The slaughter

Неотдавна, докато неволно подслушвах разговор между двама англоезични, ме порази начинът, по който те използваха непознат за мене термин - "балканизация". Над подобни употреби на думата отдавна разсъждават съвременни учени като Мария Тодорова, но никога дотогава не ги бях чувал наживо. "Балканизация" означаваше нещо, от което и двамата разговарящи се опасяваха; разделение на една общност (например империя) на много малки и враждуващи една с друга фракции (държави). 

Как изглежда отстрани враждата на една малка група с друга малка група? Представете си, че сте гражданин на Великата Британска империя през 80-те години на XIX в., когато вашата държава обхваща 1/6 от площта на Земята. Купувате си вестник, в който на някоя от по-задните страници четете за ожесточения конфликт между васалното на турския султан Княжество България и наскоро освободеното от васалитета си към Турция Кралство Сърбия. Неслучайно казвам "Турция", а не "Османската империя" (или Ottoman empire, т.е "Отоманската империя"), защото именно "Турция" е най-популярното световно название за тази държава. По същия начин по време на "Студената война" обикновените граждани говорят за "Русия" вместо за "СССР", т.е., ако сте забравили, Съюз на съветските социалистически републики. Та, по-любознателните граждани на Британската империя прочитат във вестника как васалното на турците княжество "северно от планината Балкан, която дала името си на целия онзи полуостров, който географите поставят в Европа" решило да се обедини с друга, едва различима на по-малките глобуси територия, която носи названието "Източна Румелия" и била "генерал-губернаторство" под чалмата на султана (the Soldan!). Султанът от височайшата висота на своя трон (с изглед към Босфора от позлатените тераси на сарая Долмабахче) великодушно разрешил обединението на двете си васални територии, в които живеело преобладаващо родствено население - народът на "булгарите" (или се произнасяше "вулгарите"?). Но на техните съседи, пак доскорошни поданици на падишаха - "сервите" (Good God, какви имена имат тези хора: едните "серви", а другите - "вулгарни"?!?), това не им харесало и решили да нападнат дъ бългериънс. Счепкали се двете малки държави като нахъсани булдози в популярните на Острова кучешки боеве със залагания, но дали на британския читател му станали ясни причините за това? Нападателите твърдели, че Съединението нарушава неправомерно баланса на силите на Балканите и искали компенсация. Нападнатите отказвали да дадат такава и твърдели, че се борят за свободата на поробените си братя. Представители и на двете държави се кълнели, че другата е обсебила територии с чуждо население (българите - сръбска, а сърбите - българска!). Как на обикновения, макар и любознателен, британски читател да му стане ясно кой крив и кой прав? Дори наблюдателите, дошли по тези затънтени краища да видят лично за какво става въпрос, не успели да разберат много, защото двата народа-врагове говорели на толкова сходни езици, че за нетренираното ухо на чужденеца изглеждали почти еднакви. На всичкото отгоре от стотици или може би хиляди години те живеели в съседство, често в един и същи села и градове, къщите им били еднакви, облеклото им си приличало, ходели в същите (православни) църкви, доскоро били граждани на една държава - "Турция" (а преди това на "Византия", т.е. на Римската империя*), ядат практически еднакви гозби и пият еднакви (домашно приготвени) алкохолни и безалкохолни напитки, използват същите псувни и закачки и, общо взето, имат сходен мироглед и са неотличими по външен вид (цървули, потури, широк пояс, антериийка, калпак или фес и голе-еми мустаци). "Е, тогава защо, след като толкова много си приличат, вместо да се избиват, не седнат да изпият по едно от онзи техния домашен алкохол, от който се ослепява, как му викаха, raki-ya?", може би би казал любознателният гражданин на Викторанска Англия. Уви, вестниците не му съобщават за подобно развитие на събитията, а вместо това го засипват с материали за взаимна омраза и изнасилвания, убийства и (като цяло) невероятни прояви на жестокост. Читателят, повлиян от хуманистите от 18 век, романтиците от 19 век и ...теориите на Дарвин, се сепва, той е ужасен от тази неразбираема война между довчерашните съседи, привидно толкова близки един на друг. Но сърбите и българите все пак имат държави, а в неспиращите да пристигат новини за насилия от тази част на света започват да се появяват имената на още по-малки и по-непознати народи (липсващи не само в списъците на Птолемей, но и в тези на Жул Верн!) и групировки - арнаути, власи, шкиптари, цинцари, юруци, черногорци, бошняци, помаци, херцеговци, македонци, каракачани, андарти, патриаршисти, екзархисти, сърбомани... И всички тези хора изглежда искат собствена държава и заради това ужасно се мразят, правят коалиции и заговори, не спират да воюват и да се убиват едни други. И така постепенно, чрез търсещите евтини сензации вестникарски репортажи, в земите на Великите Нов и Стар Запад започва да се заражда страхът от "балканизацията". Дали началото на този страх (който води до появата на странния термин, чиято употреба ме изненада в началото на материала) се слага по времето на Сръбско-българската война или въстанието в Босна и Херцеговина; дали се затвърждава от Междусъюзническата война и убийството на Франц Фердинанд в Сараево, и дали не позатихва с Революцията от Девети, за да се появи отново в наши дни с Възродителния процес и разпадането на бивша Югославия, са въпроси, на които нямаме нито време, нито място да им отговорим тук...

През тринадесети век ромейските хронисти хвалят българския цар Йоан II Асен за това, че пуснал на свобода пленниците си след битката при Клокотница. През четиринадесети век техните приемници от Corpus Scriptorum Historiae Byzantinorum вече говорят за съществуването на "обичай" пленниците при войните между православните балкански държави да се пускат, без да им се прави нищо лошо и, разбира се, да не се избиват, защото става въпрос не само за съседни, но и за братски християнски народи. Обичаят представлява една несъмнено похвална инициатива от съвременна гледна точка. Но дали истинската причина за нея не се крие в титулатурата на нашите, а по-късно и на сръбските царе? "Цар на българи и гърци" се наричат в грамотите си Йоан II Асен, Михаил III Шишман, Йоан Александър; "цар на сърби, гърци и немалка част от българите" се зоват Стефан Душан и синът му Стефан Урош "Неяки". Щом българският или сръбският владетел е цар и на гърците, защо да ги избива, макар и изправили се срещу него на бойното поле? Та нали прости ли им, като на объркали се деца, в бъдеще ще са по-послушни и ще знаят по-добре на кой господар да се покоряват... Що се отнася до василевса в Цариград, неговият случай е още по-амбициозен - той просто е единственият законен наследник на римските императори, властелини на целия цивилизован свят! Затова няма смисъл да споменава, че е цар на някакви си там сърби, българи или гърци - той просто е цар на ВСИЧКИ... Е, поне от законова гледна точка...

Претенциите на византийския василевс се превръщат в мечти още след разгрома на Валент от готите при Адриановия град, превърнал се днес в позаспалото Едирне. Дори Юстиниан, който, ако вярваме на "Тайната история", не е бил толкова велик, колкото ни го представят другите произведения на Прокопий Кесарийски, не успява да върне господството на "Рим" над "цивилизования свят". Пък и последното също никога не е било нещо повече от претенция, т.е. било е невярно. Но нека не бъдем дребнави - след превръщането на Византион в Константинопол центърът на света за известно време наистина се намира на Балканите. И нима ослепителното излъчване на "Втория Рим", на Миклагард, "Златната ябълка", не оказва разрушително влияние върху малките народи, поселили се в съседство из изключително насечения и разнообразен релеф на полуострова? Странното е, че и от другата страна, откъм Азия, също лежи полуостров и на него също е имало прекалено много кръвопролития... Кланетата там дори продължават до днес, макар и предимно в най-източните му части (проблемът с кюрдите), така че паралелът с нашите земи става обоснован. Но никой не казва "малоазиация" или "анатолизация", а "балканизация", нали?

Първото голямо клане от "съвременен" тип, предвестник на бъдещите "национални" кланета, довели до появата на термина "балканизация"/balkanization, се състои в околностите на забравеното от Бога и хората балканско село Гнидобрадско. Било преди турците да дойдат по тези земи. Тогава над цялата Рила управлявал Стефан Драговол, когото наричали Хрельо Шестокрили, пръв войвода на цар Душан, който по онова време все още бил само крал Душан. Душан, противно на по-късно разпространеното мнение, не бил удушил собственоръчно баща си - това сторили други и то не пред хората, а в затвора. Но баща му пък, крал Стефан Дечански, искал да убие своя баща и дядо на Душан, Милутин, когото наричали "Свети крал". Вместо това дядото се оказал по-ловък и го хванал и наредил да го ослепят. На Душан и брат му Душица, и двамата хубави, здрави момчета и истински душички с румени бузки и пълнички ръчички, им се разминало само защото били прекалено мънички и суровото сърце на дядо им се смилило над тях. Както се оказало, по-късно дори очите на баща им се възстановили и след смъртта на Милутин той храбро се включил в борбата за престола на Сърбия. Повечето от сръбските великаши се оказали на негова страна и с тяхна помощ той успял да разбие и плени своя съперник, брат си Костадин. След победата си Дечански проявил своята голяма изобретателност и великолепно чувство за хумор, наследени от Душан, като наредил първо да избодат очите на Костадин, а после да го заковат с железни пирони на кръст, който сложил на главния път към Призрен. Такива били онези времена. 

На практика обаче династията Неманич нямала нищо общо със случая, с изключение на едно. Скоро след като наредил да удушат баща му и станал крал, Душан, за да спечели на своя страна Църквата, обявил преследване на еретиците в своето кралство. Войводата му Хрельо веднага събрал дружината си и се насочил към Гнидобрадско, където открай време живеели бабуни. Хората на войводата избили и изгорили мъжете и старците, обезчестили жените и девойките и после заедно с децата ги продали в робство на пазара в Солун. Така селото запустяло. Но толкова земя зян оставя ли се? Около Гнидобрадско имало много ниви, където бабуните гледали ръж и лен, а нагоре мерата на селото обхващала обширни пасища с тучна трева, простиращи се чак до върховете на планината. Хрельо нямал заповеди от Душан на кого да предаде земята на селото. Към нея още на другата година след изтреблението на бабуните предявили претенции от три страни. Първи пожелали да я вземат власите от племето Гули, които като прелетни птици отдавна идвали тук през лятото от тяхната южна родина и ползвали пасищата срещу заплащане. "Защо да не построим отново къщите на бабуните?", казали си старейшините на племето Гули, "Ето, основите им стоят, а някъде и стените не са изгорели, само трябва да сложим нови покриви и готово. И ще можем да оставяме някои от нашите с част от добитъка тук и през зимата. И вече няма да плащаме такса за пасищата, защото ще бъдат наши. И ще можем да изгорим всички гори, които ни пречат, без някой да ни забранява това и онова!" 

Втори поискали да вземат мерата на Гнидобрадско съседите им от Белица. Те били българи и малко кумани. Най-личният мъж сред беличани бил боляринът Гордю, който пазел у дома си старинна книга, която му били написали поповете на еретиците от Гнидобрадско. В тази книга се казвало, че Гордю произхожда от князете на словенското племе дреговичи, което навремето отнело тази земя от ромеите. Гордю знаел да чете, поради което бил много горд (както показвало и името му). Той ненавиждал дребния си пост на обикновен прониар и жадувал да разшири владенията си. Освен това смятал, че тъй като бил потомък на князете на дреговичите, цялата местна земя по право принадлежала нему. Селяните и куманите го избрали за свой водач не само заради болярското му потекло, а и защото бил як и имал боен опит (веднъж с хората си Гордю разбил един от отрядите на известния родопски хусар Момчил и обесил четирима от неговите разбойници).

