петък, 26 август 2011 г.

The “Greek” project of the Order of St. John




In the summer of 1356 AD two ambassadors of the Byzantine emperor John V Palaeologos – the Latin archbishop of Smyrna Paulus and the great hetheriarchos Nicolay Sigeros delivered in Avignon one of the most famous documents in the XIVth C. European history – the chrisoboul with which the emperor desperately pleaded the Catholic West for help against the Turks. This appeal coincided with the aftermath of the so called Great Plague, the ending of the bitter struggle between the Western Turkish Emirates and the crusaders in the Aegean region during most of the 40’s of XIVth C. and, finally, with a crisis in the development of the military catholic order of St. John of Jerusalem, which had established its headquarters at the Aegean isle of Rhodes a half century ago. The promises of the emperor for conclusion of an union with the Papacy at Avignon and therefore for bringing to an end of the Eastern Schism, dated back to 1054 AD, served – in my opinion – as a stimulus for the Order and the Papacy to connect their activities with the declining under the Turkish blows Byzantine empire and for the emerging of the so called by me “Greek” project of the Order of St. John.

The first reason for this project were the papal critics against the Hospitallers’ inactivity at Rhodes. As the only sovereign whom the Knights obeyed, in 1355 AD the then pope Innocent VI intended to move the headquarters of the Order in “Turchia” – in that age this meant Asia Minor, where it would be more active in the war against the - so called -infidels. But symptomatically after the receiving of the message of John V Palaeologos the project for Asia Minor was abandoned, and instead the direction of the holy war of the Hospital had been pointed to Continental Greece. It was an event that largely determined the politics of the Order of St. John for the next half a century and the fulfilling of this project dominated the eastern political aims and activities of the Knights in big part of that time.

At short, the main goal of this project was the establishing of a strong Hospitaller possession somewhere in Continental Greece or Continental Balkans and its use as a crusader shield or a base for a struggle with the invading infidels – i.e. the Turks and in this case particularly the Ottoman Turks.

The first trial for the realization of this project was carried out in the second half of the 50’s. The Knights’ representatives, supported by Avignon, tried to buy out the rights over the Frankish Principality of Achaea from one of his heirs – Giacomo di Savoya-Acaia. Since the beginning of XIVth C. the once flourishing principality had been in internal crisis and the chances for buying the rights over it seemed good. But the Angevin rulers of Southern Italy spoiled the deal as the real power in Achaia belonged to them and not to the distant Piedmontese noble Giacomo di Acaia. The Angevins were reluctant to sale the principality to the Hospital rather preferring to give parts of it to some of their strongest vassals as the Florentine Nicollo Aciaiuolli.

As the negotiations between the Papacy and the Byzantines in the end of 50’s also led to nothing, the “Greek” project of the Order of St. John had been temporarily abandoned even if the military force of the Hospital under the papal legate fr. Pierre Thomas fought some battles with the Ottoman Turks in Byzantine Thracia and the Straits. The project was revived in the beginning of the 70’s with the end of the crusader’s war fought between the Knights of Rhodes, the Kingdom of Cyprus and the Mameluke Sultanate of Egypt, the renewed appeals for help against the Turks from John V Palaeologos and the ascension of the last Avignonese pope – Gregory XI. The event which attracted the attention of the Papacy to the Balkan affairs was the great Christian defeat at Cernomen in 1371 AD. Afterwards Gregory XIth directed his politics towards the organizing of a crusade against the victorious Ottoman Turks. The main supporter of this effort in the region was the Order of St. John at Rhodes. Between September and November 1373 in Avignon was carried on a council of the Hospital at which the decision was taken about launching of a crusade and starting of the collection of the funds necessary for it. In 1375 two Hospitaller knights, serving as papal ambassadors in Constantinople, brought to Avignon the news that the emperor John V had promised to give the Order two of his most important cities – Gallipoli and, presumably, Thessalonika, to defend them against the Turks. That forced the preparations for the crusade in the West and some 400 Knights Hospitaller were called from most of the European priories to set out to the Balkans on 8th of December 1375. But the civil strife in Byzantium between John V and his son Andronikos IV literally closed the Straits for the crusaders in 1376 AD.

Out of that in the same year Gregory XI had been involved in a war in Italy, while preparing his return in Rome. The Hospitallers supported actively his actions on the Appenines. Simultaneously with the closing of the Straits the “Greek” project’s variant with Achaea again became actual – this time the principality could be used as a bridgehead for the prepared crusade. In the second half of 1376 AD the Angevin queen Jean I gave the Order of St. John Achaea for rent for 5 years period. One year later a new Grand Master of the Hospital was chosen – it was fr. John Fernandes de Heredia, a favourite of Gregory XI. He already was the most influential hospitaller brother in the West and had commanded the fleet of Gregory during the return of Holy See from Avignon to Rome. With his appointment the pope probably aimed at forcing the launching of the long planned crusade. In the spring of 1378 AD the crusade, led personally by Heredia, finally set out from Italy to the lands of Continental Greece.

But the direction of the crusade forces was not against the Ottoman Turks, but towards Western Greece and the possessions of the Albanian despot Gjin Bua Shpata. In my opinion this historical fact is connected exactly with the “Greek” project of the Order of Saint John i.e. the establishing of a stronger continental base of the Order on Balkan soil. The crusade ended at the beginning of the second half of 1378 AD at the walls of Shpata’s capital Arta in Epirus with disastrous defeat. The Grand Master Heredia had been captured in ambush by the Albanians and maybe some Turkish mercenaries of Shpata and was ransomed later by the Order’s officials in Achaea for a large sum of money.

Meanwhile a large western mercenary force arrived in Continental Greece – namely the Navarrese company. The Navaresse were hired by the Hospitallers in Achaea in 1378 AD, but soon they started to act on their own and became uncontrollable. With the disorder, caused by the Navarrese and the Western (so called Great) Church Schism in the West, which understandably affected the Order of St. John, the Knights of Rhodes decided to give back the rule over the principality to queen Jean of Anjou. But that didn’t mean the end of their efforts to establish his power over Achaea. During the 80’s there were continuous Hospitaller attempts in the West for buying out the rights over the possession of the Frankish principality. But even after the Grand Master Heredia succeeded in buying the rights of the House of Anjou, the opposition for this transfer – out of the Navarrese who held the real power in Achaea – was too strong. Another pretender emerged – he was Amaedeo di Savoya-Acaia, lord of Pinerolo and descendant of Giacomo di Savoya-Acaia. The lack of support both from the Holy Sees in Avignon and Rome, the opposition of the Navarrese and the influential Savoyan nobles finally caused the withdrawal of the Knights from their ambitions towards Achaea in the beginning of 90’s of XIVth C.

This seemed like an inglorious finale of the “Greek” project of the Hospital, but soon an unexpected opportunity for its realization emerged. It surprisingly came from the Orthodox Byzantine empire. The 90’s in Byzantium were marked by the dynastic struggle between the pretender John VII Palaeologos and the ruling emperors Manuel II and John V and the increasing Ottoman dependancy. In 1390 AD Manuel II concluded a military alliance with the Knights of Rhodes in order to take back his throne in Constantinople. After 1394 AD Byzantium was at war with the Ottoman sultan Bayezid I Yildirim. Except Constantinople the other threatened territory was the Byzantine Despotate of Morea, which occupied the eastern half of Peloponnesos peninsula. The Turkish attacks against the Despotate were intensive and followed one after another. In 1397 AD the despote Theodore I Palaleologos with the approval of his brother Manuel II and the empress-mother Helene decided to turn for help to the Knights of Rhodes. He sold them one of his most important fortresses – Corynth, the “key” to Peloponnesos.

The sale was the beginning of the last phase of the “Greek” project of the Order. During the next years the Knights successfully repelled several Turkish attacks against Corynth. Simultaneously they tried to buy out from despote Theodore more fortresses and presumably their final aim was to buy the rights over the whole territory of the Despotate. Around 1401 AD the despote sold them even his capital – the famous Mistra. But there emerged problems with the local Orthodox population which was not inclined to be ruled by a catholic military order. Despite of that and the incessant Turkish incursions the Hospitallers succeeded in keeping a firm hold over the former Byzantine fortresses. But it was a mere, even if a curious historical moment, in the history of Greece. On 20th of July 1402 AD at Ankara the great army of the Mongol conqueror Timur decisively defeated the forces of Ottoman sultan Bayezid I. This event led to the temporarily extinction of the Turkish threat and despote Theodore used the opportunity to take back the control over his lands. To 1404 AD he was in full possession of all the fortresses previously sold to the Knights. “The swan-song” of the “Greek” project was the attempt of the Knights to take the control over the former County of Salona, which had been promised to them by the new Ottoman sultan Suleiman according the conditions of the Treaty of Gallipoli. This undertaking was also unsuccessful.

As a conclusion I can say that during the second half of XIVth C. and the first few years of XVth C. the crusader Order of St. John of Jerusalem tried several times to establish its strong base in the territory of contemporary state of Greece. This prolonged and interesting story has never been studied and presented yet in all its length – since 1356 AD when was the first attempt of the Order to buy the rights over the Frankish Principality of Achaea until 1404 AD when the last Knights of St. John left their recently bought strongholds in the Byzantine Despotate of Morea. I think that this undertaking was similar in many ways to the activity of the Teutonic order in the Eastern Baltic region during the same age, but was launched in very different and somewhat more difficult political conditions. The aims and motives of the Knights Hospitaller were doubtless crusaderly approved and therefore their “Greek” project could be well connected with the advance of the Turks (and especially the Ottomans) against the Christian states in the Balkans since its very beginning. That became obvious at the end of XIVth C. when the Order of St. John actively took participation in the military defense of the gravely threatened by Ottoman’s conquest Byzantine Despotate of Morea. The Knights of Rhodes also launched one crusade – passagium particulare that was against the Albanian chief and warlord Ghjin Bua Shpata (1358-1400), but one should not forget that it had been originally organized in response to the pleads for help against the Turks of the Byzantine emperor John V Palaeologos (1341-1391). Out of the pure crusade’s aims in their attempts for realization of the “Greek” project the Knights very often pursued their own separate goals, connected with the intention to create a strong and vast continental base under the leadership of the Hospital. Almost every time they enjoyed the support of the Papacy – sometimes active, sometimes not so. The political environment in the region of Greece between 1356 and 1404 was extremely complicated – except the Turks there were other invaders – Albanians and the so called Navarrese Company of mercenaries, almost constant war among the different states in the area – the Catalans of Thebes and Athens, the Principality of Achaea, the Despotate of Morea, the colonies of Venice and various other lords and powers. The local rulers were almost without exception connected with stronger lordships as vassal states. This political situation made the task of the Knights Hospitaller even more difficult. My opinion is that if this “Greek” project was eventually finalized, it could have led to the establishment of a strong military barrier against the Turkish advance in Greece and to a change in the course of the history of Order of St. John and Southern Balkans.

