толкова голяма, колкото онази, най-известната в историята, дето се извършва по-късно между Африка и Америка, но все пак явно е била достатъчно значима. Знаем, например, че една от първите славянски държави в историята е основана от франкски роботърговец - Само, чиято фактория е била базирана в тогава дивите и покрити с неизбродни лесове (помните ли израза "вдън гори Тилилейски", който се среща често в старите славянски приказки?) земи на дн. Чехия. Само е извършвал "греховния" си от наша гледна точка бизнес през периода на т.нар. "Тъмни векове" (наричани така, защото за тях се знае наистина малко и основното инфо се заключава в зверски кръвопролития, пълна варварщина и почти пълното изчезване на всякакъв спомен от римската цивилизация); по-късно, при Шарлеман (известен по нашите географски ширини като Карл Велики) и неговите наследници, робският трафик, минаващ през Западна Европа на юг към Пиринеите и Африка, постепенно "пресъхва". За сметка на това, другият известен още от тези времена маршрут (който на свой ред се разделя на две части - по течението на р. Днепър (известният "Путь из Варяг в Греки")и по течението на р. Волга от Скандинавия през Черно и Каспийско море към Персия и Леванта) си "работи" чак до най-нови времена. В Константинопол е било възможно да си купиш черкезка робиня от североизточното Черноморие дори и в началото на миналия (20) век.

Египетският историк Мустафа Зиада дава интересни подоробности относно произхода на една робска армия - мамелюците, която успява да завземе властта в неговата родина и да я управлява самостоятелно от ок. 1250 до 1517 г. - а и след това, макар и вече под османски сюзеренитет, та чак до времената на Великата френска революция и Наполеон Бонапарт (корсиканеца Буонапарте). Когато тази вечер спрях погледа си върху неговия материал, вече знаех, че мамелюците са роби, които са внесени в Египет от северните брегове на Черно море - основно чрез посредничеството на венециански и генуезки кораби. Знаех, че продажбата им в такъв необичайно голям брой по това време се дължи на скорошното завоюване на най-западния край на евразийските степи от монголите - от армията на т.нар. "Улус на Джучи". А Джучи е бил най-големият син на Чингис хан, първороденият от неговата жена Борте, която като млада била отвлечена от враждебното на Чингис племе на татарите (според друга версия - от меркитите) и изнасилена от похитителите си. След известно време Чингис успял да победи татарите и да си върне жената, но малко по-късно се родил Джучи. Легендарният му с победите си баща изпитвал съмнения относно бащинството си и вероятно заради това му дал властта над онези земи, които, общо взето, били разполоежени "най на майната си" от неговата родина и сигурно, от монголската му перспектива, са му изглеждали най-малоценни. Сред тях между другото била и нашата родина. Все пак ордата на Джучи - татарите (вероятно неслучайно именно тази част от монголите остава известна под това име, което живее и до днес в близки до нас географски ширини (а дори и у нас!) - макар че още Чингис хан избил по-голямата част от истинските татари - така че това е нещо като отмъщение на историята за онова клане) става известна като "Златната орда" - "Алтън орда" и си е не друго, а най-мощната държава в Европа за доста дълъг период от време. Знаех, че "най-омразни" на татарите в новата им родина били не други, а "нашите" съюзници куманите и затова те били безмилостно тъпкани, избивани и масово продавани като роби - но и че това пък е било причината управляващите родове на България (все пак частично) и най-вече на Египет да имат куманска кръв (като в периода на мамелюците Египет дори е бил наричан "страната на турците" - кипчаците напълно оправдано са се смятали за едно от великите турски/тюркски племена). Знаех, че след изчезването на куманите тяхното място в лова на роби (като жертви) заели черкезите - и затова историята на мамелюците се дели на два периода: на "куманска" и на "черкезка" династия.