Трети пожелали Гнидобрадско и неговите пасища едни нови пришълци в Рилската област. Това били последователите на Гьон, млад арбанаски вожд от рода Йонима. Преди две години Гьон помогнал на Хрельо, когато някои негови роднини, заедно с вождовете Закария и Дукаджин, му устроили засада по пътя към Призрен. За благодарност войводата взел младежа със себе си заедно с още 93 семейства арбанаси и 3 000 овце, които му се паднали при подялбата на наследството на баща му, граф (или жупан, в зависимост от това на чия страна бил в дадения момент) Калоян Йонима. Подобно на власите, хората на Йонима бяха предимно овчари и Хрельо им бе дал летни пасища от западната страна на бившата гнидобрадска мера, а зимни надолу към Кресна. Сега арбанаските старци подучиха Гьон да разшири новите им земи, като завладее старата бабунска мера. Така според тях в тези области щеше да се захване, разцъфти и пребъде арбанашкия род. 

Като всички съседи, беличаните, власите и арбанасите вече бяха имали известни търкания, но когато разбраха, че са съперници за Гнидобрадско и неговите богати пасбища, омразата помежду им изведнъж лумна като горски пожар чак до облаците. Войводата не беше в района, за да разреши спора им, а и не желаеше да се намесва. По закон арбанасите и власите стояха по-ниско от българите и сърбите, но Хрельо им беше приятел и разчиташе именно на вождовете на малцинствата да го подкрепят в една евентуална вражда с неговия цар или някой друг по-силен владетел. Севастите от околните крепости разполагаха с твърде малко сили, за да се осмелят да предизвикат коя да е от трите страни. Ясно бе, че работата щеше да се реши с бой.

Изпърво враговете почнаха да си устройват засади из планината, дебнеха се един друг и си отвличаха по-малки или по-големи стада добитък. Пръв загина един влах, когото един българин и един куманин умериха с прашките си в главата с остри камъни. След това власите при случайна среща претрепаха с гегите си един арбанас и плениха момчето му. Момчето обаче успя да избяга и Гьон научи за случилото се. Предизвикателството беше прекалено за буйната му кръв и той пое от катуна си в подножието на западните склонове начело на 30 добре въоръжени мъже (петима дори имаха ризници, а един - генуезки самострел!), за да отмъсти на власите. По пътя си отвлече българско стадо от 300 овце и уби двамата му овчари. Трийсетте покачени на мулета шкипетари откриха един от катуните на власите високо горе в бабунските пасбища, свалиха неколцина със стрели, а после ги нападнаха с копия и мечове, саби и боздугани. Този ден бе тъжен за племето Гули, девет мъже в разцвета на силите си, три момчета, ненавършили 15 лета и двама старци загинаха в боя с арбанасите. Останалите десет старци и старици хората на Гьон бутнаха в една пропаст, а осем булки, дванайсет момичета и седем невръстни момчета отведоха в катуна си, заедно с влашките стада и покъщнина. Гьон заби знамето на Йонима на връх Парангалица, обяви, че земята е негова и ако някой друг освен арбанасите дръзне да пристъпи зад границите й, ще го постигне съдбата на унищожения влашки катун. 

Селяните и прониарите от Белица и останалата част от племето Гули обаче не смятаха да оставят нещата така. Боляринът Гордю и облечените в кожуси от диви животни влашки старейшини събраха силите си и се срещнаха долу в равнината. Влашките младежи жадуваха за отмъщение, роднините на умрелите виеха и призоваваха духовете им да се вдигнат от гробовете и да изпият кръвта на ненавистните пришълци. Гордю, когото провъзгласиха за главнокомандващ на сключения военновременен съюз, изпрати най-ловките и бързоноги момчета като съгледвачи нагоре към планината. След два дни те се върнаха с новината, че цялото племе на Гьон се е вдигнало от катуна си и се е настанило в разрушеното Гнидобрадско, където е почнало да строи наново къщите. Тъй като беше лято, стадата бяха изпратени нагоре към Парангалица, а пленниците бяха в селото.

Гордю, който познаваше добре околността, реши да издебне наглите арбанаси и да ги хване неподготвени. Планът му предвиждаше едновременна атака срещу селото и стадата горе на пасбищата. Съгледвачите го известиха, че овцете и другите животни в планината се пазеха от не повече от 30-40 човека, макар че всичките бяха мъже и вероятно въоръжени. В селото имаше около два или три пъти повече боеспособни мъже, но по-голямата част от тях сигурно бяха заети със строежа на къщите. Значи времето за нападение беше сега! Събрани заедно, българите, куманите и власите бяха много повече от арбанасите. Техен елит бяха шестте кумански и осемте български прониари, от които някои дори вече бяха участвали в сражения. Гордю определи един от тях - прочутият ловец Климент Вапцата, на когото викаха Климе Горскио, за водач на групата, която трябваше да нападне стадата и му даде 40 мъже. Останалите 120 поведе лично той. Идеята му беше да се промъкне до Гнидобрадско през нощта, без да го усетят постовете на Гьон Йонима и да го нападне на зазрояване.

Планът на Гордю не беше лош, но се провали, тъй като хората му не бяха свикнали да се промъкват безшумно, а огромните овачарски песове на арбанасите ги усетиха. Така при изгрев слънце хората на Гьон вече бяха предупредени и готови за бой. Балканците власи и българи нападнаха балканците арбанаси изморени, с подбити от удряне в камънаците крака. Някои яздеха на мулета, защото теренът не беше подходящ за коне, но повечето бяха пешком, защото конете бяха скъпи и се срещаха рядко из Белица. Власите-гули имаха повече коне, но ги бяха оставили при катуна си. Преди започването на сражението попът на Белица благослови нападателите, а един босоног католически монах, който пътуваше с Йонима още от Поморието, направи същото за защитниците.

Оказа се, че арбанасите са дори по-малко, отколкото съюзниците бяха предположили, но за сметка на това се сражаваха като фурии. Докато Гьон крещеше заповеди на неразбираемия си език, мъжете и момчетата му засипваха нападателите със стрели, които често се забиваха в дебелите кожени кожуси, облечени специално за целта, без да причиняват вреда, но понякога уцелваха я крак, я ръка, а на няколко пъти удариха и смъртоносно във врата или нечии непокрити гърди. Власите и българите побягнаха обратно пред убийствения залп и се покриха из разни долчинки или зад по-големи камъни и отделни стърчащи дървета. Гордю видя, че работата няма да стане с фронтална атака и нареди на половината си воини да заобиколят селото. Те хукнаха през гората, докато селският войвода с гневни псувни и ритници изкара ония от останалите, които имаха лъкове и стрели, по-напред от другите. Най-сетне влашките и българските стрелци що-годе се подредиха и захванаха да обстрелват арбанасите, докато другарите им обхождаха селото. Водачите-прониари накрая сполучиха да намерят пролука в отбранителния кръг на арбанасите. Щом нахълтаха в Гнидобрадско, те се озоваха зад гърба на защитниците, които се обърнаха и спряха да стрелят. Тогава Гордю обиколи налягалите си воини, за да ги вдигне в атака със заповеди, псувни и ритници. Селяните и власите, макар и с ръце и крака като от олово, затичаха срещу позициите на арбанасите. Те ги бяха обстрелвали иззад запазените до половин човешки бой почернели дувари на последните къщи на селото, които не бяха трудни за прескачане, а и между тях имаше достатъчно място да се мине. Обърканите от двойното нападение арбанаси не смогнаха да изпратят и две стрели, преди атакуващите да се озоват до тях.

Последва ужасна ръкопашна схватка и още по-страшно клане. От всички сражаващи се мъже истински воини бяха само прониарите на Гордю и телохранителите на Гьон. Всички останали по занаят бяха овчари и земеделци, но като планинци имаха опит в лова и коленето на животни. Арбанасите се биеха отчаяно, защото знаеха, че след това, което бяха извършили, трудно можеха да се надяват на пощада. Големият Пал заби последната си стрела в гърдите на спускащия се към него Перо, измъкна от пояса си боздугана и замахна към Павел, когото заради мургавата му кожа всички наричаха Циганина. Павел отскочи назад и избягна удара, след което вдигна брадвата си, стисна я здраво с двете си ръце и замахна с все сили. Острието й улучи Пал между дясното рамо и шията и той падна на колене от страшния удар. Брадвата обаче се заби толкова дълбоко, че докато Циганина успее да я извади, притичалият Джийн го удари със сабята си в лявата половина на главата. Павел пусна брадвата и залитна назад, следващият удар на сабята порази шията му отдясно, главата му увисна наполовина прерязана, кръвта избликна на талази и стигна чак до убиеца му. Междувременно Перо, чийто овчи кожух бе спрял стрелата на Големия Пал и тя само го бе одраскала, захвърли ръждясалия меч и щита, с които не знаеше как да си служи, измъкна от опинците си един остър крив нож и се метна върху Джийн изотзад. Хвана го за дългата коса, издърпа главата му назад и преряза гърлото му като на яре, без да чува нечовешките дълбоки и освирепели звуци, излизащи от собственото му гърло. 

Жените и децата на арбанасите заедно с пленниците се бяха скупчили в една оградена частично с камъни от разрушените къщи и частично с плет площ, която по принцип трябваше да служи за пазене на овцете. Мъжете на Йонима не успяха да удържат атаката на враговете, които ги бяха заобиколили и ударили във фланг и в тил, поради което последните почти веднага достигнаха до ограденото място, което се намираше към центъра на селото. Първите от нападателите се спряха стъписани и безмълвни пред гледката; също тъй стъписани бяха и арбанасите, но мълчанието им не продължи дълго. Някой изпищя и моментално стотици жени и деца подеха писъка. Атакуващите мъже се сепнаха и някои от тях, без да знаят защо, също зареваха - едни като мечки и бикове, а други по-скоро като магарета. В тоя момент без да мисли, напълно инстинктивно, Георги Белев от Белица замахна с боздугана си и пръсна черепа на една пищяща от ужас млада булка, която има нещастието да се окаже срещу него. Това беше стрина Кунка, жената на Перо с кривия нож, която арбанасите бяха взели в плен при нападението срещу планинския катун. За съжаление Перо го нямаше, за да я спаси, защото в този момент той прерязваше гърла на другия край на селото. Някои от нападателите последваха примера на Георги Белев, други им завикаха да престанат. В едно мигновение жените, децата и старците се обърнаха и хукнаха да бягат, събаряйки и прескачайки паянтовата ограда. Дузина мъже, събрани от Гьон, дотичаха от пусията и нападнаха убийците на жените си отстрани. Георги Белев загина пръв, посечен от дългия франкски меч на вожда. Всяка жертва на меча си Гьон приемаше лично. Обзет от боен бяс, той крещеше предизвикателства на неразбираемия си език към българите и власите и размахваше окървавеното острие. "Йонима!" "Йонима!" се носеха виковете му над превърналото се в полесражение Гнидобрадско, където мирно бяха остарели и умрели безброй поколения еретици, ненавиждащи насилието.

Гордю чу виковете и забеляза арбанаския вожд, който се отличаваше с лъскавата си ризница и красивия стоманен шлем, украсен с паунови пера. "Ето съперник за мен!", каза си потомъкът на князете на дреговичите и храброто му сърце на истински витяз затупка в гърдите. Той си проправи път сред боричкащото се множество и застана пред Гьон, като удари меча в щита си. "Ела ми, бре, шиптаре, да ти *а м****а!" изрева Гордю, на което шкиптарът отвърна подобаващо, макар че никой освен оредяващите му собствени хора не го разбра. Дългият франкски меч се завъртя и Гордю почти падна на задника си от силата на удара, който попадна в центъра на кръглия му щит. Боляринът понечи да отвърне, но веднага разбра, че срещу му стои прекалено силен и опитен противник. Гневът му бързо се смени със страх, но вече нямаше как да побегне без да се изложи пред своите. Искаше му се да извика хората си да му помогнат, но срамът го стискаше здраво за гърлото и му пречеше. Ръцете му отмаляваха, посрещайки с меча и щита ударите на младия вожд. Не успяваше да стори нищо; сякаш всяка негова атака бе отгатвана и парирана мигновено. Схватката помежду им продължи само няколко минути, но на Гордю те се видяха като часове. Накрая проклетият франкски меч строши щита и нарани ръката, която го държеше, а следващият удар се заби през ризницата му право в слънчевия сплит. Боляринът изхърка невярващо, докато пауновите пера от шлема на привелия се напред от усилието Гьон го погъделичкаха по носа; стоманеното фръзко острие хлътна още по-дълбоко, докато не излезе през гърба му. Гордю изхърка и падна на колене; погледът му се замъгли от кървава пелена...

