Кръстоносни походи и латински военни акции в Леванта, 1292-1334, I част

Наименованието „Левант” произлиза от средновековния френски и се превежда буквално като „изгряващ.” През късното средновековие тази дума започва да се използва от западноевропейците като синоним на „Ориент”; с нея първоначално се обозначават най-общо земите на изток от Италия по посока на изгряващото слънце. Днес в историографията е прието този термин да бъде прилаган най-вече за обозначаване на земите на Източното Средиземноморие. Това е една зона на интензивни културни, търговски и военни контакти, към която западният католически свят започва да проявява засилен интерес през епохата на първите кръстоносни походи (XI–XIII в.). Някои от тези походи водят до основаването на цял ред държави и колониални владения на Изток от западните сили. Към края на XIII в. обаче тяхната сила там вече е започнала сериозно да отслабва под ударите на множеството им регионални съперници.

Когато през 1291 г. под ударите на египетските мамелюци пада последната столица на кръстоносците в Светите земи – Акра и те са принудени да напуснат и останалите си крепости в Сирия и Палестина, това съвсем не означава край на латинските интереси в региона. Макар и прогонени от Константинопол и Йерусалим, различни католически сили все още разполагат със солидни политически позиции в Леванта и, подкрепяни от папството, не смятат да се отказват от владенията и влиянието си в тези земи.

През XIV в. районът на Леванта запазва изключителната си важност за латинците по множество причини, които бихме могли да обобщим в няколко групи - икономически, политически и религиозни. Оттам продължават да идват такива важни и незаменими за Запада стоки като подправките, коприната, захарта, житото на Черноморския регион и др. Затова за такива европейски търговски гиганти като северноиталианските градове-републики Венеция и Генуа е жизненоважно да разполагат с възможност за свободен търговски обмен в страните на Изтока – едно от решенията за което е създаването на бази и колонии там. Следвайки тази политика, те неминуемо се оказват въвлечени и в политическия живот на Леванта. Същевременно западни владетели, между които някои от най-известните примери са неаполитанският крал Шарл д’Анжу и кралете на Кипър от династията Люзинян, претендират за наследството над владението на различни земи от Балканите или Близкия изток. Римският апостолически престол (чието седалище през по-голямата част от XIV в. е Авиньон), църковният глава на народите от Полша до Португалия и от Норвегия до Кипър, не крие амбициите си за подчиняване на Източнохристиянските църкви под свое върховенство и същевременно е заинтересован от разпространението на католицизма на Изток за сметка на Исляма – респективно от спирането на напредването на последния, и от възвръщането на Сирия, Палестина и, разбира се, Светия град - Йерусалим.

В края на XIII и началото на XIV в. таласократията на „франките” в Леванта е почти необезпокоявана. Най-големият им съперник – Мамелюкският султанат, който окончателно прекратява съществуването на франкски владения на териториите на Светите земи, не разполага с флота, която може да им бъде равна във водите на Средиземно море. Този факт обезпечава сравнително успешната евакуация на франките от Сирия и Палестина, която се насочва главно към Кипър. По този начин островът, чиито управляваща династия и елит са предимно френски и са дълбоко свързани с вече заличените от картата латински държави на отсрещния азиатски бряг, се превръща в една от главните католически и кръстоносни бази в Леванта. Възродената Византийска империя, която при император Михаил VIII Палеолог (1259–1282) прави сериозен опит да си възвърне владението над островите в Егея от латинците с помощта на боен флот, не представлява заплаха по море. При наследника на Михаил – дългоуправлявалият император Андроник II Палеолог (1282–1328), Ромейската империя напълно се отказва от поддръжката на флота, която изисква особено големи разходи. Останалите локални сили в Леванта по това време също не разполагат със значителни военноморски ресурси.

Взимайки предвид това преимущество, папският двор и множеството автори на кръстоносни планове за възвръщането на Светите земи, а и на Константинопол, отдават предпочитания на военноморските действия като главно средство за постигането на целите си. Така например още през януари 1292 г. папа Николай IV (1288–1292) нарежда на магистрите на Храма и Хоспитала, преместили главните си квартири на Кипър след падането на Акра през предната година, да построят флот и да използват корабите си, за да подпомогнат срещу мамелюците Киликийска Армения – единственото християнско континентално владение, тясно свързано с кръстоносните действия на изток и останало до този момент независимо. Той взима бързи мерки за формирането на кръстоносна ескадра от 20 галери, която през 1292 г., под командването на генуезците Мануеле Закария и Тедизио Дориа отплава към Леванта. Заедно с 15 кипърски галери, съоръжени от крал Анри II дьо Люзинян кръстоносната флотилия напада укрепеното пристанище Сканделоро (Алая) на брега на Карамания. Без да успее да го превземе, ескадрата се отправя към Александрия, но впоследствие се оттегля към Кипър.

