Балканите между 1370-1390 г. - кратка ретроспекция

На милата ми баба, Вълка Енчева Петрова, мир на праха й!

1370-1390 г. - един често подценяван по значение двадесетгодишен период от историята на Балканите. "Когато се наливаше стоманата" пък бих казал аз. Първите години от съществуването на Османската империя, които минават някак си незабелязано за околните. Разположени било то по-далеч или пък съвсем близо до епицентъра на събитията, те били фатално увлечени и късогледо (бихме казали днес) потопени в проблемите на собствените си "къщички". Как се е случило така, че съвременниците са изпуснали важността на първите двадесет години от основаването и съществуването на една шествековна империя? Империя, оставила неизличимия си отпечатък и до ден днешен над целите Балкани (освен в по-слаба степен в северозападните краища на полуострова), над съдбата на техните потомци, как изобщо е било възможно това, може би се питат някои от нас днес?!? Е, съществуват твърде много обяснения за този исторически парадокс, който не престава да учудва изследователите на миналото... Но не това е нашата задача в този материал. Тази публикация всъщност представлява просто една класация; "чарт", подобно на известния "топ форти" (top 40) на Кейси Кейсъм от кр. на 80-те и началото на 90-те на миналия век, "Билборд" и прочие от сорта. Но без втори и трети места. Само "шампионите":

- най-силен балкански владетел: Мурад I Худавендигяр. Съвременните на царуването му западни източници го наричат "емир" и "бей" (за значението на тези титли вж. напр. Kafadar, C. The Construction of Ottoman State, p. 14-15) - това вероятно е и истинската му титла. Бей, а не султан (или soldan/soldanus, както се изписва тази ориенталска титла в някои латински извори). Във фиктивната рангова стълбица на средновековните балкански владетели това не го прави равен дори на деспоти, владеещи не повече от няколко села или градчета или просто няколко къщи във вече започналия да запустява Константинопол, чиито стени изглеждат прекалено големи за оредялото му население (може би бе по-правилно да се изразим по следния начин: "деспот, който притежава няколко къщи в някое от константинополските десетина "селца", на които тогава се разделя Града (=Цариград, Истанбул)"). Ех, вярно, ще кажете, мюсюлмански титли и християнски титли, биха ли могли да се сравняват (?) - какво общо изобщо (без съжаление за тавтологията :)) има между тях? ОК, отдавам дължимото на критиката, но аз все пак мислено ги подреждам йерархично по някакъв начин. "Беят" например е приблизително равнопоставен на "княза" в тогавашната южнославянско-балканско-византийска "ранг-листа" Т.е. той е само малко повече от "господина"="господаря", както е наричан "обикновения" болярин по това време - или, да речем, на "графа" в западноевропейската (наричана често за краткост "франкската" или, ако предпочитате, "франгската" (срв. срвек. бълг. израз "сабя-френгия")) йерархична стълбица. Но, задълбавайки се "по-навътре", бихме могли да видим, че това е епоха, в която титлите като че ли са загубили прежното си значение и се раздават "на килограм". Така напр. упорито обявяваният от някои за "деспот" балкански "супербогаташ" и крупен земевладелец; един от най-влиятелните финансови магнати и преуспели жители на п-ва за тия времена - сърбинът (а не българинът ;)) Константин Драгаш (или "Кьостенд", както е наричан от турците), който е толкова изгодна "партия", че дори омъжва дъщеря си за най-"високопоставения" в споменатата фиктивна балканска "ранг-листа", а именно  - за самия византийски василевс Мануил II Палеолог, всъщност до края на живота си си остава един най-обикновен "господин". Неговият "господарски" съсед от север Лазар Хребелянович пък е прост "княз" ("княз/кнез" е титла, употребявана дори до 19 век включително и в северозападните български земи, съседни на Сърбия, както и, естествено, в самата Сърбия). Но и двамата със сигурност са могли да "смачкат" при евентуален военен конфликт деспота на Янина и техен сънародник Тома Прелюбович. Това ми изглежда несъмнен факт, при все войнствената натура и многобройните победи срещу албанците, с които е известен последният (характеризиран в "Янинската хроника" с прозвището "Албаноктонос", т.е. "Албаноубиец"). Просто деспот Тома в най-добрия случай е събирал до двехилядна армия (състояща се от по-елитната му сръбска гвардия и гръко-влахо-българското опълчение от Янина и околните села и градчета в северен Епир, признаващи властта му). В същото време теоретично по-ниско стоящият в йерархията Лазар е бил способен да свика под знамената си може би ок. десет пъти по-голяма войска (на свой ред господин Константин Драгаш вероятно е бил някъде по средата между двамата по численост на ратниците си). А какво ни остава в такъв случай пък да кажем за "царчето" Йоан Урош Дука Палеолог Неманич (синът на самообявилият се за цар брат на Стефан Душан - Симеон Урош Синиша), което при престолонаследието си владело не повече от 2-3 града в Тесалия? Въпросното "царче", по всяка вероятност именно изпаднало в отчаяние от тоталното си политическо безсилие и съответно празнотата на царската (= императорска!) си титла, набързо се замонашва и, приемайки далеч по-краткото име "Йоасаф" и оттегляйки се на самотните скали по западната граница на Тесалия, дава началото на известните манастири Метеора? Но все пак... титлата си е титла! Затова "конкурентът" на Тома Прелюбович за властта в Епир - албанецът Гин (Джин) Буа(я) Ш(С)пата (тук давам съвременните разночетения на името му) явно предпочита да е "деспот", а не просто обикновен "вожд" или дори "протостратор" (византийска титла на военачалник, използвана от Душан, която Шпата вероятно получава именно от него). Доказателство за въпросното желание е фактът, че той принуждава ("принуждава", тъй като реципиентът едва ли го е извършил доброволно - макар и поради лаконичността на изворите да не можем да бъдем напълно сигурни) бащата на по-късния монах Йоасаф - цар Симеон Урош, да го провъзгласи за "деспот". Най-логичното умозаключение, до което мога да достигна по въпроса, е, че вождът реализира "повишението" си чрез силата на своето войнствено племе (или "род", "клан", разликите при тогавашните ш(к)ип(е)тари като че ли не са толкова големи), носещо неговото име - Шпата. Същият клан, воден от своя Джин, при положение, че произхожда от областта ок. градчето Делвино в дн. Южна Албания, при Душан успява да разпростре своята територия от там чак до древната гръцка Акарнания, намираща се на няколкостотин километра по на юг. А царят (да не забравяме, че "цар"="император", "василевс"), независимо от това с колко "саби" разполага, е все пак единственият, който има право да раздава деспотски титли - правило, което независимо от привидната си абсурдност, продължава да се спазва строго! Странни времена са това за Балканите... Един друг такъв арванитски племенен вожд, подобен на Джин - Карло Топия, чието племе и земи са били разположени по на север от тези на Шпата (в области, където и до ден днешен се чувства католическото влияние), по същото време е провъзгласен за "граф" от неаполските крале от френската фамилия д'Анжу. За важността му можем да съдим и по факта, че е и венециански гражданин. А последното на свой ред на практика е титла, която в някои случаи носи повече облаги и е по-ценна дори и от царската/императорската! Мнозина от балканските владетели усилено се домогват до нея, но далеч не всички я получават - просто това не е чак толкова лесно! Какво ни остава тук освен "усмивка-та" (припомнете си старата българска естрадна песен и се опитайте да произнесете думата в същата тоналност :)). 