Над редиците на българите и власите, които наблюдаваха боя, се понесе постепенно засилващ се гневен вой. Видели падането на водача си, те не оставиха на младия арбанаски вожд дълго време, за да се радва на победата си. В този момент вече почти всички бойци на Гьон бяха паднали и той бе изправен сам срещу мнозина. Замериха го от дистанция с къси копия и обикновени подострени колове; желязното острие на едно от копията се заби дълбоко в бедрото му над коляното, един дротик блъсна шлема от главата му и го свали на земята. Гьон се олюля след удара в главата, преди това начелникът му пречеше да вижда ясно, но сега съзря ярката слънчева светлина в пълния й блясък. От колко ли време се биеше, че вече чувстваше такава умора? Няколко души с насочени напред тежки и дълги копия го заобиколиха, той размахваше меча си, но не можеше да отбие всичките наведнъж, а и острието, забито в крака му, му пречеше. Успя да се ухили още веднъж, показвайки белите си зъби и да изкрещи "Вечна слава на орела на Йонима!", преди върхът на едно голямо копие да го прониже в гърба между плешките. После само за миг го набучиха и всички останали и в тази частица от секундата през мозъка му премина мисълта, че сигурно прилича на таралеж. В следващата секунда имаше само болка, а след нея дойде и милостивата смърт. 

Българите, власите и малцината оцелели кумани не знаеха как да си обяснят онова, което се случи след смъртта на българския и арбанаския болярин. Повечето се срамуваха и заключваха спомените си зад каменни стени, по-разсъдливите се опитваха да се оправдаят с волята на Бог и с яростната съпротива на арбанасите, които бяха убили толкова много от техните и дори самият им водач, храбрият Гордю, последна издънка от някога славния род на князете на дреговичите. Те отказваха да взимат пленници, убиха в селските пепелища всички мъже и момчета, които бяха видели с оръжие в ръка, дори и да го хвърлеха пред тях; крещяха им в лицето "Не разбирам!", докато те, паднали на колене, ги молеха за пощада. Но имаше и по-лошо: цял ден и цяла нощ преследваха из околните скали и долчинки побягналите арбанаски жени, деца и старци и ги убиваха по същия начин, крещейки с всички сили в разплаканите им, умоляващи лица "Не разбирам!". Спасиха се само някои от пленниците, взети в предишните арбанашки набези и, по чудо, няколко арбанаски, които или знаеха малко български или успяха да възпроизведат достатъчно успешно фрази като: "Моля Ви, не ме убивайте!" и "Ради Бога, пощадете!" Толкова много народ беше изклан, че, казваха, Гнидобрадския поток потекъл кървав чак до Долни Драглища. 

С това обаче кръвопролитията не свършиха. Гьон бе изпратил горе с овцете някои от най-добрите си следотърсачи, прочути с ловните и разбойническите си подвизи в непроходимите чукари на Проклетията. Именно тези опитни мъже усетиха приближаването на отряда на Климе Горскио, устроиха му засада и го обърнаха в бягство. После изпратиха момчетата да отведат стадата обратно в стария катун на запад и се промъкнаха до Гнидобрадско. Там видяха какво е станало с цялото им племе и омразата се настани трайно в сърцата им. По-късно те предадоха стадата на Хрельо Шестокрили и под негова закрила се завърнаха в далечната си родина, но не и преди да отмъстят за избиването на семействата си. Власите от племето Гули и селяните от Белица не можаха да се споразумеят как да разделят свободните земи на бабуните. Една нощ някой закла Климе Горскио, както си спеше в ловната хижа и беличани обвиниха за това престъпление гулите. Въоръжените сблъсъци продължиха, докато накрая не се наложи да се намесва с войската си и самият Стефан Драговол, и българският цар, на когото Душан по-късно върна тази област. Никога по-рано православни християни не бяха убивали пленени и безпомощни свои братя, да не говорим за жените, децата и старците им. Така започна тази кървава история, и някои казваха, че за всичко е виновно проклятието на еретиците-бабуни, които кралят Душан така немилостиво бе осъдил на робство и пълно изтребление...

* В наши дни все още са останали граждани на тази велика държава - нашите и чуждестранните "роми". Това тяхно название - да не би да ви учудва? - означава именно "римляни". Разбира се, за подобна чест могат да претендират и румънците. 

Една балканска война през 1303 г. - събирането на войските

След еднодневния престой и преспиването в доста ветровитата (както, според някои от местните, показваше и името й на слабопознатия за французите влашки или български език) Ветреница, на закуската, която беше поднесена от слугите само на маршала и кастелана в малката зала на замъчето, домакинът, месир Жерве, имаше лоши новини за своя гост. Пратеникът му, който бе препускал чак до Салона и обратно, се бе върнал с вестта, че граф Томас III д'Отреманкур още не е потеглил и ще изчака отряда от Ахая, но в пристанището междувременно бе пристигнал кораб от Кларенца. Именно той донесе лошата новина, че миналата седмица, съвсем скоро след потеглянето на месир Николас от Андравида, при нещастен случай бил загинал един от най-силните франкски барони в Отвъдморските земи. Ставаше въпрос не за кой да е, а за онзи, когото двамата му сюзерени, принцеса Изабо* и крал Шарл II д'Анжу, наричаха "моят най-благороден граф на двореца и господар на прекрасните острови Кефалония, Закинтос и Итака", месир Рикардо Орсини**. Граф Орсини бе действително един от най-старите и богати франкски князе в Утремер и смъртта му без съмнение бе удар по каузата на латините, особено във време на война. Както се оказа, той, въпреки напредналата си възраст, облякъл броня и, възседнал бойния си кон и вдигнал копие, си разменял приятелски удари с един от своите рицари в полето пред Кларенца. Схватката обаче се разгорещила и при един от сблъсъците копието на неговия васал попаднало в центъра на щита на графа, счупило го на две и след това го ударило в бронята в областта на гърдите. Ударът бил толкова силен, че го свалил от коня. Сърцето на стария рицар не издържало и той предал Богу дух. Месир Николас бе още повече покъртен от всички други от печалната вест, тъй като графът на Кефалония му бе не само съюзник и приятел, но и тъст: вече осма година той бе щастливо женен за красивата му дъщеря Гилерма. Така отрядът им, към който се присъединиха кастеланът Жерве заедно с още един рицар и двама сержанти, потегли от Ветраница в по-скоро мрачно настроение, предизвикано най-вече от скръбта на маршала.

Салона, която древните гърци някога бяха наричали Амфиса, бе приветливо градче с варосани в бяло къщи, което се гушеше в сянката на планински върхове и на стръмната скала, върху която се извисяваше непристъпният му замък. Салонският замък, който понякога наричаха и "Сола", бе не само отлично защитен, но и много голям и красив и гледката му предизвика неволна въздишка на завист от страна на месир Николас. По някаква случайност той идваше тук за пръв път, макар и вече да бе срещал домакина другаде. Граф Томас посрещна сърдечно знатния си морейски гост и даде голям пир в негова чест. На угощението, на което изобилстваха ястията от дивеч, той се похвали с добрите възможности за лов в своите владения. В околните планини имаше обширни гори, които бяха частна собственост на графа и в които се въдеха не само сърни и елени с отлични рога, но и рисове, вълци и дори мечки. По това време южните склонове на Пинд още не бяха напълно обезлесени и из ридовете около развалините на митичния Делфи често отекваха роговете и копитата на ловните дружинки на графовете д'Отреманкур. Някои твърдяха, че в района се срещали дори леопарди и сочеха като доказателство прекрасната кожа, опъната на централно място в залата на замъка; на стената зад графския стол. Николас бе изкушен от разказите на месир Томас и не би се отказал да половува в местните гори, но за съжаление не трябваше да се бавят много, тъй като по последни вести дукът вече бе събрал войската на Атина и се придвижваше на север. Затова още на другата сутрин те потеглиха към планинските проходи, които свързваха графство Салона с останалите земи на Атинското княжество. 

Воините, които следваха сир Томас д'Отреманкур, също бяха само конници и наброяваха общо сто седемдесет и шест души, от които тридесет и девет рицари. По външен вид и въоръжение салонците напълно приличаха на хората на Сент Омер, като единствената по-съществена разлика бе, че между първите имаше и тридесетина конници-власи. Тази народност се срещаше доста рядко в Морея, но в тукашните планини ги имаше в изобилие. Маршалът не познаваше добре бойните качества на власите, освен на онези от тях, които бяха българи (българите бяха известни като добри бойци още от времената, когато бяха победили и пленили император Балдуин). Затова той не успя да избегне лекото съмнение в погледа и изражението, докато гледаше високите им кожени калпаци и обърнатите им с космите навън кожуси без ръкави, които те не сваляха и в най-голямата жега. Забелязвайки го, графът, който яздеше до него, побърза да го увери, че власите в отряда му са не само добри бойци - най-вече с дълги и къси копия, но че и някои от тях са благородници и че си носели брони в дисагите, но ги обличали само преди битка. Плюс това, месир, отбеляза той, по-нататък ще срещнем още много като тях; в моите земи, слава на Господ и Неговата Майка, има само едно многобройно влашко племе, но в северните владения на дука, както и в онези на лукавата деспина Анна Палеолог, и особено в тези на сирачето Йоан, които без друго се наричат "Велика Влахия", има стотици влашки катуни, които принадлежат на десетки техни многолюдни и силни родове и племена. Влашкият начин на живот е странен и не изглежда подходящ за християни, но тъй като непрестанно са на път, търсейки храна за своите стада, те са се разпространили из цяла Сарматия чак до Бохемия и Полония на север и до Венеция на запад. Макар да не живеят уседнало и да се обличат странно, власите всъщност са християни, а най-доброто доказателство за това е, че езикът им произхожда от латинския, който се говорел в Старата Римска империя. Поради последното те лесно се научават да общуват с французите и още по-лесно - с италианците. Николас изрази учудването си от споделените факти, които му бяха неизвестни и пожела да научи повече за власите. Томас започна да му разказва това, което знае. Най-интересна се стори на маршала полупрошепнатата информация, че някои от влашките жени всъщност били амазонки и режели дясната си гърда, за да могат да опъват тетивата на лъка и да се сражават наравно с мъжете. Графът твърдеше, че въпреки отрязаната си гърда тези жени били истински фурии в леглото и можели да се справят с няколко мъже наведнъж както там, така и на бойното поле. Някои пък изпитвали отвращение към общуването с мъже и живеели само с кучетата на катуна - огромните влашки вълкодави. Николас не знаеше какво да мисли за тези разкази, макар че видя няколко големи рунтави кучета, които следваха влашките конници. Но амазонки като че ли нямаше, освен ако влашките жени не си пускаха и мустаци и бради също като мъжете...

Така, в сладки приказки и без много-много да пришпорват конете, двамата пълководци прекарваха приятно времето си, докато яздеха из планините на древната Фокида. По пътя на север от Салона те преминаха последователно през разположеното в тучна зелена долина селище Гравия и изобилната със скали и урви местност, в която се издигаше силната крепост Сидерокастрон (това име означаваше на гръцки "Железният замък"). От тук пътят ги изведе в долината на р. Сперхей, където, в далечината, на един приличен на подкова хълм със стръмни склонове се белееха стените на Неопатра. Крепостта Неопатра беше важна не само защото пазеше плодородната долина на Сперхей, а и поради това, че чрез ключовото си местоположение контролираше най-важния път към Велика Влахия, която някога много отдавна древните елини бяха наричали със забравеното днес име "Тесалия". Когато най-накрая пристигнаха там, се оказа, че дукът вече е минал с войската си от тук предишния ден и оставеният от него кастелан в Неопатра посрещна уморените от прехода воини с информацията, че господарят му ще ги чака по-натам по пътя за Влахия. 

