Каталанският "скандал"

При прехвърлянето на изследванията по история на кръстоносните походи вероятно рано или късно на всеки по-задълбочен читател ще му дойде на ум въпроса: "Защо историята на т.нар. "Каталанска компания в Романия" се разглежда като част от историята на кръстоносните походи? Това е направено например в третия том на най-пълното досега обобщително съчинение по кръстоносна история - капиталният труд, излязъл под редакцията на американския учен Кенет Сетън, озаглавен простичко (но авторитетно!) A History of the Crusades. Но не е ли направо капитално грешно да разглеждаме историята на Каталанската компания като част от тази на кръстоносните походи? Та нали е широко известно, че каталаните не са crucesignati, че техният поход не е одобрен от папството? Нещо повече: през голяма част от съществуването на компанията и основаната от нея държавица в Средна Гърция нейните членове са...отлъчени от католическата църква! Една от главните причини за въпросното отлъчване е твърде основателна - действителният съюз на каталаните от компанията с "неверниците" турци, против които именно са насочени кръстоносните походи (или много голяма част от тях) още от самата си поява! Що за исторически парадокс е това?

За включването на "заклетите врагове на християнството" (както са наричани в съвременните на събитията папски послания) в кръстоносната история би могло да има само два "сериозни" историографски аргумента: (1) първоначалната цел, заради която са повикани каталаните на изток, а именно - борбата срещу турците в Мала Азия и (2) принадлежността на техните балкански владения около Тива, Атина и Неопатра към кръга на т.нар. "франкски", а понякога и "кръстоносни", държави в "Леванта". Ако започнем от последния аргумент, то ми се струва неизбежно да не забележим погрешната му презумпция: да, каталаните наистина са "франки", но тяхната държавица не само, че не е завоювана от "кръстоносен поход", а дори е отнета от законните й "франкски" владетели от рода дьо Бриен, които са наследници на съвсем истинските кръстоносци от Четвъртия поход! Не друго, а именно това завоевание довежда до отлъчването им от църквата! Освен това през по-голямата част от съществуването й тази държавица е заклет враг на останалите си франкски съседи и се бори срещу тях с помощта на...турците. Преминавайки към първия аргумент, ще видим и че след знаменитите си победи, които уж достигат до "Железните врата" в Киликия (но по-вероятно не се доближават дори до Анталия, т.е. до средата на Мала Азия), каталаните твърде бързо са прехвърлени на Балканите, за да се сражават не срещу "неверници", а срещу християни - българите на Теодор Светослав. Така излиза, че и службата им не е била изключително "кръстоносна", а става въпрос за съвсем обикновени наемници, подобни на прочутата "варяжка дружина" на ромейските василевси (чийто състав, впрочем, между 1350 и 1370 г. е попълнен именно с каталани). Докато още са в Анатолия, каталаните сключват съюз с някои от разгромените от тях турски племена. Един от легендарните за последните ранни газии (ислямски воини, отличили се в свещената война срещу християните, т.нар. "газават", който в случая е идентичен с добре познатият ни днес "джихад"), наречен Халил Едже, служи лично като наемен военачалник в компанията и дори, според Рамон Мунтанер, я спасява в един кризисен момент, когато изтощените от сраженията с византийци, алани и генуезци алмогавари (друго популярно название на иберийските бойци) са се стопили до едва 206 конници и 1256 пехотинци (а преминалите през Галиполи турци на Халил са 800 конника и 2000 пехотинци). Макар че едва ли трябва да се доверяваме на точността на тези цифри, предадени ни от Мунтанер, все пак трябва да отбележим, че турската помощ за каталаните очевидно е била твърде значителна. Неверните поганци-турци помагат самоотвержено на "кръстоносците" срещу франките-генуезци и ги спасяват от пълен разгром - как стават тия работи, а? Може би по линия на испано-арабската дружба - нека не забравяме, че самото название "алмогавар" е от арабски произход, а в кралство Арагон по същото време живеят немалко маври-мюсюлмани.

От гледна точка на по-нататъшните събития, приключенията на турската част, която се сражава в редовете на Компанията, са дори по-впечатляващи от тези на алмогаварите. Заедно със своите приятели и съюзници от далечна Иберия те плячкосват Балканите чак до Морея (= п-в Пелопонес) и взимат активно участие в завладяването на Атинското дукство и избиването на неговите рицари "със златни шпори". Скоро след тази победа турските наемници стават толкова самоуверени, че поискват да се върнат обратно, без съмнение претоварени с взета от гяурите плячка и желаещи да я похарчат на спокойствие в родните бейлици на Анадола. Познавайки дотогавашната им история, е направо учудваща лоялността, която арагонските кабалерос проявяват към своите турски приятели. Желанието им да ги напуснат не предизвиква никаква конфронтация; те са пуснати да си отидат по живо, по здраво, заедно с всичко награбено, а вероятно и с армагани и приятелски хабер от "доновете" до "техните" бейове-аркадашлар. По-късно една част от турските бойци, която преминава като хала през Тесалия и Македония, или обърква пътя или, поблазнена от лесния грабеж и доброто заплащане, постъпва на служба чак при сърбите. Другата турска част, по-голямата, със сила си пробива път през византийските прегради чак до Галиполи и, след като открива, че протокът е преграден от "катъргите" на василевса и дженевизките му съюзници, започва небивало опустошение на Тракия. Едва с върховно концентриране на силите и с решаващата помощ на генуезците (които си послужват с измама, обещавайки да прекарат турците в Анатолия с корабите си, ако преди това оставят оръжието си на брега) Византия успява да се справи с явно отличните бойци на Халил Едже, които си правят пълен та*ак с нейните стратиоти... Независимо от тази развръзка, каталаните в Гърция продължават да поддържат тесни и, по всичко изглежда, топли връзки с малоазийските бейлици. Фактът, че са разделени от тях с цяло море и че последните по думите на върховните първосвещеници на Запада - папите, са "най-страшните и отвратителни" врагове на "християнския род", се оказва без значение. Именно бившите византийски наемници довеждат на корабите си турските газии от Айдън, Ментеше и Сарухан за пръв път в днешна Континентална Гърция и ги запознават с местната ситуация, изправяйки ги срещу "кръстоносните" (по наследство, а понякога и по политика) държави в района, като например доминираното от французи княжество Ахая. Последното, основано, подобно на Атинското херцогство, след IV кръстоносен поход, подобно на 90 % от останалите франкски владения в района, се прочува още в предишното столетие с това, че в него се говорел "толкова добър френски, колкото в Париж". Излиза, че през 20 век французите имат за какво да връщат на испанските си гастарбайтери. Базирани в Атика, Беотия и Елида, алмогаварите се сражават редом с турците срещу своите уж единоверци и родственици цели десетилетия. Нещо повече, което ужасява даже свикналите на какво ли не през "чумавия" четиринадесети век съвременници: в много случаи каталаните от Компанията не се свенят да взимат дори и собствените си християнски поданици и данъкоплатци, които са предимно гърци, в робство и да ги продават на турците. Земите на древната атинска полития и Седмовратата Тива опустяват и малцината селяци, които продължават да ги обработват, защото няма къде другаде да отидат, живеят по-лошо, отколкото корейци под властта на средновековните самураи.

Срещу въпросните каталани, най-вече по инициатива на папството и засегнатите от тях франки, се планират кръстоносни походи в протежение на целия 14-ти век. Дори и през 1376 г., когато от потомците на Компанията след над седемдесетгодишни кръвопролития вече са останали само шепа хора, магистърът на ордена на хоспиталиерите от Родос фра Робер дьо Жюлиак (тук трябва да се отбележи, че хоспиталиерите имат твърде добри връзки с арагонския кралски двор и обикновено си затварят очите пред деянията на Каталанската компания в Гърция) иска да се отправи начело на рицарите си, възможно най-"истинските" кръстоносци, ad partes ducatum Athenorum. Но не бива да се учудваме на това: вероятно и последните оцелели на балканска територия внуци и правнуци на каталанските наемници са били възпитани като изверги. Най-малкото са продължавали "дядовия" си съюз с турците. Самото папство за над 70 години твърде рядко вдига интердикта, наложен над наемниците и техните потомци, а омразата, демонстрирана срещу тях от страна на Анжуйците и Френското кралство - две от най-важните "кръстоносни надежди" по това време, е напълно недвусмислена. Е, не е ли "скандално" при тези обстоятелства включването на историята на Каталанската компания и нейното дукство в третия том на A History of the Crusades?

Но има и трети възможен аргумент за възникването на "скандала" (това определение е, разбира се, по-скоро шеговито, тъй като става въпрос за отдавна забравени и/или твърде слабо известни неща, познати само на ограничен кръг специалисти), който пропуснахме. Главният редактор на поредицата A History of the Crusades - споменатият Кенет Сетън, е разработвал пространно историята на Каталанската компания като млад учен - много преди да се заеме със съставянето на въпросния многотомник. Така че, в крайна сметка, е било нормално да включи своята разработка по тема, която познава толкова добре - макар и в нея да са премълчани много от "неудобните" подробности от историята на тези знаменити "кръстоносци"

Fr. Juan Fernandes de Heredia's Crusade in Greece (1376-1379)

On 10 August 1376 at Rhodes the Master of the Hospital Fr. Robert de Juliac spoke about something that from our distance seems like a planned Hospitaller campaign ad partes ducatus Athenarum i.e. in the Duchy of Athens, then still ruled by the Catalan Company (or more precisely - by its descendants). Probably the reason for Master’s statement was that at the time this Frankish state was in a condition of civil strife because of the war between the Catalan lords of the Western and the Eastern part of the Duchy of Athens – the Vicar-General don Louis and his cousin don Pedro Fadrique . Other reason could be that it was threatened by Turkish invasion of some sort. Whatever the reasons were, the certain was that probably in the same month (August, 1376) the Queen of Naples Joan I d’Anjou, who after 1373 took personally the sovereignty over Achaia, leased her Peloponnese Principality to the Order of St. John for five years at a yearly rent of four thousand ducats . Thus, she became the only Western monarch who gave any assistance to the crusading plans of Holy See and the Hospital. Meanwhile King Louis I d’Anjou whom Pope Gregory XI and the Hospitaller envoy Fr. Hesso Schlegelholtz again approached for support in 1375-1376, entered into a quarrel with Papacy and the Order. The problem was that he refused to recognize the newly-nominated Hospitaller prior of Hungary and perhaps this cause contributed to the fact that he also declined in any way the proposals to join the Crusade .