И така, да заключим: независимо от "незначителността" на своята титла, Мурад, наричан от тогавашните българи "Амурат", безспорно заема първото място по политическа мощ и влияние на Балканския п-в от 1371 г. до смъртта си в битката при Косово поле през 1389 г. Негови васали на практика са всички християнски владетели от вътрешността на полуострова, като изключение правят само онези, чиито "господства" са прекалено отдалечени географски, така че "дългата ръка" на неговите акънджийски отряди и спахийски билюци не е успяла да стигне до тях. Това са босненският крал Твърдко, Маджарско (което в този период също е "империя" от днешна гледна точка, макар и тогавашните му управници да носят "само" кралска титла), някои от егейските острови и намиращите се откъм южната страна на Термопилите франкски владения. Всички останали плащат данъци на Амурат.

- най-слаб балкански владетел: Е, вече го споменахме, това е не някой друг,а царят на половин (а може би и по-малко) Тесалия Йоан Урош Дука Палеолог Великолепни, в монашество Йоасаф... Но той все пак остава в историята чрез финансирането на основаването и построяването на първите манстири "Метеора". Явно все пак от царската титла е имало някаква полза във вид на някое и друго спастрено ковчеже със злато (но по-вероятно сребро). Метеора, този великолепен обект на съвременния туризъм, продължава и днес да носи немалки приходи на православната църква и гръцката държава... за което пък според мене сърбите следва да си искат напълно законно обезщетение от днешната Гръцка република :). Нооо... това са минали работи, нека не се ровим повече в тях, вмъквайки пръти в колелата на и без друго крехкото гръко-сръбско сътрудничество, появило се в последните десетилетия (на база на отричането на така наречената "република Македония", т.е. БЮРМ (Бивша Югославска Репубилка Македония)). Това, разбира се, е в границите на шегата, да не си помислите нещо! Не е учудващо, че при абдикирането си цар Йоан (Йован), този сръбски "диадох" или "епигон" на Стефан Душан, бързо е заменен от местни гръцки сановници, които демонстрират лоялност към Константинопол или, по-точно, към Солун. Използвайки като опора този значителен за епохата си (а и в съвремието) град, едно от най-важните балкански средища през посочения период, Мануил II Палеолог, един впечатляващ с енергията и ерудицията си, но нещастен в реализацията на плановете си владетел, се опитва да основе своеобразна "нова Византия", която да се противопостави на турците и да върне прежното имперско величие. Уви, би казал някой, историческите процеси не могат толкова лесно да се преобърнат и Солун пада под властта на "ненавистния измаилтянин" Амурат през 1387 г. Тогава Мануил успява да се измъкне, но, на свой ред, в следващите години "пада" пред турската мощ дотам, че от равностоен противник бива провъзгласен (от наследника на Мурад Худавендигяр - неговия син Баязид Йълдъръм "Светкавицата"), за адмирал на новостроящия се османски флот... Това "срамно" падение на василевса, един от най-последните и най-упоритите защитници на старата римска слава, обаче вече излиза извън границите на анализирания в този материал период.

- най-голям политически провал на Балканите: "кариерата" на сръбския крал Марко Мърнявчевич, по-известен като Марко Кралевити или просто "Крали Марко". Ето един друг "епигон" на Сръбската империя ("царство", да не забравяме, че само тогава и никога преди и след това Сърбия не е била повече от "кралство") на Душан. Популярен още като "все(южно - в името на историческата истина!)славянска слава", "герой чутовен и недостъпен", освободителят на трите синджира роби, притежател на последния оцелял потомък на крилатия жребец на Белерофонт - божественият Пегас (конят Шарко и/или Шарколия), магическа сабя-дамаскиня и всичко останало, както си му е редът за епичен герой от ранга на Херакъл, Роланд или Иля Муромец (в български, сръбски, сърбо-хърватски, бошнакски и тн. вариант - а може би било по-удачно да употребим термина "балкански"). В периода, който е резюмиран тук, Крали Марко успява да изгуби почти всичко, което баща му Вълкашин и чичовците му Углеша и Гойко прилежно са натрупали за него, а то съвсем не е малко! Непосредствено преди злощастната битка при Черномен през 1371 г. братята Мърнявчевичи (прогресирали от дребни феодали от приморския сръбски - днес бихме казали "черногорски" или "херцеговски" - край, до сръбски крале и деспоти - "сръбски" по народност, а изворите често ги назовават "български", вероятно визирайки управляваните от тях територии) господстват над ок. половината от бившата Душанова империя. Въпросната половина фактически обхваща целия географски център на полуострова, включително и "Охрида града", в който Марко евентуално би могъл да установи, по подобие на епирските Комнини век и половина по-рано, трети или четвърти балкански имперски религиозен център. Охрид, както доказва политическата кариера на едни други братя - Комитопулите, няколко века по-рано, би могъл успешно да се състезава за изпълнението на тази роля, т.е. конкурентноспособен е, както бихме казали днес. Но, въпреки по-късната си легендарна слава, Марко не е този, който да съумее да реализира този потенциал (и на Охрид, и на обширните си и богати владения в центъра на Балканите). Това, което наистина му остава до последно, е споменаваният като негов роден дом в посветените му народни песни град Прилеп. И нищо повече. От наследството му безогледно и безмилостно крадат къде повече, къде по-малко по-нискостоящите в йерархията сръбски диадохи и епигони Вук Бранкович, братя Драгаши, Радо Хлапето (пардон, Радослав Хлапен), а дори и такива близки хора като бившите верни съюзници на баща му - фамилията Балшичи от Зета (Черна гора) и собствените му братя Андриаш и Митраш (Димитър). Обидно е (за честта на краля, Крали Марко for Christ sake!), но в интерес на историческата истина няма как да не споменем и постъпилите по същия начин "мизерни" албански вождове, препитаващи се главно с номадско овцевъдство, от фамилията Гропа. Все пак последните, за кумова срама, скоро са изметени от Охрид от далеч по-благородните си сънародници Музаки, притежаващи ранг на барони още от анжуйско време (макар и сигурно някои от тях все още да са ходели с овчи кожуси - дали поради липсата на (достъп до) по-добро облекло и/или от любов към традициите не се наемам да твърдя). През цялото това време (1371-1390 г.), докато го ограбват, крал(и) Марко стои съвършено бездеен. Поне изворите - т.е. тези, приети за достоверни от съвременната историческа наука, не споменават за каквато и да било негова активност. Вероятно, изпаднал в депресия и заседнал зад красивите кули на "Прилепа града", той чака да го убият в битката при Ровине (чак в далечното Влашко) през 1395 г., докато се сражава (вярно, с неохота, както казват летописците) не на страната на "трите синджира (християнски) роби", а на тази на поробителите им и убийци на баща му и чичовците му. Нейсе...

- най-голям балкански интригант за мен безспорно е цариградският василевс Андроник IV Палеолог, който, заедно със сина си, успява за посочения двадесетгодишен период) да вдигне поне 3 големи бунта (два от които - успешни - или поне временно) срещу баща си и брат си за владението над гореспоменатите десетина константинополски села. Е, села, ще кажете, но пък с какво символично значение, а? Всъщност от прагматична гледна точка Цариград винаги си е струвал единия заговор, дори срещу най-близки роднини и с орди кръвожадни османци, разположени на половин ден път от стените му (!). Даже в тези времена на небивал упадък приходите от митницата на Златния рог не са били за пренебрегване. 