Но не знаех, че "мам'люк" на арабски означавало "бял роб". Думата била измислена, за да се отличават от черните роби, които също не липсвали и в Машрика, и в Магреба още от времената на Мохамед. Не знаех или не бях обърнал внимание, че освен в Египет мамелюци се срещали често и из други мюсюлмански страни в Близкия изток и че, освен на кюрдите Аюбиди, били предпочитаната гвардия и на селджукските султани в Коня (Икониум) - предтечите на днешна Турция и идолите на първите османци. Знаех обаче, че еничарите са били бели, били са роби и са били войници - "най-страшната пехота за времето си". При съпоставянето на тези факти е явно, че разликата между мамелюците и еничарите не е особено голяма - е, вярно, че мамелюците са били предимно конници, но традициите в начините за воденето на война като всичко останало се променят с времето и с техническите нововъведения. Пехотата става доста по-важна като войскова част в Европа към края на Средните векове, когато еничарите си спечелват международна слава. За разлика от тях, мамелюците не са били събирани от държавата с "кръвен данък", но пак са били роби, а и приликата нараства при положение, че, ако не ме лъже паметта, за мамелюци в Египет са били най-търсени именно 8-12-годишни момчета, за да могат да бъдат възпитани "ефикасно" в специално построените за целта казарми като "съвършени воини". Само измежду мамелюците и еничарите - "личните роби на султаните" са могли да се избират най-висшите държавни сановници и така тяхното незавидно на пръв поглед положение всъщност им е предоставяло в един момент възможността да се издигнат повече и да притежават по-голяма власт от всички останали жители на страната, в която са се намирали. И еничарите, и мамелюците са издигали и сваляли емири, султани и дори халифи...

И така, ако всичко това е вярно, не е ли лъгал навремето Хаджи Бекташ (или който и да било там ранен османски държавник, чието име може и да е останало непознато за нас) и не е ли обикновен пропаганден трик въведеното от него название "ени-чери", т.е. "нови войски"("признавам му" обаче "откритието" на девширмето, което улеснява доста намирането на необходимите роби и го прави неизмеримо по-евтино...)? Изглежда, че няма нещо кой знае какво ново в тях...

There Be Dragons

По пътя към Светите земи или как е изглеждал той според Пътешествията на сър Джон Мандевил ок. средата на XIV в.

...И след това хората минават през островите на Колос и Ланго, които някога владеел Хипократ. Някои казват, че на острова на Ланго още живее дъщерята на Хипократ, в образ и подобие на голям дракон, дълъг 100 фатома, както говорят, макар че аз самият не съм го виждал. Онези от островите я наричат Господарката на земята. (Според тях) тя живеела в един стар замък, (затворена) в една пещера, и се показвала два или три пъти годишно, но не причинявала никаква вреда на хората, стига те да не (се опитват да) й увреждат. Тя била превърната и преобразена по такъв начин от една истинска дама в образа на страшен дракон от една богиня, която се наричала Диана. Хората говорят, че тя ще продължи да бъде под формата на дракон, докато дойде времето, в което ще се появи рицар, който ще бъде толкова смел, че да дръзне да се приближи до нея и да я целуне в устата; и тогава тя ще се превъплъти отново в собствения си образ и ще бъде отново истинска жена, но няма да живее дълго след това.

Не беше минало дълго време, откакто един родоски рицар, който бил смел и ловък с оръжието, дал дума, че той щял да я целуне. Но щом поел на път натам, отишъл в замъка и влязъл в пещерата, драконът вдигнал главата си към него. И когато го видял в този си толкова ужасяващ и отвратителен образ, рицарят веднага се обърнал и побягнал. А драконът (полетял след него и) го сграбчил и го отнесъл на една скала, където го проклел и го хвърлил от скалата в морето. Така били погубени и рицаря, и неговия кон.

И също веднъж един младеж, който не знаел за дракона, слязъл на брега на Ланго от един кораб и се разхождал из острова, докато не стигнал до замъка и не влязъл в пещерата. Той вървял толкова дълго, че (накрая) открил зала, в която видял една дама, която решела косите си и се гледала в едно огледало, а около нея било пълно със съкровища. Младежът помислил, че тя била обикновена жена, която живеела тук, за да прелъстява мъжете. И той изчакал (безмълвно), докато тя не забелязала сянката му в огледалото. (Тогава) тя се обърнала и го попитала какво иска? А той й отвърнал, че искал да бъде нейн мъж или възлюбен. Тогава тя го попитала дали е рицар? Той й отговорил отрицателно. Тогава тя му казала, че той не може да бъде нейн мъж, но му заръчала да отиде при приятелите си, те да го направят рицар, след което да се върне отново при нея на сутринта и да я целуне по устата без страх: "Тъй като аз няма да ти причиня нищо лошо, дори и да ме видиш в образа на дракон; дори и да ме видиш ужасна и отвратителна, знай, че това е магия, тъй като аз без съмнение не съм различна от това, което виждаш сега, една обикновена жена, и значи няма от какво да се страхуваш. И ако ме целунеш, ти ще имаш това съкровище и ще бъдеш мой господар, а също и господар на целия този остров."