The political situation in Latin Greece was aggravated in 1377 by the death of the feudal overlord of the Catalan Duchy of Athens – King Frederick III of Sicily (1355-1377) in January. He left no man heir and his death was immediately followed by a conflict between the partisans of his daughter Maria and King of Aragon Pedro IV the Ceremonious (1336-1387) which reflected also into the Duchy . Meanwhile, over the Latin possessions in Greece, unless the Turkish, more tangible appeared another threat of foreign conquest - the Albanian. The expansion of Albanian tribes in the western part of Central Greece had recently taken alarming proportions under the military leadership of the Despot of Arta Gjin Bua Shpata (1358-1399) . These problems were likely to be among the first, discussed by the summoned of the new Hospitaller Baillie of Achaia Fr. Danielle del Caretto parliament of the barons and the prelates of Principality of Achaia in its capital Clarentza in the late 1376 or early 1377 .

While the Hospital was still establishing and strengthening its power over Achaia, the Master Fr. Robert de Juliac died at Rhodes on 29 July 1377. His post remained vacant until 24 September of that year, when Pope Gregory XI gave with a special bull the leadership in the Order to his protégé Fr. Juan Fernandez de Heredia (1377-1396) . Descended from Iberian Kingdom of Aragon, Heredia was among the most iconic and important persons in the history of Knights of St. John in 14th century in the West as well in the East . Since the mid-century, he successively held several senior positions in the Order at his home-country and in the Pope’s court in Avignon, and was, significantly enough, admiral of the fleet of Gregory XI during his historic voyage from Provence to Italy in the early 1377.

By appointment of Heredia Gregory XI presumably aimed as well as raising his favorite, the forcing of a contrived for a long time yet Crusade pro liberatione partium Grecie . At the time, with the hiring of Achaia from Queen Joan I of Anjou in 1376, the Order had practically succeeded to implement the plans, supported by Pope Innocent VI still in the late 50’s of the century. In all likelihood, Knights Hospitaller even exceeded these schemes, taking the possession over the whole territory of Principaility of Achaia in the mainland and some of the adjacent archipelagos - from the isle of Cephalonia in the west to isle of Euboea in the east. Having such large and relatively secured foothold, the Crusade to the Balkans under the supreme leadership of Order of St. John could now begin.

The passagium had been postponed for a time while Gregory XI left Avignon for Italy. After re-establishing of the Holy See in Rome, the crusading forces also gathered in Italy. The point of departure was in fact the capital of Queen Joan I – Naples. The supposed question that faced the not-large crusading army in Naples in the late 1377 and early 1378 was again to which one part of Latin Greece to proceed.

In the same year the Order of St. John had secured a lease on the town of Vonitsa, situated in the Gulf of Arta, from Maddalena Buondelmonti of Florence who was a widow of Leonardo Tocco (1357-1376-77?), Duke of Leucadia and Count of Cephalonia. This act seemed to be in connection with the joining in Italy to the Crusade of a certain group of Florentines. According to Anthony Luttrell, they provided “the finance and provisions” for the passagium . With their participation in the Crusade they had to be exempted from the restrictions of the papal interdict upon them (at the time the Papacy was in state of war with Florence, the so called "War of the 8th Saints"). Among the Florentines in the crusading camp were the two brothers of Maddalena Buondelmonti – Esau (his name appears in some Balkan sources under the form of Izaul) and Francesco . They were probably presented in the army as representatives of the interests of their sister, the Duchess. At the moment she ruled as a regent of her under-aged son Carlo I Tocco this part of the Latin possessions in West Greece, which theoretically was administratively governed by the Principality of Achaia. Therefore, Maddalena after the conclusion of the Hospitaller’s leasing contract with Joan I of Anjou in 1376 had automatically turned into vassal of the Hospital. In the subsequent events, related to the choice of the direction, in which the Crusaders made, we could see also the “long arm” of the “Florentine lobby” in the Angevine Kingdom of Naples. The latter had strong influence and interests not only in that part of Italy, ruled by Naples, but also in Latin Greece, thanks mostly to the representatives of the Florentine families Acciaiuolli and the related to them Buondelmonti who, after the 50’s of 14th century, had acquired large powers and authority in this area. These Florentines probably affected the plans of the new Hospitaller’s Master Heredia, who, as we shall see, having left Italy, unexpectedly directed his fleet against the lands of Albanian Despot Shpata in Epiros and Aetolia. Meanwhile the latter, after the death of Count Leonardo I Tocco, had launched a massive offensive against the mainland territories of the County of Ceffalonia.

At the date of the departure of the Master from Naples Shpata held the just acquired fortress of the Order of St. John, Vonitsa, under siege and had (some time before) conquered another Frankish possession, which were even more important strategically – the fortified town of Lepanto (Naupactos). Lepanto was captured by the Angevins during their campaign in Western Greece in 1306, and subsequently incorporated into the Principality of Achaia . The loss of Lepanto, situated near the entrance to the Gulf of Corinth, threatened the communications of the Latins in Greece with the West, and seemed like a reasonable cause for a war of Achaia against the Despotate of Arta.

So, to assume, in the early 1378 the Crusader’s army, composed by the mobilized Knights Hospitaller from all Catholic Europe (ar. 200-300 Knights or less, each with a squire and, perhaps, some auxilliares hired from Italy where numerous mercenaries had turned the peninsula in a battlefield during these years) and certain Florentines, departed from Italy under the leadership of Heredia to attack subsequently the domains of Shpata in Western Greece. The exact course of the army’s military actions is still disputable but, according to the information of the known and available to me historical sources, I am inclined to agree with the reconstruction of the sequence of the events as it was proposed by the French historian Jean Delaville le Roulx in the early 20th century . According to his version, the fleet first debarked at Lepanto, the crusading army besieged and captured it after attack against the Shpata’s garrison, and then headed north by sea and entered the port of Vonitsa, where its presence was explicitly documented between 24 and 29 April 1378 . From Vonitsa the army, among the leading officers of which were, except Fr. Heredia, the Hospitaller priors of Venice, Pisa and Capua, as well as the Admiral of the Order - the Italian Fr. Palamedo di Giovanni , marched inland, setting out towards the capital of Shpata – the well-fortified town of Arta in Epiros, which was besieged.

This unexpected at first view direction that took the Crusade, in my opinion, could find its explanation besides in the defense of the interests of the vassals of the Hospital in Western Greece, next in the more general context of supporting the Latin cause at the Balkans against the expansion of the Albanians and the political power of their leaders. The Albanian invasion to the land of Greece had had its long history at that moment. Albanian tribes originally inhabited a comparatively small territory, called Arbanon – a harsh, poor and wild mountainous and semi-mountainous land between Lake of Ochrid and the rivers of Shkumbi and Devoli that was left almost unruled by the Byzantines and Bulgarians. In the late 13th and the early 14th century began the expansion of the mountain tribes against the neighboring lands. This migration, and especially its first wave was predominantly centered towards the territories of the modern state of Greece. Local Byzantine authorities had to deal with them, and Emperor Andronikos III Palaiologos (1328-1341) was forced to fight with a few powerful Albanian tribes during his campaign for conquest of the Despotate of Epiros in 1338. In the next decade Serbian Tsar Stefan Dušan conquered the whole territory of Modern Albania and the Greek regions of Epiros, Thessalia and Acarnania. It is presumed that at the time one of the ancestors of Gjin Bua Shpata was made Protovestiarios by Dušan, which is a testimony for the already big political significance of his family. In Epiros a certain role for the successful Albanians' expansion played the infamous plague epidemic of mid-14th century, i.e. the so called “Black Death” which presumably devastated the lowlands and the littoral of the area. Afterwards big masses of Albanians from the mountains, presumably untouched by the epidemic, invaded the depopulated lands. In the civil strife in the Serbian Empire that immediately followed the death of Dušan, his brother Tsar Simeon Uroš Nemanjić, nicknamed Siniša (1359-1370), who was previously appointed for governor of Epiros and Acarnania, gave the high titles of despots to two local Albanian lords then ruling over the tribes in Epiros and big portions of land and some fortresses in the south – Peter Losha (1359-1374, ruled in the region of Aetolia and Arta) and Peter Bua (in the region of Acarnania). Presumably Despot Peter Bua was the father of Gjin. The capital of his lands was the fortress of Angelokastron and he died before the spring of 1359, when his son defeated and killed the last descendant of the ancient Greek despots of Epiros: Nikephoros II Orsini, in a bloodshed battle, infamously known to the Greeks, at the river of Acheloos in Southern Epiros.

This was just the beginning of the rise of the warlike Gjin, who succeeded the title of Despot from his father. At the head of his forces he incessantly attacked the last Greek stronghold in the area – Ioannina, after managed in the first half of the 70’s to capture Arta, to conquer the lands of Losha and therefore almost the whole territory of the old Byzantine Despotate of Epiros including the lands of north to Delvino and Muzekeia. His obvious goal was to establish his power over as much land as possible and perhaps to renew the ancient power of the Despotate – but this time under Albanian domination. From all testimonies we have, it could be said that Gjin was perhaps the most warlike among the other warlike Albanian chiefs whose descendants were to create so big problems of the Ottomans during the time of Scanderbeg.