Тук маршалът получи за пръв път възможността да види и поднесе почитанията си на невръстния Йоан, наследникът на влашкия престол (граф Томас вече го беше виждал и се познаваше горе-долу добре с него от предишните си посещения в Неопатра). Здравият полу-франкски, полу-ромейски замък и долният град на Неопатра всъщност се намираха на границата с владенията на дука и именно тук бе настоящата столица на Велика Влахия. Йоан, който, без да бъде дук, принадлежеше към гордата ромейска фамилия Дука и бе вторият с това име владетел на Влахия***, се оказа чернокосо и стройно момче, което бе необичайно добре възпитано и разговорливо за възрастта си. То посрещна отряда заедно със свитата и възпитателите си още при влизането им в замъка. След като слязоха от конете си, Йоан поздрави учтиво на гръцки "благородните господа" Николас и Томас и по-изтъкнатите им рицари, които на свой ред му се поклониха. Момчето им направи добро впечатление като се опитваше да говори с тях на френски и се извиняваше, че още го учи и не го е овладял съвсем добре. Йоан беше искрено впечатлен от красивите им оръжия и коне и цяла вечер ги разпитваше за битките, турнирите и двубоите, в които са участвали, а те на драго сърце му отговаряха, учудени донемайкъде от това нетипично за един грък поведение, пък бил той и още дете.

След като почиваха едно денонощие в Неопатра, графът на Салона и маршалът на Ахая най-накрая настигнаха дук Ги в една местност близо до крепостта Домоко, на пътя между Ламия и Фарсала, където някога Юлий Цезар бе разбил войските на Помпей и си бе отворил път към императорския трон на могъщия Рим. При срещата им вече се свечеряваше и войската на дука се разполагаше на лагер, за да пренощува. Докато се приближаваше, месир Николас успя да я огледа цялата и остана удивен от нейния размер. Както се оказа после, на тържествената вечеря, която дукът даде в собствената си палатка, за да приветства знатните си гости, които водеха последните очаквани подкрепления, числеността на армията му, заедно с новопристигналите отряди, възлизаше общо на над четири хиляди души. Франкският елит между тях бяха 290-те рицари (предимно от френски произход, но също и италианци, както и двама испанци от кралство Арагон, които случайно бяха попаднали в страната - изглежда, по време на някой от пиратските рейдове на Рохер де Лурия - и служеха като наемници на дука) със златни шпори и  330те латински конни сержанти. Освен това имаше многобройна конница от земите на момчето Йоан II Дука - 600 влашки и български конници, които бяха въоръжени предимно с копия, мечове и щитове, но някои носеха и лъкове и колчани със стрели. Това беше кавалерията, а освен нея се наброяваха почти 3 000 пехотинци. От пехотата 500 бяха арбалетиери (стрелци с арбалет), водени от няколко генуезки капитани, 1500 бяха гръцки стратиоти-копиеносци, предимно от земята на Йоан, а между останалите имаше франки, гърци, власи и българи, които носеха най-вече мечове и щитове****. На Николас III де Сент Омер бе съдено не просто да остане приятно изненадан, че ще се сражава с тази колкото многобройна, толкова и добре изглеждаща армия. Той дори не подозираше за изключителната чест, която щеше да му окаже дукът, когато на вечерята в неговия шатър, позовавайки се на неговата добре позната на всички присъстващи рицарска чест, храброст и боен опит, му предложи да поеме командването на всички войски. Маршалът нямаше друг избор, освен да приеме, обещавайки не само пред събралите се благородници, но и в сърцето си, че ще ги води само към победи. 

*Изабел дьо Вилардуен, последният пряк наследник на шампанския род Вилардуен, завоеватели на Морея и основатели на латинското княжество, принцеса на Ахая от 1289 до 1307 г.

** Рикардо Орсини принадлежи към италианската благородническа фамилия Орсини. Той е граф-палатин на Кефалония и Закинтос от преди 1260 г. до смъртта си в 1303 г., а също така капитан-генерал на о. Корфу през 1286-90 г., граф на Гравина (замък във вътрешността на Апулия, от който получава името си и графството) през 1284-91 г. и баил (т.е. управител от името) на Анжуйците в княжество Ахая  през 1297-1300 г.
*** В бъдеще Йоан получава титлата "севастократор" от Андроник II Палеолог.

**** Френската "Морейска хроника" дава следния брой на участниците във войската на дука: 900 латински рицари, 6 000 влашки и български конници, "разделени на 18 батальона и командвани от 18 гръцки (в случая явно = "православни") барона" и 30 000 пехотинци. Повече от очевидно е, като знаем не само числеността на съвременните балкански и европейски армии, но и историята и големината на областите, от които са събрани въпросните сили, че посочените от хрониката цифри са многократно преувеличени. Въпреки това, смятайки, че данните на извора, безценен в много други отношения, все пак се базират на някакви реални сведения, си позволих да ги намаля с "по една нула" и така се получи онова описание, което виждате по-горе. Армия, състояща се от над четири хиляди души, е не само "адекватна", но дори и изключително многобройна и силна за възможностите на периода. Не бива да се забравя, че по това време изключително рядко се прибягва до свикването на "опълчение", а европейските военни разчитат повече на качеството, отколкото на количеството - т. напр. въоръжението, обучението и конете на един рицар обикновено са на цената на около 50 или повече "обикновени" пехотинци!

(по френската версия на "Хрониката на Морея")

Куманите в областта на Мъглен през 1184 г.

Монета на Андроник I Комнин, на която се вижда как Христос лично слага короната на голата му глава, вече увенчана, но отдолу, с предълга двурога брада. Като се има предвид възрастта, на която сбъдва заветната си мечта да седне на трона на василевсите, брадата трябва да е била изцяло бяла.

При работата ми тази вечер попаднах на един интересен документ. Според автора на публикацията, която четях (Чарлс Бранд), това било единственият документ, който показвал как работела администрацията на византийския император Андроник I Комнин (1183-1185) на "местно" ниво и в частност отношенията му с неговите поданици-обикновени селяни и по-значимите поземлени собственици. Андроник, както знаем, е печално известен във византийската история, най-вече с кървавия преврат срещу единствения син на великия си братовчед Мануил I Комнин (1143-1180); с клането на латинците в Константинопол през април 1182 г., със стотиците и може би хилядите измъчвани, избити и ослепени негови жертви и с невероятно гадната смърт, която получава от ръцете на народо-населението, което за по-малко от две години преминава в отношението си към него от "Осанна!" до "Разпни го!" Но той има и фенове. Фенове, които твърдят, че той бил едва ли не герой "на неговото време" и че жестокостите му били необходимо зло, защото искал да се разправи с готованската аристокрация, чиито разходи и стил на живот карали държавата и нейния най-важен обитател - селяка, да се задъхват под непосилното им бреме. Значи, този документ би трябвало да е важен за тях... И, действително, имам спомен, че съм го виждал да се споменава в "техни" публикации. Май Д. Ангелов-Старши го беше анализирал някъде, но не съм сигурен точно къде. Нейсе...

Ще призная, че документът ми беше интересен по съвсем друга причина. В него става въпрос за оплакване от страна на монасите на Светата Лавра на Св. Атанасий на Атон, които имали еди какви си (феодални?) права в темата на Мъглен. Мъглен, както е известно, е град в онази област, която по-късните и многоучени западноевропейски географи и ерудити идентифицират с (антична?) Македония (мързи ме да проверявам дали в Егейска, т.е. Гръцка или Северна, но и в последната да е, пак е в южната й част) и която византийците, вероятно заради градове като Филипи и Филипопол, са смятали, че се намира с няколкостотин километра по на изток.  Мъглен по-специално е известен с особения диалект, на който говорят местните власи и който е причина езиковедите да ги обособят в специална група. Ако не се лъжа, местните българи също говореха особен български - или пък това по-скоро беше в областта на Лерин и Костур? Те къде ли пък не говорят особено? Нейсе... 

Та, монасите се оплакали на василевса (и то баш след като наредил да утрепят законния император Алексий, който едва бил навършил 14 години...тук няма да правя тъпи коментари), че в Мъгленската тема имало пастири българи и власи, които били сключили договор с Лаврата да използват обширните планински пасища, която тя притежавала в тази част на света, в замяна на известни задължения и извършването на (доброволен?) труд в полза на монастира. Та, всичко си вървяло по мед и масло, докато, не щеш ли, в района не се появили някакви кумани, които заграбили (!) за себе си "услугите", които пастирите дължали на монастира. Монасите направили още едно оплакване и то било пак срещу някакви (други?) кумани, които им били откраднали някакви крепостни селяни с оправданието, че им се падали по право като част от тяхната проноя (протофеодално владение на професионални войници във Византия, за което, освен всички други, добри студии са писали Петър Мутафчиев и Марк Бартуцис).

Бранд с изглеждащо основателно (?) тържество отбелязва, че в този документ Андроник I Комнин съвсем не се показал като защитник на правата на бедното селячество, може би защото не го освободил (?), ами наредил да го върнат на законните му собственици. Куманите в крайна сметка също не били ощетени, защото според документа щели да бъдат компенсирани с други феодални и прото-феодални придобивки, т.е. с други крепостни селяни и пастири, които да им пасат добитакот, да им бият маслото, да сиренят млякото и т.н. Интересното за мен във всичко това бе фактът, че става въпрос за кумани на военна служба във Византия и доколко навътре на територията на империята са били проникнали те още през февруари 1184 г. (а вероятно и поне още през предишната, 1183-а година). Това, че не се споменават толкова често, (много?) вероятно означава просто не че ги е нямало, а че не са попадали толкова често в полезрението на властите или хронистите (за сметка на това ни е добре известно доколко последните са се интересували от въпроси, свързани с Църквата - за справка вж. напр. Никифор Григора) или пък интересуващите ни документи не са се запазили - все пак не всеки има така добре поддържани и сигурни архиви като светогорските монаси, нали?

Една балканска война през 1303 г. - началото

Краят на лятото в година 1303 от Рождението Господне се случи необичайно прохладен в Андравида. От морето редовно подухваше свеж ветрец, който разсейваше непоносимата жега, надвиснала над полуострова. Това божие благоволение обаче не разсейваше мрачните мисли и тежката скука в душата на маршала на княжество Ахая, маршал Николас де Сент Омер, трети с това име. Храбрият рицар жадуваше за битки и подвизи, а скоро не се очертаваше дори един приличен турнир, в който да може да покаже смелостта и бойното си майсторство. През тези подтискащи дни той често облягаше лакти на ръба на някой от каменните зъбери на крепостната стена, съзерцаваше синьозелените води на Йонийско море и мечтаеше за родината на предците си, далечното северно Кралство на франките, където, както разказваха слуховете и старите хроники в неговия замък, турнири и малки войни между отделните барони и дори между рицарите се случвали едва ли не всеки ден...

Николас излезе от меланхолията си, едва когато в Андравида неочаквано пристигнаха пратеници на атинския дук. Те носеха послание, предназначено лично за него. Приятелят му Ги, вторият с това име, който принадлежеше към знатния род дьо Ла Рош, го молеше за помощ. Щеше да има война! Най-сетне! Край на бездействието и скуката! Deus vult!