неделя, 27 март 2011 г.

Три описания на битката при Анкара (1402 г.)


Битката при Анкара се състои на 20 юли 1402 г. В нея един срещу друг се изправят двама от най-великите азиатски, а и европейски владетели - Тимур-Ленг (Тамерлан), който претендира, че произхожда от рода на небезизвестния Чингис хан и османския султан Баязид I Йълдъръм (Светкавицата). Сражението представлява един от най-грандиозните въоръжени сблъсъци за епохата си. Позволявам си да ви представя тук три описания на тази битка, излезли изпод перата на късновизантийските историци Дука и Лаоник Халкокондил и българина Константин Философ (Костенечки).

Дука (ок. 1400 - сл. 1462 г.) е потомък на знатната византийска фамилия Дука, който служи като секретар и дипломат при генуезките владетели на о. Лесбос и малоазийската колония Нова Фокея. Неговата "История" е един от най-важните извори, с които разполагаме за събитията на Балканите и Мала Азия през втората половина на XIV и първата половина на XV в.

"На разсъмване Баязид построил своите легиони. Отправяйки призиви за бой, той стоял там, чакайки скитите да нападнат първи. Скитите, от своя страна, изпълнявали заповедите си без звук или врява или какъвто и да е било шум, работейки като неуморни мравки. Баязид започнал да бръщолеви и да проклина своите благородници. Той остро смъмрил пълководците си и(заповядал) да ги бичуват тъй като не се били построили правилно за битка. Един командир, сражаващ се под знамето на Айдън, чувайки, че неговият господар Айдън се бил присъединил към своя брат (който се намирал при Тимур), изоставил позицията си и, взимайки знамето, се присъединил към врага заедно с петстотин тежковъоръжени бойци. Войските от Сарухан направили същото. Бойците от Ментеше и Гермиян, като видели владетелите си да викат и да им дават знаци, също дезертирали и отишли при противника. (Така) Баязид подобно на гарга постепенно бил лишен от перата си. Скитските бойци го обграждали докато накрая кръгът (около него) не бил затворен.

Стефан Лазаревич, шуреят на Баязид, наблюдавайки тези маневри от страна на Баязид със своите пет хиляди трибалски тежковъоръжени конници, отказал да приеме поражението. Той и неговите бойци атакували скитите с бойно настървение, насочвайки копията си в лицето на скитите. Когато скитите видели тяхната свирепа и безстрашна атака, те отворили редиците си и ги пропуснали през тях. Скитите изстреляли стрелите си в тила на конниците, удряйки хълбоците на конете. Те обаче не успели да причинят много вреда на ездачите, тъй като те били покрити с черна броня. Щом трибалите се обърнали, скитите отново отворили редиците си и ги пропуснали през тях. Мнозина паднали и от двете страни. Стефан дошъл близо до Баязид и се опитал да го убеди да избяга, но не успял. Много кучета вече го били обградили и силни бикове преграждали пътя му. Стефан, който видял какво става и предугадил какво ще се случи, взел своите мъже и най-големия син на Баязид, наречен Сюлейман и ударил отново по центъра на врага. Разпръсквайки ги с голяма мощ и събаряйки мнозина от конете, докато той самият изклал велико множество, той едва успял да пробие засадата. Скитите били събрани близо (един до друг), движейки се от външния кръг към претъпкания център. Стефан избягал, поемайки по пътя, водещ към Бруса и Сюлейман отишъл с него.

Скитите безжалостно колели бягащите турци докато Баязид, поради своя краен прилив на кръв (от гняв), се изкачил на едно възвишение в средата на полето с около десет хиляди освободени роби, наречени еничари. Останалите избягали в безредие. Щом скитите, (увлечени) в преследване на турците, видели Баязид (уловен) в средата на мрежата, като костур, давещ се за въздух, била дадена заповед: "Нека никой не бъде убиван". Те съблекли пленниците голи и ги освободили. Един божествен закон бил предаван между потомците от поколение на поколение- не само между римляните, но и между персите, трибалите и скитите- че когато враговете са от същата религия, трябва да им се взима само плячката, те самите не трябва нито да бъдат взимани в плен, нито убивани извън бойното поле.

Тогава робите на Баязид се нахвърлили като лъвове върху скитите. Благодарение на своя далеч по-голям брой скитите надвили турците; какво биха могли да направят десет срещу сто скити. Всички били изклани. Такива били бедите, които били сполетяли Баязид, че скитите дошли наблизо и му казали: "Слез от коня, господарю Баязид, и ела насам. Темир-хан те вика". Противно на желанието си, той слязъл от коня си, който бил арабски и струвал много пари. Те вместо това му оседлали едно дребно конче и, качвайки го върху него, го отвели при Темир-хан."

Константин Философ (ок. 1380- ок. 1431) е български духовник, който заема висши постове в двора на сръбския деспот Стефан Лазаревич (1389-1427). Приведеният тук пасаж е от неговото "Житие на Стефан Лазаревич".

"...Али персийски (Тамерлан цар), разгневен от злите думи (на Баязид), вилнееше жестоко, покривайки планините и равнините с войски. А Баязид събра своите войски и от източните и от западните, и призова гореспоменатия княз Стефан (Лазаревич) да дойде със своите избрани войски. И така Тамерлан нахлуваше в (османския) край и пленяваше. А този Баязид го гонеше, не знаейки къде е, и го намери в Анкара и удари по него. При атаката (бойците) се прегазили един с друг. А една избрана персийска войска удари срещу гореспоменатия (Стефан Лазаревич); защото още отпреди било определено (тя) да удари срещу него и те, с бойни викове, нападнаха и бяха победени и погинаха от остриетата на мечовете и копията на сръбската войска. А, виждайки, че много десетки хиляди (татари) са обградили Баязид в невероятно множество, и Стефан, искайки да го освободи (от обръча), три пъти влизаше в борба, съсичаше и побеждаваше. А като видя че броят на войските му се топи, се върна. Защото какво би могъл да направи срещу толкова хиляди и десетки хиляди без Божията воля! А за величието на неговата победа след това приказвали всички и е достатъчно известна. И се върна (отстъпи), защото варварите се разширили и всичките настъпили напред, побеждаваше поединично преследвачите си и десницата му беше окървавена..."

Лаоник Халкокондил (1423 или 1430 - ок. 1490) е гръцки историограф, който е роден на територията на Атинското дукство, но прекарва голяма част от живота си във византийска Морея. Той пише "История" в десет книги, в която, както самият той отбелязва, целта му е да покаже "падението на великата империя на елините" и възхода на османските турци. Стилът му може да се определи като подражание на Херодот.

"...След това той (Баязид) продължил да следва Тимур и стигнал до фригийския град Угра (Анкара). Тимур се бил разположил на лагер там. Той възнамерявал да потегли срещу Мизия и Бруса, столицата на Баязид. Баязид се доближил до армията на Тимур и се установил на 15 стадия от лагера на Тимур. Говори се, че когато Тимур чул, че той се е установил на лагер (там), той бил удивен от неговата дързост, скоростта на войската му по време на марша й от Армения и неговото очевидно желание за бой. Говори се, че той яздил близо до лагера на Баязид, погледнал към палатките и часовоите, изсмял се и казал:
"Неговата дързост го прави подходящ за сравнение с ураган, но смелостта му няма да го спаси. Изглежда че той е подбуждан от дива сила. Клетникът е с гореща кръв и няма контрол върху себе си."
Той изрекъл тези слова и се отправил обратно към своя стан. На следния ден той и неговите адютанти (...лакуна в текста...) той изпратил своя син Шахрук срещу Баязид.
Щом разбрал, че войската на Тимур се насочва срещу него, Баязид строил своите хора в боен ред на един хълм. Левият фланг бил под командата на "хегемона" (военачалника) на Изтока, а десният под тази на хегемона на Европа. Баязид стоял с еничарите и своите адютанти в средата, на върха на хълма. Шахрук с чагатайците и елитните персийски части се отправил в добър ред срещу Баязид. Той не го заобиколил, но му оставил пространство да избяга ако иска, така че неговите войници да не са принудени да се сражават за животите си и (така) да постъпят по-добре от него. Европейските бойци също се включили в битката. Те се сражавали през по-голямата част от деня и войниците на Баязид не могли да отдъхнат нито за миг. Трибалите показали храброст и се сражавали безстрашно. Те се хвърлили между чагатайците, строшили копията си и се били усилено.
Баязид наблюдавал настъплението и боя на своите европейски войски. Той се страхувал, че техният военачалник ще бъде увлечен навътре, обграден и изложен на риска да бъде убит. Той го призовал обратно, на най-сигурното място, където се намирала неговата гвардия. В началото последният не се подчинил, страхувайки се от последствията. След това, щом "василевсът" (т.е. султанът) потеглил след него и започнал да проклина, той призовал обратно своя контингент. При това положение чагатайците се нахвърлили срещу турците, избили мнозина и ги обърнали в бягство. Врагът ги притиснал и азиатските войски също побягнали. Щом Баязид видял това, той напуснал позициите си, възседнал една кобила и побягнал с всички сили. Бойците на Тимур следвали по-рано дадените им заповеди и не избили войниците на Баязид, а само ги съблекли голи и ги пуснали да си вървят, тъй като не било разрешено да се поробват хора от същата раса. Баязид бил дал противоположни заповеди на своите бойци. Те трябвало да убият всеки войник на Тимур, когото хванат. Шахрук обърнал Баязид в бягство и всички войски на Тимур, и онези, които вече се биели и онези, които били в лагера, се втурнали към лагера на Баязид, надявайки се да го заловят. Те започнали да опустошават страната чак до Йония и Хелеспонта. Много градове били завладени и също толкова много села обезлюдени, тъй като конницата на Тимур опустошила цялата страна на Баязид.
Това се случило на Баязид. Той побягнал с цялата бързина на която бил способен, тъй като чагатайците го преследвали и се надпреварвали кой да го хване. Той яздел много бърз кон и изминал голямо разстояние. След това стигнал до една река. Говори се, че конят му бил много жаден и искал да пие. Баязид страдал от подагра в ръцете и краката и не могъл да обуздае коня си. Впоследствие той натежал от водата и изгубил скорост. Така войниците на Тимур успели да настигнат и да хванат Баязид и го докарали пред "василевса" Тимур.