Thus, the aggressive policy, led by the Despotate of Arta under Gjin Bua Shpata, appeared as an undoubted threat to the vassal to Achaia possessions of Maddalena Buondelmonti on the mainland, and even for the very center of the leased by the Order of the Hospital Principality in the Pelloponessos peninsula. An additional indication of the scale of the invasion of the Albanian tribes and their military force at the end of the 70’s of 14th century was a mention in one Catalan document for the presence of a military unit of one thousand and five hundred Albanian horsemen in the territory of the Duchy of Athens, which, as it was mentioned above, at the time was in internal state of turmoil because of the dynastic struggles for its possession. The leader of these Albanians, whose name was probably “Demetrios” (there is also a possibilty he belonged to the clan of Bua, same as Despot Peter and Gjin), was titled Count (lo comte) by the Catalans of the Duchy .

The clarification of the problems, related to the campaign of Heredia against Arta, does not end with that. While Master of the Hospital was heading for Greece with his fleet and troops, the political situation in West Europe became further complicated by the sudden death of Pope Gregory XI on 27 March 1378. On 8 April 1378 in the new/old seat of the Holy See – Rome, was elected the new pope – Urban VI (Bartolomeo Prignano, 1378-1389) who was Italian. Almost immediately after his ascension he entered into a conflict with the French cardinals, with most of whom Heredia was in close relations. As a consequence, only five months after the election of Urban V, began the so called Great Church Schism in the West, which was to continue until 1417 . A little later we shall find the Master of the Hospital and the majority of the Knights of Rhodes among the supporters of the Avignonese Antipope Clement VII (Robert de Geneva, 1378-1394). This emerging in the spring and the summer of 1378 huge internal conflict within the Catholic Church probably contributed to a kind of “abandonment” of the crusading venture in Greece, and the possible failure to be sent the necessary (and perhaps the expected, as Luttrell thinks) reinforcements to the campaign from the West .

Still under question is also the probable inclusion of the members of the so called “Navarrese Company” coming from Durazzo, in the Heredia’s campaign against Shpata . Furthermore, although the Albanian Despot is certainly identified as the main target of the Crusader attack, there exists a problem with the clarification of his possible allies . In some later historical sources, such as the works of Giacomo Bosio and Abbot Vertot, was persistently argued that during this campaign the Master Heredia fought with some Turks in Greece and that had even been captured by them rather than Shpata . With no other historical evidence to confirm these reports, it is difficult at first glance to accept their credibility. Moreover, in 1378 the Turks still seemed at distance far from the lands of Western Greece – between them and Epiros were situated the appanage of Manuel Palaiologos at Thessalonica (rather, actually, the Byzantine province because Manuel was still inprisoned in Constantinople by his brother Andronikos), the state of the Vukašin’s son King Marko (1371-1395) and a few other smaller Christian lordships (ruled by Albanian and Serbian nobles). However, a closer look at the political map of the region and the course of the events seem to indicate otherwise. A letter of Pope Gregory XI to the Hungarian king Louis I of Anjou shows that after the battle of Chernomen the Ottoman raids had already in 1372 reached “the borders of the Principality of Achaia and the Duchy of Athens”. In the next year at the request of the Venetian Senate the Amir Murad I sent a whole army of five thousand of his own troops in the Adriatic and Italy itself to fight as paid mercenaries for the war the Serenissima led against Padua . After the seizure of the power in Constantinople by Andronikos IV Palaiologos (1376-1379), his brother Manuel, who was at the time an active supporter of the anti-Ottoman policy, was removed from the appanage in Thessalonica and thrown as a prisoner into the tower of Anemas with his father. This event, together with the handing over of Gallipoli, in fact gave easier access and a new impetus to the Ottoman invasion on the ancient Roman road Via Egnatia (leading from Constantinople to Durazzo). By the evidence of the sources also seems likely that by 1377-78 the majority of the Christian lords (like King Marko, the brothers Dragaš, some Albanian chiefs - former vassals of Mrnjavčevićes, and, perhaps, Thomas Preljubović in Yoanina) of the present-day geographical region of Macedonia had already become vassals of the Ottoman Amir . The Byzantines, on the other hand, had been Ottoman vassals since 1371-72. In such conditions in 1378 the armies of Murad I should had had relatively free access to Western Greece, passing through their vassal territories. Therefore, in an acceptable explanation of the information, given by Bosio and Vertot, becomes the assumption that Gjin Bua Shpata hired some Ottoman soldiers from the forces of the Western udj that at the time probably reached the northwestern borders of Epiros (different names are mentioned in the sources about the towns used by the Ottomans as military bases in the region - that means they did not have such well established and constant center as Skopie and Elbassan later), and used them in the war against the controlled by the Order of St. John Principality of Achaia. Such a practice of hiring the Turkish troops by local Christian lords (or simply by those who got the money to pay, as the Venetians in 1373) was very well known in this age and common not only to the Ottomans but also to all of the other so called ghazi-beyliks in Anatolia. Furthermore, it was quite typical for the initial stage of the Turkish expansion into new areas, such as were the Western Balkans at this time.

If we turn for the last time to the motives for the campaign of Heredia against Arta, besides in the defense of the interests of the family of Buondelmonti and the Principality of Achaia they probably could be summarized in the following: the consolidation of the leased by the order of St. John domains that were threatened by the onslaught of Despot Shpata; the re-conquering of the previously lost Angevine possesions in Epiros and Aetolia, and, thus, probably the formation of a Frankish-Hospitaller hegemony over the most of the Mainland Greece. The last assumption could seem too ambitious, but in my opinion satisfactory explains the “so-strange” direction that took the Crusade and the circumstances about its conduct. As to the pure crusading goals and opportunities that could be pursued by such enterprise, they were expressed in the fact that the united under the leadership of the Order Latin possessions, ranging from Albania to the island of Euboea (real and fictitious by the summer of 1378), theoretically would constituted a serious barrier to the Ottoman advance in the Southern Balkans and the Turkish pirate raids in the Aegean. There existed also the possibility that the directing of the campaign towards Arta was something like a temporary deviation, and the true goal was to be the continuation to the already conquered by the Ottomans lands of Romania (at least, the direction was the same - to the north). However, even the Master and the Convent of the Order to have had such plans, serving probably the program-maximum of their old “Greek” project, they collapsed too soon, since on 23 August 1378 , while had still been besieging Arta, Fr. Juan Fernandez de Heredia fell into ambush along with his entourage and was captured by the troops of Gjin Bua Shpata.

This event constituted the end of the Crusade, and Heredia was held captive by Shpata until the spring of 1379 . For his liberation was demanded a huge ransom which at this point was clearly not within the reach of the Levantine treasury of the Order. For that reason the Knights Hospitaller borrowed large amounts of money from various local Frankish magnates, among them were the Grand Constable of Achaia Centurione I Zaccaria, the Florentine Rainerio (Nerio, Neri) I Acciaiuoli (1371-1394) and the wife of the Byzantine Despot of Morea Manuel I Cantacuzene (1349-1380) Isabel de Lusignan .

At the headquarters in Rhodes in February 1379, while the Master was still being captive to the Albanians, was held a General Chapter of the Order, which was attended by many Hospitaller senior dignitaries, who had gathered there on the occasion of the crusading campaign. Among the others there were presented personally the Prior of France Fr. Gerard de Vienne, the Prior of Auvergne Fr. Robert de Chatteneuf and the Prior of Thoulouse Fr. Gaucher (or Gautier) de La Bastide. The main question, discussed by the participants in the council was the recent non-canonical and inappropriate, according to the Statutes of the Order, election of Fr. Heredia for Master. At the meetings under the chairmanship of the eminent Grand Commander Fr. Bertrand Flotte, who was elected for a temporary deputy of the Master with the title of Lieutenant, had been adopted a number of regulations that restricted the power and the prerogatives of the Master and made him extremely dependant on the decisions of the Convent of the Order . On these decisions of the General Chapter undoubtedly held influence the inglorious defeat which the Aragonese brother suffered in Epiros several months earlier.

Thus, ultimately the project of Gregory XI for the papal-Hospitaller Crusade for “liberation of parts of Greece” proved a failure. One can speculate on the possibilities that could be found before the campaign of Heredia, if it was successfull, but all this remains in the field of the historical fiction. As a consequence of the defeat of this Crusade, led by the Master of the Hospital, in the late 70’s of the 14th century the long expected in Byzantium military aid from the West remained a distant mirage, and the political circumstances for further expansion of the Ottomans into the Balkans were better than ever.

Военните действия на първата "Свещена лига" в Егея (1333-1336 г.)