Поводът за предстоящата война бе колкото изненадващ, толкова и логичен за войнствените нрави на потомците на кръстоносците, които властваха над тази част на Романия. Неотдавна двамата братя-севастократори, владетелите на Влахия Константин и Теодор, бяха починали един след друг само с няколко месеца разлика. Само единият от тях бе оставил син, който да наследи обширните им владения. Синът, който се казваше Йоан, обаче беше непълнолетен и, след като се разболя, баща му повери грижата за него на младия дук на Атина Ги дьо Ла Рош. Дукът прие сериозно отговорността си на опекун и регент, а и той искаше да запази Влахия като буфер между своите земи и тези на императора. Междувременно хора на деспина Анна Палеолог, която също управляваше Епир като регент от името на малолетния си син, бяха използвали временния хаос в управлението на страната, за да нападнат и превземат крепостта Фанари (Фанарион). Последната не бе измежду най-важните или богати влашки домени, но контролираше излаза на един от планинските проходи, които водеха от Епир към Влахия. При нападението беше убит само кастрофилаксът на Фанари, някой си Ставрос, а останалите стражи бяха натирени в полето поживо-поздраво. Но младият дук прие тази акция не само за накърняване на интересите на своя повереник, но и като оскърбление на рицарската му чест. Та нали той бе дал думата си, за да защитава невръстния Йоан, а нима на света има нещо по-сериозно от думата на френския рицар? Ето защо той разпрати емисарите си да призоват всичките му васали, включително и най-далечните, като господаря на Салона и триарха на Каристос, който владееше една трета от остров Негропонте; изпрати и до приятеля си, маршала на Ахая Николас III де Сент Омер, и се застяга за война против коварната деспина, която искаше да отмъкне наследството на бедното сираче.

Веднага след като чу съобщението, Николас почувства как живецът се завръща в тялото му. Бурната кръв на поколения рицари и свирепи воини от рода Сент Омер запулсира в жилите му. Той дори не се замисли над факта, че имаше отговорности като маршал, а го зовяха за военни действия извън княжеството. За участието си в подобна война бе редно поне да получи разрешението на новия си сюзерен, Филипо ди Савоя. Но нали ако трябваше да чака корабът със съобщението му да стигне до Италия и да се върне обратно с отговора на принц Филипо, можеше да изпусне толкова много славни битки!?! Атина и Неопатра, и даже Епир бяха много по-близо, отколкото Италианския ботуш. А и никой не би могъл да го обвини, че не защитава държавните интереси на Ахая, като участва в похода срещу гъркинята Ана, братовчедка на сегашния узурпатор Палеолог и схизматична владетелка на Епир. С участието си той щеше да помогне на друг французин и благородник също като него (а новият принц на Ахая бе, хм, савоец...) и, най-вече, на един католически принц и потомък на славните кръстоносци в земите на схизматиците. Нима бедните французи, заобиколени с врагове от всички страни в тази далечна земя, не трябваше да си помагат, за да оцелеят? Дори савоецът щеше да се съгласи с подобна логика!

И така, alea iacta est, Николас призова своите васали и йомени и, след като ги събра в Андравида, потегли от там в последния петък на август. Времето продължаваше да бъде прохладно и подходящо за война. Малката му армия се състоеше от осемдесет и девет конника, от които тринадесет бяха рицари. По това време хората на краля на франките Филип, за когото разправяха, че бил много красив, още не бяха арестували великия магистър на Храма и неговите братя, и затова съчетанието на "петък" и числото "13" не се смяташе за злощастно. Николас бе подбрал само конници, за да стигне по-бързо до владенията на дука и да се присъедини към войската му. Добре екипирани и въоръжени, те представляваха красива гледка, особено рицарите с излъсканите си до блясък стоманени нагръдници и железни ръкавици, шлемовете с паунови пера и големите си коне, и знаменосците, които развяваха флаговете с герба на славния род на Сент Омер. Най-живописен и внушителен обаче беше маршалът, с чието украсено със златни нишки облекло и първокачествено въоръжение можеше да се купи триетажна каменна къща с двор зад стените на Андравида или дори на Кларенца. Предвождани от Николас и неговите оръженосци, всички се придвижваха в стегната формация през полята и хълмовете на Елида и древната Ахая, а, щом ги видеха, работниците по нивите и градините спираха работата си, изправяха се чинно и сваляха шапки и кърпи от главите си, за да ги поздравят. Това продължи няколко дни, докато накрая отрядът не достигна до пристанището Востица, столица на едноименното баронство. Тук те натовариха конете, припасите и себе си на един голям гребен съд с плоска палуба. Корабът, предназначен специално за тази цел, ги прехвърли през неширокото на това място водно пространство на Залива, наричан още морето на Патрас, който отделяше владенията на дука от тези на принца на Ахая. 

Бойците слязоха на сушата във Ветреница или Ветраница, малко неукрепено градче, над което се издигаше миниатюрен каменен замък с една-единствена кула. Ветреница бе част от владенията на граф Томас д'Отреманкур, трети с това име, който управляваше тази планинска и крайморска земя, чиято столица се наричаше Салона. Самият Томас бе един от най-могъщите васали на дука. Кастеланът на замъчето, придружен от двама конни сержанти, дойде да ги посрещне още на пристанището. Като разбра кои са, той ги покани да се присъединят към войската на неговия господар, която още не беше тръгнала от Салона. Николас отвърна, че с удоволствие ще пътува заедно със сир д'Отреманкур, а кастеланът веднага изпрати нарочен човек от Ветреница да съобщи на Томас да изчака маршала в своята столица.

(по френската версия на "Хрониката на Морея")

Племената на Ойум

...Когато най-силният от народите на Севера, източните готи, наречени на своя език "Аустрготаяр (остроготи)", напуснаха Ойум и се насочиха към земите на романите отвъд Синята река Дянубус, те не направиха това по свое желание. Вече много поколения бяха прекопавали и орали плодородната земя на Ойум, която преди тях бе виждала само конете и стадата на сколотите и спалите. Тя им се отплащаше с великолепни реколти, които бяха по-добри дори от онези в Империята Романус. И в Аустр и във Вестр-Ойум двата клона на могъщия народ, които бяха решили да напуснат родната си Гьоталанд, намираща се далеч в непознатата както за романите, така и за сарматите Скандза, се плодяха и множаха; реколтите им от жито, ръж и ечемик надминаваха многократно нуждите им и пълнеха складовете им и корабите на боспорските търговци, стадата им от свине, крави и коне се удвояваха кажи-речи през десет години и селата никнеха като гъби след дъжд из огромната равнина, която се беше превърнала в техен дом. Готите не познаваха градовете, те живееха в малки селца и ферми. По периферията на двете братски готски кралства живееха подчинените народи на бастардите, които романите и гърците наричаха "певкини" (според мълвата те произлизаха от незаконни синове на готите, които били изгонени от бащините си земи и заживели на юг покрай Дянубус, с отвлечени от тях сарматски девойки), свободните даки, тайфалите, гепидите, варините и вендолите, които някои наричаха просто венди, а други - с по-префърцуненото "вандали". Готите наистина бяха изтребили до крак сколотите и спалите, бяха избили и изяли техните безчетни овчи стада (макар че не обичаха особено агнешко и затова и не развъждаха овце!) и бяха прогонили в горите на север техните стари съюзници будините, които боспорците, кой знае защо, наричаха "анти" и които сами се назоваваха "словени". Последното, твърдеше великият пътешественик Хелги, означавало "хора, които можели да говорят" и будините така правели разлика между себе си и народите от Скандза, на които пък викали "неми", защото не разбирали езика им. Та, предишните владетели на равнината - спалите и сколотите, загинаха под вече дългите шпати (мечове) на готите (едно време готите предпочитаха късите мечове "ахинаг" и брадвичките "франка", но това беше твърде отдавна), но те оставиха и дори помогнаха на други племена да живеят по границите им. Така необятни бяха просторите на Ойум, че имаше място за всички, особено за хора, които заявяваха, че искат да бъдат съюзници на готите и им правеха ежегодни подаръци от роби, мляко, кожи и мед. Повечето от оставените живи също бяха дошли от Скандза и езиците им бяха близки до готския. Различни от мнозинството бяха само даките в Черната планина и, донякъде, вендолите. Вендолите очевидно бяха родствени с будините, с които се разбираха без преводачи, но тъй като готите отдавна им бяха наложили превъзходството си (още докато се прехвърляха към Ойум от гористите райони на север), в езика им бяха проникнали много скандзейски думи и дори кралете им носеха имена като "Харда-рих". Но въпреки това показно подражателство и редовното им подмазване, готите обичаха вендолите най-малко от всичките си съюзници. От готска гледна точка те просто прекаляваха - например при победа в битка се вбесяваха повече, отколкото бе необходимо и убиваха невинни жени, деца и старци, изгаряха плячката, пиеха до припадък и до смърт, сякаш всичките бяха берсерки. А при поражение пък обръщаха гръб и бягаха позорно като девици и момченца със заешки сърца. Освен това обичаха да нападат от засада - например като се криеха в блатата, използвайки кухи тръстикови стъбла, за да дишат под водата. Подобно поведение бе недопустимо за готските разбирания и дори обикновените мъже от опълчението изпитваха срам от тяхното поведение, независимо че вендолите понякога помагаха дори в битките срещу собствените си сродници - другите венди ("словените", допълваше Хелги Пътешественика и намигаше на някоя по-пищна и русокоса готска девойка, ако се случеше да минава наблизо или да слуша със зяпнала уста приказките на мъжете). Вендолите бяха яки и здрави, но на готите им се струваше, че те винаги замисляха някой заговор - за бунт или с някаква друга непочтена цел. Те определено харесваха и извратени неща. Така например именно вендолите от всички народи на Севера възприеха за пръв път обичая да стягат главите на новородените си момчета между две дъски и така да ги превръщат в странни изроди с издължени черепи, за които трябваше да се изработват специални шапки и шлемове. И, представете си, кой ги научи на това? - Източните овцевъди: ятцигите, които презираше даже собственият им царски род - русите алани (рохш-аланите). Покрай вендолите странният обичай възприеха и някои по-малки, наскоро дошли от Скандза племена като бургундите, тайфалите, рогите (ругите) и някои от родовете на варините. Хермана-рих обичаше да казва, че авангардът на армията му е съставен от нечовешки изроди, които специално подбираше от тези племена, за да плашат противника с ненормално дългите си глави. Пак същите бивши скандзейци (за готите бе очевидно, че вендолите не бяха, макар че някога може би бяха преминали през студения северен остров) деряха кожите на враговете си от главите им заедно с косите и си ги закачаха като украшения по дрехите, седлата и сбруята на конете. В интерес на истината, така правеха и някои по-диви и свирепи готи. И все пак дрането на скалпове не беше нищо в сравнение с навика на рохш-аланите да носят главите на убитите от тях пак по сбруята на конете си и да пият вино и други силни напитки от черепите, след като ги обковат със злато или мед. Аустр-готите също не бяха чужди на рязането на глави, но предпочитаха да ги принасят в жертва на боговете и да ги окачват не по ездитните си животни, а по стените на дървените огради, които заобикаляха капищата на Вотан, Тюр, Логи и другите богове-воини. Всички тези божества, чийто символ бе свещеният меч, се почитаха от Скандза до Ойум и от Риназ до Ванаквисл, по която минаваше границата на Аустргьоталанд с рохш-аланите...

Лайош Велики

Крал Луи д'Анжу, който унгарците до днес наричат "Лайош Велики", е един от най-величествените монарси не само в историята на Маджарското кралство, но и в тази на цяла Средновековна Европа. Със своите амбиции за власт, простиращи се от Италия през Централна Европа чак до Полша, Молдавия и Балканите, той е своеобразен предшественик на такива по-късни владетели като например Карл V. 