Съвременна сръбска карта на битката при Анкара:

събота, 1 януари 2011 г.

Кръстоносни походи и латински военни акции в Леванта, 1292-1334, II част


Почти веднага след извършването на завоеванията си и укрепването на позициите си в региона, Фулк се заема да приложи на дело и одобрения от папата хоспиталиерски план за икономическа блокада на Египет и преследване на нарушителите. Фактически още преди кръстоносният поход да потегли от Бриндизи, генуезците Андало, Раффо и Джулиано Катанео делла Волта нападат и задържат близо до Кефалония един търговски кораб от Сиена, който се връща от Александрия, натоварен с пипер и захар, като по-късно твърдят, че са действали, изпълнявайки разпоредбите на папското ембарго. На 14 май 1310 г. венецианците подават оплакване до магистъра на Хоспитала, в което се твърди, че през януари същата година генуезецът Симоне Джулиано делла Волта, начело на една хоспиталиерска галера, ограбва венецианците с товар от захар и пипер, който техен кораб превозва от Крит към Негропонте (Евбея). Явно е, че генуезките пирати, които са достатъчно многобройни по това време в Леванта, използват хоспиталиерския passagium като прикритие за грабителските си нападения.

Скоро обаче и на самата Генуа е съдено да пострада от провеждането на папското ембарго. През зимата на 1310-11 г. хоспиталиерите завземат близо до Кротоне в Калабрия една генуезка галера, връщаща се от Александрия към Бриндизи и още една близо до Месина в Сицилия. През 1311 г. един генуезки кораб, заедно с официалния пратеник на морската република Антонио Спинола на борда си, отпътува към Родос, за да преговаря за освобождаването на втората галера. По пътя си пратениците случайно срещат и пленяват Виньоло дей Виньоли и неговата тарида. Магистърът и съвета на хоспиталиерите отказват да преговарят с тях, като твърдят, че са действали законно и нямат намерение да върнат нито галерата, нито конфискуваните стоки без папаско разпореждане. Веднага след това вбесеният Спинола, заедно с двамата капитани на собствената си галера – Симоне Дориа и Антонио Арканти и още един капитан, който вероятно се присъединява със своя кораб към тях около Родос - Бернабо де Савиньоно, отива в бейлика Ментеше и убеждава местния емир Шуджауддин Орхан да затвори наброяващите около 250 родоски търговци, които тогава се намират във владенията му. На емира дори е предложена огромната сума от 50 000 златни флорина, за да нападне и отнеме Родос от ордена. Все още незадоволени, Спинола и придружителите му заповядват на екипажите на галерите си да атакуват хоспиталиерското корабоплаване около Родос като според по-късните писма на Климент V, посветени на случая, успяват да заловят много плавателни съдове и да пленят голям брой хоспиталиери. . Един от пленените кораби, на който се намират много рицари, 25 коня и други товари, е превзет, закаран до Ментеше и след това продаден на „сарацините”. Гневът на бившите съюзници на Хоспитала очевидно е голям, щом те отказват аудиенция на йоанитските приори на Рим и Ломбардия, които са изпратени до Генуа, за да се оплачат от действията на Спинола. Правителството на Генуа очевидно напълно поддържа методите на своя посланик. След като се сблъсква с неуспех там, пратеничеството на ордена се отправя към папската курия във Виен, където има по-голям успех. Климент заповядва на архиепископа на Генуа и на епископа на Нола да съберат доказателства за генуезката контрабанда.

Архиепископите на Неапол и Бриндизи, които са натоварени с подобно разследване, трябва да се изправят срещу краля на Неапол Робер д’Анжу (1309-1343), за да върне на Хоспитала стоките от по-рано завладяната генуезка галера, пазена в Бриндизи, които той е присвоил. През ноември 1311 г. Климент отправя до Генуа сурово предупреждение, изисквайки незабавното освобождаване на пленените хоспиталиери и наказание за Спинола и съратниците му. Независимо от папските разпоредби военните действия продължават. През април 1312 г. във Франция пристигат новини, че хоспиталиерският флот е преследвал 23 турски кораба до егейския о. Аморгос от архипелага на Цикладите, който е най-близко разположеният остров до Додеканезите. По всяка вероятност турските кораби принадлежат на Орхан бей от Ментеше, който продължава враждебните си действия срещу ордена под въздействие на инспирациите на Спинола. На Аморгос турците слизат на сушата, а хоспиталиерите изгарят корабите им и се впускат в преследване на екипажите им до върховете на местните възвишения, избивайки повече от 800 турци и оставяйки малцина да се измъкнат. Орденът също дава тежки загуби в тази битка – убити са 57 братя-рицари и 300 пехотинци. На 25 май 1312 г. начело на корабите си магистърът Фулк дьо Виларе пленява една генуезка флотилия по пътя й от Кипър до Генуа, като конфискува товара й и затваря целия й екипаж. През 1313 г. магистърът завзема още две генуезки галери и конфискува стоките им, като някои от тях принадлежат на бившите капитани на хоспиталиерски кораби Джулиано и Раффо делла Волта. В крайна сметка военните действия между Генуа и ордена на Св. Йоан постепенно затихват, а до март 1315 г. хоспиталиерите се задължават да заплатят обезщетения за щетите, причинени на генуезките кораби стоки преди 9 октомври 1312 г.

Хоспиталиерите своевременно прехвърлят и главната си квартира, и традиционната и емблематична за ордена болница, на Родос, а защитата и колонизацията на завладените от тях земи биват систематично планирани. Те продължават своята кръстоносна активност в Леванта и след изтичането на определения петгодишен срок за провеждането на passagium particulare. Сега обаче усилията им се насочват главно срещу набиращото скорост турско пиратство във водите на Егея, с което е свързано и следващото мащабно военно начинание, проведено от западните сили под лозунга за кръстоносната идея.

Обтегнатите отношения и конфликтите между хоспиталиерите и републиките на Генуа и Венеция оправдават думите на един от най-изявените кръстоносни теоретици на периода - Марино Санудо Торселло, че само при условие, че флотът на една бъдеща експедиция бъде предоставен от търговските републики, би могъл да бъде предотвратен конфликтът между тях и католическата църква. Марино явно е прав в съждението си, че една икономическа блокада не може да бъде успешна без подкрепата на морските комуни и без тях стратегията на налагането на ембарго е обречена на неуспех. Едно доказателство за това е, че папско-хоспиталиерският поход не постига своите ясно формулирани цели, тъй като ефектът му върху военното и икономическото положение на Мамелюкския султанат е незначителен. Проблемът с турските пирати, които започват масирани нападения срещу всички християнски владения в Егейския басейн, се оказва много по-ефикасен начин за по-късната поява на един вид кръстоносно сътрудничество между Венеция, Генуа, ордена на Св. Йоан Йерусалимски, Папството и дори „схизматична” Византия.

Появата на някакво сътрудничество между католическите сили в Леванта в борбата срещу турското пиратство започва в края на второто десетилетие на XIV в. Изглежда че тогава в главна база на „морските гази” се превръща емирството Айдън, което се намира на север от Ментеше. Докато последното понася тежък удар от папско-хоспиталиерския поход, владетелят на Айдън Гази Мехмед бей (1308-1334) завзима няколко значителни пристанища по крайбрежието на Западна Мала Азия, между които Ефес (Аясолук), наричан от франките Алтолуого. Хоспиталиерите от Родос са първите, които ще се изправят срещу бойната сила на „турците от Алтолуого.” През 1318 г. йоанитският командор фра Алберт фон Шварцбург дава решителен отказ на техни пратеници, които идват да му поискат данък, а по-късно същата година две хоспиталиерски галери заедно с още два съда атакуват и изгарят 32 турски кораба при о. Хиос и убиват или пленяват 3000 турци. През юни 1319 г. 24 хоспиталиерски плавателни съда с 80 братя-рицари от ордена и множество други бойци на борда под командата на фра Алберт фон Шварцбург отплават от Родос към Хиос, за да обединят силите си с Мартино Закария, генуезец, който като васал на Андроник II владее над няколко егейски острови, разположени северно от Додеканезите между 1314 и 1330 г. , и над важното пристанище Смирна, което отнема от турците през 1317 г. Закария разполага с една галера и 6 други кораби, а впоследствие към съюзническата флотилия се присъединяват още 11 генуезки галери. Тази значителна сила успява да разгроми в сражение близо до Хиос 29 турски кораба, натоварени с 2600 бойци, като повече от 1500 турци са убити и пленени. Шест от турските кораби успяват да избягат, но останалите турци, които акостират на Хиос и се опитват да се бранят там, са заловени или избити. Хоспиталиерите използват ситуацията, за да си възвърнат владението над о. Лерос, вероятно завладян от Виларе през 1310 г., където местните гърци са се разбунтували, избивайки братята-рицари, които са разположени там и техния гарнизон, и обръщайки се за помощ към Константинопол. Някои от бунтовниците, наброяващи повече от 1900 човека, са избити, а всички оцелели са отведени като пленници на Родос.

Флорентинският хронист Джовани Вилани описва една подобна битка, която датира в 1320 г., с 80 турски съда срещу 4 хоспиталиерски галери и 20 по-малки кораба, към които се присъединяват шест генуезки галери, връщащи се от Киликия; галерите, както може да се предполага, надделяват над по-леките турски плавателни съдове. Турците нападат самия Родос, но изгубват по-голямата част от флота си. След това бягат на близкия остров, където разполагат с „повече от 5000 мъже, чакащи да нахлуят в Родос” и латинците ги избили всичките: "те избиваха старите и продаваха младите като роби." Пилигримът Лудолф фон Зюдхайм, който извършва пътешествието си в Светите земи между 1336 и 1341 г., описва (без да посочва датировка) как в едно сражение хоспиталиерите разбиват 50 турски кораба и преследват екипажите им до една планина, издигаща се на о. Кос, където турците успяват да убият много християни. Господарят на Хиос идва на помощ на хоспиталиерите и измамва турците като ги подлъгва, че ще ги превози до Родос, където всичките 6 240 от тях са изклани. Антъни Лътрел смята че във всички тези известия става дума за хоспиталиерски победи срещу турците, постигнати през 1318, 1319 и вероятно 1320 г.