Андроник IV успява:

- на няколко пъти да се измъкне от най-известния и строго охраняван "елитен" затвор на Балканите - кулата Анема, разположена в близост до Златния рог, 
- да вкара там баща си и брат си, 
- да забърка в интригите си не само половината християнски владетели от полуострова, но и османците, 
- да възпита един син, напълно достоен за своя отец (който също участва в няколко знаменателни преврата и става известен с предложението си да отстъпи Константинопол на френския крал срещу годишна рента и замък във Франция) и
- дори да възстанови зрението си след като е ослепен по почин на Мурад I след съвместния си бунт със сина на последния Савджъ (Сауджи) срещу бащите им...

Бих казал, че кариерата му по нищо не отстъпва, а даже в някои отношения значително превъзхожда по интерес тази на като че ли по-известния му предшественик Андроник I Комнин! Но пренебрежението, което византолозите демонстрират към тази знаменателна фигура, е типично за отношението към късния период от съществуването на Византийската империя. Той предизвиква у "византофилите" по-слаб интерес от напр. "славната" епоха на Комнините и други по-ранни етапи от развитието на последния легитимен наследник на Рим...

- най-успешен военачалник - е, двама са. И двамата: абсолютно или почти неизвестни за по-широката публика (вж. завършека на по-горния абзац ;)). Първият е бившият везир или пълководец на емирството Караси (намиращо се на азиатската страна от Дарданелите и завоювано към 50-те год. на XIV в. от османците) Хаджи Илбеки (Хаджъ Илбеги), който превръща на пух и прах армията на Вълкашин и Углеша при Черномен през 1371 г. По този начин хаджията (за когото някои твърдят, че бил мюсюлмански еретик!) хвърля в хаос и паника не само по-голямата част от Балканите, но и почти цяла християнска Европа и Светия престол в Авиньон. След неговата грандиозна победа при р. Марица повече нищо на полуострова не е същото - факт, който е всепризнат от всички сериозни изследователи на периода (въпреки оскъдността на изворовата база и оттам затрудненията, срещани при формирането на категорични изводи). Вторият, подобно на Хаджи Илбеки, печели венеца на "най-успешен балкански военачалник между 1370 и 1390 г.", по време, когато отново е опитен пълководец на възраст (Илбеки вече е направил кариера в Караси към 50-те год. на столетието, което означава, че при Черномен е поне към петдесетинагодишен). Той отдавна е приписал на сметката си една знаменателна победа, заради която албанците май и до ден днешен бъзикат гърците (или поне онези от тях, които живеят в областта Чамерия и граничните с Албания епирски земи). Става дума за сражението при р. Ахелой (но не "нашия", а "епирския" Ахелой) в кр. на 50-те год. на века, в което арванитските воини (предшественици на славните арнаути) разгромяват и убиват епирския деспот Никифор Орсини, последният от владетелската династия на Комнините, която управлява тази област още от времената на Четвъртия кръстоносен поход. Албанският пълководец, дал началото на нова епоха в историята на Западна Гърция, е деспотът на Арта, споменатият вече тоск (да не се бърка с тосканец) Джин Буа Шпата. Отново подобно на Хаджи Илбеки, той печели палмата на първенството за "най-успешен балкански военачалник между 1370 и 1390 г.", разгромявайки един своеобразен "кръстоносен поход". Макар и Шпата, за разлика от хаджията, да е християнин, кръстоносният поход, който той разбива, е "редовен", т.е. ползващ се с официалното признание на Рим, а не като този на братята Мърнявчевичи, т.е. "православен" (така де!) и, доколкото ми е известно, не получил някаква кой знае каква църковна подкрепа или одобрение, било то от "източния" или "западния" лагер... Става въпрос за военната кампания, водена лично от великия магистър на ордена на хоспиталиерите (по-популярното и кратко тогавашно название на военномонашеския орден на св. Йоан Йерусалимски), прочутият в целия Запад с рицарските си подвизи брат (или "фра" - от лат. "frater") Хуан Фернандес де Ередия. При обсадата на Арта магистърът попада в засада с рицарската си свита и е пленен от воините на Шпата. Последният получава за него баснословен откуп, който вероятно допринася за продължаването на успешното му представяне на политическата сцена в Западните Балкани, свързано, разбира се, с безброй военни конфликти. Деспот Джин Буа Шпата разширява владенията си, доживява до дълбока старост (умира ок. 1400 г.) и определено е по-щастлив в съдбата си от своя "колега" от Караси, посетил някога си Мека (или претендирал за това), който скоро след Черномен намира смъртта си, казват, по вина на ревнивия към победите му негов пряк началник - бейлербеят на Румелия Лала Шахин, който го отравя.

The Medieval Government of Order of St. John

Настоящата публикация е в отговор на многократните и (вече) няколкогодишни запитвания от страна на група приятели и колеги относно устройството на ордена на хоспиталиерите през Средните векове. Съжалявам, че е на английски, но се надявам, че англо-говорящите и -четящите няма да са чак толкова разочаровани.

(primarily due to the brilliant exposition of Prof. Jonathan Riley-Smith)

In the XIII century the Order of St. John gained more power in the Outremer, its politics became independent of any other central government in the region, and its members grew more numerous. The membership in the Order could take several forms. There were brother priests and, by the XIIIth century, brother knights and sergeants. There were also sisters of the Order of St. John by the later XII century. There were lay associates: confratres and donats. The brethren lived a common live in houses that were all known as "convents", although they varied greatly in size.

In the two centuries of its existence as an institution in Outremer, the administrative structure of the Hospital (a popular and shorter name for the Order) gradually cleared. With the increase of the donations, and sometimes the conquests of new large land estates, appeared the need for their more efficient administration. The land possessions were grouped in so called “commanderies” or “preceptories”, menaged accordingly by “commander” or “preceptor”. A commander was obliged each year to send to the Master (called later the Grand Master) at the headquarters of the Order responsiones – amounts that were estimated at nearly 15 % of the incomes of the commandery and represented a sort of “tax”, which was then distributed according to the needs of the Order; for example: to funding military campaigns. For commanders were appointed only old and honored members of the brethren. The commanderies themselves were grouped into provinces called priories, capitular commanderies or capitular castellanies, whose administrators ranked as capitular bailiffs, because they were theoretically appointed and recalled by the General Chapter of the whole Order. By the late twelfth century the priories had been collected into much larger units called grand commanderies, while by the late XIIIth century they were also grouped into seven Tongues or Langues (literally: "languages"). In the East there were commanderies and castellanies too but, as a rule, the eastern commander governed a larger area than his western counterpart, while he ranked as a capitular bailiff and was therefore equal to European prior.

The headquarters of the Order (it changed its place in XII-XIVth centuries first from Jerusalem to Acre, then to Limassol and, finally, to Rhodes) was also called a convent. Its structure differed little from the humblest house of brethren, although it was far larger and its officers were much more important. By the early XIVth century there were eight of these central officers, seven of whom were normally called the conventual bailiffs: the Grand Commander, the Marshal, the Hospitaller, the Drapier, the Treasurer, the Admiral, the Turkopolier and the Conventual Prior. At their head and entrusted with the government of the Order was the Master. But his power, like that of the least important commander, was limited by the communal decision of his brethren, who met in the Chapter on Sundays in every house of the Hospitallers. Once a year was held a prioral Chapter in the provincial headquarters; and at irregular intervals the capitular bailiffs and the brethren of the Convent in the East met in a General Chapter. All these bodies exercised jurisdiction and increasingly assumed administrative powers, but the Chapter General also legislated for the whole Order.