Този първи кръстоносен passagium particulare след падането на Акра, който наподобява по-късните походи на Пиер дьо Люзинян, по същество представлява израз на папската политика за икономическа морска блокада на Египет. През 1291 г. Николай IV издава булата Olim Tam in Generali, която налага забрана върху износа на оръжия, коне, храни и др. стоки за земите на мамелюците. Икономическото ембарго, наложено от папството срещу мамелюците, е практика, която продължава през целия XIV в., като е смекчена едва през 40–те години най-вече поради усилията на венецианците.

Търговското ембарго е силен коз в ръцете на папството, което го използва многократно като оръжие срещу враговете си в Източното Средиземноморие през XIV в. Още през втората половина на предишния век латинците контролират огромен по обем търговски обмен в Леванта; може би най-важната и доходна част от него е вносът по море на платове, дървесина, метали и роби към Египет и износът оттам на луксозни ориенталски стоки и подправки. Според кръстоносните теоретици прекъсването на този трафик би довело до отслабването на мамелюците и до създаването на удобни предпоставки за възвръщането на Светите земи. Той обаче, както и търговията с различни други „невернически” страни в региона, е много изгоден както за големите търговски западни сили Венеция и Генуа, така и за по-малките морски републики като Пиза и Дубровник и такива силни търговски градове като Неапол, Барселона и Палермо, които обичайно се противопоставят на нарушаването на примирията с мюсюлманите и, от друга страна, многократно нарушават папското ембарго. Венеция и Генуа, чиито военноморски ресурси са най-големи, неохотно се съгласяват да се сражават с „неверниците” едва когато търговското им корабоплаване или доходоносната им черноморска търговия бива застрашена.

В първото десетилетие след падането на Акра (1291–1301), основните кръстоносни акции, провеждани в Леванта, са свързани с Киликийска Армения и надеждите за помощ от страна на монголския Илханат в Иран. През 1294 г. магистрите на Хоспитала и Храма присъстват лично на коронацията на краля на Армения Хетум II. Про-латинските тежнения на Хетум се проявяват в по-близките контакти с Кипър; той става католик и омъжва сестра си за Амори дьо Люзинян, титуларен принц на Тир и брат на крал Анри II дьо Люзинян. От Кипър хоспиталиерите остават в контакт с Армения и когато през 1299 г. Хетум побеждава своите братя Смпад и Константин, които са завзели властта няколко години по-рано, хоспиталиерите, както изглежда, му оказват известна подкрепа. С Киликия и походите на монголския илхан Газан (1295–1304) срещу мамелюците трябва да се свърже и военноморската кръстоносна кампания срещу сирийското крайбрежие през лятото на 1300 г. – първата от цяла серия подобни акции, които ще се провеждат през следващите десетилетия. Предшествана от мащабен сухопътен поход на Газан и васала му Хетум срещу Сирия и Палестина, една флотилия от 16 галери, екипирана от Анри II и военно-монашеските ордени, потегля от кипърското пристанище Фамагуста и извършва нападения над Розета, Александрия, Акра, Тортоса и Мараклея. През ноември същата година зетят на Хетум Амори дьо Люзинян и магистрите на военните ордени, начело на сравнително голям военен отряд, завземат бившата тамплиерска твърдина Тортоса на сирийското крайбрежие. Впоследствие кръстоносците се оказват неспособни да се задържат в града, чиито укрепления са сринати от мамелюците и се оттеглят на близкия остров Руад. Островът е предоставен на тамплиерите, които възнамеряват да го използват като предмостие за бъдеща атака срещу Сирия. Тези планове са изоставени след като 120-те рицари и останалите няколкостотин спомагателни бойци на Руад са принудени да капитулират през октомври 1302 г. след около едногодишна блокада от египетски кораби и явната липса на адекватна помощ от Кипър.

В контекста на папското ембарго за търговия с Египет, възприетата стратегия на „прелиминарни” или предварителни „частични” кръстоносни походи, предназначени да подготвят почвата за очаквания passagium generale, защитата на кралство Кипър и пряко заплашената от мамелюска инвазия Киликийска Армения, а също така и в контекста на латинските планове за възвръщането на Константинопол трябва да се разглежда и първата по-мащабна военноморска кръстоносна акция в източното Средизменоморие през XIV в. Това е т.нар. „папско-хоспиталиерски” поход, който протича между 1306 и 1310 г. и завършва със завоюването на големия егейски остров Родос.