Ударите на морските бейлици са поети без съмнение първо от владетелите на източна Егея, каквито са хоспиталиерите и Мартино Закария. Самите генуезци също се чувстват заплашени, защото Закария е техен гражданин и защитава техните интереси, и най-вече поради възможността за прекъсване и създаването на несигурност по маршрута на жизненоважния за тях трафик от метрополията към Пера и черноморския регион и обратно. Това провокира и своевременната им въоръжена намеса, изразена в присъединяването на техни кораби към походите на ордена на Св. Йоан и Мартино.

От своя страна венецианците, които притежават големи и важни колонии в Егейско море като Крит и Евбея и започват да проявяват все по-силен интерес към търговията в Черно море, в началото предпочитат стратегията на сключване на договори за ненападение с отделните емирства. Както се оказва, тази тактика не дава желаните резултати. Ок. 1315 г. Републиката на Сан Марко трябва да изпрати бойни галери, за да защити Негропонте от християнски пирати и „неверните” турци. На 21 юни и 16 юли 1318 г. венецианските държатели на фиефи на Крит и самият им дук Николо Дзане се оплакват на дожа Джовани Соранцо (1312-1328), че турците непрекъснато нападат егейските острови и венецианските търговски кораби, въпреки че Републиката има pax et concordia с техните управници. Според дука турците готвят нападение срещу Крит, при което пет от корабите за тази цел щели да бъдат осигурени от каталаните в Атина. Намесата на каталаните е свързана с възникналата вражда между републиката и атинския владетел Алфонсо Фадрик (1317-1330), незаконен син на краля на Сицилия Фредерик II (1295-1333), по повод наследството на съпругата на Фадрик на Негропонте. Фадрик, назначен от баща си за генерален викарий на Атинското дукство, провежда агресивна политика за разширяване на владенията на Каталанската компания, при което не се поколебава да се съюзи с морските турски емирати и по-специално с Айдън. През същия месец (юни) баюлът на Негропонте Франческо Дандоло пише до метрополията, че разполага с информация, че Фадрик подготвя пратеничество до Turchia, за да доведе значителен брой турски бойци. В крайна сметка през 1321 г., когато отново се получават известия за турски атаки, Серенисимата успява да сключи мирен договор с Фадрик. В договора изрично се набляга на условието каталанският генерален викарий да прекъсне отношенията си с турците. Оформилият се съюз между каталаните и морските бейлици обаче продължава и по-късно, както ще видим по-долу.

След настъпилото временно затишие, което явно се дължи на победите на Мартино Закария и хоспиталиерите, през 1325 г. във Венеция отново започват да се получават съобщения за турски атаки срещу нейните егейски острови. Именно през тази година за пръв път в официални венециански документи се появява идеята за създаване на societas или unio, насочени срещу турците. През февруари 1326 г. враждебните действия между Каталанската компания и Венеция се подновяват с една мащабна турска атака срещу Негропонте. Първоначално нападателите не са свързвани с генералния викарий Фадрик, но скоро става ясно, че са негови съюзници. Серенисимата изпраща войски, които успяват да разбиват турците. Последните намират убежище на територията на Атинското дукство, откъдето успяват да се приберат в Мала Азия. В продължение на същата година турците извършват още множество набези, опустошавайки напълно няколко егейски острова и по-специално тези, принадлежащи на латинското княжество Ахая в Морея, което също е сред враговете на Каталанската компания. В началото на 1327 г. турски кораби от Айдън отново нападат Ахая, докато Алфонсо Фадрик е зает на север във войната си срещу гръцка Тесалия. Според Марино Санудо арагонецът и в двата случая се опитва да скрие сътрудничеството си с турците, като, за да не бъде обвиняван в съюз с тях, дори ги насочва към атака на владения от компанията о. Егина.

Междувременно през 1326 г. турците от Айдън започват и обсада на важното малоазийско пристанище Смирна, което тогава се намира под контрола на Мартино Закария. Именно владенията на Мартино (чийто син Бартоломео точно по това време се превръща в претендент за „ябълката на раздора” между венецианците и каталаните - наследството на съпругата на Алфонсо Фадрик на Евбея) в латинската част на Морея (Дамала) стават основния прицел на атаката на Айдън срещу Ахая в началото на 1327 г. Афектиран от тези събития и най-вече от открито избухналата война на Негропонте, където нахлуват войските на Каталанската компания и съюзните й турци, през лятото на същата година венецианският сенат изпраща писма до дука на Крит и баюлите на Негропонте и Константинопол с поръчение да обсъдят с император Андроник II, хоспиталиерите от Родос, Мартино Закария от Хиос и други местни владетели възможността да се формира съюз contra Turchos pro defensione locorum nostrorum. През декември на същата година венецианците създават боен флот от 10 галери, който да патрулира водите на Адриатика и „Романия.” Католическата църква също е алармирана и в края на 1328 г. архиепископът на Тива Изнард, очевидно в конфликт с компанията, която контролира земите на диоцеза му, пристига във Венеция, за да пропагандира за сключването на съюз срещу „схизматиците” каталани и турците, в който трябвало да вземат участие Венеция, неаполският крал Робер д’Анжу и зависимите от него владетели на Таранто и Ахая.

Докато Серенисимата предприема своите мерки, съюзът между Алфонсо Фадрик и турците постепенно се разпада поради невъзможността на първия да контролира своите съюзници, чиито сили превишават многократно собствените му. През 1329 г. турците вече опустошават както Негропонте, така и земите на Атинското дукство. Вероятно още тогава генералният викарий е принуден да сключи примирие с Венеция. Тези негови неуспехи в крайна сметка водят до освобождаването му през 1330 г. от поста на управител на дукството от краля на Сицилия, който му дава в замяна владението над островите Малта и Гозо. Примирието е затвърдено от сключения между Републиката и Каталанската компания договор през 1331 г., чиито клаузи се припокриват с тези на споразумението от 1321 г.

На срещуположния бряг на Егея, където Мартино Закария и хоспиталиерите са успели да сдържат турското настъпление срещу източните острови, положението се усложнява от един непредвиден фактор. Това е морският поход на новия византийски император Андроник III Палеолог (1328-1341). Причините за него са интригите на хиоския грък Леон Калотетос и нарасналото самочувствие на Мартино, който владее над о. Хиос като имперски васал, но забавя изплащането на дължимите си суми, макар че същевременно доходите и властта му са се увеличили, тъй като е завладял нови земи и взима данък от победените от него турци. Намерен е и повод – строежът на новата крепост на Мартино, който той е започнал без одобрение от сюзерена си и отказът на генуезеца да спре строежа и да дойде в Константинопол. В ранната есен на 1329 г. Андроник III съоръжава в столицата си огромен флот от 105 кораба с привидната цел за борба с турците, като всъщност намеренията му са да се справи със Закария. Към него се присъединяват и четири галери, съоръжени от дука на Наксос Николо I Санудо (1323-1341), който, макар и сам венецианец, по този начин застава срещу политиката на Републиката на Сан Марко за уния срещу турците и подкрепа за владетеля на Хиос, който е сред най-яростните им врагове.

Походът на Андроник III завършва с пълен успех: Мартино е пленен и отведен в Константинопол, а византийската власт над Хиос е възстановена. През същата година Смирна пада под напора на войските на Айдън, а, след като се справя с Мартино, императорът, противно на надеждите на венецианците, сключва мирни договори с емирствата на Айдън и Сарухан. Явно византийският поход цели възстановяването на имперската власт само по островите в Източна Егея, но не и на континента, при което конфликт възниква именно с две от християнските сили, споменати във венецианските планове за unio contra Turchos - Закария и хоспиталиерите на Родос. Липсват сведения за преки военни действия между последните и Византия, но в началото на 1330 г. папа Йоан XXII (1316-1334) пише на френския крал, че императорът заплашва Родос. Според Йоан Кантакузин, който по това време е велик доместик на Андроник III, когато през 1329 г. византийците водят военни действия срещу Закария, хоспиталиерите първи са готови да му осигурят военна помощ, а впоследствие и да изпратят войски, за да върнат Хиос на латинците.

Докато в Леванта се разиграват тези събития, на Запад продължават да се правят планове (често грандиозни) относно реализирането на кръстоносни походи, които между 1310 и 1330 г. винаги завършват с неуспех. Френските крале, които измежду всички монархически дворове на католическа Европа упражняват най-голямо влияние върху авиньонските папи, още от времената на Филип IV Хубави (1285-1314) се опитват така да използват кръстоносната идея, че да си осигурят максимални финансови облаги срещу минимални действия. Конфликтите в Италия и Свещената Римска империя, в които се вплита папа Йоан XXII, също допринасят за неуспеха в реализирането на плановете. Известна промяна настъпва с идването на трона на новия крал Филип VI Валоа (1328-1350), който се изявява като силен поддръжник на кръстоносната идея. Около Коледа на 1331 г. Филип VI свиква Генерални щати в Париж, където обявява, че до 1 март 1334 г. ще се отправи на кръстоносен поход. Още през ноември на същата година кралят е помолил венецианският дож Франческо Дандоло (1329-1339) да му изпрати опитни експерти, които да представят своите мнения за кръстоносните дела и да обяснят при какви условия Венеция би се включила в похода.

Републиката на Сан Марко изпраща исканите експерти, а на 11 май 1332 г. дожът и сенатът пишат официално писмо до френския крал. Освен отговорите на поставените от Филип въпроси в него е добавено мнението, че за момента 20-30 въоръжени галери трябва да бъдат изпратени на Изток, за да се борят с турските кораби да защитят Романия, quia iniquitas et audacia Turchorum cotidie invalescit. Като основание за това венецианците изтъкват, че турците са прекъснали снабдяването с жито от черноморския регион, което щяло да бъде нужно за бъдещите кръстоносци.