Така той се разделил с нея, отишъл при спътниците си, те склонили да го направят рицар и на сутринта се върнал обратно, за да целуне дамата. Но щом я видял да излиза от пещерата във формата на грозен дракон, напълно ужасен и отвратителен, той изпитал толкова силна уплаха, че побягнал обратно към кораба, а тя (първоначално) го последвала. Но щом видяла, че той не се връщал обратно, тя заплакала така, сякаш изпитвала най-горчива тъга и се върнала обратно в нейната пещера. А рицарят веднага умрял. И оттогава нито един рицар не можел да я види, но (вместо това) умирал на място. Но ако някой рицар (все пак) дойде и е достатъчно смел, за да я целуне, той няма да умре, а ще върне дамата в нейния истински образ и форма и ще стане господар на всички гореспоменати земи и острови.

И от там хората отиват на остров Родос, който владеят и управляват хоспиталиерите, които някога го отнели от Императора. А той бил наречен Колос и турците още го наричат така. И св. Павел в своите Послания пише за хората от този остров "Към Колосяните". Този остров е на 800 мили от Константинопол.

Добруджанското деспотство в международната политика - Добротица, Иванко, Венеция и Генуа

В този материал ще се спрем върху единствената българска държавица, която доказано е имала свой военен флот - т.нар. "Добруджанско деспотство". Написването му беше провокирано от една тема в българския военноисторически форум - "Бойна слава". Темата се казва "Военен флот" и можете да я прочетете тук. Поглеждайки към Добротица и морската политика на неговата държавица, същестувала, най-общо казано, между 1350 и 1400 г., е любопитно да забележим, че първите известия за негов флот - известният цитат за GALEARUM PIRRATORUM DOMINI DOBRODICIE, се появяват през 1360 г., т.е. след края на първата "война за Проливите" между Генуа и Венеция. Тази война фактически не решава нищо, а и двете сили знаят, че ще има нова; предвид отслабващата Византия и непохватността на османците по море, се създава удобен вакуум, който би могъл да бъде използван от двете морски републики. Но коя от тях ще лапне "лъвския пай"? Изглежда шокиращо, но очевидно в стремежа си за постигане на тази цел двете се надпреварват да изградят широка система от съюзи, която се простира от Маджарското кралство чак до Кавказ, използвайки всичко възможно за постигането на това, което и по-късно е основен въпрос за европейската и световната дипломация (можем дори да си припомним за провокирания от Чърчил десант при Галиполи през Първата световна война). Така например растящата османска мощ, която в първия конфликт се сражава за генуезците, във втория вече е на страната на венецианците. Константинопол и Галиполи фактически се държат от византийците (през преобладаващата част от годините между 1348 и 1382), но те, поради слабостта си, не са нищо повече от марионетки в ръцете на италианските републики, поради което трудно биха могли да се разглеждат като равностоен политически фактор. 

Един пример за такава марионетка според мен се очертава да е владетелят на т.нар. "Черноморски византийски апанаж" Михаил Палеолог, зет на Добротица и трети син на Йоан V Палеолог (1341-1355). Обикновено той се разглежда като марионетка, но в ръцете на Добротица. Не е ли възможно обаче самият Добротица да действа предимно в името на венецианските интереси? Венеция, както знаем, има значително по-слаби позиции в Черноморския басейн от Генуа и стремежът й винаги е бил да компенсира това влияние в района, където се извършва изключително доходоносен трафик (на истинско множество от разнообразни стоки, идващи от близо и далеч). Серенисимата (т.е. Венецианската република) фактически "изпуска" района от ръцете си поради подкрепата, която оказва на Латинската империя и нейните наследници, т.е. избира "губещата" страна и след това се опитва да навакса пропуснатото с упорити и понякога дори отчаяни политически ходове. Разполагаме напр. със свидетелства за опита на Адриатическата република да навлезе в генуезката сфера на влияние, като увеличи активността си по българското крайбрежие. Българските владетели от Теодор Светослав насетне, пък и останалите черноморски сили, като цяло реагират с негодувание на наложения благодарение на Византия генуезки "монопол" на Черноморието и явно се стремят да се освободят от него. Йоан Александър обаче реагира доста двусмислено на венецианските опити за контакт - поне в тяхното начало, когато те все още са нерегламентирани и той се чувства в правото си да конфискува разни венециански товари. Впоследствие все пак между него и Серенисимата са сключени официални договори, които пък, от своя страна, няма как да не са в ущърб на генуезките интереси. 