Между 1300 и 1305 г. магистърът на Хоспитала фра Гийом дьо Виларе (1296-1305) води две значителни експедиции към Армения и прекарва там известно време. Хоспиталиерите, свикнали на относителна автономия в Светите земи, се намират в незадоволителна позиция на Кипър, откъдето е трудно да провеждат ефективно подобие на кръстоносна активност и са твърде зависими от местните владетели. Политическата ситуация на острова се влошава през 1306 г., когато крал Анри II дьо Люзинян е принуден да абдикира от брат си Амори, чиято жена Изабела освен на Хетум II е сестра и на следващия арменски крал Ошин (1307-1320). Във възникналия династичен конфликт Амори е подкрепен от тамплиерите, докато хоспиталиерите първо остават неутрални, а след това открито взимат страната на Анри. Така постепенно положението на ордена на Св. Йоан се усложнява както в Кипър, така и в Киликийска Армения. Само два месеца след бунта на Амори, който започва на 26 април 1306 г., хоспиталиерите започват военноморската си експедиция за завладяването на Родос.

Надмощието на франките по море е най-явно в бившия византийски Егей, където през XIV в. владението над многобройните острови е разпределено предимно между Венеция, Генуа и зависими от тях латински барони. Докато Венеция се сдобива с повечето от притежанията си в региона непосредствено след IV кръстоносен поход в началото на XIII в., то нейният комерсиален съперник – Генуа придобива силни позиции едва след договора си в Нимфеон с император Михаил VIII Палеолог през 1261 г. Съюзът между Византия и Генуа довежда до преминаването на много генуезци на имперска служба и до предоставянето на техни представители на определени феодални владения в района на Егея. Така през 1278 г. като dominus на имперския остров Родос е отбелязан генуезецът Джовани делло Каво, бивш корсар, който става византийски пълководец, а по-късно е назначен за адмирал на флотилия от 6 галери. В началото на XIV в. о. Карпатос и прилежащите му по-малки острови между Крит и Родос са дадени на Андреа Мориско, генуезки морски капитан на имперска служба. Кариерата на Мориско, който заедно със своя чичо Виньоло дей Виньоли често действа не само като корсар, но и като обикновен пират в Източното Средиземноморие, наподобява тази на Джовани делло Каво – през 1305 г. император Андроник II го назначава за свой "адмирал" и го използва във войните си срещу Венеция и Каталанската компания. Ок. нач. на века и Виньоло на свой ред получава феодално владение над недалечните от Карпатос егейски острови Кос и Лерос и над селището Лардос на о. Родос. Между 1302 и 1306 г. в изворите са регистрирани множество пиратски набези в района, включително и срещу Кипър, които най-вероятно трябва да се припишат преди всичко на Мориско и Виньоли. Последният е преследван неколкократно от крал Анри II дьо Люзинян. Въпреки предишните си нападения срещу острова, през май 1306 г. Виньоло изненадващо се появява пред кипърското пристанище Лимасол (Лемесос) и заявява, че иска да говори с хоспиталиерския магистър Фулк дьо Виларе (1305-1319), но не смее да слезе на брега, тъй като е причинил толкова много страдания на страната.

Появата на Виньоло точно пред Лимасол не е случайна, тъй като именно в този град е установена главната квартира на Ордена на Св. Йоан след падането на Акра. Същото може да се каже и за датата на посещението му, която е непосредствено след бунта на Амори дьо Люзинян, в този удобен момент той не би могъл да се опасява от своя враг Анри, който има по-големи грижи. От събитията по-късно става ясно, че по това време Виньоло не разполага и с контрола върху фиефите си, дадени му от Андроник II, вероятно във връзка с пиратските си действия.

Генуезецът се среща с магистъра Фулк дьо Виларе и офицерите от ордена извън Лимасол и им отправя предложение, на което те не могат да устоят. На 27 май 1306 г. в църквата „Св. Георги” близо до Лимасол йоанитите подписват споразумение с Виньоло за завоюването на различни неупоменати острови in Romania, което предвижда те да бъдат поделени между двете страни в договора. Месец по-късно, на 23 юни 1306 г. самият магистър отплава от Кипър начело на малък флот от две галери, една фуста, един chattier и две панфилии, които превозват 35 братя-рицари, шест туркопули и голям брой бойци. При н. Св. Епифаний в най-западната точка на Кипър ги очакват две генуезки галери, командвани от Балдо Спинола и Микеле делла Волта, които полагат клетва да се присъединят към експедицията. Виньоло избързва напред със своя собствен кораб да разучи ситуацията на Родос, който очевидно е главната цел на хоспиталиеро-генуезкото предприятие, но е забавен в Родос от своя племенник Лодовико Мориско, който също е на византийска служба и първоначално го задържа под стража, но по-късно го пуска на свобода. Съюзническата флотилия го чака около месец на малкия остров Кастелоридзо, разположен до югозападния бряг на Мала Азия, а след това се придвижва към Родос и, след известен престой на остров Guilla и при fiume de Rhodi, пристъпва към действия. Двамата генуезци – Спинола и делла Волта се отправят към едноименната столица на Родос, за да се опитат да го завладеят с изненада, а двама рицари-хоспиталиери заедно с 50 пехотинци са изпратени към о. Кос, където успяват да превземат местната крепост, но не и да я задържат при контраатаката на местните гърци. Изненадващата акция на генуезците е провалена от предателството на един грък, избягал от хоспиталиерския флот, който известява за тях „капитана” на острова. Те се връщат при магистъра, след което цялата флотилия се насочва към Родос и пристъпва към обсада на града. Предградията са превзети, а крепостта е щурмувана и атакувана с обсадни машини, но без успех. Междувременно франките завземат и останалата част от острова, при което при обсадата на крепостта Филеремос им се налага да се сражават с 300 турски наемници, които в крайна сметка са поголовно изклани.