Явно венецианският сенат, а и дожът Франческо Дандоло, който като бивш управител на Негропонте е добре запознат със ситуацията в Леванта, искат да използват подготвяния кръстоносен поход, за да се справят с проблема с турските пирати в Егея. Така кръстоносните намерения на Филип VI се оказват една добра нова възможност за Венеция; след като усилията й от 20-те години в тази насока не са дали резултат, сега тя развива забележителна дипломатическа активност. Още на 6 април 1332 г. венецианците пишат на Робер Неаполски, като го молят да се присъедини към тях в съюз, насочен срещу турците. През август папа Йоан XXII най-сетне откликва на венецианските апели за помощ и изпраща хора във Венеция да обсъдят начините за спиране на турците. Емисарите на републиката са още по-активни в Леванта. На 4 юли 1332 г. те успяват да сключат предварителен, а през ноември на същата година и окончателен мирен договор с император Андроник III. На 7 юли венецианските власти пишат на управителите на Крит и Негропонте да обединят силите си с хоспиталиерите от Родос, Николо I Санудо от Наксос и един от най-влиятелните латински барони в Егея Бартоломео II Гизи (1311-1341), за да се сражават срещу турците. На 18 юли те дават на Пиетро Дзено, баюл на Негропонте и на Пиетро да Канале, „капитан на галерите на Залива” пълни пълномощия да преговарят за създаването на съюз с Андроник III, родоските рицари и всеки друг, който е заинтересуван. Така в резултат на преговорите на 6 септември 1332 г. в Родос е подписан договор, чрез който се създава съюзна лига срещу турците, включваща Венеция, византийския император и хоспиталиерите. Лигата е предвидена за срок от пет години. Според условията на договора членовете й трябва да съберат корабите си в Негропонте на 10 април 1333 г. като Византия трябва да осигури десет, Венеция шест, а родоските рицари четири бойни галери. Капитанът на флотилията трябва да се назначи от венецианците освен в случай, че папата има възражения срещу това.

Участието на Византия в кръстоносната лига от 1332 г. е прецедент, който не е виждан от времената на първите кръстоносни походи в края на XI в. То обаче свидетелства не толкова за осъзнаване на опасността от турците и необходимостта от обща акция на заплашените страни срещу тях, колкото за венецианското влияние в Константинопол и все още живия страх в империята да не би походът да се насочи срещу нея. Историкът Никифор Григора се отнася със скептицизъм към приготовленията на корабите за похода, което води до допълнително облагане на изстрадалото от данъци и нападенията на „турци и българи” население на Тракия и Македония и твърди, че латинците „принудили” императора да участва в лигата. Допълнителни аргументи за „неохотното” включване на империята в акцията са вече сключените мирни договори на Андроник III с бейовете на Сарухан и Айдън по време на похода му от 1329-30 г., които практически насочват атаките им срещу франкските, а не срещу ромейските владения в Егея, и забавянето на съоръжаването на договорените галери, които в крайна сметка изобщо не взимат участие в бойните действия, проведени от лигата.

Предвиденият сбор на флотилията на лигата в Негропонте на 10 април 1333 г. така и не се състои, поради което е отложен за май на следната година. Междувременно в Леванта се случват още събития, които не влияят положително на венецианската кауза. През март 1332 г. дукът на Наксос Николо Санудо сключва сепаративен мир с турците. През лятото на същата година силите на морските бейлици, обединени под водачеството на Умур Бег, синът на айдънския емир Гази Мехмед, провеждат една от най-опустошителните си акции в Егея. Според турския историк от XV в. Енвери бойците на Умур Айдъноглу първо атакуват земите на франкския маркизат Бодоница, а след това и самия Негропонте, който е принуден да се предаде след ожесточена съпротива. „Предаването” се изразява в съгласието на местните венециански власти да плащат данък на емира.

Допълнителна трудност създава и по-нататъшното объркване на съюзите и целите на заинтересованите от лигата франкски сили в Леванта. В началото хоспиталиерите, които поради връзките си с Папството и кръстоносната идея са сред най-заинтересованите страни, проявяват известна инициативност. През 1333 г. магистърът на Хоспитала фра Елион дьо Вилньов (1319-1346), който пристига на Изток едва през 1332 г., предлага на венецианците да сключат съюз с емира на Ментеше Шуджауддин Орхан (1319-1337) и да се сражават с него срещу други турци, по-специално срещу „враговете му” от Айдън. По време на похода през предишната година Орхан е бил съюзник на Умур от Айдън, но сега вече е негов враг. Предложението на Вилньов не представлява нищо друго освен възраждане на политиката на divide et impera, прилагана към турските бейлици от предшественика му фра Фулк дьо Виларе по време на папско-хоспиталиерския поход. То обаче не е реализирано. Вместо това, в края на 1333 или началото на 1334 г. родоски рицари изненадващо обединяват силите си с други местни франки, за да завладеят егейския остров Лесбос, принадлежащ на участника в лигата Андроник III. В акцията освен петте хоспиталиерски галери взимат участие и генуезецът Доменико Катанео, който е владетел на Фокея и византийски васал и дукът на Наксос Николо Санудо, който е взел участие в похода на Андроник от 1329-30 г. Според Никифор Григора, хоспиталиерите са измамени от Доменико Катанео, който завладява столицата на Лесбос Митилини за себе си, докато те опустошават острова и после отказва да ги допусне там, след което рицарите се оттеглят разочаровани. Изложението на Йоан Кантакузин съдържа друга, по-нереалистична версия, според която хоспиталиерите отстъпват при вестта, че ще атакуват земи, принадлежащи на Андроник III; воините на Хоспитала отказали да се бият срещу императора и под страх от поражение техният командир се върнал обратно в Родос.

Тъй като през 1333 г. не се предприемат бойни действия срещу турците, венецианците използват времето си, за да привлекат в лигата и краля на Кипър Юг IV дьо Люзинян (1324-1358) и засилват дипломатическия си натиск върху папата и френския крал за изпращане на военна помощ и придаването на статус на „прелиминарен кръстоносен поход” на планираното им начинание. На 8 март 1334 г. най-сетне е постигнато споразумение, според което една флотилия от 40 галери (10 хоспиталиерски, 10 венециански, 6 кипърски, 6 византийски и 8 френско-папски) трябва да отплава към Егея. На експедицията е даден статус на passagium particulare, за който е предвидено да продължи 5 месеца след събирането на корабите в Негропонте през май.

Филип VI натоварва своя опитен пълководец Жан дьо Шепоа да се заеме с подготовката на похода. Въпреки проявеното в този случай усърдие, френско-папските галери се забавят в Марсилия, докато кипърските и венецианските кораби се събират в уречения срок на Негропонте. Там се намират на котва 8 венециански галери под командата на Пиетро Дзено, а още две галери, натоварени с припаси от Крит и четири кораба, изпратени от Юг IV дьо Люзинян от Кипър се насочват към мястото на срещата. Хоспиталиерите идват по-късно, тъй като очакват френско-папските кораби от Марсилия, които отиват първо в Родос, преди да се отправят към Евбея. В крайна сметка се формират две военноморски съединения – 14-те венециански и кипърски галери под командата на Пиетро Дзено и 18 хоспиталиерски, папски и френски галери начело с Жан дьо Шепоа. По същото време емирът на Караси Яхши хан събира огромна флота от ок. 200 по-леки плавателни съда в залива на Адрамитион (дн. Едремит) в Северозападна Анатолия. На 14 септември 1334 г. кръстоносната флота атакува армадата на Яхши хан. В битката турците претърпяват пълно поражение, като губят 50 от своите плавателни съдове, а самият зет на Яхши е убит.

Победата при Адрамитион остава най-голямото постижение на лигата. След свършването на договорения петмесечен срок корабите се прибират в родните си страни. Йоан XXII остава доволен от акцията – Жан дьо Шепоа и спътниците му, а вероятно и останалите участници в похода, получават от папата пълни индулгенции, т.е. пълно опрощаване на греховете си. Той подготвя по-силна флота, този път за да подпомогне Киликийска Армения, и се надява на преговори с монголския Илханат в Иран за осигуряване на съдействието му за кръстоносната лига, но тези планове са осуетени от смъртта му на 4 декември 1334 г.

Анализът на кръстоносните походи и военните акции на латинските сили в Леванта между 1291 и 1334 г. може да ни доведе до няколко по-общи заключения. Първо: бойните действия се водят преди всичко по море и като цяло демонстрират превъзходството на франките в тази област над местните сили, въпреки спорадичните успехи на византийците и нарастващата сила на морските бейлици от западния бряг на Мала Азия. Второ: през този период подкрепата от Запада, макар и желана и очаквана, е твърде слаба и стихийна, при което местните католически владения са оставени да се оправят преди всичко със свои собствени сили. При това положение на преден план излизат подкрепата и интересите на търговските републики Венеция и Генуа, които разполагат с най-големи ресурси и възможности и притежават значими интереси в Леванта. Съответно тяхната политика започва да оказва все по-осезаемо влияние върху кръстоносните планове. Политиката на папското ембарго за забрана на франкската търговия с мамелюкски Египет се проваля именно благодарение на опозицията на тези два търговски колоса, а кръстоносните походи започват да променят посоката си към района на Егея преди всичко поради техните и, в случая с лигата от 1332-34 г., венецианските интереси. Същевременно през разглеждания период се наблюдава тенденцията към стремеж за обединяване на местните латински, а, в началото на управлението на Андроник III, дори и православни владения и държави срещу общия неприятел, какъвто в случая са турците. Християнското сътрудничество обаче е нетрайно и води само до временни и частични успехи. В това се крие и една от главните причини за бъдещото победоносно настъпление на мохамеданските сили срещу Балканите, Армения и островите в Източното Средиземноморие.

събота, 25 декември 2010 г.

Кръстоносни походи и латински военни акции в Леванта, 1292-1334, I част


Наименованието „Левант” произлиза от средновековния френски и се превежда буквално като „изгряващ.” През късното средновековие тази дума започва да се използва от западноевропейците като синоним на „Ориент”; с нея първоначално се обозначават най-общо земите на изток от Италия по посока на изгряващото слънце. Днес в историографията е прието този термин да бъде прилаган най-вече за обозначаване на земите на Източното Средиземноморие. Това е една зона на интензивни културни, търговски и военни контакти, към която западният католически свят започва да проявява засилен интерес през епохата на първите кръстоносни походи (XI–XIII в.). Някои от тези походи водят до основаването на цял ред държави и колониални владения на Изток от западните сили. Към края на XIII в. обаче тяхната сила там вече е започнала сериозно да отслабва под ударите на множеството им регионални съперници.

Когато през 1291 г. под ударите на египетските мамелюци пада последната столица на кръстоносците в Светите земи – Акра и те са принудени да напуснат и останалите си крепости в Сирия и Палестина, това съвсем не означава край на латинските интереси в региона. Макар и прогонени от Константинопол и Йерусалим, различни католически сили все още разполагат със солидни политически позиции в Леванта и, подкрепяни от папството, не смятат да се отказват от владенията и влиянието си в тези земи.