In Jonathan Riley-Smith’s opinion by the 1270’s no high office could be held by those who were not knights. This testifies for the complete dominance, which the military class in the Order had acquired at this time. I shall describe a little more-detailed the senior ruling postions who were held by the knightly brethren. At first place was the Master, the ruler of the Order. He exercised direct and personal government, but always shared authority with his Convent in the East and with the Chapter General. His deputy was called Lieutenant or Lieutenant-Master. In his administration of the Order the Master was assisted, and controlled, by the prud’hommes of the Convent. The term “convent” was applied to any house where brethren resided permanently, but, in a narrower sense, it was always used of the seat of the government i.e. the headquarters. Firstly: there were conventual bailiffs, the great officers of the Order. They were already mentioned, but not that the most important among them were the Grand Commander and the Marshal (later, with the transformation of the Order into predominantly maritime power, a certain and gradually larger significance acquired the position of Admiral). The Grand Commander was the chief officer after the Master. He administered the Order in the absence of the Master and in the interim between the magistracies. At any time he might be called upon to be Lieutenant Master and as such commanded the military force in battle. He was also responsible for the supplies of the headquarters and everything for the equipment of the ships of the Admiral in XIVth C. The Treasurer was appointed by the Chapter General immediately after the Grand Commander and was responsible for the finances. The function of the Drapier was to take care of the clothing of the brethren which were under strict regulations according to the Rule of the Order. The Marshal was the leader of the military element within the Order that, as I've already mentioned, became predominant soon after its establishment. On campaign, he commanded those present in the Hospitaller force, although the Master or the Lieutenant exercised supreme authority. He had power over the Turcoplier and the Admiral. The Marshal also had many other responsibilities, obviously connected with the militarization (i.e. the military functions) of the Hospital.In their offices these capitular bailiffs were regarded as representatives of the Master. 

A second group of the Convent was made up of the Companions of the Master. They, as the conventual bailiffs, had the privilege to be exempted from the authority of the Marshal (the supreme military commander). Thirdly, there were the Ancients. They were brethren with special merits, such as had been more than 20 years on service of the Order. Finally, there were the conventual brethren, the most numerous compared to the others that were divided into Tongues or groups of those who spoke the same language. It was necessary because of the practice that various provinces of the Order sent their brethren to serve in the East and they needed to understand each other. The brethren of the Convent in the East took part in all conventual, provincial and General chapters. They, therefore, exercised great power in the Order. So, to assume, it could be said that the center of the government of the Order was in the East on the all levels of administrative power.

Средновековен български флот (продължение) - някои успоредици и паралели от края на ВБЦ и началото на Османската империя - част I

В тази публикация няма да се впускам в кой знае колко задълбочени анализи и/или изследвания на регионалната или глобалната геополитика, нито пък ще се стремя да правя някакви зашеметяващи сравнения и паралели - било то със Запада или Изтока, Севера или Юга, да разнищвам спорни тези, отдавайки предпочитание на тази или онази, да се впускам в някакви обширни пледоарии и хипотези,понякога нестъпващи на пряка, а по-скоро на косвена фактологична база и тн. Целта ми е по-скоро по-простичка, а именно: да проследя накратко някои обстоятелства около житейската съдба на един средновековен българин, един от малкото наши предци от кр. на XIV и нач. на XV в., за които изобщо разполагаме с някакви подробности. Става въпрос за първородния син на последния цар на Търново - Йоан Шишман, българският престолонаследник Александър Шишман или, ако предпочитате, Искендер Шишманоглу (срещал съм последната турко-българска фамилия и във вариант "Сосманозоглу").

Въпросната личност често и с основание е представяна в изключително негативни краски в българската средновековна историопис - но, държа да отбележа, става въпрос по-скоро за по-близки до нашата съвременност писания, нежели до времената XIV или XV в. Причините за това са лесно обясними: става въпрос за ренегат, отрекъл се от собственото си християнско и българско име, приел исляма пред трупа на обезглавения си баща, за да бъде не само пощаден, но и провъзгласен от отцеубиеца си за негов елитен служител и военачалник. Постъпката на Александър/Искендер наистина трудно би могла да бъде характеризирана по друг начин освен като отвратителна според днешните морални норми, а спрямо тогавашните - като дори още по-отвратителна. За средновековния начин на мислене от тези части на света, измяната на народ и бащината кръв вероятно е изглеждала (както и за нас) щокираща, но сигурно дори още по-ужасно му се е струвало предателството на най-важното за него нещо, на Бога; промяната на религията, приемането на едно враждебно спрямо "вроденото" ти вярване, в името на борбата срещу което дори в съвсем близки до акта времена са били убити и продължават да загиват на бойното поле, дръвника, кола и къде ли още не, толкова десетки и стотици хиляди непожелали да открият някакъв подобен на Александровия компромис (ако се изразим, както е модерно, съвременно-толерантно или "толерастки", както е популярно напоследък), т.е. да се примирят с това мъже и жени...

Но не тази постъпка на Шишманоглу е онова, което ни интересува в случая, макар че мястото, на което е извършена, също има нещо общо със заглавието на темата, т.е. "някои паралели относно средновековния български флот".

Започвайки с паралелите, трябва да отбележим, че смъртта на цар Йоан Шишман, която дълго време е представлявала загадка за научноисторическата общност, напоследък вече трябва да се приеме за напълно изяснена в нейните основни аспекти като напр. датировка и локализиране. Съгласно текста на една кратка турска летописна бележка, която ни дава най-много подробности около случая, османският султан Баязид I Йълдъръм ("Светкавицата", 1389-1402) нарежда царят да бъде убит на връщане от един свой голям боен поход, насочен против влашкия войвода Мирча чел Батрън ("Стария"), по време на който се състои прочутата битка при Ровине (в която, между другото, загиват такива емблематични за балканската история фигури като Крали Марко и "адашът" на последния византийски император и негов фактически "кръстник" - деспот Константин Драгаш). Това се случва през лятото на 1395 г., време, когато Шишман трудно би могъл да бъде наречен "цар", освен по титла, която обаче и анонимният автор на турската летописна бележка му отказва, назовавайки го просто "господар на Никопол". Близо до началото на 24-тата година от своето управление, бащата на Александър и Фружин е изгубил преди две години своята столица Търново, превзета от първородния Баяиздов син Сюлейман Челеби, изгубил е по-голямата част от земите, които е наследил - включително Дръстър (Силистра), цялата територия на днешното Лудогорие, Овеч (дн. Провадия), всички земи на юг от Стара планина, София с прилежащото й поле и планините наоколо...Това, което му остава,по всяка вероятност влиза в границите на по-късния турски "Никополски санджак", за чийто обхват нямам точна информация, но той едва ли е бил особено значителен - ивица равнинна земя, следваща течението на Дунава, на юг и, понякога, но в по-редки случаи, на север от великата река. Най-важните крепости тук винаги са били тези, охраняващи бродовете, т.е. местата, където преминаването на реката е можело да се извърши по най-лесен начин. Последната столица на Шишман и съответно на Търновска България - Никопол, е охранявала един такъв важен брод - както впрочем и истинската "последна столица" на средновековна България - Видин.