Обсадата на Родос се проточва след като Андроник II отхвърля предложението на хоспиталиерите, направено между март и април 1307 г. да го получат като фиеф от него в замяна на предоставянето на 300 бойци за война срещу турците и оказва всякаква възможна подкрепа на обсадените. Още осем галери и един lignum, натоварени с войска потеглят от Кипър, за да подсилят хоспиталиерските сили. В разгара на проточилата се обсада в средата на 1307 г. Фулк дьо Виларе заминава на запад и се среща във Франция с първия авиньонски папа Климент V (1305-1314). Докато в края на същата година Западна Европа бива разтърсена от ареста и процеса на тамплиерите, магистърът на Хоспитала явно успява да убеди папата в правотата на действията си в Егея. На 3 юни 1307 г. Климент V отлъчва от църквата византийския император Андроник II, а на 5 септември дава владението над Родос на хоспиталиерите, които, според неговите думи, го били завзели от „гръцките схизматици и турските неверници.” Последната була, предвид все още непревзетия от хоспиталиерите Родос, има по-скоро пожелателен, отколкото ретроспективен характер.

Същевременно папата има намерение да започне кръстоносен поход на изток. Тъй като дълго планираният генерален поход, за който се предвижда да бъде предвождан от краля на Франция, не може да бъде проведен незабавно и тъй като кралствата на Кипър и Малка Армения са под непосредствената опасност от унищожение, са необходими спешни действия. Това са аргументите, изложени от Климент в булата Exsurgat Deus на 11 август 1308 г. По тази причина, продължава той, е решено според съветите на магистрите на военните ордени, запознати със състоянието на Светите земи и заплашените източни кралства и според споразумението с краля на Франция, да се предприеме незабавна акция. Тя трябва да приеме формата на изпращане на една хоспиталиерска експедиция за защитата и спасението на застрашените кралства, която трябва да подготви подходящи препятствия за коварните християни, които прекарват храни и забранени вещи на сарацините и да се сражават с тези сарацини. Тяхната главна цел, обаче, щяла да бъде: „ pontes et vias ad idem generale passagium preparando”. Тази експедиция, която трябва да продължи пет години, щяла да бъде финансирана основно от съкровището на Курията и от една субсидия от краля на Франция. Папата трябва да даде 300 000 златни флорина, а Филип още 100 000, за да се покрие цялата необходима сума от 400 000 златни флорина. Освен това църковните прелати са посъветвани да окуражават вярващите да даряват пари на Ордена на Св. Йоан, а за дарителите са предвидени индулгенции. Exsurgat Deus, както и другите були, с които Климент обявява провеждането на този passagium particulare, се въздържат да убеждават вярващите масово да „вземат кръста” и да се присъединяват към експедицията - това трябвало да бъде приоритет изключително на хоспиталиерите, и определят броя на участниците в нея на 5000 души.

Според мен при организирането на този поход Климент без съмнение е повлиян от хоспиталиерския проект, озаглавен Tractatus dudum habitus ultra mare per magistrum et conventum Hospitalis et per alios probos viros qui diu steterunt ultra mare: Qualiter Terra Sancta posit per Christianos recuperari, който по всяка вероятност му е връчен лично от Фулк дьо Виларе през 1307 г. Той защитава и препоръчва каузата на „партикуларния” поход и предвижда да се формира кръстоносен флот от 60 галери с 1000 рицари и 4000 арбалетиери, който ежегодно по осем месеца да опустошава крайбрежието на Мамелюкския султанат в продължение на пет години, като използва за бази Кипър и Родос. Потвърждението, че папата се ръководи от този проект, е предоставянето на владението на все още византийския Родос на ордена на Хоспитала през 1307 г., съвпаденията в предвидения брой участници, възприетия срок и целите на похода, които фра Фулк дьо Виларе, назначен за негов предводител, по-късно се стреми да спазва, макар и това да му се отдава само частично.