И сега пак да се върнем на Добротица. Георги Атанасов ("Добруджанското деспотство", ВТ 2009) правилно отбелязва, че той иска да разшири влиянието си на север и така фактически се изправя срещу мощната генуезка колония Килия-Ликостомо, която "държи" извънредно доходоносната тогава (а и по-късно) международна търговия в устието на Дунава. Не е недопустимо, следователно, венецианците да са му помогнали да си построи модерен флот към 1360 г., действайки по този начин "подмолно" срещу генуезците в района. И, действително, след тази година Добротица се превръща в страшна заплаха за Генуа, чиито колонии вече дълги години необезпокоявано (т.е. без каквато и да било конкуренция) извличат големи печалби от търговския трафик в района. След това хронологически идва походът на Михаил Палеолог към Трапезунд. Г. Атанасов предполага, че този поход е опит на Добротица да "отдалечи" Палеолога от Черноморието и да завземе необезпокоявано апанажа му с важните пристанища Несебър и Анхиало. Това предположение не е лишено от логика, но може би има и нещо друго. Трапезунд по това време попада по-скоро в генуезката сфера на влияние - благодарение на силната генуезка колония Самсун, разположена в близост до империята. Ако Михаил Палеолог, поддържан от Добротица и следователно скрито от Венеция, бе успял да завземе властта там, това вероятно би тласнало Трапезунд във венецианската сфера на влияние и би го откъснало от генуезците - важен "ход" в борбата за съюзници, предшестваща задаващата се на хоризонта война "Киоджа" (за мен най-кръвопролитния и ожесточен конфликт, който изобщо се е състоял между Венеция и Генуа). Съдът срещу Дзанаки Мудацо във Венеция не доказва "враждебност" или някакъв вид "противопоставяне" между Серенисимата и Добруджанското деспотство, но свидетелства за изтощението на Венеция във "войната Киоджа" и за принудата й да спазва условията на мирния договор от Торино (между нея и Генуа, с подписването на който приключва споменатият конфликт). Мудацо фактически не иска да се примири със загубата на Тенедос и не е вярно това, което пише Г. Атансов, че той предава острова на Генуа (Г. Атанасов, с. 111). Истината е, че според договора островът остава "ничия земя", населението му е изселено, а крепостните му съоръжения са сринати и изоставени. Това са условията на Торинското примирие, които се спазват и десетилетия по-късно и дори се оказват в ущърб на анти-османската политика (така напр. великият магистър на родоските рицари фра Филибер дьо Наяк поисква да изгради хоспиталиерска крепост там, но венецианците му отказват - което е още едно свидетелство за сериозността, с която се спазват условията на договора - може би "войната Киоджа" предизвиква дълготрайно отвращение и страх у управата на морските републики към бъдещото избухване на подобни конфликти и създаването на поводи за тях - но, от друга страна, такива не липсват и по времето на иска на дьо Наяк, така че е възможно и причината да се е кореняла другаде). 