Представям на вниманието Ви български превод (с някои по-късни корекции) на откъс от моята статия "Sancta Unio or the Holy League 1332-36/37 as a Political Factor in the Eastern Mediterranean and the Aegean", излязла в бр. 1 на списание ÉTUDES BALKANIQUES за 2012 г. Цялата статия (на англ. ез.) може да намерите както в списанието, така и да я прочетете (и при желание да свалите) от следния интернет адрес: http://www.academia.edu/3089312/Sancta_Unio_or_the_Holy_League_1332-36_37_as_a_Political_Factor_in_the_Eastern_Mediterranean_and_the_Aegean

Благоприятна нова възможност за намаляване на напрежението предоставят междуособните борби за надмощие в турските емирати. Изглежда че съвместният поход през 1332 г. е последната съюзна акция на съседните бейлици Айдън и Ментеше; веднага след това между тях избухва конфликт. На 16 ноември 1333 г. венецианският сенат обсъжда сключването на съюз с Орхан Ментешеоглу. Още през октомври сенатът е получил известия от дука на Кандия и от хоспиталиерите за възникналата вражда между Айдън и Ментеше. Според запазения текст на съобщението на дука магистърът на ордена на св. Йоан фра Елион дьо Вилньов планира да се възползва от ситуацията в Мала Азия, като сключи съюз с Орхан Ментешеоглу и се сражава с него срещу турците от Айдън. Сенатът изпраща послание до капитана на лигата Марино Морозини да проучи ситуацията и, в съгласие с другите членове на лигата, евентуално да се споразумее с Орхан или дори и с други турци, за да „защити Крит, Негропонте и останалите територии на републиката в Романия”. Венецианските колонисти на Крит от своя страна също демонстрират желанието си да се установят съюзнически отношения с Ментеше, откъдето се внасят стоки от първа необходимост за острова. Едно критско пратеничество, което пристига във Венеция месец по-късно, моли да се даде разрешение на дука на Кандия да сключи споразумение с Орхан, за да могат да внесат коне и жито от неговите територии. Сенатът възприема това предложение и му предоставя исканите пълномощия, но с добавката, че дукът може да сключи официално споразумение с Орхан, само ако магистърът на Хоспитала на Родос също го направи – едно свидетелство за вече синхронизираните действия на участниците в лигата.

Към края на ноември 1333 г. венецианците взимат решение да екипират още десет галери, които да изпратят в района на Егея, където да бъдат поставени под командата на Марино Морозини . Няколко дни по-късно, на 2 декември 1333 г., сенатът вече обсъжда като възможен съюзник друг турски емир – този на Гермиян, чиито територии нямат излаз на море, но са съседни на Айдън и Сарухан от изток. Обсъждането се провежда след пристигането на пратеник от страна на Марино Морозини, който известява метрополията за възможността за сключването на съюз с Carmignanus срещу „другите” турци. Инициативата в случая явно идва главно от хоспиталиерите, а капитанът на лигата е по-скоро обикновен посредник, тъй като сенатът изпраща своя отговор направо до магистъра на ордена на св. Йоан на Родос. А той е, че Републиката на Сан Марко няма никакви възражения против този съюз и че всичко възможно трябва да бъде сторено срещу техните врагове.

За съжаление липсват данни, които категорично да потвърдят или отрекат дали планираният съюз на ордена на Хоспитала и Венеция с емиратите Гермиян и Ментеше срещу Айдън е сключен окончателно. Изглежда че първоначалните военни действия на сили на лигата срещу турците започват в самия край на 1333 г. и началото на 1334 г., като е извършено нападение срещу столицата на Умур Бег Смирна . В тези ранни схватки със сигурност взимат участие и хоспиталиерите, но изворите мълчат по въпроса за сражаващи се на християнска страна турци и тогава, и по-късно. Във всеки случай последствията от преговорите на все още малобройните сили на лигата, събрани в Егея в края на 1333 г., с турските бейлици се изразяват в отпадането на Ментеше от „вражеския лагер”, а враждебността на Гермиян по всяка вероятност принуждава Сарухан и Айдън да отделят войски за охрана на източните си граници.

Отново през същия този ноември на 1333 г. Филип VI уведомява дожа Франческо Дандоло, че в този момент е подготвен да се присъедини само към „съюза срещу турците” т.е. към „Свещената” лига. Той обещава, че въпреки трудностите, които среща с подготовката на „генералния” кръстоносен поход, ще изпрати известен брой кораби в Егея през лятото на 1334 г., които да се присъединят към тези на венецианците, хоспиталиерите и гърците. По този начин и френският крал става участник в Sancta unio, а Венеция вече е получила уверения за участие от почти всички желани от нея съюзници. Към края на ноември 1333 г. остава да се включи официално само най-ценният от всички участник – Светият престол в Авиньон, и той също не закъснява да се появи. Официалното пратеничество на Курията пристига в Града на лагуните през декември 1333 г., а през първите месеци на 1334 г. съвместно с венецианските и хоспиталиерските посланици в Авиньон окончателно са договорени условията по включването на папството като участник в лигата .

През есента и зимата на 1333-34 г. френският крал и Йоан XXII се договарят помежду си и предприемат мерки да съоръжат всеки по четири бойни галери в пристанището на Марсилия . Конкретен договор за екипирането на папските галери, чийто цялостен текст е запазен, е сключен на 7 март 1334 г. в Авиньон . Към януари 1334 г. бунтовете на Крит вече са потушени и венецианците могат да освободят силите си оттам. На 8 март 1334 г. в Авиньон е подписано официалното споразумение между Венеция, папството, Франция и ордена на Св. Йоан. Тогава е съставен и планът за „кръстоносният поход срещу турците”, който получава статут на passagium particulare. Според текста на документа една кръстоносна армада от четиридесет бойни галери трябва да се събере в Егея, като първоначално се заеме с отбранителни действия и по-късно премине в офанзива. Предвидено е кампанията да започне през май 1334 г. и да продължи пет месеца, а за сборен пункт, както и при по-стария план, изложен в Родоския договор от 1332 г., е избрано пристанището Негропонте. Орденът на св. Йоан се съгласява да предостави десет галери . Венеция също дава толкова, Кипър и Византия трябва да изпратят по шест, а Франция и папството – по четири . Нещо повече: за 1335 г. е планирана втора кампания срещу турците от Западна Мала Азия, за целите на която съюзниците трябва да въоръжат осемстотин рицари, 30 галери и 32 транспортни кораба. Тази армада трябва да се предвожда лично от френския граф Луи дьо Клермон, титулярен крал на Солун, велик камерхер на Филип VI и един от най-влиятелните френски перове .

Планът, изработен в Авиньон, свидетелства за решимостта на съюзниците да се справят окончателно с „турската заплаха”, елиминирайки флотилиите и унищожавайки основните пристанищни бази на западноанатолийските бейлици. Особено красноречиво илюстрира това съждение планът за втория поход през 1335 г., за който се предвижда армия от 800 рицари и 32 конни транспорта, чието предназначение не би могло да бъде друго освен десант и атака на турците и по суша. Последният проект в крайна сметка остава нереализиран, но е показателен за сериозността, с която се възприема „турския проблем” в Егея на Запад по това време.

Преди събирането на кръстоносния флот, венецианските кораби, които презимуват в Егея, се сблъскват с нови предизвикателства. Според изложението на Енвери Умур Бег, заедно със своя съсед и съюзник Сюлейман Саруханоглу, се отправя на поход срещу Морея малко след смъртта на своя баща – върховният емир на Айдън Мехмед, която настъпва около февруари 1334 г. Този път турските воини атакуват главно територията на византийския деспотат Морея, разположен в Югоизточен Пелопонес, като дебаркират на сушата при Монемвасия и нахлуват чак до столицата Мистра. Изглежда че след това те преминават в областта Месения, нападайки териториите на важните венециански колонии Модон и Корон. В Месения турците вероятно влизат в съюз и действат срещу венецианците заедно с един водач на местното славяноезично население, известен от изворите като Zassi. На 7 март на венецианския капитан на лигата и на капитана на Залива , които тогава се намират в Негропонте, е наредено да се отправят с корабите си срещу въпросния Zassi, който е описан като пират, враг и най-долен предател, опустошаващ териториите на кастеланиите на Модон и Корон и атакуващ корабоплаването в Месенския залив. На венецианските военачалници е наредено още ако заловят по пътя си някакви турски кораби, да ги снабдят с екипаж и да ги оставят там, за да пазят крайбрежието. Захариаду смята, че това сведение от протоколите на венецианския сенат кореспондира с данните в Енвери, че на връщане след края на турския набег в Пелопонес флотът на Саруханоглу е атакуван от десет латински кораба, при което е спасен само благодарение на помощта на Умур .

През пролетта на 1334 г. кръстоносните галери, предназначени за подкрепа на Sancta unio, се подготвят в южнофренските пристанища. Филип VI натоварва с тази задача своя опитен пълководец Жан дьо Сепоа. Последният получава последователно командването над френските и над папските галери съответно на 7 април и на 19 май 1334 г. Въпреки проявеното усърдие, подготовката на френско-папските галери се забавя и, едва към началото на юни, преминавайки през Южна Италия, те се насочват към Родос, за да се съединят с очакващия ги там хоспиталиерски флот. Малко след преминаването на френско-папската ескадра през Италия, опитвайки се да я настигнат, към Родос от Неаполското кралство потеглят и двете „готови” галери на Робер I д’Анжу, командвани от един флорентински рицар.

От запазените исторически свидетелства можем да заключим, че флотът на лигата се обединява в Егея с terminus post quem към края на юни 1334 г. За съжаление оттук нататък информацията в изворите става твърде оскъдна . Един от малобройните източници, чрез които разполагаме изобщо с някакви подробности за хода на действията на този passagium particulare през 1334 г., е писмото на Марино Санудо Торсело до граф Луи дьо Клермон от 22 октомври същата година. В него венецианецът съобщава как в залива на Landrimiti, се въоръжава нова голяма турска флотилия от двеста barchi (барки), за да нападне Гърция. Тя се намира под командата на турчина Jarsi, който може да бъде идентифициран с Яхши хан, владетел на бейлика Караси. По същото време в Негропонте се намират на котва повечето от венецианските галери под командата на капитана на лигата Пиетро Дзено. Само две от тях са изпратени за припаси към Крит. Галерите на папата и на хоспиталиерите са отишли по същата причина към Родос и са се уговорили да се обединят скоро със силите на Дзено при о. Саламин (в Сароническия залив, на 2 км от Пирея). „Най-бляскавият крал на Кипър , продължава Санудо, изпратил четири галери и sanctum lignum (*явно някакъв по-специален военноморски съд), така че имало надежда, ако речените турци дойдат, с Божията помощ самите те да бъдат атакувани.”

