Средновековните търговски гиганти Венеция и Генуа започват проникването си в Източното Средиземноморие още на един твърде ранен етап, стремейки се да овладеят контрола върху морските пътища, свързващи Изтока със Запада и по този начин да монополизират големите приходи от оживения търговски обмен, който протича между тези части на света. При това се оказва, че много често тази „търговска” експанзия на двaта могъщи северноиталиански градове-държави съвпада с целите на кръстоносните походи и двете взаимно се допълват. Кръстоносните походи на Изток в своя „класически” етап през XI-XIII в. на свой ред могат да се характеризират като общо-католически движения, организирани от папството за борба с „враговете на вярата” (това понятие в случая може да включва мюсюлмани, еретици, „езичници” или „схизматици”). Прокламираната най-висша цел на кръстоноснoто движение е отвоюването и запазването на политическия контрол на Запада върху „Гроба Господен”, намиращ се в „Светия град” Йерусалим, но...пътищата към реализацията на този идеал са многобройни.
Развитието на корабоплаването в общоевропейски аспект след XI-XII век чрез въвеждането на редица нови открития, които го обогатяват и улесняват използването на този вид транспорт, го превръщат в предпочитаното средство за осъществяването и на двете „западни” експанзии – търговската (или икономическата) и военната, която на свой ред се свързва най-вече с кръстоносното движение. Така контролът върху морските маршрути в Източното Средиземноморие от Азовско море на север до делтата на Нил на юг постепенно придобива изключителна важност за западноевропейците и те повеждат ожесточена борба, за да го овладеят. Тяхната победа в тази необявена, но сурова война, която преминава през много етапи и перипетии, се превръща във факт след превземането на Константинопол от войските на Четвъртия кръстоносен поход през 1204 г. и изваждането по този начин от съревнованието на най-силния конкурент на Запада по това време – Византийската империя, която има многовековни традиции в мореплаването и контрола върху важните търговски пътища в тази част на света. След разгрома, който понася от кръстоносците и венецианците през 1204 г., Византия никога не успява да се съвземе като същата военноморска или търговска величина и западните сили доминират източните морета повече от век без да имат не само равностоен, но дори и бегло доближаващ се до тяхната мощ съперник. Въпреки това господството им не остава съвсем необезпокоявано. Най-показателният пример за последното е фактът, че съвзелите се от разгрома ромеи от т.нар. Никейска империя в крайна сметка успяват да се завърнат в Константинопол и да възстановят Византия през 1261 г. Един от най-важните политически ходове на никейските императори в тази „реконкиста” е да противопоставят на първоначалния едноличен латински „господар” на Егея – Венеция, нейният единствен равностоен като военноморски капацитет и потенциал италиански съперник Генуа. По този начин никейците се стремят да спечелят съюзник не само за да завладеят Константинопол, но и за да си върнат контрола над морските пътища и островите в Егея (това е първоначалната им цел, за бъдещи планове относно възстановяване на византийските позиции в Черно море и Източното Средиземноморие можем само да гадаем). Единствени съществени успехи в това отношение обаче постига само император Михаил VIII Палеолог (1259-1282), който действително успява да възвърне известна част от егейското крайбрежие и острови под имперската власт. Но след края на неговото управление византийският флот запада, а властта на империята над морето постепенно и безвъзвратно отслабва.
Така в края на XIII и нач. на XIV в., лишени от равностоен съперник, Генуа и Венеция не само запазват старите си, а завладяват все нови и нови пристанища и острови за сметка на Византия или други местни владетели. Географската карта на новите им придобивки недвусмислено показва стремежа им към придобиването на прекия политически контрол върху най-важните бази на презморската търговия в района и осигуряването по този начин на безопасни маршрути за нейните търговци от метрополиите в Северна Италия чак до Кавказ и Азовско море. Икономическите последствия от тази латинска „таласократия” имат широк обхват и според един от най-добрите съвременни изследователи на проблема - Мишел Балар, се изразяват във включването на Балканите и Егея в една „подчинена” икономическа система, която е предназначена да задоволява нуждите на Запада от храни и суровини. Балар смята дори, че през XIV в. в района се налага един своеобразен „колониален” търговски ред, при който местните страни получават занаятчийските продукти на Запада – предимно сукно, в замяна на суровини, а пазарите са доминирани без равностойна конкуренция от италианските търговци - едно съждение, с което всеки, който е запознат с историята на района, няма как да не се съгласи.