Та, Мудацо явно действа като "самотен воин", нежелаещ да се примири с поражението, но не е изключено Серенисимата тайно да го е подпомагала, продължавайки да подкопава генуезките позиции по западния черноморски бряг. Г. Атанасов е отбелязал съпротивата на Венеция срещу блокирането на пристанищата на деспотството от Генуа, но не е наблегнал върху това, че в крайна сметка то претърпява поражение, скрепено от договора на Иванко с Лигурийската република от 1387 г. Това според мен е акт, който прекратява един повече от 20-годишен конфликт, инспириран от Венеция, която в крайна сметка се примирява с генуезкото влияние в Добруджа и делтата на Дунав. Явно е от други исторически свидетелства, че по това време отношенията между Генуа и Венеция волю неволю се нормализират, запазвайки статуквото; това едва ли е поради друга причина освен взаимното изтощение. Генуа стига дотам да предлага към 1388-89 съюз с венецианските владения, насочен срещу османците, който не се превръща във факт, но пък свидетелства за драстична промяна в отношенията и възгледите. Цялата тази енергия, хвърлена от двете републики с цел на взаимното им унищожаване, се оказва просто похабена, необходимо им е много време, за да се съвземат и от това се възползват не други, а османците. Природата винаги запълва създадените празни пространства и това е закон, чиято неумолима сила ръководи всичко, включително и международната политика. През 1388 г. вече има кандидати от местните нобили във Варна, които искат да предадат крепостта на Али Паша; това не се случва, но фактът, че Иванко отхвърля васалитета си към Мурад е показателен за това, че той вярва, че има сили да го стори. 

За съжаление историята на Добруджанското деспотство е забулена в мъгла, дали е имало морски битки между последните му бойни галери и платноходи и новопостроения турски флот (който едва Баязид I превръща във факт) засега остава мистерия. Не знам как седи въпросът с проучването на генуезките архиви за тези години и за този регион, аз не съм срещал нищо от тях, което да има връзка с осветляването на въпроса за падането на Добруджанското деспотство под османска власт. Това, което става във вътрешността на Добруджа е далеч по-добре известно, но по крайбрежието - изворите засега мълчат... В края на 14 век и нач. на 15 имаме известия за присъствието на генуезци и татари - явно нахвърлили се като лешояди (изчакали османските аслани) върху вече оглозгания труп на силната някога българска държавица, но къде са османците - по-късните неоспорвани господари на крайбрежието? Походът на Владислав Ягайло през 1444 г., който достига до бившата територия на деспотството свидетелства за това как местните крепости почти единодушно отхвърлят османската власт - дали това не значи, че там тя все още е била  нестабилна? 

 ПП: Предлагам като илюстрация картата в горната част на публикацията, но не мога да не отбележа, че тя не е достатъчно акуратна. Така например Месемврия и Анхиало никога не са влизали в границите на Добружданския деспотат. Не знам какви са аргументите на автора на картата при оформянето на политическите граници, но той може би визира периода, когато византийският деспот Михаил Палеолог е бил във връзка с Добротица и следователно подвластните нему земи в Южното Причерноморие са били предполагаемо васални на Калиакра. Това обаче ми изглежда силно съмнително и по всяка вероятност - несъстоятелно.

Средновековен български флот?

  Свидетелството на руския летописец Нестор от "Повест временньих лет" за международната търговска активност в "малкия Преславец на Дунава" през втората половина на 10 век е известно, любопитно и многократно цитирано. В случая явно е ползван речният маршрут по течението на "Синия Дунав", който е свързвал земите на Средна и Източна Европа. Фактически (пра)българите след Аспарух се сдобиват с контрола над два от най-важните речни пътя в Източна Европа (наистина само частично) и, за разлика примерно от печенегите (контролиращи известно време устието на Днепър), очевидно пропускат търговците през земите си без проблеми стига да заплатят мито върху стоките, които пренасят, респективно част от плячката, която са взели (в случая примерно с викингите и волжките българи; а дали не е било така и с маджарите и русите на Игор Рюрюкович, нахлуващи във Византия по цар Петрово време?).  

  При Добротица имаме една доста различна стратегия. Неговият сюзерен Иван Александър понякога просто заграбва товарите на пристигналите по нашите земи търговски кораби (Васил Гюзелев е публикувал текстовете на няколко документа на венецианската Синьория от средата на 14 век, които свидетелстват за тези "пиратски" актове на българския цар), може би и деспотът е постъпвал по същия начин с генуезките "катърги". Най-вероятно е ставало въпрос за нарушения и от страна на франките, защото търговийката все пак е "вървяла"- особено тази с жито (не особено качествено) и восък (най-добрият в Европа ). В тази връзка икономическите мотиви на разширяването на владенията на Добротица могат да се открият в придобиването на властта над цялата богата на жито Добруджа и пристанищата по черноморското крайбрежие, откъдето се осъществява износът - предимно към Константинопол, но също така и към венецианските и франкските колонии в Егея. Между другото най-големите конкуренти на добруджанското жито в региона са именно генуезците в Кафа, които са се сдобили с почти пълния монопол върху продукцията на северночерноморските степи, та войната между тях и Добротица може и да има нещо общо с това.