По този начин Санудо ни представя прелюдията към най-голямата победа на Sancta unio, която обаче, както ще видим по-долу, явно се случва приблизително месец преди изпращането на това писмо. Забавянето на информацията в случая явно се дължи или на некоректното хронологично предаване на фактите от венецианеца или на факта, че новините още не са били пристигнали във Венеция по една или друга причина. От краткото описание става ясно, че корабите на лигата вече са били събрани заедно, освен, вероятно, четирите галери от Кипър, но след това, може би към края на август, са се разделили, за да си набавят провизии, уговаряйки си среща при о. Саламин. От останалите източници, сред които най-подробен е едно друго писмо на Марино Санудо, изпратено по-късно до Юг IV Кипърски, се изяснява, че латинците влизат в ожесточени сражения с турците още в началото на септември 1334 г. Според писмото до кипърския крал кръстоносците разгромяват и унищожават голям брой турски съдове при Адрамитион на християнския празник Рождество Богородично (8 септември) и отново на 11, 14 и 17 септември. В сраженията е убит и зетят на Яхши хан. Флорентинският летописец Джовани Вилани твърди, че загубите на турците възлизат общо на 5 000 души и 150 кораба – 150 legni grossi sanza i sottili e piccioli, а освен това е взета огромна плячка и много роби. Сраженията се водят не само в морето, а и на сушата, където франките извършват десант и разбиват турските армии, изпратени срещу тях. Различните източници приписват ръководната роля при тези победи на френско-папския пълководец Жан дьо Сепоа или на капитана на лигата Пиетро Дзено. Отглас от сраженията откриваме дори и в Константинопол, където един византийски панегирист прославя франкския триумф и се радва на отменените по този повод „безчестни” данъци, наложени от турците на империята.

Оскъдните извори не споменават повече такива големи битки на силите на „Свещената” лига, подобни на тези срещу Яхши хан Карасиоглу. Победите при Адрамитион остават най-голямото известно военно постижение на силите на лигата. Приемайки за начало на нейните действия месец юни на 1334 г., не е учудващо, че към края на октомври Марино Санудо вече изразява опасенията си за нейното предстоящо оттегляне и последиците му. По всяка вероятност кръстоносците не се ограничават само с нападението срещу Караси, а се опитват да действат според по-ранния венециански план и да проведат нападения и срещу други части от западноанатолийското крайбрежие. Това обаче става без воденето на големи сражения, които по всяка вероятност биха оставили някакви следи в изворите, подобно на известията, с които разполагаме за битката на Рождество Богородично.

На какво най-вероятно се дължи това? Едно логично предположение би било, че силите на коалицията, състоящи се само от галери, не са достатъчни за успешни атаки срещу добре укрепените малоазийски пристанища като Ефес и Смирна, принадлежащи на основния „латински враг” Айдън. В изворите за състава на съюзния флот от 1334 г. не е отбелязано наличието на транспортни кораби, които са съществено важни при превозването на машини за обсадата на крепости и при пренасянето на основната сухопътна ударна сила на франките – рицарските коне. Прави впечатление и фактът, че въпреки големите размери на унищожения турски флот на Яхши хан, споменати в изворите, той по всяка вероятност се състои изключително от „барки”, както конкретизира Санудо. На латинците вероятно е значително по-лесно да се справят с неговите нискотонажни съдове, отколкото с флота на Умур Бег, в който по това време със сигурност присъстват и големи галери. Въпреки последното, по косвени данни може да се съди, че бейликът Айдън също е тежко засегнат или заплашен от нападенията на флота на Sancta unio. Оскъдността на изворите не ни позволява да заключим със сигурност кога точно е проведена основната атака срещу него – дали през 1333, 1334 или през някоя от следващите две години, когато военните действия продължават. Безспорно свидетелство за временно отслабената позиция на Айдън в Егея са някои от клаузите на мирния договор, който емирството сключва с Венеция през 1337 г.

Недълго след победата при Адрамитион, вероятно с настъпването на зимата и/или след изтичането на договорения петмесечен срок, корабите на Sancta unio напускат Леванта и се прибират по родните си страни. Кръстоносният принос на участниците в похода е оценен подобаващо от Светия престол. Същевременно през есента на 1334 г. папа Йоан XXII се опитва да сформира още по-силна флота – този път, за да подпомогне Киликийска Армения, при което се надява на преговори с монголския Илханат в Иран за осигуряване на съдействието му и на продължаване на съществуването на кръстоносната лига. Всички тези планове са осуетени от внезапната смърт на папата на 4 декември 1334 г. Неговият приемник Бенедикт XII (1334-1342) е аскетичен цистерцианец, който се оказва заинтересован повече от вътрешните реформи в църквата, отколкото от кръстоносни походи.

Венецианците от своя страна не смятат да прекратяват участието си в лигата. На 18 ноември 1334 г. сенатът потвърждава по-ранните си задължения към папа Йоан XXII. Предвижда се на следната година десет бойни галери да се изпратят към Залива и Романия, от които шест да изпълняват служба в полза на лигата. Придобилият опит като военачалник Пиетро Дзено е назначен за капитан-генерал на обединената флотилия, а неговият роднина Бласио Дзено, който е бивш дук на Кандия, за капитан на лигата. През януари 1335 г. венецианските посланици в Авиньон са инструктирани да преговарят с новия папа Бенедикт XII за изпращането на войски срещу „неверниците” и, ако е необходимо, да подновят директните контакти с Филип VI. В началото на пролетта венецианските галери, които през зимата са били изтеглени на далматинския бряг, се връщат обратно в Егея. Отначало Бенедикт XII отговаря положително на венецианските искания за подновяване на лигата, като на 20 март се обръща към Робер I Неаполски и го кани на събрание в Авиньон, на което ще присъства самият той, представители на Хоспитала, Венеция и посланиците на краля на Франция. Последните постигат споразумение да изпратят още галери на Изток и канят Робер I да се присъедини към техния съюз. Неаполският крал обаче е прекалено зает с приготовленията си за атака срещу каталанска Сицилия и за пореден път ги разочарова. В крайна сметка, макар и първоначалните планове за провеждането на похода през 1335 г. да са изоставени и Луи дьо Клермон така и да не потегля на Изток, някакво подобие на обединена кръстоносна акция все пак е предприето. През април Бенедикт XII съоръжава четири галери за целите на лигата в Марсилия, а Филип VI още пет. Френските кораби, командвани лично от кралския майордом Юг Кюере, отплават за Родос. При връщането си Кюере е награден от Филип VI с годишна пенсия от 400 ливри, но поради лаконичността на изворите остава неясно каква точно е била мисията му в Леванта и дали и папските кораби са отплавали натам. Същото се отнася и за действията на венецианските кораби в Егея. Те се завръщат в своята метрополия до края на август.

Паралелно с половинчатите успехи и вялите действия на лигата, между 1335-37 г. Филип VI продължава да се стреми към провеждането на генерален кръстоносен поход, но по същото време назрява конфликтът му с английския крал Едуард III (1327-1377). До началото на септември 1336 г. подготвеният за нуждите на кръстоносния поход френски флот е изпратен от Марсилия към Нормандия, а на следната година избухва Стогодишната война между Англия и Франция, която за дълго слага край на интереса на французите към по-мащабни кръстоносни начинания в Леванта.

В самия епицентър на военните действия – районът на Егея, „Свещената” лига постепенно преустановява съществуването си. Хоспиталиерите от Родос правят опити за продължаването й, като в началото на 1336 г. предлагат да организират военна експедиция, която да използват в помощ на Киликийска Армения и в Егея, но през май папа Бенедикт XII отхвърля предложенията им за финансирането й . Венецианците на свой ред се ориентират към сключването на мирни договори с бейлиците. С тази задача е натоварен дукът на Кандия Джовани Санудо. На 9 март 1337 г. той успява да сключи мирен договор при изгодни условия със „…Zalappi, domino et admirato Theologi et Morbassa eius fratre…”, т.е. с върховните емири на Айдън, братята Хъзър Челеби и Умур Бег. Една от клаузите на договора забранява, докато той е в сила, пускането на вода от Айдън на каквито и да било мореплавателски съдове, дори и на най-леките. Малко по-късно дукът сключва мирен договор и с Ибрахим Ментешеоглу . Чрез сключването на тези договори и разгрома на Караси през 1334 г. заплахата от турските корсари за венецианските колонии в Егея изглежда неутрализирана и съществуването на Sancta unio явно става безсмислено за Серенисимата.

Що се отнася до православния участник в „Свещената” лига – Византия, то в изворите липсват сведения, че нейният флот изобщо взима някакво участие в провежданите от кръстоносния флот военни операции. Вместо това през 1335 г. имперските кораби нанасят контраудар срещу генуезеца Доменико Катанео, превземайки Лесбос и обсаждайки неговата твърдина Нова Фокея. По време на военните действия император Андроник III сключва съюзни договори с емиратите Сарухан и Айдън .

След 1336-37 г. първата егейска „Свещена” лига и „партикуларният” кръстоносен поход, проведен под нейната егида, остават в историята. Но дори и за недългото време, през което съществува, Sancta unio оказва определено и съществено влияние върху политическите процеси, които протичат в тази част на света. Основните причини за това могат да бъдат обобщени по следния начин:

– Това е първият регистриран християнски военноморски съюз, насочен срещу турската експанзия към региона на Егея и Южните Балкани;

– Това е първият кръстоносен поход в историята, насочен пряко и единствено срещу спирането на турското настъпление на запад;

– Това е първата „Свещена” лига, която служи за образец на всички по-сетнешни подобни формирования в района ;

– Военните и дипломатическите действия на лигата в годините между 1332 и 1336 имат преки и косвени политически резултати с конкретни измерения върху историческото развитие на държавните образувания в региона. Преките последствия от акциите на лигата се изразяват във временното спиране на турската експанзия в Егейския регион през втората половина на 30-те год. на века. Войната на латинците с т.нар. „морски” бейлици косвено подпомага „засилването” на бъдещия завоевател на Балканите – Османският емират, който остава незасегнат от конфликта и в удобна позиция за трупане на активи за сметка на останалите подобни турски държавни формирования в Анатолия, които на практика представляват негови конкуренти в борбата за обединяването на региона под единна политическа власт.