През XIV в. районът на Леванта запазва изключителната си важност за латинците по множество причини, които бихме могли да обобщим в няколко групи - икономически, политически и религиозни. Оттам продължават да идват такива важни и незаменими за Запада стоки като подправките, коприната, захарта, житото на Черноморския регион и др. Затова за такива европейски търговски гиганти като северноиталианските градове-републики Венеция и Генуа е жизненоважно да разполагат с възможност за свободен търговски обмен в страните на Изтока – едно от решенията за което е създаването на бази и колонии там. Следвайки тази политика, те неминуемо се оказват въвлечени и в политическия живот на Леванта. Същевременно западни владетели, между които някои от най-известните примери са неаполитанският крал Шарл д’Анжу и кралете на Кипър от династията Люзинян, претендират за наследството над владението на различни земи от Балканите или Близкия изток. Римският апостолически престол (чието седалище през по-голямата част от XIV в. е Авиньон), църковният глава на народите от Полша до Португалия и от Норвегия до Кипър, не крие амбициите си за подчиняване на Източнохристиянските църкви под свое върховенство и същевременно е заинтересован от разпространението на католицизма на Изток за сметка на Исляма – респективно от спирането на напредването на последния, и от възвръщането на Сирия, Палестина и, разбира се, Светия град - Йерусалим.

В края на XIII и началото на XIV в. таласократията на „франките” в Леванта е почти необезпокоявана. Най-големият им съперник – Мамелюкският султанат, който окончателно прекратява съществуването на франкски владения на териториите на Светите земи, не разполага с флота, която може да им бъде равна във водите на Средиземно море. Този факт обезпечава сравнително успешната евакуация на франките от Сирия и Палестина, която се насочва главно към Кипър. По този начин островът, чиито управляваща династия и елит са предимно френски и са дълбоко свързани с вече заличените от картата латински държави на отсрещния азиатски бряг, се превръща в една от главните католически и кръстоносни бази в Леванта. Възродената Византийска империя, която при император Михаил VIII Палеолог (1259–1282) прави сериозен опит да си възвърне владението над островите в Егея от латинците с помощта на боен флот, не представлява заплаха по море. При наследника на Михаил – дългоуправлявалият император Андроник II Палеолог (1282–1328), Ромейската империя напълно се отказва от поддръжката на флота, която изисква особено големи разходи. Останалите локални сили в Леванта по това време също не разполагат със значителни военноморски ресурси.

Взимайки предвид това преимущество, папският двор и множеството автори на кръстоносни планове за възвръщането на Светите земи, а и на Константинопол, отдават предпочитания на военноморските действия като главно средство за постигането на целите си. Така например още през януари 1292 г. папа Николай IV (1288–1292) нарежда на магистрите на Храма и Хоспитала, преместили главните си квартири на Кипър след падането на Акра през предната година, да построят флот и да използват корабите си, за да подпомогнат срещу мамелюците Киликийска Армения – единственото християнско континентално владение, тясно свързано с кръстоносните действия на изток и останало до този момент независимо. Той взима бързи мерки за формирането на кръстоносна ескадра от 20 галери, която през 1292 г., под командването на генуезците Мануеле Закария и Тедизио Дориа отплава към Леванта. Заедно с 15 кипърски галери, съоръжени от крал Анри II дьо Люзинян кръстоносната флотилия напада укрепеното пристанище Сканделоро (Алая) на брега на Карамания. Без да успее да го превземе, ескадрата се отправя към Александрия, но впоследствие се оттегля към Кипър.

Този първи кръстоносен passagium particulare след падането на Акра, който наподобява по-късните походи на Пиер дьо Люзинян, по същество представлява израз на папската политика за икономическа морска блокада на Египет. През 1291 г. Николай IV издава булата Olim Tam in Generali, която налага забрана върху износа на оръжия, коне, храни и др. стоки за земите на мамелюците. Икономическото ембарго, наложено от папството срещу мамелюците, е практика, която продължава през целия XIV в., като е смекчена едва през 40–те години най-вече поради усилията на венецианците.

Търговското ембарго е силен коз в ръцете на папството, което го използва многократно като оръжие срещу враговете си в Източното Средиземноморие през XIV в. Още през втората половина на предишния век латинците контролират огромен по обем търговски обмен в Леванта; може би най-важната и доходна част от него е вносът по море на платове, дървесина, метали и роби към Египет и износът оттам на луксозни ориенталски стоки и подправки. Според кръстоносните теоретици прекъсването на този трафик би довело до отслабването на мамелюците и до създаването на удобни предпоставки за възвръщането на Светите земи. Той обаче, както и търговията с различни други „невернически” страни в региона, е много изгоден както за големите търговски западни сили Венеция и Генуа, така и за по-малките морски републики като Пиза и Дубровник и такива силни търговски градове като Неапол, Барселона и Палермо, които обичайно се противопоставят на нарушаването на примирията с мюсюлманите и, от друга страна, многократно нарушават папското ембарго. Венеция и Генуа, чиито военноморски ресурси са най-големи, неохотно се съгласяват да се сражават с „неверниците” едва когато търговското им корабоплаване или доходоносната им черноморска търговия бива застрашена.

В първото десетилетие след падането на Акра (1291–1301), основните кръстоносни акции, провеждани в Леванта, са свързани с Киликийска Армения и надеждите за помощ от страна на монголския Илханат в Иран. През 1294 г. магистрите на Хоспитала и Храма присъстват лично на коронацията на краля на Армения Хетум II. Про-латинските тежнения на Хетум се проявяват в по-близките контакти с Кипър; той става католик и омъжва сестра си за Амори дьо Люзинян, титуларен принц на Тир и брат на крал Анри II дьо Люзинян. От Кипър хоспиталиерите остават в контакт с Армения и когато през 1299 г. Хетум побеждава своите братя Смпад и Константин, които са завзели властта няколко години по-рано, хоспиталиерите, както изглежда, му оказват известна подкрепа. С Киликия и походите на монголския илхан Газан (1295–1304) срещу мамелюците трябва да се свърже и военноморската кръстоносна кампания срещу сирийското крайбрежие през лятото на 1300 г. – първата от цяла серия подобни акции, които ще се провеждат през следващите десетилетия. Предшествана от мащабен сухопътен поход на Газан и васала му Хетум срещу Сирия и Палестина, една флотилия от 16 галери, екипирана от Анри II и военно-монашеските ордени, потегля от кипърското пристанище Фамагуста и извършва нападения над Розета, Александрия, Акра, Тортоса и Мараклея. През ноември същата година зетят на Хетум Амори дьо Люзинян и магистрите на военните ордени, начело на сравнително голям военен отряд, завземат бившата тамплиерска твърдина Тортоса на сирийското крайбрежие. Впоследствие кръстоносците се оказват неспособни да се задържат в града, чиито укрепления са сринати от мамелюците и се оттеглят на близкия остров Руад. Островът е предоставен на тамплиерите, които възнамеряват да го използват като предмостие за бъдеща атака срещу Сирия. Тези планове са изоставени след като 120-те рицари и останалите няколкостотин спомагателни бойци на Руад са принудени да капитулират през октомври 1302 г. след около едногодишна блокада от египетски кораби и явната липса на адекватна помощ от Кипър.

В контекста на папското ембарго за търговия с Египет, възприетата стратегия на „прелиминарни” или предварителни „частични” кръстоносни походи, предназначени да подготвят почвата за очаквания passagium generale, защитата на кралство Кипър и пряко заплашената от мамелюска инвазия Киликийска Армения, а също така и в контекста на латинските планове за възвръщането на Константинопол трябва да се разглежда и първата по-мащабна военноморска кръстоносна акция в източното Средизменоморие през XIV в. Това е т.нар. „папско-хоспиталиерски” поход, който протича между 1306 и 1310 г. и завършва със завоюването на големия егейски остров Родос.

Между 1300 и 1305 г. магистърът на Хоспитала фра Гийом дьо Виларе (1296-1305) води две значителни експедиции към Армения и прекарва там известно време. Хоспиталиерите, свикнали на относителна автономия в Светите земи, се намират в незадоволителна позиция на Кипър, откъдето е трудно да провеждат ефективно подобие на кръстоносна активност и са твърде зависими от местните владетели. Политическата ситуация на острова се влошава през 1306 г., когато крал Анри II дьо Люзинян е принуден да абдикира от брат си Амори, чиято жена Изабела освен на Хетум II е сестра и на следващия арменски крал Ошин (1307-1320). Във възникналия династичен конфликт Амори е подкрепен от тамплиерите, докато хоспиталиерите първо остават неутрални, а след това открито взимат страната на Анри. Така постепенно положението на ордена на Св. Йоан се усложнява както в Кипър, така и в Киликийска Армения. Само два месеца след бунта на Амори, който започва на 26 април 1306 г., хоспиталиерите започват военноморската си експедиция за завладяването на Родос.

Надмощието на франките по море е най-явно в бившия византийски Егей, където през XIV в. владението над многобройните острови е разпределено предимно между Венеция, Генуа и зависими от тях латински барони. Докато Венеция се сдобива с повечето от притежанията си в региона непосредствено след IV кръстоносен поход в началото на XIII в., то нейният комерсиален съперник – Генуа придобива силни позиции едва след договора си в Нимфеон с император Михаил VIII Палеолог през 1261 г. Съюзът между Византия и Генуа довежда до преминаването на много генуезци на имперска служба и до предоставянето на техни представители на определени феодални владения в района на Егея. Така през 1278 г. като dominus на имперския остров Родос е отбелязан генуезецът Джовани делло Каво, бивш корсар, който става византийски пълководец, а по-късно е назначен за адмирал на флотилия от 6 галери. В началото на XIV в. о. Карпатос и прилежащите му по-малки острови между Крит и Родос са дадени на Андреа Мориско, генуезки морски капитан на имперска служба. Кариерата на Мориско, който заедно със своя чичо Виньоло дей Виньоли често действа не само като корсар, но и като обикновен пират в Източното Средиземноморие, наподобява тази на Джовани делло Каво – през 1305 г. император Андроник II го назначава за свой "адмирал" и го използва във войните си срещу Венеция и Каталанската компания. Ок. нач. на века и Виньоло на свой ред получава феодално владение над недалечните от Карпатос егейски острови Кос и Лерос и над селището Лардос на о. Родос. Между 1302 и 1306 г. в изворите са регистрирани множество пиратски набези в района, включително и срещу Кипър, които най-вероятно трябва да се припишат преди всичко на Мориско и Виньоли. Последният е преследван неколкократно от крал Анри II дьо Люзинян. Въпреки предишните си нападения срещу острова, през май 1306 г. Виньоло изненадващо се появява пред кипърското пристанище Лимасол (Лемесос) и заявява, че иска да говори с хоспиталиерския магистър Фулк дьо Виларе (1305-1319), но не смее да слезе на брега, тъй като е причинил толкова много страдания на страната.