По няколкото отбелязвания в изворите, с които разполагаме, можем да заключим, че Никопол е бил любимата крепост на Йоан Шишман и той е предпочитал да резидира там дори повече, отколкото в Царевия град Търнов. Ето тук ще "начертаем" първия паралел - последният цар на Средновековна България, чиито владетели, както твърдят някои, не се интересували и дори изпитвали неприязън и отвращение към всякакъв вид кораби, флотско дело и прочие, обичал най-много от всички свои крепости не друга, а едно...пристанище - е, ок, наистина речно. Речно, речно, но пък пристанище (по воден път, считан и до ден днешен за твърде важна транспортна артерия, свързваща Средна с Източна Европа)! И как се стига до смъртта на царя? - Тук веднага стигаме до втория паралел! Османската армия разбива воеводата Мирча при Ровине някъде през пролетта на 1395 г., но претърпява такива тежки загуби, че се отказва да го преследва и се връща обратно на юг. Баязид, може би неслучайно, избира пътя през Никополския брод, т.е. през столицата на своя васал - българина Шишман. Българите контролират брода, владеейки и двата подстъпа към него, укрепени с по-голяма (Никопол) и по-малка (Холъвник) крепости съответно на южния и северния бряг. Явно достигайки до Холъвник Баязид поисква от васала си да му даде кораби, за да се прехвърли през реката. Тъй като Шишман изпълнява искането, от това ние разбираме, че царят е имал кораби, т.е. флота. Искането на османския султан, който, впрочем, по това време се грижи доста за собствения си флот и се опитва да създаде значителен военноморски контингент, както разбираме от други източници, е отправено именно към българския цар, а не към някой друг. Баязид, трябва да му се признае, винаги е бил прагматичен, той не би поискал от някой нещо, което няма или не умее достатъчно добре. Друго нещо е това, че той, като "примерен" завоевател, всъщност направо като образец за епохата си; качество, на което до голяма степен дължи и прякора си, отлично е съзнавал нуждата си от силен боен флот, за да може да громи вразите си и те да не могат да му се измъкнат и по вода, а не само по суша. В тази връзка е интересно например, че ок. 2 години по-рано султанът възнамерява да натовари друг свой, дори още по-именит васал - константинополският "цар", василевса Мануил II Палеолог, със службата на...адмирал на своя флот, за да го поведе срещу вече от дълго време прочутите в Евксиниския понт като отлични мореплаватели и пирати турски емири на Синоп...И защо точно василевса, ще кажете вие, а аз пък си мисля, че е защото Мануил по това време разполага с голям опит в мореплаването, доказал се е един вид, включително и в морски битки (пътешествал е до Италия, пребивавал е известно време по егейските острови, водил е сражения с пирати и ги е побеждавал, а сигурно и с враговете си генуезци, имал е възможност да се учи от своите съюзници - рицарите хоспиталиери от Родос, едни от най-умелите мореплаватели за времето си) и султанът е искал да използва качествата му срещу турците от Синоп, които без съмнение са били по-напред в това отношение от сродниците си османци. Та...дотук с този паралел, установихме, че Шишман е имал флот, способен да превози една може би десетхилядна, а може би и по-голяма по численост армия, значителна част от която е била конница (т.е. имал е и подходящи за превозването на коне плавателни съдове) от единия бряг на Дунава до другия...и това не са били например салове,просто защото източникът ги нарича по друг начин...

Шишман плаща за лоялността си с главата си, но по всяка вероятност щеше да се прости с нея и без друго, тъй като съдбата му е била вече решена в главата на "хана-светкавица". Същото е било и със сина му: османска политика (и не само османска) от тези времена е била преминалите към вярата на победителя и положилите васална клетва пред него принцове да бъдат третирани с уважение и приобщавани към управленческия апарат. Явно е, че се е разичтало на влиянието и опита на победения, които да бъда използвани в услуга на новата власт, вероятно е имало и един вид "аристократична солидарност", нека не подценяваме и турската или османската аристокрация, която, малко или много, е имала сходен етичен кодекс с източноправославната или западноевропейската военна феодална класа, призвана да "охранява" трудещите се и "божиите хора". Тази тристепенна схема на разделение на обществото е широко известна и, въпреки известните вариации, е приложима към мнозинството от обществата на Стария свят в епохата на Средновековието. По този начин Александър Шишман става Искендер Шишманоглу и, приемайки исляма, се поставя в услуга на османската власт. Този негов акт по всяка вероятност е последван от някои други българи - негови сподвижници или симпатизанти, а други преустановяват съпротивата, считайки я за безсмислена, за което съществуват някои изворови податки. Един епиграфски паметник от тази епоха е напр. българският надпис от Холъвник, който лаконично ни съобщава, че тази крепост се била "обновила при...цар Баазит" и субаша еди кой си. Ще рече, признавайки Баязид за свой господар, Искендер стимулира и част от своите бивши български поданици да признаят султана за свой..."цар" - ефект, който вероятно е съзнателно търсен от последния. Промяната в мисловните нагласи на местните жители по въпроса е демонстрирана красноречиво от надписа, а той всъщност показва не друго, а една тенденция, разцветът на която ще настъпи няколко десетилетия по-късно и която ще наблюдаваме в действията на личности като Генадий Схоларий, Лукас Нотарас или писанията на Критовул. Но понеже с последното съвсем се отдалечихме от морските/речните вълни и палубите на корабите, ще продължим по-късно, следвайки пътя на потурчения "наш" престолонаследник Александър, който след превръщането му в Искендер и провъзгласяването му за османски бей (титла, която точно по това време все пак е равносилна по-скоро на "принц", отколкото на нещо друго) го отвежда в съвсем неочаквана на пръв поглед посока, но пак в близост до "голямата вода"...

Светата икона на Св. Богородица Филеримска, история в картини на една балканска реликва

Светата икона на Св. Богородица Филеримска (картинна презентация в чест на 900 години от създаването на Малтийския орден)

1. Св.Богородица Филеримска ("Филеримската Мадона"). Това е изображението на Светата икона без златния обков, който й е направен по поръчение на руския цар Павел I в нач. на XIX в. Преданието гласи, че чудотворната икона пристигнала на Родос, носена сама по вълните чак от далечния Константинопол. Така нейната интригуваща история започва на Балканите и, както ще видим, завършва отново там...засега. Стилът на изображение напомня за подобни произведения от ранна Византия и действително навява мисли за произход на иконата от някое константинополско ателие в периода ок. IV-V в. Но, според легендата, иконата, която е открита на Родос от рицарите хоспиталиери след завладяването на острова през 1306-10 г., е нарисувана от самия Св. Лука, авторът на едно от четирите канонични евангелия.

2. Картина на немския ренесансов художник Херман Роде от 1484 г., изобразяваща Св. Лука Евангелист, Дева Мария и Младенеца върху олтара на "Гилдията на Св. Лука" в Любек. Християнската традиция твърди, че Св. Лука и Дева Мария са се познавали лично и поради това Филеримската икона представлява едно от най-достоверните изображения на Богородица. Според преданията Св. Лука също така е обичал да рисува и поради това най-ранните християнски икони са именно негово произведение. В периодите на Късното Средновековие и Ренесанса в Европа се създават много "гилдии на Св. Лука" - организации, които обединяват и защитават интересите на иконописци и художници под егидата на техния светец-покровител.

3. Това е още една икона, приписвана на четката на Св. Лука, която отново изобразява Богородица - т.нар. "Черна Мадона" от Ченстохова (дн. Полша).