Още преди потеглянето си passagium-а се сблъсква с големи трудности на запад: прекалено голямата народна религиозна екзалтация, която намира своя израз в т.нар. „Кръстоносен поход на бедните” и опозицията на двама от най-влиятелните европейски политически лидери - Филип IV Хубави (1285-1314) и Хайме II Арагонски (1291-1327). Тази опозиция причинява двегодишно забавяне и почти довежда начинанието до провал. Сътрудничеството на френския крал е особено важно не само защото, както подчертава крал Филип, главната част от рицарите-йоанити за участие в похода ще дойде от Франция, но също така понеже той е приел да го финансира с крупната сума от 100 000 златни флорина. Климент, за да задоволи Филип, избира епископа на Роде в Лангедок за папски легат на passagium- а. Кралят, който иска да използва кръстоносното движение за своите собствени цели, не може да толерира независимото папско-хоспиталиерско предприятие, което го лишава от пълния контрол, към който се е стремял. Той отказва да предостави на Хоспитала сумата пари, която е обещал и те, изглежда, никога не биват изплатени. Вместо това, през октомври 1308 г. той изпраща в Авиньон някой си Робърт, английски рицар, който предлага на папата услугите на един контингент от 500 тежковъоръжени англичани, готови да отпътуват на свои собствени разноски с папския поход. Филип Хубави явно предполага, че този голям отряд ще измести хоспиталиерите от първостепенната им роля в начинанието. Климент отхвърля предложението тъй като не вярва в искреността на англичаните. Тъй като този ход се проваля, френският крал предприема директна атака срещу бъдещия лидер на похода Фулк дьо Виларе. В началото на 1309 г. той известява на папата, че не е бил достатъчно информиран от магистъра на ордена на йоанитите за приготовленията около похода и че на френските хоспиталиери не е била отдадена дължимата важност. Това, пише той на Педро де Передо, неговият нунций в Курията, е оскърбление към статута и честта на Френското кралство (regnum Francie) и дори към френската нация (natio Francorum). Филип счита опита за провеждане на папско-хоспиталиерски кръстоносен поход за обида към своето достойнство. В съзвучие с това усещане той настоява, че „quod per sedem apostolicam sic dictorum Hospitaliorum ordo regularetur tam in capite quam in membri” (24 август 1312 г.).

Докато крал Филип IV се опитва да се сдобие с контрола над експедицията и да я превърне във френско начинание, Хайме II Арагонски цели отклонението й към Иберийския полуостров. Той твърди, че хоспиталиерите ще използват похода само за своите собствени цели и преди всичко, за да укрепят позициите си на Родос. През март 1309 г. Хайме предлага свой собствен кръстоносен проект, насочен срещу Гранада. Нунциите му в Авиньон лобират пред папата и кардиналите да дадат на планираната арагонска експедиция същия статус както на тази на хоспиталиерите, т.е. на кръстоносен поход. Арагонският монарх изисква също църковния десятък за срок от пет години да му бъде предаден във всички негови владения и онези, които вече са привлечени да участват лично или чрез парична помощ в хоспиталиерската експедиция, да бъдат освободени от своята клетва и така да бъдат способни да вземат участие в експедицията срещу Гранада. Папата също е предумван да провъзгласи Хайме за свой „ capitaneus, dominus atque caput”. На 21 март 1309 г. Климент изпълнява някой от исканията на Хайме, но това не задоволява напълно краля. През пролетта на 1309 г. той се опитва да използва за своите собствени цели хоспиталиерите, които се събират в Испания за тяхната експедиция. Той забранява отпътуването им от Арагон и обявява забрана над износа на коне и пари от своето кралство. Изправен пред протестите на Климент, Хайме в крайна сметка се предава (юни 1309 г.).

Така през пролетта на 1309 г. изглежда, че целия проект за папско-хоспиталиерската експедиция е на ръба на колапса, а безуспешната обсада на Родос все още продължава. Походът явно представлява трън в очите на Франция и Арагон и не може да отпътува на предварително определената дата (24 юни, 1309 г.) поради недостига на кораби и средства. Строежът на галери в пристанището Ег-Морт е преустановен, защото френските власти конфискуват дървесината, предназначена за тяхното изграждане. Що се отнася до средствата, Филип не спазва своята част от споразумението и възникват неочаквани трудности в събирането на даренията на вярващите. Самият Климент неохотно дава 50 000 златни флорина (октомври 1309 г.), но това не е достатъчно. Но Фулк дьо Виларе упорито продължава с приготовленията. Едва през октомври 1309 г. Климент най-сетне е в състояние да извести Филип, че походът е потеглил от Ег-Морт. През септември една неголяма флотилия, предвождана от магистъра, папския легат Пиер дю Плен Шасан и папският нунций Рaймон дьо Пeнс отплава по море на изток. Корабите попадат на лошо време и се налага да се приютят в южноиталианското пристанище Бриндизи, където и остават да презимуват. Така по-нататъшните операции са отложени за следващата година. На този етап експедицията се състои от около 26 галери, 200-300 рицари и 3000 пехотинци- което е по-малко от една трета от рицарите, предвидени в хоспиталиерския план и папските були и три четвърти от пехотинците, с които положението е по-добро.