Появата на Виньоло точно пред Лимасол не е случайна, тъй като именно в този град е установена главната квартира на Ордена на Св. Йоан след падането на Акра. Същото може да се каже и за датата на посещението му, която е непосредствено след бунта на Амори дьо Люзинян, в този удобен момент той не би могъл да се опасява от своя враг Анри, който има по-големи грижи. От събитията по-късно става ясно, че по това време Виньоло не разполага и с контрола върху фиефите си, дадени му от Андроник II, вероятно във връзка с пиратските си действия.

Генуезецът се среща с магистъра Фулк дьо Виларе и офицерите от ордена извън Лимасол и им отправя предложение, на което те не могат да устоят. На 27 май 1306 г. в църквата „Св. Георги” близо до Лимасол йоанитите подписват споразумение с Виньоло за завоюването на различни неупоменати острови in Romania, което предвижда те да бъдат поделени между двете страни в договора. Месец по-късно, на 23 юни 1306 г. самият магистър отплава от Кипър начело на малък флот от две галери, една фуста, един chattier и две панфилии, които превозват 35 братя-рицари, шест туркопули и голям брой бойци. При н. Св. Епифаний в най-западната точка на Кипър ги очакват две генуезки галери, командвани от Балдо Спинола и Микеле делла Волта, които полагат клетва да се присъединят към експедицията. Виньоло избързва напред със своя собствен кораб да разучи ситуацията на Родос, който очевидно е главната цел на хоспиталиеро-генуезкото предприятие, но е забавен в Родос от своя племенник Лодовико Мориско, който също е на византийска служба и първоначално го задържа под стража, но по-късно го пуска на свобода. Съюзническата флотилия го чака около месец на малкия остров Кастелоридзо, разположен до югозападния бряг на Мала Азия, а след това се придвижва към Родос и, след известен престой на остров Guilla и при fiume de Rhodi, пристъпва към действия. Двамата генуезци – Спинола и делла Волта се отправят към едноименната столица на Родос, за да се опитат да го завладеят с изненада, а двама рицари-хоспиталиери заедно с 50 пехотинци са изпратени към о. Кос, където успяват да превземат местната крепост, но не и да я задържат при контраатаката на местните гърци. Изненадващата акция на генуезците е провалена от предателството на един грък, избягал от хоспиталиерския флот, който известява за тях „капитана” на острова. Те се връщат при магистъра, след което цялата флотилия се насочва към Родос и пристъпва към обсада на града. Предградията са превзети, а крепостта е щурмувана и атакувана с обсадни машини, но без успех. Междувременно франките завземат и останалата част от острова, при което при обсадата на крепостта Филеремос им се налага да се сражават с 300 турски наемници, които в крайна сметка са поголовно изклани.

Обсадата на Родос се проточва след като Андроник II отхвърля предложението на хоспиталиерите, направено между март и април 1307 г. да го получат като фиеф от него в замяна на предоставянето на 300 бойци за война срещу турците и оказва всякаква възможна подкрепа на обсадените. Още осем галери и един lignum, натоварени с войска потеглят от Кипър, за да подсилят хоспиталиерските сили. В разгара на проточилата се обсада в средата на 1307 г. Фулк дьо Виларе заминава на запад и се среща във Франция с първия авиньонски папа Климент V (1305-1314). Докато в края на същата година Западна Европа бива разтърсена от ареста и процеса на тамплиерите, магистърът на Хоспитала явно успява да убеди папата в правотата на действията си в Егея. На 3 юни 1307 г. Климент V отлъчва от църквата византийския император Андроник II, а на 5 септември дава владението над Родос на хоспиталиерите, които, според неговите думи, го били завзели от „гръцките схизматици и турските неверници.” Последната була, предвид все още непревзетия от хоспиталиерите Родос, има по-скоро пожелателен, отколкото ретроспективен характер.

Същевременно папата има намерение да започне кръстоносен поход на изток. Тъй като дълго планираният генерален поход, за който се предвижда да бъде предвождан от краля на Франция, не може да бъде проведен незабавно и тъй като кралствата на Кипър и Малка Армения са под непосредствената опасност от унищожение, са необходими спешни действия. Това са аргументите, изложени от Климент в булата Exsurgat Deus на 11 август 1308 г. По тази причина, продължава той, е решено според съветите на магистрите на военните ордени, запознати със състоянието на Светите земи и заплашените източни кралства и според споразумението с краля на Франция, да се предприеме незабавна акция. Тя трябва да приеме формата на изпращане на една хоспиталиерска експедиция за защитата и спасението на застрашените кралства, която трябва да подготви подходящи препятствия за коварните християни, които прекарват храни и забранени вещи на сарацините и да се сражават с тези сарацини. Тяхната главна цел, обаче, щяла да бъде: „ pontes et vias ad idem generale passagium preparando”. Тази експедиция, която трябва да продължи пет години, щяла да бъде финансирана основно от съкровището на Курията и от една субсидия от краля на Франция. Папата трябва да даде 300 000 златни флорина, а Филип още 100 000, за да се покрие цялата необходима сума от 400 000 златни флорина. Освен това църковните прелати са посъветвани да окуражават вярващите да даряват пари на Ордена на Св. Йоан, а за дарителите са предвидени индулгенции. Exsurgat Deus, както и другите були, с които Климент обявява провеждането на този passagium particulare, се въздържат да убеждават вярващите масово да „вземат кръста” и да се присъединяват към експедицията - това трябвало да бъде приоритет изключително на хоспиталиерите, и определят броя на участниците в нея на 5000 души.

Според мен при организирането на този поход Климент без съмнение е повлиян от хоспиталиерския проект, озаглавен Tractatus dudum habitus ultra mare per magistrum et conventum Hospitalis et per alios probos viros qui diu steterunt ultra mare: Qualiter Terra Sancta posit per Christianos recuperari, който по всяка вероятност му е връчен лично от Фулк дьо Виларе през 1307 г. Той защитава и препоръчва каузата на „партикуларния” поход и предвижда да се формира кръстоносен флот от 60 галери с 1000 рицари и 4000 арбалетиери, който ежегодно по осем месеца да опустошава крайбрежието на Мамелюкския султанат в продължение на пет години, като използва за бази Кипър и Родос. Потвърждението, че папата се ръководи от този проект, е предоставянето на владението на все още византийския Родос на ордена на Хоспитала през 1307 г., съвпаденията в предвидения брой участници, възприетия срок и целите на похода, които фра Фулк дьо Виларе, назначен за негов предводител, по-късно се стреми да спазва, макар и това да му се отдава само частично.

Още преди потеглянето си passagium-а се сблъсква с големи трудности на запад: прекалено голямата народна религиозна екзалтация, която намира своя израз в т.нар. „Кръстоносен поход на бедните” и опозицията на двама от най-влиятелните европейски политически лидери - Филип IV Хубави (1285-1314) и Хайме II Арагонски (1291-1327). Тази опозиция причинява двегодишно забавяне и почти довежда начинанието до провал. Сътрудничеството на френския крал е особено важно не само защото, както подчертава крал Филип, главната част от рицарите-йоанити за участие в похода ще дойде от Франция, но също така понеже той е приел да го финансира с крупната сума от 100 000 златни флорина. Климент, за да задоволи Филип, избира епископа на Роде в Лангедок за папски легат на passagium- а. Кралят, който иска да използва кръстоносното движение за своите собствени цели, не може да толерира независимото папско-хоспиталиерско предприятие, което го лишава от пълния контрол, към който се е стремял. Той отказва да предостави на Хоспитала сумата пари, която е обещал и те, изглежда, никога не биват изплатени. Вместо това, през октомври 1308 г. той изпраща в Авиньон някой си Робърт, английски рицар, който предлага на папата услугите на един контингент от 500 тежковъоръжени англичани, готови да отпътуват на свои собствени разноски с папския поход. Филип Хубави явно предполага, че този голям отряд ще измести хоспиталиерите от първостепенната им роля в начинанието. Климент отхвърля предложението тъй като не вярва в искреността на англичаните. Тъй като този ход се проваля, френският крал предприема директна атака срещу бъдещия лидер на похода Фулк дьо Виларе. В началото на 1309 г. той известява на папата, че не е бил достатъчно информиран от магистъра на ордена на йоанитите за приготовленията около похода и че на френските хоспиталиери не е била отдадена дължимата важност. Това, пише той на Педро де Передо, неговият нунций в Курията, е оскърбление към статута и честта на Френското кралство (regnum Francie) и дори към френската нация (natio Francorum). Филип счита опита за провеждане на папско-хоспиталиерски кръстоносен поход за обида към своето достойнство. В съзвучие с това усещане той настоява, че „quod per sedem apostolicam sic dictorum Hospitaliorum ordo regularetur tam in capite quam in membri” (24 август 1312 г.).

Докато крал Филип IV се опитва да се сдобие с контрола над експедицията и да я превърне във френско начинание, Хайме II Арагонски цели отклонението й към Иберийския полуостров. Той твърди, че хоспиталиерите ще използват похода само за своите собствени цели и преди всичко, за да укрепят позициите си на Родос. През март 1309 г. Хайме предлага свой собствен кръстоносен проект, насочен срещу Гранада. Нунциите му в Авиньон лобират пред папата и кардиналите да дадат на планираната арагонска експедиция същия статус както на тази на хоспиталиерите, т.е. на кръстоносен поход. Арагонският монарх изисква също църковния десятък за срок от пет години да му бъде предаден във всички негови владения и онези, които вече са привлечени да участват лично или чрез парична помощ в хоспиталиерската експедиция, да бъдат освободени от своята клетва и така да бъдат способни да вземат участие в експедицията срещу Гранада. Папата също е предумван да провъзгласи Хайме за свой „ capitaneus, dominus atque caput”. На 21 март 1309 г. Климент изпълнява някой от исканията на Хайме, но това не задоволява напълно краля. През пролетта на 1309 г. той се опитва да използва за своите собствени цели хоспиталиерите, които се събират в Испания за тяхната експедиция. Той забранява отпътуването им от Арагон и обявява забрана над износа на коне и пари от своето кралство. Изправен пред протестите на Климент, Хайме в крайна сметка се предава (юни 1309 г.).

