Цариград

Географията: Според съвременната географска наука най-големият град на Балканския п-в се намира ... почти извън полуострова. Цариград, наричан в миналото Византион, Константинопол, Миклагард и Константинийе, а днес Истанбул (накратко 'Стамбул, Стамбол), е разположен на европейския бряг на протока Босфор, който разделя Балканите от Анадола. От тук минава и морската граница между Европа и Азия. Цариград винаги е имал предградия на азиатския бряг, които днес са се разрастнали до неимоверност, но сърцето му продължава да се намира в Европа. И там растат същите дървета и други растения, които се срещат в Източна България. Не само растителността, но и климатът е подобен на този в нашата родина. Може би средновековните ни царе (и Фердинанд Сакс-Кобург-готски) са имали и причини от климатично естество, за да искат толкова много да го превземат? Но местоположението на Града е преди всичко свръхизгодно стратегически, свръхподходящо за организирането на търговия и налагането на мито над търговските кораби, минаващи през Босфора. Освен това то е невероятно красиво и не само заради дълбоко врязания, приличен на полумесец залив Златния рог. Подобно на Рим, Константинопол е построен върху хълмове (също седем, твърдят), от върха на които се вижда невероятна гледка. Един от най-високите хълмове не се намира в границите на античния и средновековния град, а на отсрещната страна на залива - в Пера. На върха му се издига масивна черна кула. От нейния балкон се открива най-страхотната гледка към Константинопол - или поне тази, която аз съм виждал.

Историята: Цариград, който още средновековните византийци (ромеи или гърци) наричали простичко "Града", очаквайки всеки да разбере за какво говорят, не е преставал да буди възхищение у посетителите си през цялото си, близо двухилядолетното си съществуване. Основан от императора-бивш тетрарх Константин Велики, на мястото на богатата гръцка колония Византион, Градът трябва да служи за източна столица на световната Римска империя. Тази си функция той изпълнява според някои век-два, според други - триста-четиристотин години, а според трети - чак до 1453 г. или дори до 1922 г. Най-разпространената днес гледна точка е, че след 395 г. Цариград е столица на две източни империи - (1) Византия (395-1453) и (2) Османския султанат (след нач. на XVI в. халифат) (1453-1922). Ние, българите, в цялостната си съвкупност, разстлала се от Девол и Драч до Карвуна и Тутхон, сме били поданици и на двете посочени империи за период от около седем века (1018-1185; 1396-1878). В този период наша столица е бил именно Цариград, т.е. "царя" или "царицата" на градовете - или Царстващия град. Името, което нашия народ дава на Града Константинопол, свидетелства недвусмислено за отношението му към него.

Възхищението е видно и в дадения по-долу цитат от Вера Мутафчиева, един от най-забележителните наши автори от изминалото столетие:

"Величието.

То не бе свързано със Селим хан или Високата порта; беше трупано хилядолетия върху двата бряга на две земи, на две морета. Безброй щастливци или несретници са търсили път към този единствен на света град, за да намерят там великолепен отдих или сполука; векове наред в Константинопол — Цариград — Стамбул се е раждал майстор от майстора, писач от писача, държавник от държавника, моряк от моряка и през тия десетки поколения могъщо се е набирал опитът на майстори, писачи, държавници и моряци; векове наред далечни страни са изсипвали върху кръстопътя между Изток и Запад каймака на богатството, на хората си — щом строител или занаятчия намереше родината си тясна за своя размах, потегляше към столицата на вечната красота, за да построи, извае или измайстори там най-великата си творба; векове наред царе и крале са отпращали натам кервани скъпоценности, за да си купят приятелството на константинополските или стамбулските владетели — който държеше Константинопол, решаваше съдбата на стария свят.

Този град никога и никъде не ще се повтори.

Какви не народи са утаявали тук пласт пленници, роби или завоеватели; времето отмивало всеки девет от десет, отнасяло из Константинопол войскари и неудачници, проповедници и купци. А онова, което оставало, се наслоило плътно върху прастарата му, измита до камъка земя, за да легне в огромната постройка на града. Така на бреговете на Пролива бе израснало величието без нищо общо със Селим хан III и Високата порта."

Вера Мутафчиева, Летопис на смутното време, София, Български писател, 1984, 544-545.

Битката при Хатин

Битката при Хатин 

(съвременна илюстрация)

Здравейте, приятели! Днес пускам в блога първата част от моята статия "Съдбата на тамплиерите и хоспиталиерите, взети в плен в битката при Хатин през 1187 г." Оригиналният текст на статията може да откриете в брой XVII на много доброто историческо списание "Времена", който може да свалите от тук: https://istorianasveta.eu/ct-menu-item-23/file/21-%D0%B1%D1%80%D0%BE%D0%B9-xvii,-%D0%B4%D0%B5%D0%BA%D0%B5%D0%BC%D0%B2%D1%80%D0%B8,-2019.html. Пожелавам Ви весело посрещане на новата 2020 г.!