   През 1304 год. българският цар Теодор Светослав превзема от Византия тракийското крайбрежие до Странджа. През 1307 г. в Константинопол избухва глад и Теодор праща на византийците жито с кораби от пристанищата на Несебър и Анхиало. Дори да приемем, че това са кораби на местни ромеи (което не е така, защото градовете по Черноморското крайбрежие придобиват етнически и български характер още през 13-ти век) в този случай те пак са играли ролята на "търговски флот" на България. След това има данни и за кастрофилакса на Несебър Калоян, който "бил забогатял от търговия"; защо тази търговия да не се е извършвала по море, след като Месемврия изпълнява тази роля и има кораби от 5 в.пр. Хр.?

  Засиленият интерес на българите към морето се проявява и в отявлено пиратски действия, които, може би странно, но се толерират и дори ръководят от централната власт. През 1314 и 1316 г. Теодор Светослав се разпорежда да бъдат иззети товарите на няколко венециански галери, за които венецианците после искат големи обезщетения. Същото правят например и албанските и феодалите на Зета малко по-късно. Може да се каже, че Теодор Светослав създава традицията, която продължават Добротица и дори Иван Александър през 40-те години на 14-ти век (вж. Гюзелев В. "Нови извори за историята на средновековна България"). "Пиратството" във всеки от случаите завършва с подписването на договори с ощетените страни - Венеция и Генуа, тъй като това са двете "суперсили" в Черно море. Специално по българското крайбрежие през по-голямата част от 13-ти век като че ли по-силна е Венеция, а през 14-15-ти до голяма степен отстъпва позициите си на Генуа. Българският "военен" флот е по-скоро локална сила от ранга на трапезундските и колхидските лази, а българските "търговски" кораби положително са губели конкуренцията със съдовете на италианските морски републики. При все това и Добротица праща храни в Констанинопол по море, което означава, че и той разполага с някакви морски търговски транспорти, да речем нефове. За военните му кораби имаме достатъчно свидетелства от сведенията за нападенията им срещу генуезки кораби. 

  Значи през целия 14-ти век ние имаме данни (макар и малобройни) и за търговски, и за военни кораби. При силната конкуренция на Венеция и Генуа (които вече са съсипали морската търговия на къде-къде по-могъщата в това отношение Византия), не е чудно, че българският флот е останал почти незабележим, но това не означава, че съвсем го е нямало. Всъщност Средновековна България просто е нямала необходимите условия за създаването на свой собствен силен военноморски или търговски флот. По времето на ПБЦ самото мореходно дело е било недостатъчно развито и византийците са представлявали съперник от твърде висока класа в Черно море, което е "вътрешно" море както за Византия, така и за Османската империя, с едно междуметие, доминирано от Генуа и Венеция, които по същото време доминират (показателно) и по-голямата част от морския европейски трафик. Българите действително контролират важния търговски път по Дунав, но във владенията им той е разделен на две части от Железните врата. По-важна винаги е била средноевропейската роля на Дунав като комуникативна линия, а българите контролират голям сектор западно от Железните врата за доста ограничен период от време, през който регионът е недостатъчно икономически развит. Все пак резултати в това направление са постигнати, ако се доверим на възхищението в думите на Святослав Игоревич от втората половина на 10 век по повод на Малкия Преславец на Дунава. Но маджарите фактически откъсват средноевропейския Дунав от българското влияние. Византия след това не обръща особено внимание на развитието на пътя по Истър, татарите и други номади контролират сектора източно от Железните врата. 