През пролетта на 1310 г. кръстоносната армада отплава на изток. През май същата година уверения в доброжелателство, изпратени от Фулк дьо Виларе от венецианските колонии Модон и Корон в южен Пелопонес, пристигат във Венеция, която се опасява от значителното генуезко участие във флотата му – десет от галерите с капитана си Ачелино Грило идват от Генуа - и да не би походът да се насочи срещу нейните егейски владения. Впоследствие опасенията на Републиката на Сан Марко донякъде се оправдават, тъй като папско-хоспиталиерският поход насочва главния си удар срещу островите в югоизточната част на Егея – т.нар. Додеканези – област, където венецианците имат сериозни икономически интереси и която се стремят да завладеят.

Точната година, в която обсаденият Родос се предава в ръцете на хоспиталиерите, е предмет на спорове, но предвид споменаваната в изворите дата 15 август, не е изключено това да е станало през 1310 г. т.е. след пристигането на passagium-а, който да е спомогнал за това. Походът най-малкото довежда до пълното подчиняване на ордена на един от най-големите егейски острови. Ходът на бойните действия, които води експедицията на Виларе, не е ясен във всичките си детайли, но без съмнение са атакувани повечето византийски острови от архипелага на Додеканезите, а също така и малоазийското крайбрежие, което сравнително наскоро е завладяно от турския емират Ментеше. Въпреки уверенията към венецианците Виларе ги прогонва от някои сравнително големи острови, разположени близо до Родос, като Кос и Карпатос. Карпатос е отнет от византийския адмирал Андреа Мореско и брат му Лодовико още през 1308 г. от венецианеца Андреа Корнаро. През 1309 г. Лодовико се опитва да си върне владението като извършва нападения над него с корабите си и вдига населението на бунт, но в крайна сметка Корнаро сполучва да надделее, залавя го и го затваря във венецианската колония Крит. След тези събития хоспиталиерите, вероятно със съдействието на останалите кръстоносци, завладяват Карпатос и близките малки острови Касос и Сария и прогонват Корнаро от там. Именно този агресивен акт води до бурните протести на Венеция и до секвестирането на хоспиталиерските имоти в републиката между 1312 и 1314 г. Оправданието на ордена е, че Андреа Корнаро няма подходящи претенции върху островите, които от древността се намирали под юрисдикцията на Родос и че самите им заселници поканили братята-рицари там, тъй като преценили, че Корнаро не бил способен да ги защитава срещу пирати.

Последното твърдение може би не е съвсем лишено от основания, тъй като във водите на Егея наскоро се е появил нов фактор – турските пирати. Трахия Страда и Стробилос на карийския бряг са вече турски през 1269 г.; Кария и Антиохия на Меандър падат през 1278 г., а през 1282 г. са превзети Трали и Ниса. През първите години на новия век различни емири установяват твърдо властта си над крайбрежието. На север Пергам пада през 1302 г., на юг Ефес, Тирайа (Тир) и Пирги са превзети през 1304 г. въпреки временното освобождение, което им донася появата на каталаните в Анатолия. В началните години на века настъплението на турските племена, организирани в т.нар. бейлици или емирати вече е прегазило византийските провинции в южна и средна Мала Азия и е овладяло по-голямата част от егейското крайбрежие. Оттук турците започват да строят плавателни съдове и да организират широкомащабни пиратски нападения срещу християнските владения в Европа и по островите, прехвърляйки по този начин своя газават по море. Сред най-активните в това отношение е турският емират Ментеше, чиито владения лежат точно срещу Родос. Гръцкото население на острова е принудено да плаща данък на турците, като дори съществува възможност те да са владеели част от него. Това лесно би обяснило документираното им участие в защитата на крепостта Филеремос срещу Хоспитала през 1306 г., както и сведението, че турски пирати от Родос нападат Кипър през 1303 г.

След пристигането си начело на папско-хоспиталиерския поход магистър фра Фулк дьо Виларе не само прогонва турците от архипелага на Додеканезите, но се намесва и във вътрешната политика на емирата Ментеше, като подтиква някои съседни турски племена да атакуват местния бей. Междувременно кръстоносците под егидата на Хоспитала овладяват и временно задържат различни крепости на континента; Влиянието му там нараства дотолкова, че през 1311 г. се споменава, че около 250 търговци от Родос търгуват в емирата на Ментеше. Владетелят Масуд бей (1295-1319) се оказва неспособен да отрази хоспиталиерския натиск, за което без съмнение изиграва решителна роля и значителната армия на Виларе, която заедно с хоспиталиерите, дислоцирани в Леванта отпреди похода и подкрепленията от Кипър надхвърля 5000 въоръжени мъже. Едно свидетелство за това ни поднася известният венецианец Марино Санудо Торселло Стари (ок. 1270-1343), който пише, че е прекарал много време на Родос с Виларе, който "знаел по-добре от всеки друг на света как да води война и сеел раздор между турците и техните съседи" и който отслабил Масуд "до нищо", като подпомагал други турци като Масудовия син Шуджауддин Орхан бей и техния родственик Strumbachi.

