Тамплиерското наследство и ордена на Св. Йоан

В края на 30-те год. на XIV в. немският пилигрим Лудолф фон Зюдхайм посещава Родос и се среща с тогавашния велик магистър на ордена на хоспиталиерите, под чието управление се намира острова. Зюдхайм характеризира магистъра по следния начин: "старец-скъперник, който построил много в Родос и освободил ордена от невероятни дългове".

Любопитното за нашето изложение в това описание е какви са тези "невероятни дългове", от които според Лудолф въпросният велик магистър, който е фра Елион дьо Вилньов (1319-1346), "освободил ордена". Това свидетелство всъщност стои донякъде изненадващо за един любител на средновековната история, който вероятно е чел, че орденът на Св. Йоан Йерусалимски (известен под още множество названия, сред които "Хоспитала" и "Религията") след прословутия разгром и разформироването на ордена на тамплиерите в 1312 г. се превръща в "най-силния" военно-монашески орден и най-вече след като с папско разпореждане получава имотите на тамплиерите. От друга страна същият този любител вероятно е чел за огромните богатства на ордена на Храма (т.е. тамплиерите), за това как те притежавали обширни поземлени владения, били банкерите на средновековния Запад и как дори най-могъщите крале завиждали на благосъстоянието им. Как така тогава орденът на Св. Йоан, който също притежава значителни авоари още преди процеса срещу "братята-рицари на Храма", е натрупал "невероятни дългове", точно в периода след като получава собствеността на тези пословично известни с богатството си тамплиери?

Изказването на Лудолф намира лесно своето обяснение ако се вгледаме по-подробно в историята около придобиването на "тамплиерското наследство". В първите десетилетия след подпечатания от папската Курия "трансфер” хоспиталиерите действително натрупват колосални дългове, тъй като светските владетели в Западна Европа масово оспорват папските разпоредби, водят безкрайни съдебни процеси и (най-малкото) искат „откуп” по най-различни поводи, за да оставят най-накрая ордена да администрира сам приписаните му земи и имущество. На Изток в началото на XIV в. от тамплиерите не е останало да се наследява почти нищо - през 1291 г. те, подобно на останалите "франкски" владетели, са "изхвърлени" от Светите земи на Сирия и Палестина. Мамелюците превземат тамплиерските крепости Атлит (Шател Пелерен), Тортоза, Руад, разполагащи с обширни домени, голяма част от съкровищата им, поземлените им владения и техните Домове (или манастири) в Акра и Триполи. Единственото, което е останало в тази част на света, са няколко замъка и плантации в Кипър и твърде незначителни притежания в земите на днешна Гърция. Между другото именно тези имоти са единствените, които са предадени на Хоспитала почти незабавно и едни от малкото, които носят печалба - но и това не става без конфликти и дори въоръжена намеса. Така установяваме, че през 1312 г., когато е извършен "трансфера", вероятно над 90 % от тамплиерските земи се намират на Запад. Във Франция, където е най-голямата част, кралят и васалите му искат за предаването на земите на Хоспитала своеобразен "откуп", за който сумите надхвърлят 300 000 ливри - което, приравнено в днешни цифри, са много милиони долари или евро. На Британските острови, в Свещената римска империя и Скандинавия много от имотите просто са завзети от местните нобили и не са предадени. Трябва да се отбележи, че в Средна Европа, Полша и Прибалтика процеси срещу рицарите на Храма се провеждат много рядко, а мнозина от тях и притежанията им намират убежище при ордена на Тевтонците. В Испания и Португалия пък вместо това са основани нови военно-монашески ордени (напр. "Рицарите на Кръста"), на които е предадена собствеността на тамплиерите. Така дори този кратък обзор недвусмислено демонстрира, че рицарите на Св. Йоан се сблъскват с огромни трудности по придобиването на тамплиерските владения почти на цялата територия на католическа Европа. Става въпрос за похарчването на наистина много пари "кеш" и разходите по една изтощителна дипломация.

Въпреки безбройните трудности, трябва да се признае, че на места собствеността (вкл. земи, замъци и тн.) на Хоспитала нараства многократно - напр. в Париж и околностите му, но това е постигнато едва след упорити дългогодишни преговори и изплащането на големи суми. Източниците приписват основната заслуга за това постижение именно на фра Елион дьо Вилньов. Показателно е, че той не резидира в столицата си Родос, а остава на Запад (във Франция) от годината на избирането си (1319 г.) чак до 1332 - това са 13 години, през които главният проблем, стоящ пред него, е именно този за придобиването на "тамплиерското наследство" и изплащането на дълговете, направени поради наложените във връзка с това разходи, на различни заемодавци - предимно на флорентински банкови къщи като тези на Барди, Перуци и Ачайуоли.

Да не забравяме и че действието се развива през „бедствения XIV в.”, както го нарича Барбара Тъчман, когато избухва Стогодишната война, върлува легендарната чумна епидемия, известна като „Черната смърт”, изтребила близо половината от населението на Европа и настъпва големият разкол в католическата църква, част от която са и хоспиталиерите – т.нар. Велика западна схизма. Един дори повърхностен поглед върху финансовият баланс на Хоспитала през този период разкрива, че множество от имотите, наследени от тамплиерите, биват залагани, отдавани под аренда или дори продавани (последното е абсолютно крайна мярка, особено като се има предвид, че тези земи притежават особен, дори "свещен" статус, тъй като доходите от тях са предназначени за финансирането на защитата и/или отвоюването на Светите земи). Това, като се има предвид често демонстрираното дълбоко нежелание и на ордена, и на папството да губят тези "земи на църквата", явно е следствие от дълбоката икономическа криза, обхванала целия Запад през тези години...

Така моето становище е, че през преобладаващата част от XIV в. орденът на св. Йоан така и не съумява в пълнота да се възползва от предоставените му допълнителни тамплиерски ресурси.

Ще завърша с един цитат от хрониката на флорентинския историк Джовани Вилани (1276-1348), който всъщност ме провокира да напиша този материал:

Твърде много хора утвърждаваха, че тамплиерите бяха несправедливо погубени, за да завладеят имуществото им, което впоследствие папата иззе под своя власт и го предаде на ордена на хоспиталиерите, но се наложи то да бъде откупувано от френския крал и от други господари. За това, като се смята изплащането на проценти, отишли толкова много пари, че орденът на хоспиталиерите станал още по-беден, отколкото бил преди, когато владеел само своето. Възможно е в това да видим Божия пръст. Както ще покажем по-долу, френският крал и синовете му (Филип IV Хубави и неговите наследници, наречени от френския автор Морис Дрюон "прокълнатите крале" - бел. моя) се изложили на голям позор и нещастие, както за това прегрешение, така и за пленяването на папа Бонифаций (Бонифаций VIII (1294-1303) - бел. моя). Показателно е, че в нощта след мъченическата смърт на магистъра и неговия другар (фра Жак дьо Моле и фра Жофроа дьо Шарне, изгорени на клада в Париж през 1314 г. - бел. моя) някои братя-монаси и духовни лица събрали техните останки като свещени реликви и ги положили в едно свято място.