4. Изглед към хълма Филеримос на о. Родос. Това възвишение се издига редом с няколко други в североизточната част на планинския остров, недалеч от едноименната му столица. В нач. на XIV в. на хълма има крепост, която вероятно представлява нещо като главна военна база на разквартируваните на острова византийски войски, поради което първото сериозно сражение, което хоспиталиерите водят при завладяването на острова, се състои именно тук. През ноември 1306 г. крепостта е обсадена и пада на 11-ти същия месец, след предателството на местен грък, който пуска рицарите вътре през таен вход. Според запазените сведения в защитата освен гръцките стратиоти участва и голям спомагателен отряд от 300 турски бойци, който е избит до крак. Вероятно във връзка с тази крепост, която днес е реставрирана във вида, който се предполага да е имала по византийско време, се е намирал и православният параклис на върха на Филеримския хълм, в който се е съхранявала прочутата още тогава чудотворна икона.

5. Обсадата на Малта от 1565 г. - картина от двореца на великите магистри в Ла Валета. Иконата на Св. Богородица Филеримска помага на рицарите при обсадата на Родос от 1480 г., когато след молитвите, отправени към нея, Светата Дева и Св. Йоан Кръстител чудодейно се появяват в разгара на сражението и вдъхват сили на християнските защитници на крепостта. След това събитие Филеримската Богородица получава епитета "Одигитрия" (букв. "тази, която показва (верния) път (към спасението)"). Още по-чудодеен ореол (освен заради спасението на Родос и победата на малобройните рицари-йоанити над многохилядната османска армия в 1480 г.), обвива иконата, тъй като тя оцелява три пъти, след като църквите, в които е поставена, изгарят (първата от тях още при споменатата обсада на Родос от 1480 г., втората при един пожар в Биргу (на о. Малта, от дясната страна на залива на Ла Валета) и третата при обсадата на Малта през 1565 г., епизод от която е изобразен на картината по-горе).

6. След епохалното сражение, което хоспиталиерите водят при Малта през 1565 г. срещу една от най-големите, добре подготвени и екипирани армии, събирани някога от Османската империя по море, великият магистър фра Жан Паризиьо дьо Ла Валет посвещава грандиозната победа на Св. Богородица Филеримска. От този момент за братята-рицари и останалите членове на ордена на Хоспитала тя става известна и като "Нашата Дама на победата". На снимката виждаме предната част на църквата на "Нашата Дама на победата", построена в новата хоспиталиерска столица на Малта, която носи името на споменатия предводител на ордена - Ла Валета. Иконата на Св. Богородица Филеримска престоява в този храм до момента, в който не й е отреден специален параклис в хоспиталиерската катедрала "Св. Йоан".

7. Един от параклисите в хоспиталиерската катедрала, наречена по името на патрона на ордена - "Св. Йоан". В него някога се е намирала Светата икона на "Теотокос Филеримон", както са я наричали (и все още я наричат) гърците - било то католици или православни.

8. Светата икона с обкова й от злато и скъпоценни камъни (от които липсва един рубин, откъртен вероятно по време на хаоса около Октомврийската революция - свидетелство за кражба или напр. цената на спасението й - дадения откуп на някой болшевишки офицер?), направен по поръчка на руския цар Павел I, първият и до момента последен православен велик магистър на ордена на хоспиталиерите. След превземането на Малта от френския (тогава все още само) военачалник Наполеон Бонапарт по време на Египетския му поход (Корсиканецът не пропуска да завземе това извънредно важно стратегически място, което държи контрола над морските маршрути в централната част на Средиземноморието и притежава едно от най-добрите пристанища в света), великият магистър фон Хомпеш и Върховният съвет на Хоспитала предлагат скиптъра на великите магистри заедно с останалите най-важните реликви на ордена (които им е позволено да изнесат от острова, но без скъпоценните им обкови, своевременно забелязани и отмъкнати от "санкюлотските" войници на Бонапарт) не на друг, а на... руския цар! Романтичен по натура, император Павел Романович не пропуска да приеме предложението, превръщайки се в глава на най-стария рицарски орден... наистина католически, но какво от това? Нима е имало чак такова значение във времената на Великата френска революция, когато троновете на европейските монарси се тресат и вероятно повечето от тях се будят нощем, облени в пот, представящи си острието на гилотината, спускащо се над аристократичните им вратове... Незавидна съдба, която вече е постигнала едни от "най-величайшите" и "недосегаеми" персони на света с възможно "най-чистата синя кръв", течаща в жилите - "гражданинът Капет" - Луи XVI и дори още по-благородната му по произход съпруга Мария Антоанета. И така, по описания начин, от нач. на XIX в. Св. Богородица Филеримска странно преплита съдбата си с тази на злощастната фамилия Романови - безспорно най-богатите и влиятелни държавни самодръжци в Европа до самия трагичен край на тяхната царствена династия под куршумите на болшевишките карабини... Но за това - следващия път.

Кратка история в картини на Малтийския орден на св. Йоан Йерусалимски (по случай 900 години от създаването му)

1. Кръстоносци в сражение срещу сарацини в Светите земи на Сирия и Палестина (средновековна миниатюра). След превземането на Йерусалим през 1099 г., кръстоносният предводител Годфроа дьо Буйон прави града своя столица и е провъзгласен за първия владетел на Йерусалимското кралство. Още през същата година Годфроа прави първото известно в историята дарение на ордена на хоспиталиерите – селището Хесилия в Палестина, в знак на признателност за помощта, оказана от братята-лечители на неговите болни и ранени войници.

2. Така вероятно са изглеждали първите братя-рицари хоспиталиери в Светите земи през XII в.

3. Друга съвременна илюстрация, представяща рицар хоспиталиер от XII век. Характерният бял кръст с осем върха, изобразен на расото и щита на рицаря, е познат днес като “малтийски кръст”. Символът често бива използван в различни страни като медал и орден за храброст. Той е отличителен знак на хоспиталиерите-йоанити още от тези далечни времена.

4. Карта на средновековния Йерусалим по време на обсадата му от Саладин през 1187 г. С червената линия вътре в града и надписа са посочени локациите на главната квартира на ордена на св. Йоан и болницата “Св. Мария Латинска”, разположени в непосредствена близост до Църквата на Божия гроб (The Holy Sepulchre). Тук е създаден Малтийският орден.

5. Средновековната крепост Крак дьо Шевалие (дн. Сирия) в Ливанските планини. Прославена с непревземаемостта си, това е една от най-силните твърдини на йоанитите в Светите земи и едно от най-важните им средища след падането на Йерусалим.

6. Рицарите хоспиталиери участват активно в отбраната на последната столица на кръстоносците в Светите земи – Акра (дн. Израел). На тази френска илюстрация от XIX в. на преден план е изобразен йоанитският маршал фра (съкр. от лат. frater – брат) Матийьо дьо Клермон, който намира смъртта си в сражението. Въпреки отчаяната съпротива Акра пада пред войските на египетските мамелюци на 18 май 1291 г.

7. Щитове с гербовете на великите магистри на хоспиталиерите, управлявали ордена на св. Йоан по време на неговия престой на Родос (когато йоанитите стават известни като “родоските рицари”). Продължилият повече от двеста години период на Родос съдържа някои от най-славните страници в историята на ордена.

8. Гербове на административните части, на които се разделя орденът, т.нар. Langues или Tongues (букв. “езици”). Това разделение, което се запазва до много по-късно, е възприето именно на Родос. На илюстрацията виждаме (отляво надясно и отгоре надолу) гербовете на Английския, Наварския, Португалския, Германския, Френския (което в тази епоха означава само дн. Северна Франция или областта Ил дьо Франс), Провансалския и Кастилско-Арагонския "езици".