Един показателен пример за политическата експанзия на Венеция и Генуа е Егейско море. В началото на XIV в. двата градове-държави по своеобразен начин си „поделят” сферите на влияние в Егея, като колониите и завоеванията им географски следват два алтернативни маршрута за достъп до Проливите и Черно море. Докато венецианците доминират западната половина на Егея с големите острови Евбея (Негропонте), Крит (Кандия) и зависимото от тях Дукство на Архипелага (известно още и като Херцогство Наксос по името на главния му остров), генуезците предпочитат да се настанят по линията, начертана от източния маршрут, където първи техният гражданин Бенедето Закария успява да установи властта си като византийски васал в Хиос и по част от малоазийското крайбрежие. След 1332 г. са овладяни и други бази по същия маршрут като о. Лесбос и пристанището Енос, а в един момент генуезците оспорват Родос на хоспиталиерите и, най-известният пример, о. Тенедос на венецианците. Тези владения същевременно са използвани и като междинни бази за търговия със Сирия и Египет. Необходимо е да се добави, че в този период италианските търговци, освен собствените си колонии, показват определени предпочитания да използват като основни бази за дейността си в Леванта местните християнски държави, като това проличава и в политиката, водена от техните републики. Обяснението за този факт е, че там те срещат по-малко пречки, отколкото в мюсюлманските източносредиземноморски държави и съответно по-лесно се сдобиват с необходимото им влияние, като тази констатация важи най-вече за тези политически формирования, чийто управленчески елит е доминиран от католици, като Кипърското кралство и Родос.
Що се отнася до Черно море, то там за разлика от Егея, сме свидетели на нещо като "неравен старт" в надпреварата. Докато Венеция в продължение на повече от половин век (от 1261 до нач. на XIV в.) е ограничавана от пропуск до Евксинския понт, тъй като се намира във враждебни отношения с възстановената Византия, която контролира тесните проливи на Дарданелите и Босфора, даващи единствения достъп до този затворен воден басейн, генуезците са съюзници на Империята и могат да си плават из него, където си поискат. Едва след първите десетилетия на четиринадесетото столетие, когато установяват по-нормални отношения с Константинопол, венецианците получават възможността да преминават през Проливите и да се завърнат в района. Но за борба за установяване на тяхна доминация тук е вече късно - генуезците са се разпрострели и укрепили твърдо навсякъде, където е било възможно и дори обединените сили на техния основен конкурент и местните владетели се оказват недостатъчни, за да ги изхвърлят от силните им и процъфтяващи колонии. Все пак опити за намаляване на влиянието им - къде успешни, къде не толкова, има - и то немалко, но те са преобладаващо след 1332 г., когато превъзходството на Генуа просто е unmatched. Именно за периода на 20-те и 30-те год. на XIV в. с най-пълна сила важи изказваното от някои мнение, че Черно море на практика е било "генуезко езеро".
Може да се заключи, че при запазването на политическото статукво от първите две десетилетия на XIV в. икономическата и политическата супремация на Венеция и Генуа над морските маршрути на изток изглежда непоклатима. Така търговската експанзия на Запада в източносредиземноморския трафик, започнала още през XI-XII в., за която споменах по-горе, към 1332 г. привидно е завършила с пълен успех.
Карта на венецианската част от Латинската империя според договореностите между участниците в превземането на Константинопол от втората половина на 1204 г. (вз. от Н. П. Соколов "ОБРАЗОВАНИЕ ВЕНЕЦИАНСКОЙ КОЛОНИАЛЬНОЙ ИМПЕРИИ", с. 400-401):