  Търговия всъщност съществува през цялото време, но е интензивна само в няколко по-"сигурни" периода - първата половина на 13 век, средата и втората половина на 14 век и това е, що се отнася до участието на българите в нея. Дори генуезците и венецианците виждат несъмнените изгоди, които биха се получили от развиването на тази удобна речна "магистрала", но техните планове нямат нищо общо с българските. Така Дунав през цялото средновековие остава някак си недоизползван от българските държави. Що се отнася до Черно море, по българското крайбрежие като че ли няма много удобни пристанища и те служат като изходен път само на трафика южно от Дунав, който достига най-много до дн. Средна България на запад. Това е нищо в сравнение с онова, което става през същия период в Крим или Азовско море. С потенциал за развитие са единствено Несебър и Варна, което се проявява и в тенденциите им към откъсване от останалите български територии и обособяването им в своеобразни "морски държави". Това е процес, за който, мисля, има много аналогии през периода, а и по-рано - в Европа и Близкия изток. Но справянето им с генуезката и/или венецианската конкуренция изглежда непосилно - това е така и за държавици, които много по-отрано са наследили традициите в развитието на корабоплаването и са ориентирали политиката си към морето - напр. Трапезундската империя или дори Кралство Неапол и графство Прованс. Затова Несебър или Варна просто нямат шанс да се издигнат до сериозни международни пристанища - той може би би се увеличил ако бяха венециански или генуезки, но не и български. Шансовете биха нарастнали и при евентуално по-добро политическо или икономическо развитие на региона, но той се намира в една от най-лошите ситуации, сравнен с останалите европейски страни от периода. 

  Въпреки това просперитетът през 14 век, според мен, е несъмнен и, ако османците не бяха покорили България, мисля, че през 15-16 век българският флот щеше да е несъмнен факт(ор) по Дунав, в Черноморието, а може би и на юг. Това, разбира се, биха били кораби на отделни български феодални владения - примерно Деспотатът на Добротица и тези на някой родопски севастократор. Трябва да се отбележи, че ранносредновековните българи нямат и традициите за строеж на кораби с висок борд, тъй като няма от кой да ги наследят. Вижте и това, което съм писал в началото на предишната статия в блога ми. Както съм отбелязал, разходите по поддръжката на флота са огромни, особено в Късното Средновековие, когато са необходими много по-големи и софистицирани съдове, за да се издържа на конкуренцията (ладиите стават за каботажно плаване или пък при липсата на нещо по-добро, което да ги застраши - печенегите напр. не са били способни на нещо повече от салове и са причаквали варяго-руските флотилии при праговете на големите реки на Севера). Кой може да си го позволи? - достатъчно централизирана държава с големи данъчни приходи или сдружения/персони със солиден капитал, разчитащи да върнат вложенията си, т.е. чийто бизнес е свързан с приходи, идващи от морето. Византия е добър пример за първото, но вижте какво става през 1285 г. Вижте какво става и в Индийския океан, където арабските ветроходи са без конкуренция до идването на европейците, които пък на свой ред безмилостно ги смачкват. Изглежда, че същото става през XI-XII в. в Северна Европа с ладиите и дракарите, които са изместени от когите, в които според мен има повече византийско и средиземноморско влияние - разбира се, говорим за платноходи, тъй като галерите не са подходящи за местните условия. 

   В цялата тази "бъркотия" българите избират неучастието си в "морската" политика, за чиято ефикасност са нужни твърде големи средства за поддържане на конкурентноспособността. Тези средства изглеждат неоправдани за държава, чиито приходи не идват от морето, както между другото решава и Андроник II, но което в неговия случай е ужасна грешка, призната от огромно множество модерни историци. Обаче държава, чиито приходи идват от морето, като Добруджанското депотство, представлява различен случай. Някои изтъкват аргументите, че тогавашното население на дн. Българско Причерноморие било съставено от пра-гагаузи, гърци и тн. т.е. развитието на мореходното дело тъй или иначе нямало нищо общо с българите. Но средновековните хора не са разсъждавали по този начин, "политически" те са били първо "християни", после "поданици" на Йоан Александър, на императора, на Добротица, за много от тях не е имало кой знае каква разлика. Между другото, за един развиващ се град, с добро пристанище като Варна е било по-изгодно да е под властта на Добротица, отколкото под тази на Константинопол. Последният има свойството да "поглъща" останалите пристанищни градове, изземвайки функциите и приходите им, неслучайно и Венеция и Генуа поддържат твърде сериозно присъствие там. Мисля че на съвременниците тези неща са им изглеждали достатъчно ясни. 