9. Реставрираната главна порта на двореца на великите магистри в Родос.

10. Ренесансова картина от италианския художник Пинтурикио, показваща коленичил за молитва рицар хоспиталиер на фона на укрепленията на Родос (вдясно). Тази картина символизира тогавашното схващане за Родос като “щит на вярата” (така го нарича напр. известният ренесансов хуманист Франческо Петрарка) и за посветилите живота си на защитата на християнството монаси-рицари от ордена на св. Йоан Йерусалимски.

11. Замъкът Бодрум, който днес е популярна туристическа дестинация, е построен на югозападните брегове на дн. Турция от родоските рицари в началото на XV в. Дълги години тази непревземаема за времето си крепост е представлявала единственото християнско владение в Мала Азия и е служела за убежище на избягалите от турците християнски роби.

12. Тази илюстрация от XVI в. изобразява битката при Никопол от 1396 г. В това епохално сражение османският султан и завоевател на България Баязид I Йълдъръм (“Светкавицата”) разгромява потеглилите срещу него западни кръстоносци, предвождани от унгарския крал Сигизмунд Люксембургски. Хоспиталиерите взимат значително участие в този поход и спомагат за това унгарският крал да се спаси от плен или смърт. След поражението в полето пред Никопол Сигизмунд успява да се качи на борда на една йоанитска галера заедно с великия магистър на ордена фра Филибер дьо Наяк. Двамата християнски предводители заедно отплават към Константинопол, където помагат да бъде отблъсната опасна османска атака срещу обсадената византийска столица.

13. Обсадите на Родос от османците през 1480 г. и 1522-23 г. представляват славни страници не само в хоспиталиерската, а и в световната военна история. На тази съвременна на събитията илюстрация виждаме епизод от първата обсада на Родос, когато братята-рицари, предвождани от великия магистър фра Пиер д’Обюсон, нанасят тежко поражение на войската на султан Мехмед II Фатих (“Завоевателя”).

14. Друг епизод от същата обсада на Родос през 1480 г. (илюстрацията е към сензационната за времето си книга на хоспиталиерския канцлер фра Гийом дьо Каурсин, взел лично участие в отбраната). Някои историографи твърдят, че гневът от нанесеното поражение при Родос допринесъл за ненавременната смърт на османския султан Мехмед II Завоевателя (получил прозвището си след превземането на Константинопол). Мехмед починал на 3 май 1481 г. едва на 49 годишна възраст.

15. Тази турска миниатюра изобразява двубоя на легендарния османски герой Дели Синан със западен рицар (вдясно). С настъпването на края на Средновековието борбата, която водят кръстоносците, вече не е за Йерусалим или Светите земи, а за спирането на османската експанзия, която стига до самото сърце на Европа, до земите на дн. Австрия и Италия. След загубата на Родос хоспиталиерските братя-рицари, установили се в Малта, представляват най-сериозното звено в отбранителната линия, която християните създават против турското настъпление в Средиземно море.

16. Основното “оръжие” на Малтийския орден в поетата от него роля на защитник на християнското корабоплаване в Средиземно море от нападенията на мюсюлманските корсари, е галерата. В епохата преди откриването на парните двигатели и в условията на “Вътрешното море”, където, за разлика от други места, постоянно духащите в една посока ветрове са рядкост, гребните кораби са притежавали ненадминати достойнства. Галерите на ордена се славят като най-добрите кораби от този тип в региона и предизвикват страх и уважение дори във “Високата порта” в Истанбул.

17. Тази съвременна илюстрация показва малтийска галера, сражаваща се срещу турския флот в битката при Превеза през 1538 г. Орденът на хоспиталиерите взима значително участие в продължителната и преминала през много етапи и сражения война, която двата тогавашни европейски “гиганта” – Османската и Испанската империи, водят за господството над Средиземноморието през XVI век. Войната завършва без победител, но като че ли изтощава катастрофално и двете велики държави и допринася за последвалия им упадък.

18. Прием на нови членове на Малтийския орден (novitiates) в средата на XVI в. Любопитно е, че младите хоспиталиерски братя-рицари са били задължени да служат по няколко години като офицери на борда на някой от орденските кораби, а самата служба е носела названието “керван”. Алюзията е несъмнена: керваните на пилигримите, които някога е трябвало да бъдат охранявани от рицарите в сирийските пустини, сега са заменени от патрул над морските пътища и “кервани” от християнски кораби, които без охрана са заплашени от това да се превърнат в плячка на османските корсари.

19. Този портрет от известния художник Ел Греко изобразява италианския хуманист и историограф Джакомо Босио. В края на XVI в. Босио, чийто брат е хоспиталиер и секретар на великия магистър фра Жан Паризиьо дьо Ла Валет (героят от отбраната на Малта през 1565 г. и кръстник на дн. малтийска столица), получава доживотна пенсия от ордена, за да напише неговата история. До ден днешен тритомното съчинение Dell’Istoria della Sacra Religione et Illustrissima Militia di San Giovanni Gerosolimitano (пълното заглавие е прекалено дълго) е най-изчерпателното и обемно произведение, посветено на хоспиталиерската история.

20. Снимка на коридор в двореца на великите магистри в Ла Валета. Дворецът днес се използва като седалище на правителството на Малта, но освен това понякога е отворен и за туристически посещения. Зад масивните си крепостни стени цялата Ла Валета сякаш е застинала в XVII век като перфектно запазен паметник на тази блестяща епоха, присмиващ се над времето и над природните стихии. Последното е особено видно в период на буря, когато неспираните от нищо в продължение на стотици километри вълни (о. Малта се намира в самия център на Средиземно море, далеч от всяка друга суша) продължават да набират сили и да се извисяват заплашително до момента, в който не се разбият безславно в огромните каменни вълноломи и бастиони на бившата хоспиталиерска столица.

21. С въвеждането на парните двигатели, избухването на Великата френска революция и многото други промени, които вещаят настъпването на нова ера, старите империи и институции една след друга биват пометени от вълната на времето. Заплашено е съществуването и на Малтийския орден, чиито стратегически разположени острови представляват изкушение за новите Велики сили. Пиратите от северноафриканския бряг вече не представляват заплаха за европейските държави и необходимостта от протекция срещу тях изчезва. След като завладява Малта през 1798 г. Наполеон Бонапарт прогонва братята-рицари от тяхната цитадела. В продължение на дълги десетилетия орденът на св. Йоан изглежда на ръба на изчезването, като между 1805 и 1879 г. дори не са избирани велики магистри. Но опасността постепенно отминава и хоспиталиерите заемат своето достойно място в съвременния свят. Днес суверенният военен хоспиталиерски орден на св. Йоан Йерусалимски, Родоски и Малтийски, празнува деветстотин години от основаването си по-славен отвсякога, обединил повече от 13 500 Рицари и Дами в изпълнението на своята хуманитарна мисия в помощ на бедните и болните навсякъде по света, защитавайки принципите на онова, което прави всички ни по-добри, а именно: Човечността.

Венецианските и генуезките владения на Изток до 1332 г.

