Произходът на алмогаварите

Т.нар. алмогавари са „ядката”, от която се ражда т.нар. Magna Societas Catalanorum или “Великата Каталанска компания на Изток”, армия, чиито подвизи оставят неизличима следа във военната история (както и в историята на Средиземноморието, Балканите и Византия) и която с право може да се окачестви като „носеща легендарна слава”. 

Названието „алмогавар” със сигурност идва от арабски, най-вероятно от прозвището al-mugāwir (този, който извършва враждебни набези). За пръв път в това си значение терминът се среща в хрониката на арабския хронист ар-Рази (кр. на 9 – нач. на 10 в.), при неговото описание на някакви бойци, чието седалище било в богатата Саракуста (дн. гр. Сарагоса), която тогава, заедно с цялата плодородна долина на р. Ебро в дн. североизточна Испания, се намира под властта на процъфтяващия Кордовски халифат. Съдейки и по някои по-късни податки, можем да предположим, че родината на алмогаварите е била именно тук, в близост до Пиринейската планинска верига, която отделя полуострова от останалата част на Европа. Това вероятно първоначално били изцяло „сарацински” воини, чиято задача се състояла в това да тероризират с набези граничещите с долината на Ебро християнски държавици. Тази тактика на водене на непрекъсната гранична война предимно с набези и плячкосване е типична за арабските бедуини още в предислямския период, а, след Мохамед и обширните завоевания на наследниците му, е възприета в целия мюсюлмански свят. Този тип на водене на бойни действия често е наричан „газа” (ġazā) и е използван главно против „езичници” и „неверници”, откъдето идва и преплитането на термина със „свещената война” (jihad), за която се говори в Корана. Християните не закъсняват да възприемат тази тактика и това (явно неслучайно) става първо именно по границите с мюсюлманския свят – във Византия (където аналог на „гази”-бойците са известните акрити) и на Пиринеите. Християнската част от Иберийския п-в обаче в началото на т.нар. Реконкиста (процесът на отвоюването на дн. Испания и Португалия от мюсюлманите) е твърде слаба. Така напр. към 10 в., откогато датира първото споменаване на алмогаварите като отделен род войска, Кордовският халифат, а след неговото разпадане и наследилите го тайфи (арабските кралства в Иберия), контролират не само плодородната равнина на р. Ебро, но и част от обкръжаващите я възвишения - въпреки че северноиберийските планини са известни по-скоро като "християнска крепост". По всяка вероятност именно някъде там, в тези планини на границата между Кръста и Полумесеца, намиращи се от 1039 до 1110 г. под върховната власт на емирите на Саракуста от династията Бану Худ (Banū Hūd), алмогаварите постепенно се множат, превръщайки се във все  по-страховита сила и фактор от решително значение във войните от региона. 

В литературата, която имах възможност да използвам, не срещнах точно как или кога тези  погранични бойци преминават на християнска страна (възможно е част от тях да са били християни дори и докато са се сражавали на мюсюлманска страна), но други данни, на които попаднах, ме изкушават да изкажа следната хипотеза: 

Известно е, че Бану Худ от емирство Сарагоса са били едни от главните (ако не и най-ожесточените) врагове на нахлулата през 1086 г. от Африка в Иберия династия на Алморавидите (Al-Murābiṭūn), предвождаща огромни арабски и берберски армии и известна с ислямския си фанатизъм. Алморавидският султан Юсуф ибн Ташфин (1061-1106) в къс срок завоюва всички останали мюсюлмански кралства-тайфи на полуострова освен тази на Сарагоса. Тя единствена съумява да се съпротивлява успешно на превъзхождащите я сили на колосалната империя, завоювала целия Магриб (ислямския Запад) от Алжир на изток и цялото Мароко на запад чак до р. Сенегал на юг и Толедо на север. Тайфата на Саракуста запазва независимостта си цели две десетилетия след падането на останалите емирства, наследили Кордовския халифат, пред унищожителното нашествие на Алморавидите. Част от тази необикновено ефективна съпротива без съмнение трябва да се припише на добре подготвената армия на Худидските емири. Доказателство за това е фактът, че, преди инвазията на "южните маври", благодарение на нея Бану Худ без особени проблеми сдържат далеч от плодородните равнини ок. р. Ебро агресивните християнски рицари от суровите планински кралства на север като Кастилия, Леон, Навара и Арагон. Африканското нашествие обаче отслабва силите на последните Худиди - Абд ал Малик и синът му Сейф ад’ Доула (нар. от християните Zafadola, Зафадола), които са принудени да потърсят помощта на краля на Арагон Алфонсо I Боеца (1104-1134). Въпреки всичко обръчът около столицата им Саракуста се затяга и тя пада под властта на Алморавидите през 1110 г. Към същото време (ок. 1110 г.) датира и първото споменаване на алмогавари на християнска служба, които същият арагонски владетел (прославен, както личи и по прякора му, със своите военни подвизи) заселва в своята гранична крепост El Castellar с намерението да ги използва „срещу маврите от Сарагоса”. Това съвпадение във времето и обстоятелствата ме карат да мисля, че най-вероятно алмогаварите, които са били заселени по границите на бившото емирство на Саракуста, са преминали на служба при арагонските крале след разгрома на бившите им господари от Алморавидите, предпочитайки все пак по-добре познатите си съседи и, макар и християни - съюзници на Худидските емири - пред враждебните африканци. От друга страна, обяснението на появата им и в Кастилия (а по-късно и още по на запад, т.е. в Португалия) би могло да се търси и в преминаването през 1131 г. на Зафадола с останалите му войски на служба при краля на Кастилия и Леон Алфонсо VII (1126-1157), където емирът е натоварен именно с охраната на част от южната граница на кралството срещу Алморавидите. Вероятно той е изпълнявал това задължение именно чрез собствените си войници, доведени от областта на Сарагоса, като повече от логично е сред тях да е имало и алмогавари.

Илюстрацията по-горе принадлежи на четката на Ангъс Макбрайд (Osprey Publishing), на която е изобразено как хипотетично е изглеждал  с бойното си снаряжение последният представител на династията Бану Худ - Сейф ад’ Доула/Зафадола (в средата). Избраната на илюстрацията дата е 1135 г., когато историческият Зафадола вече охранява границите на християнска Кастилия срещу други „маври” като васал на крал Алфонсо VII. Вдясно виждаме боен „барабанчик” от армията на Алморавидите, който, съдейки по цвета на кожата му, вероятно е пристигнал в Иберия чак от родината на последните в областта ок. р. Сенегал, населена преимуществено и тогава, както и днес, с представители на негроидната раса.