            От Средновековието до наши дни битката, която се състои на 4 юли 1187 г. в палестинската област Галилея, при двата хълма, известни като „Роговете на Хатин“, е смятана от западната историография за едно от най-важните сражения в историята на човечеството. За съжаление обстоятелствата около тази битка все още са сравнително слабо познати на българската публика поради липсата на достатъчно преводна или родна литература. От друга страна, влиянието на кръстоносните походи и мюсюлманския джихад върху българската история е осъзнато и признато доста отдавна и някой трудно би могъл да го оспори. Поради това на събитие, което притежава изключителна важност за историята на споменатите „свещени войни“ на християнството и исляма, каквато е битката при Хатин, вероятно би трябвало да се обърне по-голямо внимание. Още повече, че последиците от нея се отразяват и върху съдбата на средновековна България. Така например изходът от посоченото сражение е главната причина за провеждането на кръстоносния поход на германския император Фридрих I Барбароса (1155-1190). Въпросният поход преминава през Балканите през 1189-1190 г. и нанася тежки удари на Византийската империя, чийто василевс по това време е считан за предател на християнската кауза. Чрез пораженията, които нанасят на ромеите, кръстоносците спомагат много за успеха на наскоро обявеното антивизантийско въстание от братята Петър и Асен, основателите на Второто Българско царство.

            За да изясним на читателя значението, което притежава битката при Хатин, трябва поне накратко да се спрем върху нейната предистория. През 1099 г. войските на Първия кръстоносен поход превземат свещения за християнството палестински град Йерусалим. Кръстоносните предводители решават да провъзгласят Светия град за столица на своето едноименно кралство. Участници в същия поход основават още три държавици в Близкия изток, но още от самото начало Йерусалимското кралство се налага като техен сюзерен[1] и най-важната франкска държава[2] в Отвъдморските земи[3]. Въпреки ожесточената съпротива на местните мюсюлмански владетели, до средата на XII в. пришълците-франки завладяват цялото крайбрежие на Леванта и провеждат множество успешни походи във вътрешността на страната. Същевременно в тяхна подкрепа започват да действат основаните в Йерусалим ордени на тамплиерите и хоспиталиерите. Мнозинството от членовете на споменатите ордени се състоят от монашески братства на монаси-воини, които посвещават живота си на закрилата на християнските поклонници и борбата срещу „неверниците“. Ордените на тамплиерите и хоспиталиерите (познати още като Храма и Хоспитала) бързо се превръщат в мощни финансови и военни структури. Поради това мнозина от франкските владетели им поверяват замъците, които защитават християнско-мюсюлманските граници в Сирия, Палестина и Киликия.

Междувременно, след 30-те години на XII в. в Северна Сирия започва да се формира силно мюсюлманско княжество, управлявано от турската династия на Зенгидите. Неговите владетели се проявяват като достойни противници на франките и им нанасят няколко сериозни поражения. С гибелта на най-могъщия Зенгид, Нур ад-Дин (1146-1174), владенията му в Леванта са наследени от неговия бивш войник, кюрда Салах ад-Дин (Саладин). Последният се провъзгласява за султан и до 1182 г. успява да обедини Египет и мюсюлманската част на Сирия в единна държава. Подобно нещо не се е случвало от 1099 г. и така Отвъдморските земи на франките се изправят пред най-сериозната заплаха за самото си съществуване, която са срещали някога. А тя е ‒ обединен и свръхмощен мюсюлмански враг, който ги е заобиколил от всички възможни страни, освен откъм морето.

Великият султан-завоевател Саладин не закъснява да се възползва от превъзходството си, повеждайки срещу франките тотална война по цялото протежение на границите им. Конфликтът е обявен от ислямските суховници за „джихад“ (ар. „свещена война“). По същото време Йерусалимското кралство изпада в тежка династична криза. Младият и смел крал Балдуин IV (1174-1185) е болен от неизлечимата проказа, а към момента на смъртта му неговите законни наследници, децата на двете му сестри, са съвсем малки. Спорове за наследството разделят благородниците, църквата и военните ордени на две враждебни една към друга партии. Мирът помежду им е сключен едва след страшното поражение, което християните претърпяват от войските на Саладин при извора на Кресон на 1 май 1187 г.  В него загива великия магистър на хоспиталиерите Роже дьо Мулен[4]. Вече с подкрепата на всички свои поданици, новият йерусалимски крал Ги дьо Люзинян (1186-1192) събира огромната за епохата армия от хиляда и двеста тежковъоръжени рицари, четири хиляди туркопули и други лековъоръжени конници и петнадесет хиляди пехотинци и сирийски стрелци[5]. Франкските бойци се съсредоточават в богатата област Галилея, за да попречат на Саладин, който се готви да я нападне. Силите на султана се състоят от дванадесет хиляди конници от редовната армия и неизвестно количество доброволци, но най-вероятно надхвърлят тридесет хиляди души[6].