– Sancta unio от 1332-1336/7 г. е първият в историята политически съюз с кръстоносна насоченост, формиран главно от католически субекти, който включва православна Византия от времената на XI-XII в. и същевременно е първият военен съюз на франките с балканска православна държава, насочен срещу турската експанзия.

ПП: Благодарности за снимката на сир Henry Sinclair от форум boinaslava.net ;)

Средновековен български флот? - Варна и Галиполи

Цената на един кораб, камо ли на цяла флота и днес е огромна, но вероятно в Средновековието е била още по-голяма. Рицарите-хоспиталиери дават цял остров - и то чудесен, субтропически рай, дори и със собствен активен вулкан, който обаче не е изригвал опасно в историческо време, с ценни залежи и добив на сяра, цитрусови градини и тн., т.е. с голям потенциален доход и със селища със зависими отроци и парици, които да осигуряват добива на ресурсите - и всичко това само срещу построяването и поддръжката на една бойна галера. Предполага се, че българските царе са действали по друг начин, подобно на византийците - чрез директни държавни инвестиции. Липсата на флот през ПБЦ означава, че те са преценени като нерентабилни - и въпреки това нападението срещу Лампсак на отвъдния азиатски бряг означава, че и Симеон е имал някакъв флот. Но той не е бил преценен като достатъчен и от там царят се свързва с египетските араби. Останалото е добре известно...

Каталаните от т.нар. "Каталанска компания", наета от Андроник II, напр. извънредно много са държали на флота си. Предводителят им - бившият тамплиер Роже дьо Флор е прочут именно като пират и морски капитан преди да оглави "компанията". Но за периода след пристигането им в Романия, атаките срещу егейските о-ви, забраната на Санчо Арагонски за атака срещу северните византийски острови (което означава, че Роже е имал с какво да го спре) и по време на разрива им с ромеите и престоя им в Галиполи този флот, изглежда, е загубен или се амортизира (вероятно известна част е разрушен от византийците и генуезците, друга е присвоена от анжуйския адмирал Тибо дьо Шепоа и тн.). При все това каталаните, бидейки вече само сухопътна сила по време на похода си от Галиполи до Атика, не забравят мореходните си умения и поддържат флот и в новозавладените си дукства. С тези кораби е атакувана конкурентната латинска сила в Гърция - Ахейското княжество и васалните му територии и впоследствие е упражнявано чисто пиратство или корсарство, подобно на това на Добротица срещу Генуа. Но като правило в морските сражения каталаните, при все създадените си традиции и мощните си турски съюзници, губят - пиратите не могат да се сравняват с редовните и постоянно подновявани и поддържани военноморски сили на Венеция, Генуа и ордена на св. Йоан. В този период се вижда и, че за сериозен флот и владеенето на моретата си трябва сериозна "твърда" ръка и целенасочена, постоянна политика, ежегодно отделяне на значителни средства за поддръжка и тн. Сръбските, ромейските и, вероятно, българските инициативи по въпроса през посочения период, не са толкова целенасочени, а по-скоро стихийни, зависещи прекалено много от динамично променящата се политическа конюнктура и, съответно, те не представляват заплаха за гореизброените сили, ориентирали голяма част от средствата си за поддръжката на военен флот, а дори и за по-слаби, но също отделящи значителна част от средствата си, държавни образувания като Рагуза. Каталаните са подходящ пример за това как дори сила с традиции във военноморското дело и сериозни политически и икономически интереси се проваля в развитието на флота си поради обединените сили на конкурентите си, най-вече на Венеция. Същото важи и за ориентираните към морето западни турски бейлици, Добруджанското деспотство, Трапезундската империя... Османците едва след крайни усилия и превземането на Константинопол съумяват да се превърнат в достоен конкурент по море на Венеция, Генуа и Родос, а отново стихийните опити на Мамелюкски Египет така и не се увенчават с краен успех въпреки победата им срещу Кипър. Но мамелюците и османците по това време разполагат с далеч по-големи ресурси от българите, сърбите или каталаните. Докато владеят пристанищата на Тракия, византийците имат известен шанс - дори и след загубата на Мала Азия - и това проличава в походите на Андроник III, които всяват респект в турските пиратски бейлици като Айдън и Сарухан. Но, след като губят тракийската база от Силимврия до Енос и дори Солун (1387-1402), те вече нямат шанс, дори и първите два пристана да остават в техни ръце - но без необходимия корабостроителен, човешки и тн. материал от хинтерланда им, без приходите от тракийското жито, митницата в Галиполи и тн. Изолирани пристанища като Смирна, Фокея или Самсун няма как да оцелеят без постоянната външна помощ, която получават - а каталаните, въпреки "спартанската" си политика на обезлюдяване и постоянна война срещу съседите си, също нямат ресурсите да издържат в такова съперничество - подкрепата, която им се праща от Сицилия и Арагон е твърде слаба и рядка. Трябва да се отбележи, че и те не предпочитат да останат в Галиполи или в някоя от частите на Тракия (напр. в Белморието), въпреки че тук имат големи приходи и постоянно жънат победи. Компанията обаче правилно е преценила шансовете си да оцелее тук като минимални - незавладените Солун и Константинопол щяха да са постоянна заплаха, която да ги заплашва с унищожение във всеки един миг. Беломорието между другото е било преценявано като удобно за десант откъм морето, но не и за обратното - мнозина турски и гръцки пирати го правят, а местните крепости са разположени не на самия бряг, а по-навътре, за да се защитават от евентуални десанти. Всичко важно в района е било съсредоточено в близост до Солун и Константинопол, съответно вторият и първият по значение градове във Византия през цялото съществуване на Империята. Вместо да останат тук, където постигат най-големите си победи и въпреки българската подкрепа каталаните се оттеглят чак до отдалечената и изолирана сред планините Средна Гърция и завзимат цяло едно херцогство с изградени институции, управлявано вече век от "франки" и останало почти необезпокоявано от византийската "реконкиста" - не на последно място и поради трудностите на настъплението по суша срещу него и поради отдалечеността му от основните бази на ромейския флот Солун и Константинопол.

Според мен ако Калоян беше превзел Солун и беше съумял да го задържи, то скоро във водите на Бяло море щеше да има и български флот. Но, уви, царят е убит при обсадата му, с което тази възможност умира в зародиша си...

Факт е, че след Калоян, въпреки опустошенията, които й нанася, Варна става водещото българско пристанище, което дори силната флота на Амедей Савойски счита за абсурд да атакува, както и Али Паша с 30 000-дната си армия при похода си срещу неверния османски васал, "проклетникът" (по Нешри) Йоан Шишман през 1388-89 г.

Някои изтъкват, че Калоян бил разрушил Варна - той е разрушил и Пловдив, като разорението му е описано с още по-големи подробности от византийските хронисти - и какво от това, щом след Калоян и Пловдив, и Варна продължават да функционират като градски средища, а последната се налага като "главно пристанище на Загора"? Явно е, че не ги е унищожил напълно, съвсем явно е, че българските владетели са виждали изгода от морската търговия, след като италианците са се скъсали да посещават Варна и да купуват от там различни стоки - особено жито и восък. Восъкът между другото, като един от малкото средновековни източници на осветление, е бил доволно търсена стока, така че щом в България е бил най-добрият, то това е повод за гордост, а не за обратното (че българските земи, видиш ли, просто нямало какво друго да предложат за износ!). И не е ли по-добре, че от Варна и Несебър не са изнасяни освен жито и восък, и роби, което е съставлявало също основно перо в износа на Кафа и Тана, освен далекоизточните стоки, пристигащи по северния маршрут на "Пътя на коприната"? Антонио Барбери отметва закупуването във Варна на някои вносни стоки, които, както и днес, са внасяни основно по море.

Една стара държава като Българското царство, с подобни стратегически позиции дори и само по Западното Черноморие е нямало как да няма флот. Звучи смешно като аргумент, но, сравним ли ВБЦ с останалите държави от региона, положението не изглежда точно така. Влашко и Молдова са по-късни държави, борещи се с васалитета си към Унгария, с нищожен или никакъв излаз на море. Сърбия е по-малка държава, с далеч по-малък по площ излаз на море - при това временен, и въпреки това е имала флот - наистина малък, аз не допускам и България да е имала повече. Положението с Босна стои по същия начин. Трапезунд, останалото северноанатолийско крайбрежие, кримските градове-държави и гръцки княжества - всички те са имали флот, който обаче не е могъл да се конкурира с италианците. Съответно  и съобщенията за техни кораби са крайно оскъдни. Българите нямат и един собствен извор, който да опише по-подробно положението от тяхна гледна точка - но са имали голям брой пристанища и съответно добри условия/предпоставки за развитието на флот, дори и само за осъществяването и поддържането на комуникация между тях. Повече крайбрежие, отколкото Сърбия и Босна, които въпреки това са имали някакъв флот, никаква запазена документация, никакви архиви, каквито е имало в Дубровник напр. Всъщност има някакви - тези на генуезците от Килия, но те са късни (от 14-ти в.) и те говорят за "галери на деспота на Загора Добротица". Несъмнен факт е, че българите се стремят към установяване на свой контрол по западното черноморско крайбрежие - в един момент чак от дн. Украйна (Белград на Днестър) до Ахтопол и още по на юг. При всяко положение в техни ръце попадат корабите на местното население, за което е невъзможно да си представим, че е нямало такива. Освен това намираме десетки моряци със славянски имена и произход "от Варна, Несебър" и др. на служба при венецианци и генуезци - трябва да се предполага също, че и те са наемали хора с опит в морето, тъй като това не са роби, а професионалисти. Като площ това крайбрежие е няколко пъти по-голямо от сръбското или босненското, с много повече пристанища; това важи дори и за Трапезунд и кримските княжества като Теодоро, да не говорим за тези на турските бейлици преди османците, вкл. Кастамону, чиито флоти са известни. Но и за тях напр. османските извори почти не говорят - явно защото завладяването им се решава по суша, какъвто е случая и с България.