Йоан Кантакузин, Йоан Александър и възпирането на турците - мит или реалност?

Император Йоан VI Кантакузин (1347-1354)

Вероятно всеки български читател с малко по-задълбочени интереси и познания по средновековна история е попадал на следния пасаж от т.нар. "Българска анонимна хроника" :

"И когато Кантакузин видя, че не може да прехранва войниците по катъргите, понеже не достигаше хляб и свинско месо, а и самата съкровищница всекидневно се изпразваше и дукати и сребро не достигаха, обмисли това и изпрати пратеници в Търново при българския цар Александър да му помогне за прехраната на морската войска, за да пазят брода. Българите обаче, когато чуха това, насмяха се и поругаха гърците, като не само ги обидиха, но ги напсуваха на жена и майка и ги отпратиха празни. Когато видя това, Кантакузин се нажали много и изпрати пратеници и при сръбските господари Урош, деспот Углеш и крал Вълкашин да помогнат за морските войски. И тези, като чуха това, се надсмяха, поругаха гърците, не само ги обидиха, но ги напсуваха на жена и майка и ги отпратиха празни. Когато Кантакузин чу това, той се нажали много и недоумяваше що да стори. Тогава Кантакузин изпрати при българските царе и при сръбските господари и им рече: „Не пожелахте да помогнете, обаче после ще се каете.” Те обаче никак не обърнаха внимание на тези думи, а отговориха: ,,Когато турците дойдат против нас, ние ще се браним от тях.” Тогава Кантакузин се споразумя с Аморат, положиха клетва и си дадоха един другиму писма, които се пазят до днес, да не увреждат турците в нищо на гърците навеки, нито в Романия, нито в Македония. Турците обещаха да спазват тези неща и тогава Кантакузин даде на турците да преминат през Галиполи."

Доколко този толкова прочувствен пасаж отразява вярно историческата реалност? Единственото друго сведение за подобни преговори се съдържа в "История"-та на самия Йоан Кантакузин. Какво обаче пише той? Според него в началото на 1351 г., след завръщането си от похода срещу бунтовниците-зилоти в Солун и срещу Македония и Тесалия, владени тогава от сръбския цар Стефан Душан (споменатият в горния текст Урош по това време все още е само престолонаследник, а Вълкашин и Углеша - просто военачалници на сръбска служба), той изпраща посланици при българския цар Йоан Александър. Задачата на пратениците е да снемат от Кантакузин всякаква отговорност за скорошното опустошение на българските земи от една турска войска. Но тези турци, които са водени от сина на османския емир Орхан - легендарния Сюлейман, са повикани именно от императора, който иска да ги използва като наемници за войната си срещу Сърбия и зилотите. Точно чрез това пратеничество Кантакузин отправя предложение до Йоан Александър да му помогне с пари за построяването на флот, който да патрулира в Хелеспонта и да държи турците далеч от Европа. Българският цар, противно на сведенията на "Хрониката", откликва положително на поканата, но в крайна сметка не изпраща исканите суми. Защо?

По това време византийците все още разполагат с някакви кораби (по време на последния си поход Кантакузин се придвижва до Солун по море със свои собствени кораби, а през 1349 г. военноморските му сили овладяват пристанището Фокея). Както става ясно от последвалите пратеничеството събития, Кантакузин все пак построява нов флот и то изцяло със собствени, византийски средства. Новият флот възлиза на поне 10 кораба. Но те не са използвани за патрулиране на Проливите, а за войната, която императорът, венецианците и арагонците водят срещу Генуа. В конфликта генуезците се представят по-добре и по-голямата част от ромейските кораби са потопени.

Струва ми се следователно, че при тези условия нямаме основания да осъждаме толкова строго Йоан Александър за "фаталния" му отказ за поддръжката на "катъргите", както обикновено се прави в учебниците/традиционната ни историография...