Съвременният му летописец Йоан, архидякон на Кукулей, оставя негово описание, датиращо от ок. 1390 г. Според него Луи бил "мъж със среден ръст, пълни устни и леко прегърбени рамене", а "гордото му поведение" показвало неговата самоувереност и авторитет. В противовес на своя баща Шарл Робер, който е известен със загубата си от власите на Иванко Басараб при Посада в Карпатските теснини през 1331 г. и с недоверчивостта и скъперничеството си, Луи според Йоан от Кукулей бил открит, приятелски настроен и щедър. И докато Шарл се бил отличил повече в управлението на вътрешните работи на кралството, отколкото в битките, то Луи се опитвал да се впише в донякъде започналия да излиза от мода по негово време образ на рицарския, войнствен западен монарх. Едва ли минавала и година без последният да поведе лично рицарите си срещу този или онзи враг, но на походите му често липсвали реалистични цели и понякога дори основателен повод. Изглеждало сякаш самите войни му носели удоволствие и в повече от един случай поставял в пряка опасност собствения си живот. При обсадата на Каноса в Италия той паднал в рова, който заобикалял замъка, а бароните му "го смъмрили за това, че се набърква в неща, които са чужди на кралското му достойнство". (quot. Eng. 158)

Трябва да се признае обаче, че някои от особеностите в характера на Шарл Робер вероятно могат да се отдадат на тежкото му царуване. Бащата на Луи става крал на Унгария след най-дългата и тежка борба за короната в цялата история на държавата. Цели 20 години старият Анжуец е принуден да се бори с претенденти и бунтовници, а накрая огромната му държава е опустошена и са необходими сериозни усилия, за да се върне прежното й величие. И - тъкмо се е закрепил на трона - идва поражението му от "облечените в кожуси варвари" - власите - в теснините на Посада. Шарл всъщност непрекъснато участва в битки и войни и не е изключено дори да му е писнало от това. За разлика от сина му, на когото оставя обединена и омиротворена империя, чиито ресурси може да използва за каквото му скимне. Луи при това е двоен късметлия, защото на всичкото отгоре по негово време в планините са открити богати златни залежи и Унгарското кралство става една от най-богатите държави в света. Той е първият европейски владетел на север от Алпите, който почва да сече своя собствена златна монета - флорин, по подражание на ценената навсякъде монета на банкерския град Флоренция.

(to be continued...)

Савойският кръстоносен поход - 2

Пиер I пристига в родния на предците му Запад с кораб, по море, направо от своето източно кралство. Отбелязахме, че той е титулярен крал на Йерусалим, но също така споменахме и че хоспиталиерите са обвинявани за падането на Светите земи под властта на мюсюлманите. Незапознатият читател не бива да си мисли, че по някаква причина Йерусалим е избягнал съдбата на останалата част от Сирия и Палестина. Напротив, Божи Гроб още от 1244 г. е под властта на Египетския султанат и през целия период до 1363 г. от това правило е имало само едно кратковременно изключение - когато армията на монголския Илханат на Иран, в която участват със свой контингент арменския крал, а може би и някои монаси-воини от ордените на Хоспитала, Храма и тевтонците, отнема Йерусалим от своите най-големи врагове - династията на мамелюците. Събитието, за което с голям кеф пишат арменските летописци, обаче продължава само няколко дни, след което християно-монголската коалиция се оттегля обратно на север, откъдето е дошла. Така че монарсите от династията дьо Люзинян носят титлата "крал на Йерусалим" само фиктивно. Човек би могъл да предположи, че някога не е било така, т.е. че докато властта над Йерусалим действително е била в християнски ръце, Люзиняновци de facto са били официални закрилници на Божи Гроб, но и при това предположение истината би била само частична. Титлата е оспорена още на първия Люзинян, който се провъзгласява за крал на Йерусалим - историята около това между другото е толкова интересна и романтична, че е разказана в множество исторически и художествени романи, и дори и във филми, като например известния холивудски "Небесно царство" (Kingdom of Heaven). Има ги в достатъчно количество преведени (пък и авторски!) и на български, така че е безсмислено да преразказваме и тук как бедният рицар Ги дьо Люзинян от френската област Поату дошъл в Митичния Далечен Изток заедно с братята си и станал наемник във войската на Йерусалимското кралство; как по време на управлението на Прокажения крал Бодуен (Балдуин) се издигнал, бил провъзгласен за барон, оженил се за една от двете сестри на обречения на ранна смърт и бездетие Бодуен и, благодарение на брака си, в крайна сметка се озовал седнал на най-свещения трон в християнския свят. Поне половината от западните и източните благородници не били съгласни с избора на Ги, който се компрометирал допълнително, водейки християнската армия към ужасяващия й разгром при Роговете на Хатин през 1187 г. След тази битка Светият Кръст бил изгубен навеки, а Небесното царство никога вече не възвърнало предишната си мощ, наследена от легендарните рицари на Първия кръстоносен поход. Мнозина стоварвали главната вина за това върху Ги, тамплиерите и барона на Керак Рейналд дьо Шатийон - друг френски авантюрист, направил бляскава кариера в Ориента, подобно на Люзиняните. Въпреки това дошлите в Ориента Люзиняни запазили високите си позиции, до голяма степен благодарение на факта, че братята-основатели на източния клон на династията станали симпатични на Ричард Лъвското сърце - английският крал, който след Хатин и завладяването на Йерусалимското кралство от султан Саладин, дошъл да освободи Божи Гроб от омразните неверници. Ричард не успял да постигне всичко, което планирал в Леванта, но поне облагодетелствал Люзиняните, като им дал властта над о. Кипър, който Ги откупил от краля и ордена на тамплиерите за 100 000 безанта. Любопитно е откъде Ги и/или братята му са имали толкова пари, след като, както казах, дошли на Изток бедни, а след това всичките били пленени от Саладин, който в замяна на свободата им превзел градовете на кралството, включително и лично техните, където най-вероятно се съхранявали и богатствата им. Има няколко варианта, сред които най-възможни ми се струват хитрото и навременно закопаване на сандъци със злато в пушинаците на Палестина - там поне и до днес си ги има много: каменни и пясъчни пустини, голи или покрити с бодливи храсти чукари и др. Втори вариант е даването на кредит на Ги от тамплиерите, които винаги са били негови съюзници - а те, дори и в моменти на най-жестока криза, са имали пари, тъй като били официалните банкери на Средновековния Запад. Или поне в периода от около 1135-40 г. до 1307 г. Независимо от проблема с внезапно появилата се купчина злато, Ги и неговите наследници от рода дьо Люзинян се утвърждават като крале на Кипър и никой не ги бара за нищо там през следващите 200 години. Островът, разположен също като Савоя на важни търговски маршрути (но морски!), е бивша византийска провинция, населена с православни гърци, която Люзиняните превръщат в перфектна западноевропейска колония и феодално кралство. Казвам "перфектна", защото пришълците "франки" бързо установяват разбирателство с местните гърци и като цяло нямат много проблеми с въвеждането на the new world order. Земята е разпределена на няколко хиляди рицари, сред които важно значение имат братята от ордените - особено Хоспиталът, който след осъждането на тамплиерите взима техните имоти и командорията му в Кипър става една от най-големите и може би най-доходната - защото там предприемчивите рицари гледат захарна тръстика, от която произвеждат изключително дефицитната по това време в Европа захар - едно доста скъпо удоволствие, като се има предвид, че до XVI в. християните просто не владеят земи, които да са достатъчно топли, за да стават за отглеждането на тази земЛеделска култура. Няма и технология за производството на захар от цвекло, поради което по-бедните са принудени да се задоволяват с мед за подслаждане, а богаташите пръскат огромни суми за тръстикова захарчица. Но да се върнем към изключително завъртяната история на титлата "крал на Йерусалим": Базирани в Кипър, Люзиняните не се отказват от претенциите към престижното звание, но неговото притежание е толкова важно, че през XIII в. в борбата за короната се намесват най-силните западни династии, в сравнение с чиито възможности източните франки изглеждат направо жалки. Папството, германските императори Хохенщауфен и доста алчния род на д'Анжу, който през XIV в. успява да окупира властта над многонационалното кралство (по-скоро империя) на Унгария, по-голямата част на Италия, Сицилия, Полша; всички тези велемощни магнати се месят в борбите за йерусалимската кралска титла и принуждават дьо Люзинян да се задоволят със своя остров ("да си гледат острова!"). Властта над Кипър обаче се оказва ключова при започнатата от силните мамелюци "тотална война" срещу франките в Сирия и Палестина - т.нар. "Утремер" (на старофренски - "Отвъдморските земи"). Франкските заселници, преобладаващата част от които са дошли на изток още в началото на XII в., са принудени да бягат от своите грижливо поддържани къщи и градини - а с тях и немалък брой сирийски християни и т.нар. "туркопули", тъй като мамелюците ги заплашват с избиване, смяна на вярата или поне с отнемане на привилегиите и тежък живот на втора ръка хора, онеправдани и бедняци. Никой не може да каже със стопроцентова сигурност дали светлооките и светлокоси днешни коренни жители на Сирия, Ливан и Палестина, като например врагът на Запада Башар Асад, са потомци на едновремешните кръстоносци, за които двеста години тази част на света е била родина, но нищо чудно... След мамелюкската кампани от 1291 г., която завладява и последните франкски земи в Близкия изток, спасилите се емигрирали християни намират убежище и предпочитат да се заселят именно в Кипър, където Люзиняните са еднолични господари и по това време никой не може да оспори властта им. Освен това Анжуйците и френските крале, които са основните им съперници за титлата "крал на Йерусалим", по същото време до голяма степен губят интереса си към въпросната част на света. Утремер просто вече не е християнски, а за възвръщането му е необходимо да се мине през победа срещу мамелюците. Самите мамелюци представляват свиреп военен елит; гвардия, набрана предимно от закупени в Северното Причерноморие кумански роби, но също така и от монголски ренегати и представители на други войнолюбиви раси, възпитавани и тренирани от малки да бъдат идеалните бойци. Няколко века по-късно самият Наполеон е удивен от военните качества на мамелюците. Този военен елит, базиран из египетските и сирийските градове, наброява между 10 и 20 000 човека, но това не е цялата армия на султаната, защото има поне още толкова многобройни спомагателни части от арабско градско опълчение, бедуини, тюркски племена като например Рамазаногулларъ от Мараш и тн. Разходите по една евентуална кръстоносна експедиция срещу тях са счетени направо за разорителни и Анжуйците и френските крале предпочитат да воюват помежду си или срещу англичаните, отколкото да рискуват живота и благосъстоянието си в подобно предприятие... Така титлата тихомълком е оставена в ръцете на кипърските крале, които с радост се кичат с празното й съдържание. Впрочем останалият кипърски нобилитет не остава по-назад - островът се напълва с графове на Триполи, принцове на Тир и Антиохия, господари на Рамла, Керак и Монреал; все градове и владения, които са изцяло в ръцете на мамелюците. Да не говорим пък за графовете на Едеса, която се намира по-навътре в азиатския континент и е завладявана ту от Египет, ту от монголите, ту от разни тюркмени...

В началото на 60-те години на четиринадесети век младият Пиер I дьо Люзинян обаче продължава да се надява, че кръстоносният дух в далечната земя на западните му предци все още е достатъчно силен. Всъщност по това време неговото, макар и малко, островно кралство, е в разцвет. Подсилен от сирийските емигранти, франкският елемент на Кипър през XIV в. е доста силен - може би поне между 40 и 60 000 души, от които една немалка част потомствени рицари и сержанти. Няма смисъл да споменаваме и за сирийските стрелци с лък. Строят се големи и пищно украсени готически катедрали и дворци, а пътешествениците твърдят, че в Кипър се говори на по-добър френски, отколкото в Париж! Презморската търговия между Изтока и Запада преминава изключително през Кипър и най-вече през неговото пристанище Фамагуста (Фамагиста). Местните търговци натрупват огромни богатства. Не по-назад остава и бащата на Пиер - (Х)Юг IV (1324-1358), който аз предпочитам да наричам Хю и който по време на дългото си царуване воюва само с пиратите, застрашаващи приходите на кралството, идващи от неспиращия и гигантски за мащабите на Средновековието търговски трафик. По същото време и същите причини на север процъфтява една подобна мини-държавичка, която е даже "империя" - Трапезундската. Твърди се, че доходите на трапезундския император били равни на тези на краля на Англия, което е направо изумително при положение, че вторият управлява около десет пъти по-голяма територия и население! Горе-долу същото важи за Кипър по време на управлението на Юг IV дьо Люзинян. Островът става търговска империя, чиито военни разходи са минимални - максимум 5-10 галери и съответния брой платноходи и конни транспорти, като всички обаче са отлично съоръжени. Пиратите нямат шанс срещу въпросната флота, независимо дали са християни или мюсюлмани, защото в първия случай са по-малобройни, а във втория - им отстъпват многократно по качество на екипировката и съдовете; по подготовката и уменията на екипажите. И така, търговийката си върви необезпокоявана, а паричките се стичат в касите на дьо Люзинян. Кофтито е само, че през това време последните християнски територии в Мала Азия търпят срамни поражения и са на прага на унищожението. Например Киликийска Армения - едно кралство с невероятна история, което притежава и високи планини и плодородни равнини и което навремето се е обърнало с доверие към кръстоносците и Запада, разчитайки на съюза си с тях, именно тогава изпада в най-голямата криза през целия период на съществуването си. По-лошото е, че така и не излиза от нея. Хоспиталиерите от Родос поне правят някакъв опит да помогнат на Малка Армения; да защитят някои крепости от турците, да изпратят пари и войници - но не и Хю. Бездействието му изглежда твърде съмнително като се има предвид и че арменските крале са му роднини - те неслучайно качват на власт арменския клон на Люзиняните, защото се надяват, че това ще им осигури помощта на Запада срещу нападащите ги от всички страни турци и мамелюци. Но напразно! Някой би се запитал дали така отдаденият на икономическия си просперитет Хю не се е радвал тайно на превземането на арменското пристанище Аяс (Лайацо) - най-големия търговски конкурент на Фамагуста в Леванта. Когато не знаем - не знаем! Във всеки случай доскоро богатото и процъфтяващо Арменско кралство, управлявано от роднини на Люзиняните и намиращо се досами бреговете на Кипър, е опустошено жестоко от войнстващите ислямисти, а Хю предпочита да изпраща флота си да воюва с турците от Смирна на далечния западен бряг на Мала Азия. Далечен - но от там минават търговските маршрути на италианците и испанците, чиито кораби носят печалбите и за островното кралство. Нейсе...