На 3 юли 1187 г. крал Ги заповядва настъпление към обсадената от Саладин крепост Тивериада на брега на Галилейското езеро[7]. По пътя дотам има няколко извора, но те са прекалено малки, за да осигурят нужното количество вода на цялото огромно множество от хора и коне в неговата армия[8]. По тази причина франките, измъчвани от жажда, се местят от един извор на друг, опитвайки се същевременно да се предпазят от конните стрелци на Саладин, които през цялото време ги следват на близко разстояние. Сутринта на 4 юли християнската армия решава да заеме естествено укрепените два хълма, надвиснали над Тивериадското езеро, които местните жители наричат „Роговете на Хатин“. Същевременно силите на Саладин извършват обходна маневра. Около пладне започва решителната битка. Изтощените от жегата и жаждата рицари и останалите конници предприемат няколко атаки срещу сарацинската маса, но са отблъснати назад. Пехотинците нямат никакви сили да се сражават. Накрая всички шансове за успех са изгубени и дори и най-смелите християнски бойци хвърлят оръжията и се предават[9].

След битката в плен на сарацините падат Ги дьо Люзинян, великия магистър на тамплиерите Жерар дьо Ридфор, повечето барони на Йерусалимското кралство и графство Триполи, както и двеста и тридесет тамплиери и неизвестен, но вероятно голям брой хоспиталиери[10]. Животът на мнозинството от пленниците е пощаден, а по-богатите дори имат възможност да се откупят[11]. Не така обаче стоят нещата с пленените тамплиери и хоспиталиери. Войската на Саладин и самият той познават много добре братята от двата ордена от перманентните схватки по границата и множеството други поводи, които са имали, за да общуват с тях по време на дългогодишните войни. Оказва се, че султанът има „специални“ намерения точно за тези свои пленници; намерения, които ще доведат до създаването на „един от най-грозните пасажи в арабската литература, уникален в своето злорадстване и бруталност“[12].

---

[1] Върховен владетел.

[2]„Франки“ е средновековно название на западноевропейците, използвано в различни варианти на Балканите, в Азия и руските княжества. В православните страни франките са наричани и „латини/латинци“.

[3] Западноевропейците използват за своите новозавладени територии прозвището „Отвъдморските земи“ (фр. Outremer), тъй като те се намират „отвъд морето“, т.е. на срещуположния бряг на Средиземно море спрямо родните им страни.

[4] Barber, M., The Crusader States, Yale University Press, 2012, 298-299; France, J., Hattin. Oxford University Press, 2015, 79-81; Smail, R.C., Crusading Warfare, 1097-1193, 2^nd edition. Cambridge University Press, 1995, 196-197. „Велик магистър“ или просто „магистър“ е титлата, която носят върховните началници на военните ордени.

[5] France, J., Hattin, 81-82; Barber, M., The Crusader States, p. 299. Туркопулите („туркопул“ се превежда буквално от гръцки като „син на тюрк“) са лековъоръжени конници със смесен или местен произход, които служат във франкските войски в Отвъдморските земи.

[6] Recueil des historiens des croisades: Historiens orientaux (= RHC), T. IV. Paris, Imprimerie National, 1898, p. 263; Gibb, H.A.R., The Rise of Saladin, 1169-1189. – In: Setton, K. (gen. ed.), A History of the Crusades, Vol. I “The First Hundred Years”, ed. by M. Baldwin. The University of Wisconsin Press, 1969, p. 585.

[7] Smail, R.C., Crusading Warfare, 191-195.

[8] Kedar, B.Z., “The Battle of Hattin Revisited.” – In: Kedar, B.Z. (ed.), The Horns of Hattin: Proceedings of the Second Conference of the Society of the Crusades and the Latin East. Jerusalem, 1992, 190-207.

[9] France, J., Hattin 98-100.

[10] Pryor, J., Two excitationes for the Third Crusade: the letters of brother Thierry of the Temple. Mediterranean Historical Review, 25:02, 2010, 148-150.

[11] С изключение на принца на Керак Рено дьо Шатийон, който е убит лично от Саладин.

[12] Humphreys, S., “Dawiyya and Isbitariyya.” – In: The Encyclopaedia of Islam, Vol. XII “Supplement”. Leyden, Brill, 2004, p. 205.