Археологическите находки, свързани с флота на една или друга държава - какви са те? Корабите в 13-14 в. са били дървени, дървото е нетраен материал и не се запазва освен при подходящи условия, напр. попадането му в торф. Дори и при намирането на такъв кораб по какво бихме могли да кажем, че е на една или друга държава? По флагове? - но те най-вероятно ще са изгнили! По наличието на монети? - да, това би могло да е някакъв маркер, но не и 100 % сигурен. По какво друго? - единствено по наличието на документи, т.е. надписи, намерени на дъното или известия в извори (каквито аз поне досега не съм срещал точни за тази епоха и регион - описващи корабокрушения). От друга страна - да, има археологически находки, свързани със средновековното мореплаване по съвр. българско крайбрежие - дупки за връзване на лодки, останки от корабостроителница в устието на Камчия и, естествено, останките от самите пристанища; най-различна керамика от близо и далеч, използвана при морския трафик. И това едва ли би могло да ни каже нещо за националния х-р на флота. Чии напр. са били дракарите, днес възстановени в норвежкия музей, на кой владетел е принадлежал корабът, изгорен при Сътън Ху?

Карвуна е развита и преди "архонта" Балик, а малко преди неговото име да се появи в изворите, градът е апанаж на майката на цар Йоан Александър - има писмо от папата до нея ("деспотицата на Карвона") от 1337 г. Явно на жената й е харесвал местния пейзаж, подобно на румънската кралица от миналия век, мястото е идеално за почивка, което знае всеки, посещавал Дружба, Златните пясъци или Балчик (бившата Карвуна). Изобщо да не говорим за "карвунската земя", както я нарича анонимният автор на апокрифния летопис от 11 в. - явно градът е бил достатъчно известен на българите, щом така е наричана цялата им нова родина, завладяна от Аспарух (споменат там като "детището Испор"). По това време пристанища, макар и не от ранга на Варна (която обаче, трябва да се отбележи, е по-непревземаема от пристанище с такъв ранг и значимост като Галиполи!!!) има предостатъчно и на север от оспорваните Несебър и Анхиало - сред по-значителните са Емона, Кастрици, Каварна, Галата, Калиакра, Карвуна - тези са, освен Белград на Днестър, където българите погубват няколко католически мисионери, сдобили се по този начин с мъченически статус. Крайбрежието без съмнение е с голяма площ, особено като включим и неконтролираното от никой друг до идването на генеузците и византийците към края на 13 в. севернодобруджанско крайбрежие и устието на Дунав. Последният район между другото изпъква със стратегическата си важност и е много желан и оспорван от близки и по-далечни сили - дори и унгарците и русите ламтят за него, като това, че в борбата за властта над делтата участват и българите, само може да им прави чест и да служи като допълнителен аргумент за наличието на някакъв военен флот, без който борбата би била прекалено трудна и някой едва ли би рискувал да намеси в нея - та дори и татарите на Ногай.

Интересно е, че добре укрепен (което е видимо и днес) град като Несебър е превземан поне два пъти при латински нападения откъм морето (от венецианците и савойците). И в двата случая е бил български, което е дискусионно за Созопол, който споменавам, тъй като е претърпял същата съдба (превзет от генуезците към 1351-2 г.). Но това са градове, често минаващи от едни ръце в други, т.е. от византийски в български и обратно. Същевременно те са обсаждани и откъм сушата - а може би така е постъпвала армия, която е нямала достатъчно флот - както напр. прави Йоан V Палеолог през 1364 г.? Варна обаче не е била превземана откъм морето, въпреки че савойците доказано искат да я вземат в 1366 г. Всъщност това искат и генуезците, което е достатъчно ясно и то не само по косвени аргументи. Какво е обусловило невъзможността за десант - дали са само силните приморски укрепления, защитаващи пристанището или е имало и бойни кораби, чиято съпротива е трябвало да се преодолее? Предната година кръстоносците на Пиер дьо Люзинян не се притесняват да направят десант в пристанището на Александрия (най-голямото и богато пристанище в Египет) и да превземат града - и следващата стъпка на мамемлюкския султан е да нареди построяването на военен флот, какъвто преди това е нямал - за да противодейства в бъдеще на подобни атаки. Защо кръстоносците на "Зеления граф" преценяват като "невъзможно" атакуването на Варна и са разбити още при Галата? А Несебър и Созопол изглеждат по-трудни за превземане - все пак са разположени на полуострови.

Отделно стоят и многобройните сведения за български моряци на чужда служба (най-вече във Венеция и Генуа), български пирати из Средиземоморието (напр. ок. Кипър), български търговци във Венеция, Рагуза и др. средиземноморски пристанища.

Не мисля, наистина, че е имало перманентно поддържан български военен флот дори и през периода на ВБЦ, по-скоро такъв е бил построяван или пригодяван според конкретните нужди на ситуацията - най-много да е имало една постоянна стражева галера във Варна през 14-ти в. Такава галера би улеснила комуникацията и най-вече защитата на българската власт по крайбрежието, особено след придобивката на бесарабското крайбрежие и земите южно от Стара планина. Търговски държавен флот в тази епоха е нямало в днешния смисъл на думата. Интересно е напр. да проследим запазените документи за това как византийските императори принуждават разни генуезки или венециански търговци да си купуват от тях подправки или жито на по-високи цени от пазарните, Йоан Александър пък направо конфискува товари без повод или за неплащане на мито и поради липса на установени договорености, регламентиращи търговията. Това показва инцидентния характер на "държавната" търговия от това време; тя е феодална, "търговските кораби на императора" са изключително редки и малобройни във Византия в 13-14-ти в., а в България изобщо ги няма, освен може би по Дунав (напр. "ладиите" на Йоан Шишман в 1395 г.).

Според едно известие на Analles Genuenses в битка край Босфора на 29.09.1379 г. генуезкият адмирал (бившият консул на Ликостомо и тогавашен подеста на Пера Лучиано де Нигро?) побеждава обединения флот на венецианците, турците, византийците, българите и другите orientales legi christiane (ИД, 2, 240)! Тук дори не се говори за кораби на Добротица, а за Burgaros (надявам се някой да не го сметне за деформация на Gagauzes, Oguzes, Uzes, Ungares или нещо такова...макар и да не е изключено (шегувам се)!!!). Та, те ти, булка, БеГе военен флот!

Интересно сведение, самата битка е част от мега-конфликта "Киоджа", който обаче е по-известен с нападението на Генуа срещу Венеция, при което градът на Сан Марко почти пада, което е без прецедент в историята му. Периодът е пълен с интересни и неизяснени събития на Балканите. Понеже досега не видях някой да е дал някои подробности около самата битка, които предполагам - нито в нета, нито някъде другаде, ще се опитам аз, сглобявайки фактите от неща, които знам странично (надявам се да ви е интересно). Малко преди битката Йоан V Палеолог и синът му Мануил бягат от кулата "Анема", където са били затворени три години и отиват в двора на Мурад. С турска помощ успяват да влязат в Константинопол и да отнемат властта от Андроник IV, женен за българската принцеса Кераца Мария. Андроник пък бяга на отсрещния бряг на Златния рог при приятелите си генуезци в Пера и така фактически се слага началото на византийската намеса във войната "Киоджа" (въпреки че тя избухва именно заради владението на византийския о. Тенедос, но по това време вече никой не бръсне ромеите за негови господари поради пълната им неспособност да го защитят). Но, показателно: с турска, венецианска и българска помощ старият император и вторият му син Мануил все пак успяват да сформират въпросния боен флот, който е разгромен от генуезците от Пера в Босфора. Не са ми известни по-точни данни за броя на корабите в битката, но принципно генуезките колонии в Черно море и Пера в частност са били защитени от силен флот (в такива случаи търговските галери са били преустройвани в бойни, което предполага натрупването на значителни сили в къси срокове - може би от порядъка на 15-тина по-големи кораба). По принцип в историческите трудове за балканския театър на този конфликт се пише далеч по-малко, отколкото за предната венециано-генуезка война, макар и "ябълката на раздора" да е точно до Балканите - о. Тенедос (дн. Бозджаадъ). Сражението, в което участват и българите, всъщност е част от обсадата на Пера, водена от Йоан V и Мануил. Преди това, между 1 юли и 4 август, те се сражават с оставения от Андроник (може би в укрепения дворец Влахерна, където при предишен преврат се отбранява Йоан Кантакузин?) гарнизон от 300 генуезци в Константинопол, който накрая слага оръжие. Въпреки поражението във водите на Босфора обсадата не е изоставена (без съмнение включваща опит за блокада на Пера по море), а в крайна сметка завършва с постигането на споразумение между баща и син в 1381 г. Българите биха могли да присъстват в съюзния флот като турски васали или, предвид описанието на генуезкия адмирал, като съюзници на стария император.