Пиер, за разлика от баща си, е много по-романтичен. В главата му се въртят мисли за рицарски подвизи, ордени, Йерусалим, Божи гроб, Небесното царство, избесени и изкормени турци, превзети крепости, над чиито кули се вее кипърското знаме с герба на дьо Люзинян, коленичили пред него бейове и султани, разни принцеси и метреси и др. (изброявам само това, за което съм срещал конкретни изворови податки). Затова още от самото начало на царуването си Пиер екипира по-голям флот от бащиния си, откликва най-сетне на арменските молби за помощ и атакува южното крайбрежие на Мала Азия. Амбициите му обаче са много по-големи от това просто да помогне на Армения, а и тя, макар и в ужасна криза, все още си има цар, с когото ще се наложи да се бие, ако поиска да го свали от трона. Подобна война не би била в никакъв случай романтична. Но превземането на Йерусалим, а още по-добре - на пълния с легендарни богатства Египет - това вече е цел от калибъра на най-прославените герои от рицарските романи! И затова младият рицар, преценявайки обективно след съвет с родоските братя, че дори обединените им ресурси (на Хоспитала и Кипър) и натрупаното от търговците богатство биха били недостатъчни за война с мамелюците, отпътува на Запад да търси съдействие за грандиозните си идеи. Плюс това вероятно му се е искало да види истинската страна на рицарите, родината на предците му, за която само е слушал истории, да участва в някой рицарски турнир, да пие вино с кралските си колеги, да се запознае с повече руси жени...

Зеленият граф на Савоя Амедео, който е почти връстник на Пиер (последният е роден в 1328 г., а савоецът - през 1334 г.), напълно обяснимо е очарован от идеите за кръстоносен поход. Изглежда, че колкото Пиер желае да види Западна Европа, толкова и графът иска да посети страната на своите прародители - Византия. Мнозина други западни монарси и папството, което по принцип подкрепя всяка кръстоносна инициатива, също се отнасят благосклонно към богатия и млад кипърски крал. На 31 март 1363 г., което се пада Разпети петък, френският крал Жан II и Пиер I дават кръстоносни обети в Авиньон и взимат знака на кръста лично от папа Урбан V (1362-1370), за да го зашият на дрехите си. На 19 януари 1364 г. Амедео VI също взима кръста, макар и първоначалният повод за него да е друг - участието в кръстоносна лига, сключена под егидата на Светия Отец срещу дружините от наемници от Стогодишната война, които, останали временно без работа след мира от Бретини, опустошават Прованс, Бургундия и Лангедок, без да им пука дали земите и хората са на църквата или някой друг. Тогава графът основава и своя рицарски орден на Златната яка, който впоследствие е наречен "Върховен орден на най-святото Благовещение" и си съществува и до днес като династичен орден на Савойската кралска династия. Последната впрочем управлява Италия чак до 1946 г., когато страната е провъзгласена за република, така че Савоя има голямо значение не само за средновековната история. Но по времето на Амедео неговото графство като че ли е повече в зоната на френското, отколкото на италианското влияние. Както и да е, този проблем не е напълно решен и до ден-днешен, знаем добре, че обединителят на Италия, известният и в българската история национален революционер Джузепе Гарибалди, е роден в Ница; град, който днес се намира не в Италия, а във Франция, макар че може да се каже, че благодарение на него Италия е единна страна. Нейсе...

Във всеки случай Амедео, подобно на мнозина други западни владетели и благородници, започва да се готви за провеждането на кръстоносен поход на Изток, който да подпомогне действията и плановете на Пиер I дьо Люзинян за атака срещу египетските мамелюци и възвръщането на Йерусалим. За Българското царство все още не се сеща почти никой, а вероятно най-малко пък савойският граф. В краен случай за България е могъл да помисли могъщия му папски покровител от Авиньон. Още през май 1363 г. французинът Гийом дьо Гримоар, който приема папската тиара под името Урбан V, планира да включи в кръстоносния поход и унгарския крал Луи д'Анжу, който по народност също е французин. На този етап не съм напълно сигурен как и дали плановете за бъдещите действия на крал Луи се съгласуват с тези на Пиер дьо Люзинян, но по аналог с информацията в други съвременни извори може да допуснем, че унгарците вероятно са предложили да убият с един куршум (аркебузен, по това време) два заека, като първо настъпят през Балканите и атакуват наскоро появилите се в Европа османски турци и едва след това, поемайки по пътя на Годфрид Булонски и Юг дьо Вермандоа, преминат през Анатолия и пристигнат в Светите земи, където да се съединят със силите на Пиер. От гледна точка на съвременните историци този план изглежда безумен, но не бива да забравяме, че тогавашните европейци са били: (първо) много религиозни, т.е. вярвали са, че ако Бог е на тяхна страна, то всичко е възможно и (второ) не са имали толкова ясна представа като нас за действителната дължина на разстоянията и природните и другите препятствия, които са щели да срещнат по пътя. Всъщност безумността на плана се доказва много скоро, но за това ще говорим по-късно. Луи не е готов да се отправи на поход нито през 1363, нито през 1364 г., но през януари 1365 г. венециански шпиони вече докладват на съвета на своята Република на Сан Марко, че в Прованс се събират десет галери - една немалка цифра, които трябва да подпомогнат похода на унгарския крал. Същевременно той бил потърсил съдействие и от комуните на далматинските градове-пристанища и по-конкретно от тази на Зара. Не ни е известно обаче да е имало комуникация между него и Амедео VI.

Зеленият граф е подпомогнат в подготовката на кръстоносния си поход от папата, който на 1 април (но не на майтап!) 1364 г. със серия от седем були му дава няколко различни достъпа до доходи, например: всички конфискувани от крадци, лихвари или вещи или пари, които не могат да бъдат върнати на собствениците им в срок от шест години, и църковният десятък, събиран в земите на Савоя. Амедео прибира грижливо десятъка, обръща крадените вещи в кеш и започва да събира армията си в началото на 1366 г. Повече от половината му бойци се състоят от наследствените васали на графството, като почти няма местна благородническа фамилия, която да не е представена в армията. Идват полубрат му Ожие, племенникът му Хумберт (Юмбер), Еймон, по-малкият брат на господаря на Пиемонт (и наследник на Ахая в Гърция) Джакомо (1334-1367), който наскоро е бил победен и пленен при Пинероло от графа (но след това е бил освободен - след поемането на определни васални задължения и плащането на данък); двамата вече големи незаконни синове на Амедео VI - и двамата носещи името Антоан (и прозвището "Батар", т.е. "Копелето"). Интересно е на колко години са били, щом баща им на 4 януари 1366 г. навършва 32 - вероятно най-много на 15-16 год. Това все пак е достатъчно сериозна възраст за Средновековието - татко Амедео за пръв път участва в сражение на 14. Войската е организирана в общо три баталии (bataille), т.е. отряди (от тази дума може би произлиза по-късният военен термин "батальон"). Върховен главнокомандващ, освен, разбира се, графът, е маршал Гаспар дьо Монмейер. Първата баталия е предвождана лично от Амедео, Гаспар, Еймар дьо Клермон и братята Ги и Жан дьо Виен от Северна Бургундия (Жан по-късно става генерал и адмирал на кралство Франция и загива в битката при Никопол в 1396 г. - забележителен човек, смел мъж и заклет кръстоносец!). Втората се командва от Етиен дьо ла Бом, сир (благородническа титла, произлизаща от "синьор") дьо Басет и сир дьо Сент-Амур. Третата и най-голяма баталия е ръководена от братовчеда на графа Гийом дьо Грансон (наследник на известния швейцарски кръстоносец от XIII в. Оте дьо Грансон), Антелм д'Уртиер и Флоримон дьо Леспар и включва и останалите роднини на графа. Между кръстоносците са английският рицар Ричард Мюзар и Еймон дьо Женева, син и наследник на графа на Женева Амедей III (1320-1367), който също е положил кръстоносна клетва, но е твърде болен, за да потегли на поход. Еймон е верен съюзник на Зеления граф, за което вече споменахме в предния материал и предвожда смело своя контингент от женевски рицари. Що се отнася до англичанина Ричард Мюзар, за него знаем, че по-късно носи личното знаме на Амедео в битката при Галиполи. Той съвсем не е единственият англичанин в армията, споменатият "сир дьо Басет" вероятно е сър Ралф от Басет, който ръководи цяла "компания" от наемници, подобно на известния си сънародник Джон Хоукууд. Последният по същото време  също би могъл да постъпи на служба при Зеления граф, но вместо това избира да се отправи към Италия, където прибира невероятни суми от враждуващите банкерски градове-държави и се превръща в истинска легенда, прочувайки се като най-страшния кондотиерски капитан под името Джовани Акуто! Друг капитан на наемници, който идва във войската от бившата английска армия, вероятно е наглият и жесток Флоримон дьо Леспар, който на 27 май 1366 г. подписва с Амедео VI договор, който го задължава да служи на графа заедно с още 30 благородници за срок от една година. Ралф или Флоримон или и двамата командват един или няколко отряда, сформирани от английски стрелци с лък, които по това време вече са достатъчно известни със смъртоносните си умения (Лътр, 145-46). Изобщо, англичаните са представени обилно в кръстоносната армия и, предвид на доскорошните им епохални победи, постигнати срещу цвета на френското рицарство, може да се каже, че това е един от най-добрите родове войска в цяла Европа. На север от Савоя по същото време се събират още безработни наемници, командвани от известния капитан Арно дьо Сервол, които планират да се присъединят към кръстоносния поход, но убийството на водача им на 25 май 1366 г. довежда до разпръскване на армията. Все пак би могло да се допусне, че част от тези наемници, сред които вероятно има френски рицари, успяват да се доберат до Венеция, където вече започва да се събира армията на Амедео, за да се отправи на изток. Венеция е избрана естествено като най-известния изходен пункт за пътуване към Леванта, а и заради големите си корабостроителници и многобройните кораби, които Зеленият граф иска да наеме за превоз на войските си. По пътя Амедео спира в Павия, където отскоро управлява зет му, господаря на Милано Галеацо II Висконти. Сестрата на Зеления граф Бианка му прави изключително ценен подарък (или безсрочен заем) от 25 000 златни флорина, 25 рицаря, 600 наемника (може би германци?) и 16 конетабъла, командвани от незаконния син на Галеацо - Чезаре, а миланският лорд се задължава да издържа цялата тази малка армия за срок от шест месеца.