Така през пролетта на 1309 г. изглежда, че целия проект за папско-хоспиталиерската експедиция е на ръба на колапса, а безуспешната обсада на Родос все още продължава. Походът явно представлява трън в очите на Франция и Арагон и не може да отпътува на предварително определената дата (24 юни, 1309 г.) поради недостига на кораби и средства. Строежът на галери в пристанището Ег-Морт е преустановен, защото френските власти конфискуват дървесината, предназначена за тяхното изграждане. Що се отнася до средствата, Филип не спазва своята част от споразумението и възникват неочаквани трудности в събирането на даренията на вярващите. Самият Климент неохотно дава 50 000 златни флорина (октомври 1309 г.), но това не е достатъчно. Но Фулк дьо Виларе упорито продължава с приготовленията. Едва през октомври 1309 г. Климент най-сетне е в състояние да извести Филип, че походът е потеглил от Ег-Морт. През септември една неголяма флотилия, предвождана от магистъра, папския легат Пиер дю Плен Шасан и папският нунций Рaймон дьо Пeнс отплава по море на изток. Корабите попадат на лошо време и се налага да се приютят в южноиталианското пристанище Бриндизи, където и остават да презимуват. Така по-нататъшните операции са отложени за следващата година. На този етап експедицията се състои от около 26 галери, 200-300 рицари и 3000 пехотинци- което е по-малко от една трета от рицарите, предвидени в хоспиталиерския план и папските були и три четвърти от пехотинците, с които положението е по-добро.

През пролетта на 1310 г. кръстоносната армада отплава на изток. През май същата година уверения в доброжелателство, изпратени от Фулк дьо Виларе от венецианските колонии Модон и Корон в южен Пелопонес, пристигат във Венеция, която се опасява от значителното генуезко участие във флотата му – десет от галерите с капитана си Ачелино Грило идват от Генуа - и да не би походът да се насочи срещу нейните егейски владения. Впоследствие опасенията на Републиката на Сан Марко донякъде се оправдават, тъй като папско-хоспиталиерският поход насочва главния си удар срещу островите в югоизточната част на Егея – т.нар. Додеканези – област, където венецианците имат сериозни икономически интереси и която се стремят да завладеят.

Точната година, в която обсаденият Родос се предава в ръцете на хоспиталиерите, е предмет на спорове, но предвид споменаваната в изворите дата 15 август, не е изключено това да е станало през 1310 г. т.е. след пристигането на passagium-а, който да е спомогнал за това. Походът най-малкото довежда до пълното подчиняване на ордена на един от най-големите егейски острови. Ходът на бойните действия, които води експедицията на Виларе, не е ясен във всичките си детайли, но без съмнение са атакувани повечето византийски острови от архипелага на Додеканезите, а също така и малоазийското крайбрежие, което сравнително наскоро е завладяно от турския емират Ментеше. Въпреки уверенията към венецианците Виларе ги прогонва от някои сравнително големи острови, разположени близо до Родос, като Кос и Карпатос. Карпатос е отнет от византийския адмирал Андреа Мореско и брат му Лодовико още през 1308 г. от венецианеца Андреа Корнаро. През 1309 г. Лодовико се опитва да си върне владението като извършва нападения над него с корабите си и вдига населението на бунт, но в крайна сметка Корнаро сполучва да надделее, залавя го и го затваря във венецианската колония Крит. След тези събития хоспиталиерите, вероятно със съдействието на останалите кръстоносци, завладяват Карпатос и близките малки острови Касос и Сария и прогонват Корнаро от там. Именно този агресивен акт води до бурните протести на Венеция и до секвестирането на хоспиталиерските имоти в републиката между 1312 и 1314 г. Оправданието на ордена е, че Андреа Корнаро няма подходящи претенции върху островите, които от древността се намирали под юрисдикцията на Родос и че самите им заселници поканили братята-рицари там, тъй като преценили, че Корнаро не бил способен да ги защитава срещу пирати.

Последното твърдение може би не е съвсем лишено от основания, тъй като във водите на Егея наскоро се е появил нов фактор – турските пирати. Трахия Страда и Стробилос на карийския бряг са вече турски през 1269 г.; Кария и Антиохия на Меандър падат през 1278 г., а през 1282 г. са превзети Трали и Ниса. През първите години на новия век различни емири установяват твърдо властта си над крайбрежието. На север Пергам пада през 1302 г., на юг Ефес, Тирайа (Тир) и Пирги са превзети през 1304 г. въпреки временното освобождение, което им донася появата на каталаните в Анатолия. В началните години на века настъплението на турските племена, организирани в т.нар. бейлици или емирати вече е прегазило византийските провинции в южна и средна Мала Азия и е овладяло по-голямата част от егейското крайбрежие. Оттук турците започват да строят плавателни съдове и да организират широкомащабни пиратски нападения срещу християнските владения в Европа и по островите, прехвърляйки по този начин своя газават по море. Сред най-активните в това отношение е турският емират Ментеше, чиито владения лежат точно срещу Родос. Гръцкото население на острова е принудено да плаща данък на турците, като дори съществува възможност те да са владеели част от него. Това лесно би обяснило документираното им участие в защитата на крепостта Филеремос срещу Хоспитала през 1306 г., както и сведението, че турски пирати от Родос нападат Кипър през 1303 г.

След пристигането си начело на папско-хоспиталиерския поход магистър фра Фулк дьо Виларе не само прогонва турците от архипелага на Додеканезите, но се намесва и във вътрешната политика на емирата Ментеше, като подтиква някои съседни турски племена да атакуват местния бей. Междувременно кръстоносците под егидата на Хоспитала овладяват и временно задържат различни крепости на континента; Влиянието му там нараства дотолкова, че през 1311 г. се споменава, че около 250 търговци от Родос търгуват в емирата на Ментеше. Владетелят Масуд бей (1295-1319) се оказва неспособен да отрази хоспиталиерския натиск, за което без съмнение изиграва решителна роля и значителната армия на Виларе, която заедно с хоспиталиерите, дислоцирани в Леванта отпреди похода и подкрепленията от Кипър надхвърля 5000 въоръжени мъже. Едно свидетелство за това ни поднася известният венецианец Марино Санудо Торселло Стари (ок. 1270-1343), който пише, че е прекарал много време на Родос с Виларе, който "знаел по-добре от всеки друг на света как да води война и сеел раздор между турците и техните съседи" и който отслабил Масуд "до нищо", като подпомагал други турци като Масудовия син Шуджауддин Орхан бей и техния родственик Strumbachi.

неделя, 7 ноември 2010 г.

Йоан Кантакузин, Йоан Александър и възпирането на турците - мит или реалност?

Император Йоан VI Кантакузин (1347-1354)



Вероятно всеки български читател с малко по-задълбочени интереси и познания по средновековна история е попадал на следния пасаж от т.нар. "Българска анонимна хроника" :

"И когато Кантакузин видя, че не може да прехранва войниците по катъргите, понеже не достигаше хляб и свинско месо, а и самата съкровищница всекидневно се изпразваше и дукати и сребро не достигаха, обмисли това и изпрати пратеници в Търново при българския цар Александър да му помогне за прехраната на морската войска, за да пазят брода. Българите обаче, когато чуха това, насмяха се и поругаха гърците, като не само ги обидиха, но ги напсуваха на жена и майка и ги отпратиха празни. Когато видя това, Кантакузин се нажали много и изпрати пратеници и при сръбските господари Урош, деспот Углеш и крал Вълкашин да помогнат за морските войски. И тези, като чуха това, се надсмяха, поругаха гърците, не само ги обидиха, но ги напсуваха на жена и майка и ги отпратиха празни. Когато Кантакузин чу това, той се нажали много и недоумяваше що да стори. Тогава Кантакузин изпрати при българските царе и при сръбските господари и им рече: „Не пожелахте да помогнете, обаче после ще се каете.” Те обаче никак не обърнаха внимание на тези думи, а отговориха: ,,Когато турците дойдат против нас, ние ще се браним от тях.” Тогава Кантакузин се споразумя с Аморат, положиха клетва и си дадоха един другиму писма, които се пазят до днес, да не увреждат турците в нищо на гърците навеки, нито в Романия, нито в Македония. Турците обещаха да спазват тези неща и тогава Кантакузин даде на турците да преминат през Галиполи."

Доколко този толкова прочувствен пасаж отразява вярно историческата реалност? Единственото друго сведение за подобни преговори се съдържа в "История"-та на самия Йоан Кантакузин. Какво обаче пише той? Според него в началото на 1351 г., след завръщането си от похода срещу бунтовниците-зилоти в Солун и срещу Македония и Тесалия, владени тогава от сръбския цар Стефан Душан (споменатият в горния текст Урош по това време все още е само престолонаследник, а Вълкашин и Углеша - просто военачалници на сръбска служба), той изпраща посланици при българския цар Йоан Александър. Задачата на пратениците е да снемат от Кантакузин всякаква отговорност за скорошното опустошение на българските земи от една турска войска. Но тези турци, които са водени от сина на османския емир Орхан - легендарния Сюлейман, са повикани именно от императора, който иска да ги използва като наемници за войната си срещу Сърбия и зилотите. Точно чрез това пратеничество Кантакузин отправя предложение до Йоан Александър да му помогне с пари за построяването на флот, който да патрулира в Хелеспонта и да държи турците далеч от Европа. Българският цар, противно на сведенията на "Хрониката", откликва положително на поканата, но в крайна сметка не изпраща исканите суми. Защо?

По това време византийците все още разполагат с някакви кораби (по време на последния си поход Кантакузин се придвижва до Солун по море със свои собствени кораби, а през 1349 г. военноморските му сили овладяват пристанището Фокея). Както става ясно от последвалите пратеничеството събития, Кантакузин все пак построява нов флот и то изцяло със собствени, византийски средства. Новият флот възлиза на поне 10 кораба. Но те не са използвани за патрулиране на Проливите, а за войната, която императорът, венецианците и арагонците водят срещу Генуа. В конфликта генуезците се представят по-добре и по-голямата част от ромейските кораби са потопени.

Струва ми се следователно, че при тези условия нямаме основания да осъждаме толкова строго Йоан Александър за "фаталния" му отказ за поддръжката на "катъргите", както обикновено се прави в учебниците/традиционната ни историография...



Цар Йоан Александър (1331-1371)