Наистина - по-вероятно е тези кораби да са на Добротица, защото:

1) Имаме общ враг (и на деспота, и на Йоан V и Мануил) - генуезците;

2) Венецианците от епицентъра на събитията (освен самата Венеция) - о. Тенедос (където имат силен гарнизон и укрепления, забелязани напр. 20 години по-късно от Руи Гонзалес де Клавихо) по това време са установили контакт с Добротица, каквито е имало и преди и след битката в Босфора (срв. бел. във Фр. Тирие и епизодът с Дзанаки Мудацо);

3) Определението orientales legi christiane, използвано заедно с "гърци" и "българи" навежда на мисълта за такъв тип съюз (Добротица е поддържал добри връзки с Цариградската патриаршия, което едва ли е било неизвестно за галатчаните);

4) Някои предполагат, че по роднинска линия Йоан Шишман е поддържал претенциите върху престола на Андроник IV и неговият син (но Кераца-Мария е дъщеря от първия брак на Йоан Александър; тя е пълнокръвна сестра на Йоан Срацимир, а не на Шишман - като знаем не дотам добрите отношения между двамата, дали не бихме могли да допуснем същото и за византийската императрица?);

5) По това време Шишман вече не е разполагал с владението над Варна, преминала под властта на деспота.

Обратната теза също не е невероятна предвид следното:

1) По това време Шишман вече е бил васал на Мурад, който е поддържал Йоан и Мануил; неговите кораби също участват в битката, а е известно, че васалитетът към османците е включвал военна служба, вкл. и по море;

2) Според някои пристанищата Емона и Козяк продължават да са под властта на Търново(но изобщо те достатъчни ли са за поддържането на някакъв флот?);

3) Шишман може да е бил враждебно настроен към Андроник IV поради някаква поддръжка от негова страна за каузата на Йоан Срацимир - напр. откъсването на София от църковната власт на Търново и предаването й под юрисдикцията на Константинопол.

Ако и когато е имало по-голям флот, това има по-голям шанс за отбелязване в изворите, както Добротица. За неговия флот дори имаме точни данни при похода срещу Трапезунд. Доста далечен рейд между другото, който по смелост се равнява с този на Умур срещу Килия от 1341 г., само че последният е имал поддръжката и на Цариград - каквато имат и българските кораби в 1379 г. - а този срещу Трапезунд е самостоятелно начинание на Добротица и неговия зет. Бойните кораби са адски скъпо нещо, но и доста ефективно. Ето напр. "Свещената лига" от 1334 г., която се състои от ок. 20 бойни галери, успява да разгроми флот от над 200 турски кораба (каици) при Адрамитион, при което да избие и плени 5000 караси тюркмени и да убие самия зет на емира Яхши хан. Затова и, веднъж построил си такива галери, Добротица е считан за първостепенна заплаха - от Генуа и ценен съюзник - от Венеция. Силата на българския добруджански флот (ръководен от "българина родом Добротица", както го определя Лаоник Халкокондил) е почувствана чак в Егея (на Тенедос) и в Трапезунд. Но "царският боен флот" не е бил толкова мощен поради куп причини. Една, може би две патрулни галери е не само допустимият максимум, но и минимумът за защитата на пристанища от такъв ранг като Варна и околните Калиакра и Карвуна. Варна напр. е преценена като невъзможна за атака от савойските кръстоносци, които обаче преди това не се притесняват да атакуват Галиполи - пристанище от изключително значение, охраняващо единствената връзка между Европа и Азия за османците и поради това добре укрепено и защитавано както по суша, така и по вода (още в 1350 г. имаме сведения за османски кораби, да не говорим за наследените от "морския бейлик" Караси). Вярно е, че стените на Галиполи са повредени при земетресението от 1354 г., но османците биха били малоумни, ако не ги възстановят веднага след това - и най-вероятно така и правят. Между другото, ако не беше така, византийците щяха и сами да си го върнат обратно - стратегическата важност на загубата му е била оценена моментално (срв. напр. Кантакузин), а Йоан V е в състояние на активна война със Сюлейман и Орхан най-малкото от 1354 до 1359 г. Но в този момент византийският военен флот е в колапс (и все пак са поддържани 2-3 военни галери - напр. онези, които се присъединяват към савойските кръстоносци). Има и друго свидетелство - флотът на една друга, по-късна "Свещена лига", водена от папския легат Пиер Тома, през есента на 1359 г. атакува Лампсак и европейския бряг на Дарданелите, но не посмява да нападне Галиполи. Между другото и при Лампсак кръстоносците се сблъскват със значителни трудности, макар и да успяват да превземат града, който все пак не е толкова важен, колкото Галиполи. Атаките на кръстоносците съвсем не са случайни, те се стремят именно към прекъсването на връзката Европа-Азия, а османците - да им попречат. Та, ето, Османският бейлик със своя напълно доказан боен флот губи най-важното си пристанище от савойската армада, а Българското царство, което няма такъв, дори не е атакувано поради признатата от кръстоносците невъзможност за победа. Последното е констатация на армия, съставена от опитни рицари и особено флотоводци - както венецианци, така и генуезци, византийци, ветерани от битките по море в Стогодишната война и познавачи (вкл. владетели, нападатели и защитници) на прекрасно защитените пристанища от италианската и френската Ривиера (и не само). При такова ниво на поддръжка и липсата на сведения за по-късни или по-ранни атаки и срещу съседните Карвуна и Калиакра, както и свидетелствата, че Варна е главното пристанище на "Загора", би могло да допуснем, че освен добрите укрепления и силния гарнизон е имало и стражеви галери, осигуряващи последното звено в защитата на явно притежаващата изключителна важност за Търново зона. Но все пак и да е имало, те не са били многобройни, тъй като не смеят да се противопоставят на кръстоносците в открито морско сражение - затова не допускам възможността да са били повече от 1-2, които без друго са стрували достатъчно скъпо. Технологията за изработката им не е било толкова трудно да се придобие, както твърде бързо правят турците, материал в удобна близост - колкото искаш, а не като напр. в Египет, който въпреки това има флот. И пак ще кажа, че би било абсурд всички останали страни с излаз на морето от периода да имат по някой и друг боен кораб, а българите, които са отдавали несъмнено значение на поддръжката, защитата и завладяването на пристанища - не! Това би означавало най-малкото да жертват и минималната им сигурност и защита откъм морето!

Току що четох и за една българска грипария, която доставя жито от Варна до Кафа в кр. на 14-ти век. Сигурен съм, че при по-внимателно търсене из изворите ще изскочат и други сведения за български кораби, които противниците на тезата за съществуването на български флот през средновековието ще продължават да ги отричат със същите аргументи, които са излагали досега. Пиратите от български произход "Булгарион", "Булгаро" и др., които нападат франскското корабоплаване в Средиземно море също ще бъдат наричани "несигурни българи"(!), "плаващи под чужд флаг", "нямащи нищо общо с идеята за български флот". Аз пък си мисля, че трудно би станал пират някой, който няма нищо общо с морето от най-ранна възраст (да вземем напр. братята Барбароса - Орудж и Хайредин или Роже дьо Флор). Споменатите пирати действат донякъде като корсари и са плод на опита на Андроник Стари да поправи грешката си от 1285 г. и да възстанови баланса на силите по море в кр. на 13 и нач. на 14 в. Това се прави най-вече с помощта на наемници, тъй като няма достатъчно време и ресурси за построяването на собствен силен византийски флот. Генуезките пирати са естествената цел на Византия в този момент и към тях, изненадващо за нация, непритежаваща никакво отношение към морето, се появяват и български корсари. С генуезците и българите има дори и араби-"неверници" като някой си "Саладин". Но защо докато за арабите няма никакви съмнения относно собствения им флот, за българите има? Интересно е, че според беглия ми поглед (а никой досега не е обобщавал конкретно тези данни) турските и ромейските пирати в Източното Средиземноморие се появяват по-късно от арабите, българите и генуезците, което може би означава, че има някаква градация във времето. Последните са на фиктивна корсарска служба при Империята, ползват все още незавладените малоазийски и островни пристанища и останалите ресурси и по този начин са "първи", докато турците и гърците идват пост фактум, "незаконно" (макар и като воини на новите бейлици) и не се опират на поддръжката на някоя стара морска сила. Използването на българи във византийския флот е напълно логично; по същото време има многобройни сведения и за български войници в сухопътната армия - напр. Хранислав, Севастопулос, Иван, Лъже-Ивайло и др. Както корсарите те не воюват на Балканите, а в Мала Азия. Пак там са използвани и сърбите на Милутин. Но докато за сърбите няма никакви сведения за флотска служба, за българите има, а пък Светослав Тертер по това време е съюзник на империята! Защо да не допуснем и че негови бойни кораби са били изпратени срещу заплащане на ромейска служба и така в изворите се появяват пиратите "Булгарос" и "Булгаринос"?

Липсата на каквито и да било военни кораби между другото би утежнила възможността на българите да налагат изпълнението на митата си, както и възможността да задържат кораби-нарушители; изобщо венецианците и генуезците биха ги третирали като африканския бряг южно от Бохадор и вероятно биха се възползвали и огранизирали рейдове за плячка и роби, както на Канарите или в Сенегал по същото време. Но те не са го правели. Добротица вероятно не само строи собствени бойни галери, но и наследява такива от Търновското царство, а и самите му екипажи биха имали нужда от хора с опит, които едва ли са се пръкнали ей така от нищото, за да са заплаха за генуезките кораби. Обсъждайки подобни проблеми, свързани с появата на бойния флот на турските емирства от Западна Анатолия, мнозина автори стигат до извода - и аз го поддържам - че техният екипаж е бил съставен от бивши служители на византийския флот, останали без препитание след разформироването му през 1285 г. Не е ли логично да се допусне същото и за българския флот на Добротица, т.е. наследяване на моряци от предишния флот на служба при търновските царе? Бойни български кораби в Босфора през 1379 г. означава, че към 1369 г. вече някои от членовете на екипажите им са плавали - и най-голяма е вероятността това да е ставало във водите на Mare maius - ок. Варна, дунавските устия, Анхиало, Месемврия...