Само числеността на "подарената" по пътя армия възлиза на 641 мъже, към които вероятно трябва да прибавим и няколко неупоменати оръженосеца (пажове) за Чезаре Бастардо Висконти и рицарите. Няма особено точни данни за числеността на останалата армия, но е известно, че флотът, на който успяват да се поберат всички (не само хора и припаси, но и рицарските коне), възлиза общо на петнадесет (15) кораба. Половината от флота потегля от Генуа под началството на Етиен дьо ла Бом, а другата - от Венеция, начело с адмирал Антелм д'Уртиер. Колко от тези 15 съда са били платноходи, колко - транспортни кораби и колко - галери, засега не се наемам да твърдя, но през 1366 г. мореплаването и корабостроенето, особено във Венеция и Генуа, е доста развито и отстъпва малко на онова от епохата на испанските и португалски конквистадори век и половина по-късно. Т.е. на 15 съда са могли да се натоварят доста воини и дори рицарски коне. Така, въз основа, например, на известния ни брой на взелите участие благородници и тяхното положение в обществото, както и на включването на безработните наемници, които не искат да се прибират по родните села и да се хващат за мотиката и лопатата вместо за лъка, горе-долу смело можем да допуснем, че в армията присъстват не по-малко от 2 000 пехотинци (вкл. стрелци с лък и арбалет, бойци с пики и мечоносци) и от 300 до 500 рицари или тежковъоръжени (с дълго копие, щит, меч и броня) конници. Венецианците и генуезците за начало избягват да се ангажират със собствени военни контингенти в експедицията, но и без тях тя представлява една изключително сериозна военна сила за времето си, която може да постигне много. Три десетилетия по-рано граф Луи дьо Клермон предвижда с подобна или само малко по-голяма войска да завоюва Мала Азия от турците! Макар и да можем да допуснем, че плановете на Луи дьо Клермон са били нереалистични, то все пак западните бойци, особено английските стрелци, италианските и френските рицари, са вероятно по-добри от всеки възможен род войска, който източните народи - било то християни или мюсюлмани, биха могли да им противопоставят. От последното съждение може да изключим само мамелюците и "прото-рицарите" = тежковъоръжените конници (от вер. благороден произход), които за разлика от западняците често боравят и с лък (рефлексен) и стрели, на Балканите и Анатолия. Във всеки случай за любителите на добрите сражения се очертават интересни сблъсъци...

Савойският кръстоносен поход - 1

Кръстоносният поход на "Зеления граф" Амедео (Амедей) VI Савойски от 1366-67 г. е един от най-известните в българската история поради две причини. Първата (по-важната) е, че България, за разлика, примерно, от Савоя, съществува и днес като самостоятелна държава. Втората е, че въпросният кръстоносен поход, който не влиза в онези осем, приети от "официалната" (всъщност най-популярната) историография, и не е особено известен дори за повечето медиевисти, е бил насочен срещу България. По-точно - срещу Второто Българско царство по време на управлението на цар Йоан (дн. Иван) Александър (1331-1371). Или поне на това ни учат в училище. Да видим дали наистина е така:

Предводителят на т.нар. Савойски кръстоносен поход е наричан "Амедео", "Амадео" или "Амедей", които всичките са варианти на звучното западноевропейско име "Амадеус", прославено в човешката история най-вече от Моцарт (и страхотния биографичен филм за него, режисиран от Милош Форман). Неговото родно владение - графство Савоя, пък се намира почти в средата на територията на едновремешното варварско кралство Бургундия. Бургундите били свирепо германско племе, което към датата на рождество Христово живеело някъде в или около Скандинавия. По-късно бургундите се преселили на юг, като страшно много им се искало да понаграбят от богатите и цивилизовани земи на Римската империя, но за тяхно съжаление на пътя им стояли над десет римски легиона, т.е., с подкрепленията към 75 000-дна армия, която охранявала северните граници на империята, минаващи по теченията на големите реки Рейн и Дунав. До V в. тази желязна стена от легионери била непреодолима преграда за германските и другите варвари, чиито лиги течали неудържимо при гледката на богатствата отвъд реките. Накрая обаче от Далечния изток дошли хуните, които се оказали по-страшни от римляните. С тяхна помощ бургундите преминали Рейн, а после ги изоставили и изнудили римските императори да им дадат за заселване областта Сабаудия. Последната обхващала богатите земи на Югоизточна Галия, лежащи между р. Рона и Алпите. Там бургундите основали своето кралство, което не просъществувало дълго в първоначалния си вид, защото било завладяно от техните братовчеди - франките, които обитавали северозападните части на днешните Франция и Германия. Впоследствие пък и Франкската империя се разпаднала, в Западна Европа се възцарил феодалния строй и към началото на XI в. рицарят Хумберт Белоръкия основал графство Савоя. То не било от най-големите графства, макар че площта му всъщност била съвсем прилична, а местоположението му било много изгодно, тъй като се намирало на главния търговски път на Средновековния Запад, който свързвал Италия с Холандия и Англия. При това наследниците на Хумберт (когото французите по-късно прекръстили в "Юмбер") не разцепили земите си, подобно на някои други техни колеги, а напротив - лека-полека ги увеличавали, благодарение на изгодни бракове, сделки и победи на бойното поле. Така владенията им през XIV в. обхванали бреговете на Женевското езеро и части от Северозападна Италия (с център гр. Пинероло). Те били лични приятели и служители на някои френски и английски крале и на върховните феодални сюзерени на отдавна разпадналото се, но продължаващо теоретичното си съществуване Бургундско кралство - императорите на Свещената Римска империя на германската нация. Любопитно е, че последните загубили едноличната си власт над Бургундия едва по времето, когато Амедео VI наследил властта в Савоя - това било през 1343 г., когато той бил едва деветгодишен. Императорите трябвало да отстъпят на френската корона областта Дофине - друго неголямо, но богато графство в Бургундия, което набожният й последен владетел - граф Юмбер (Хумберт) продал на френския крал, за да финансира своя кръстоносен поход към Смирна.

Амедео е роден на 4 януари 1334 г. в савойското градче Шамбери, което служело за столица на неговите предци-графове. Гербът му напомня този на рицарите-хоспиталиери - щит с бял кръст на червен фон. По това време тамплиерите вече от 20 години са осъдени като военен орден и не съществуват. Поради това братята хоспиталиери-йоанити, установили главната си квартира на гръцкия о-в Родос, са - поне на теория - най-силният военномонашески орден в света. На практика техният дъщерен орден - този на Хоспитала на Св. Мария Тевтонска, е по-силен, защото разполага с повече бойци и има повече "мегдан" за разширяване в борбата за покръстването на дивите езически племена в Прибалтика, "северните сарацини". Йоанитите също като разформированите тамплиери са загубили много с превземането на Сирия и Палестина от мамелюците. Общественото мнение на Запад ги критикува, че са корумпирани и не са направили нужното за спасяването на Божи Гроб от ислямистите и че, с една дума, не стават. От друга страна, папството им е присъдило имотите на тамплиерите и те са по-богати отвсякога - факт, който рано или късно трябва да се изрази във военна експедиция срещу турците или сарацините. И, действително, йоанитите стартират успешно едно твърде скъпо за епохата начинание - изграждането на военен флот, който започва да действа против мюсюлманското корабоплаване в Егейско море и Източното Средиземноморие. Може би най-богатите и компактни владения на родоските братя - както започват да ги наричат тогава - се намират недалеч от Савоя - в Прованс, под властта на т.нар. командория на Сен-Жил. Тази хоспиталиерска провинция всъщност се простира между териториите на Авиньон и Савоя. Предците на Амедео VI вероятно имат вземане-даване с хоспиталиерите и се интересуват активно от кръстоносното движение. Новият граф наследява този интерес, който би могъл да провокира и по-близките му отношения с папството. Допълнителен фактор е и това, че папите още от началото на столетието са преместили двора си от обхванатия от революционни настроения Рим в спокойния провансалски град Авиньон, който купуват от графовете Анжу, роднини на френския крал. След прехвърлянето в Авиньон центърът на кръстоносното движение неслучайно се премества в малките, но богати околни графства. Споменахме вече за владетеля на Дофине, а освен него през XIV в. 80 % от рицарите-хоспиталиери на Родос са провансалци. Докато на запад Франция и Англия се вплитат в жестоката Стогодишна война, а градовете-държави в Италия се дърлят едни-други, обзети от про-капиталистически душевни тежнения ("борба за преразпределението на капитала"), в Прованс и Бургундия всичко си е спокойно и както преди. Нищо не се променя под знойните слънчеви лъчи на Юга: провеждат се рицарски турнири, онези, които прекаляват с бронята, получават частични или пълни слънчеви и топлинни удари, ходенето на плаж още не е дошло на мода, а местните владетели през повечето време похапват крем-брюле, пилешки кълки, свински джолан и замезват с червено-бели местни вина; прозяват се от скука и мечтаят за богатствата на Изтока, красотата на Елена от Троя и дъщерите на Саладин и славата на Годфрид Булонски и първите кръстоносци. Ето в тази обстановка се ражда Амедео, наречен по-късно "Зеленият граф".

Изглежда показателно, че Амедео влиза в първото си сражение още на 14-годишна възраст, начело на поддържниците си, които се бият с негови роднини, желаещи да го свалят от графския трон на Савоя. Шансовете на претендентите са малки, защото Амедео си е най-големия законен син на граф Еймон Миротвореца (1329-1343) и дъщерята на монфератския маркиз Йоланда Палеологина-Монфератска, която е правнучка на византийския император Андроник II Палеолог (1282-1328). По линия на покойната си майка (тя умира съвсем млада през 1342 г.) Амедео се оказва свързан с управляващата династия не само на съседното на Савоя маркграфство Монферат (то се простира горе-долу във вътрешността на Пиемонт, между долината на По и Италианската Ривиера), но и на далечната Византийска империя. Тази роднинска връзка ще изиграе решителна роля при водения от него кръстоносен поход, но да караме поред. По време на юношеството си Амедео VI редува радостите на класическото образование с военното обучение, често подкрепяно с практика направо на бойното поле. "Черната смърт", страшната епидемия от бубонна чума, опустошава Савоя от 1348 до 1351 г., но го пощадява. През 1352 г. младият осемнадесетгодишен граф за пръв път свиква цялата си армия заедно с верните си васали Амедей дьо Женева и Джовани ди Монферато и започва да воюва срещу бунтовници и други врагове в Пиемонт и Бургундия, които често са негови близки и далечни роднини. На 19 години Амедео си спечелва прозвището 'Зеленият граф", защото участва в няколко рицарски турнира със зелени пера на шлема и зелено наметало, а конят му е покрит с оцветени в зелено украси. Освен това го съпровожда и свита от 11 рицаря, облечени в зелено, всеки от тях предшестван от дама, облечена в зелено, водеща жребеца на рицара за зелените му поводи! От този момент нататък зеленото е любимия цвят на дрехите не само на Амедео, а и на неговия двор. През следващите години зелената армия разгромява войската на неговия архивраг Хюг (или Юг) дьо Женева, чичо на приятеля му и адаш Амедео дьо Женева. Савойската сила принуждава и маркиза на Салуцо да плаща данък. Така в началото на 60-те год. Савойското графство се превръща в най-силната местна държава, а могъществото й е признато и подкрепено от папския двор в Авиньон и френския крал Жан II Добрия (1350-1364). Именно в този момент на запад пристига от своето далечно източно кралство един истински монарх-кръстоносец. Начинът му на живот няма как да не предизвиква завист у по-незначителните европейски велможи и особено на по-младите и романтично настроени от тях, които по потекло не са по-низши от него, но по титла - тъй като той е самият "крал на Йерусалим", далеч ги превъзхожда. Името на този будещ завист пришълец е Пиер, а родът му - дьо Люзинян и неговата цел е да припомни на западните владетели забравената им отговорност за съдбата на Светите земи и заплашените от мюсюлманите и останали без подкрепа християни от Леванта. Но Пиер иска и нещо повече, а именно: да организира мащабен кръстоносен поход, който трябва - нито повече, нито по-малко - да върне Божи гроб в християнски ръце!