Средновековните търговски гиганти Венеция и Генуа започват проникването си в Източното Средиземноморие още на един твърде ранен етап, стремейки се да овладеят контрола върху морските пътища, свързващи Изтока със Запада и по този начин да монополизират големите приходи от оживения търговски обмен, който протича между тези части на света. При това се оказва, че много често тази „търговска” експанзия на двaта могъщи северноиталиански градове-държави съвпада с целите на кръстоносните походи и двете взаимно се допълват. Кръстоносните походи на Изток в своя „класически” етап през XI-XIII в. на свой ред могат да се характеризират като общо-католически движения, организирани от папството за борба с „враговете на вярата” (това понятие в случая може да включва мюсюлмани, еретици, „езичници” или „схизматици”). Прокламираната най-висша цел на кръстоноснoто движение е отвоюването и запазването на политическия контрол на Запада върху „Гроба Господен”, намиращ се в „Светия град” Йерусалим, но...пътищата към реализацията на този идеал са многобройни.

Развитието на корабоплаването в общоевропейски аспект след XI-XII век чрез въвеждането на редица нови открития, които го обогатяват и улесняват използването на този вид транспорт, го превръщат в предпочитаното средство за осъществяването и на двете „западни” експанзии – търговската (или икономическата) и военната, която на свой ред се свързва най-вече с кръстоносното движение. Така контролът върху морските маршрути в Източното Средиземноморие от Азовско море на север до делтата на Нил на юг постепенно придобива изключителна важност за западноевропейците и те повеждат ожесточена борба, за да го овладеят. Тяхната победа в тази необявена, но сурова война, която преминава през много етапи и перипетии, се превръща във факт след превземането на Константинопол от войските на Четвъртия кръстоносен поход през 1204 г. и изваждането по този начин от съревнованието на най-силния конкурент на Запада по това време – Византийската империя, която има многовековни традиции в мореплаването и контрола върху важните търговски пътища в тази част на света. След разгрома, който понася от кръстоносците и венецианците през 1204 г., Византия никога не успява да се съвземе като същата военноморска или търговска величина и западните сили доминират източните морета повече от век без да имат не само равностоен, но дори и бегло доближаващ се до тяхната мощ съперник. Въпреки това господството им не остава съвсем необезпокоявано. Най-показателният пример за последното е фактът, че съвзелите се от разгрома ромеи от т.нар. Никейска империя в крайна сметка успяват да се завърнат в Константинопол и да възстановят Византия през 1261 г. Един от най-важните политически ходове на никейските императори в тази „реконкиста” е да противопоставят на първоначалния едноличен латински „господар” на Егея – Венеция, нейният единствен равностоен като военноморски капацитет и потенциал италиански съперник Генуа. По този начин никейците се стремят да спечелят съюзник не само за да завладеят Константинопол, но и за да си върнат контрола над морските пътища и островите в Егея (това е първоначалната им цел, за бъдещи планове относно възстановяване на византийските позиции в Черно море и Източното Средиземноморие можем само да гадаем). Единствени съществени успехи в това отношение обаче постига само император Михаил VIII Палеолог (1259-1282), който действително успява да възвърне известна част от егейското крайбрежие и острови под имперската власт. Но след края на неговото управление византийският флот запада, а властта на империята над морето постепенно и безвъзвратно отслабва.

Така в края на XIII и нач. на XIV в., лишени от равностоен съперник, Генуа и Венеция не само запазват старите си, а завладяват все нови и нови пристанища и острови за сметка на Византия или други местни владетели. Географската карта на новите им придобивки недвусмислено показва стремежа им към придобиването на прекия политически контрол върху най-важните бази на презморската търговия в района и осигуряването по този начин на безопасни маршрути за нейните търговци от метрополиите в Северна Италия чак до Кавказ и Азовско море. Икономическите последствия от тази латинска „таласократия” имат широк обхват и според един от най-добрите съвременни изследователи на проблема - Мишел Балар, се изразяват във включването на Балканите и Егея в една „подчинена” икономическа система, която е предназначена да задоволява нуждите на Запада от храни и суровини. Балар смята дори, че през XIV в. в района се налага един своеобразен „колониален” търговски ред, при който местните страни получават занаятчийските продукти на Запада – предимно сукно, в замяна на суровини, а пазарите са доминирани без равностойна конкуренция от италианските търговци - едно съждение, с което всеки, който е запознат с историята на района, няма как да не се съгласи.

Един показателен пример за политическата експанзия на Венеция и Генуа е Егейско море. В началото на XIV в. двата градове-държави по своеобразен начин си „поделят” сферите на влияние в Егея, като колониите и завоеванията им географски следват два алтернативни маршрута за достъп до Проливите и Черно море. Докато венецианците доминират западната половина на Егея с големите острови Евбея (Негропонте), Крит (Кандия) и зависимото от тях Дукство на Архипелага (известно още и като Херцогство Наксос по името на главния му остров), генуезците предпочитат да се настанят по линията, начертана от източния маршрут, където първи техният гражданин Бенедето Закария успява да установи властта си като византийски васал в Хиос и по част от малоазийското крайбрежие. След 1332 г. са овладяни и други бази по същия маршрут като о. Лесбос и пристанището Енос, а в един момент генуезците оспорват Родос на хоспиталиерите и, най-известният пример, о. Тенедос на венецианците. Тези владения същевременно са използвани и като междинни бази за търговия със Сирия и Египет. Необходимо е да се добави, че в този период италианските търговци, освен собствените си колонии, показват определени предпочитания да използват като основни бази за дейността си в Леванта местните християнски държави, като това проличава и в политиката, водена от техните републики. Обяснението за този факт е, че там те срещат по-малко пречки, отколкото в мюсюлманските източносредиземноморски държави и съответно по-лесно се сдобиват с необходимото им влияние, като тази констатация важи най-вече за тези политически формирования, чийто управленчески елит е доминиран от католици, като Кипърското кралство и Родос.

Що се отнася до Черно море, то там за разлика от Егея, сме свидетели на нещо като "неравен старт" в надпреварата. Докато Венеция в продължение на повече от половин век (от 1261 до нач. на XIV в.) е ограничавана от пропуск до Евксинския понт, тъй като се намира във враждебни отношения с възстановената Византия, която контролира тесните проливи на Дарданелите и Босфора, даващи единствения достъп до този затворен воден басейн, генуезците са съюзници на Империята и могат да си плават из него, където си поискат. Едва след първите десетилетия на четиринадесетото столетие, когато установяват по-нормални отношения с Константинопол, венецианците получават възможността да преминават през Проливите и да се завърнат в района. Но за борба за установяване на тяхна доминация тук е вече късно - генуезците са се разпрострели и укрепили твърдо навсякъде, където е било възможно и дори обединените сили на техния основен конкурент и местните владетели се оказват недостатъчни, за да ги изхвърлят от силните им и процъфтяващи колонии. Все пак опити за намаляване на влиянието им - къде успешни, къде не толкова, има - и то немалко, но те са преобладаващо след 1332 г., когато превъзходството на Генуа просто е unmatched. Именно за периода на 20-те и 30-те год. на XIV в. с най-пълна сила важи изказваното от някои мнение, че Черно море на практика е било "генуезко езеро".

Може да се заключи, че при запазването на политическото статукво от първите две десетилетия на XIV в. икономическата и политическата супремация на Венеция и Генуа над морските маршрути на изток изглежда непоклатима. Така търговската експанзия на Запада в източносредиземноморския трафик, започнала още през XI-XII в., за която споменах по-горе, към 1332 г. привидно е завършила с пълен успех.

Карта на венецианската част от Латинската империя според договореностите между участниците в превземането на Константинопол от втората половина на 1204 г. (вз. от Н. П. Соколов "ОБРАЗОВАНИЕ ВЕНЕЦИАНСКОЙ КОЛОНИАЛЬНОЙ ИМПЕРИИ", с. 400-401):