  Интересът към корабоплаването през XIV в. според мен е налице, което от своя страна е съвсем логично за епохата и общоевропейските тенденции. Да направим и един кратък обзор на развитието на мореходното дело в Европа след края на Римската империя: Още през късната античност настъпва криза в корабостроенето, която се изразява в намаляване на размерите и съответно на тонажа на използваните съдове. Дори византийските търговски кораби от 8-11 век са средно ок. 15 метра дълги и 5 м. широки, с товарен капацитет от 30 тона. А през 1492 г. корабът на Колумб "Ниня" (който бил бивш търговски платноход) е дълъг едва между 15 и 18 м. и има товароподемност от 60 тона. Шон Кингсли обяснява тази разлика спрямо доста по-големите съдове от времената на Римската империя с кризата в държавно контролираната и спонсорирана търговия във Византия и появата на множество частни предприемачи, които обаче разполагали с ограничен капитал. Така в ранното Средновековие, до 12 век, всъщност корабите не са били кой знае колко големи; в статията, която резюмирах току що, се говори само за търговски съдове, но изводът, който можем да направим, е, че такива корабчета биха могли лесно да бъдат построени и от българи през периода 7-12 век, но поради размерите си и сравнително маловажната и трудно водена в този период международна търговия, те биха могли да не оставят и следа както в археологическите находки, така и в историческите извори. 

   Констатацията на Кингсли (във Византийската търговия, 4-12 век) важи за цяла Европа и Близкия изток и показва, че тази доста варварска епоха не способства развитието на силен флот за която и да е държава в региона, включително и за Византия, която е неразривно свързана с морето и корабоплаването й е жизнено необходимо, за да поддържа контрола върху отдалечените си провинции - напр. Сицилия и Южна Италия, а дори и Гърция. Очевидно е, че едва през 11-12 век имаме съществен европейски напредък в морския транспорт и развитието на флота, бил той военен или търговски, а точно по това време България е под византийска власт. Но, разбира се, трябва да се отбележи, че Ромейската империя винаги е поддържала силен военен флот; вероятно обаче за кампании, подобни на тези на Константин V Копроним срещу Мизия, са мобилизирани и обикновени търговски съдове. Спомням си, че един от тях е превозвал по 12 конници, което би трябвало да ни подскаже малкия размер на тези кораби. Следователно, не е учудващо при това състояние на нещата, че бойните викингски дракари са имали такъв успех, включително и срещу византийците, които не са успели да предотварят няколко руско-варяжки нападения и десанти пред самите врати на Константинопол и са допускали "ладиите" на славяните и северняците в Егейско море през Проливите (Босфора и Дарданелите). Но на това е сложен край малко по-късно.

   Неприятното за (средновековна) България в това отношение е, че въстанието на Асеневци овладява изключително вътрешноконтинентални територии,а крайбрежието остава в чужди ръце. Примерът с превзетата от Калоян Варна е показателен: градът, който по-късно ще се превърне в главното българско пристанище, е опустошен по време на битката за него и остава безлюден за дълго време - но във вътрешността на страната не е така! Твърди се, че Иван Асен II "отново" разширил границите на България "на три морета", но това в действителност не е точно... Тези три морета са, разбира се, Адриатическо, Егейско (Бяло) и Черно. Какво обаче е истинското положение? Земите на Адриатическо и Бяло море са само васални; наистина те имат развити пристанища и потенциал за изграждане на нелош флот, но просто са управлявани от васали на българския цар, които, малко или много, преследват свои собствени интереси, докато си плащат данъка и изпълняват не особено тежките си васални задължения. Остава Черно море, ще кажете, да, с несъвзелата се от опустошението Варна, с малките и неразвити пристанища на Несебър, Созопол и Анхиало, западнали при Комниновата империя, чийто интерес е бил насочен едва ли не във всички останали посоки, но не и към тяхното развитие. Плюс това прехваленото "спокойно" управление на Иван Асен II продължава твърде кратко, после следват размирици, подклаждани умело от Никейската империя и възродената Византия, идват татарите, които превръщат източната половина на Балканите в пепелища, войната на Ивайло, която допълнително опустошава Североизтока, превръщайки го в бойно поле между татари, българи и византийци... и така до управлението на Теодор Светослав, когато документите, свързани с пристанищата по българското черноморско крайбрежие, нарастват главоломно в сравнение с предишния период. Смятам, че изводите са ясни. Ще завърша с любопитният факт, че един от първите османски адмирали по всяка вероятност е българин - известният Балтоглу.