Цар Йоан Александър (1331-1371)

Истинската история зад Kingdom of Heaven

*това е мой по-ранен материал (от 2006 г.), който представлява опит за кратко и разбираемо описание на "истинската история", криеща се зад не толкова акуратния от историческа гледна точка сюжет на филма "Небесно царство" (Kingdom of Heaven), който по това време беше актуален холивудски блокбастър...надявам се да Ви хареса ;)

Истинският Балиан д'Ибелин бил богат благородник в Йерусалимското кралство през 12-ти век. Неговата фамилия била една от най-влиятелните в кралството, макар че произхождала от малкия градец Ибелин в планините на Юдея. Балиан владеел Наблус - хубав град, столица на плодородната провинция Самария, която се намирала точно между Йерусалим и Галилея. Той се оженил за вдовицата на крал Амори - византийката Мария Антиохийска, а не за "принцеса Сибил" от филма, която до смъртта си е предано влюбена в Ги дьо Люзинян (също герой от филма, ама му бяха превели отвратително името). "Прокаженият крал", чиято сестра е Сибил, е Бодуен IV (1172-1185), крал на Йерусалим и син на Амори. Той бил мъдър владетел, способен военачалник (в битката при Монжизар, начело само на 3000 човека избива 20 000 сарацини на Саладин), но се разболял от проказа още на 16-годишна възраст. Това го обрекло на ранна смърт и превърнало сестра му Сибил в главен претендент за короната на Йерусалим. Нейният първи съпруг бил монфератският маркиз Гийом, който обаче умрял още на следващата година. Тогава тя се запознала с младия благородник от френската област Поату - Ги, който току що бил пристигнал в Ориента заедно с брат си Амори. Ги, така да се каже, я "свалил", защото, макар и да принадлежал към голям и известен род (Люзинян), не притежавал почти нищо освен доспехите на гърба си, конете и оръженосците си. Двамата се оженили и Ги станал за начало граф на Яфа (това е около Тел Авив в съвременен Израел) и Аскалон (близо до "ивицата Газа") .

По-интересна е историята на Рено дьо Шатийон ("лошия" - белобрадият кръволок-изверг от филма), бивш княз на Антиохия и барон на Крак дьо Моав и Монреал (днешна Йордания). Той ненавижда сарацините и има основания за това, след като прекарва 16 години в затворите на сирийския град Алепо. Подобно на Ги дьо Люзинян, Рено пристига в Сирия без пукнат грош и на следващата година вече е княз на Антиохия На по-следващата атакува гръцкия остров Кипър и го ограбва изцяло. Наказан е от Мануил Комнин, византийския император, като бос и с въже на шията води коня му по улиците на столицата си Антиохия. След това показно унижение му е простено и Рено воюва известно време в Сирия, но пада в плен на султан Нуреддин, който нарежда да го хвърлят в тъмница в Алепо, на около 40 км от Антиохия. В тази тъмница Рено лежи 16 години, през които не се намира кой да плати откупа, искан от Нуреддин. Вероятно точно тук кумулира зверската му омраза към сарацините, които го пускат привидно състарен чак към 1176 г. Но той скоро демонстрира отново явно неизтощимата си енергия, необузданост и жажда за плячка. Чрез женитбата си за наследницата на Крак дьо Моав, баронът придобива ново владение, дори по-обширно от предишното му - обхващащо почти цялата площ на днешна Йордания (м/у Саудитска Арабия и Израел). И нещо по-важно- през владенията на Рено преминава пътят, който свързва азиатските с африканските сарацини. Все едно да дадеш на гладен хищник кървав къс месо. Баронът въобще не прощава на търговските кервани, които минават от там. Жадни за плячка, местните арабски бедуини се съюзяват с него, а той вероятно привлича и наемници и доброволци от Йерусалимското кралство, за да формира немалка армия, с която да плячкосва каквото му падне. Понякога навлиза дълбоко в площта на Арабия, яздейки заедно със своите бедуински приятели. От времето на Мохамед никой християнин, особено пък въоръжен, не е осквернявал покоя на исляма в неговата родина - Арабския п-в, но сега този рижав и кръвожаден френски барон нахълтва в оазисите, подпалва джамиите, изколва бойците и отвлича останалите жители като роби. Върхът на наглостта му е пускането на пиратска флота в Червено море, което е спокоен център на търговията на Египет с Изтока и сигурен маршрут на свещеното поклонение на мюсюлманите към Мека от поне три века насам. Тази акция на франджите (така арабите наричат франките) е пълна изненада за Саладин - за няколко седмици те разграбват и потапят десетки кораби в Червено море! Шокът е още по-голям, защото, подобно на съвременните фанатични муджахидини, франките търсят Мека, където още нито един християнин не е стъпвал. Рено дьо Шатийон се заканва, че ще превземе и опустоши Свещения град на исляма. Неговата флотилия дебаркира недалеч от другия град на Пророка - Медина, но е изненадана от корабите на Саладин, които той изпраща от Египет. В ожесточен бой франките са разбити, корабите са им изгорени, а на онези от пленниците, които са пощадени от ятагана, са им извадени очите, за да не могат никога повече да намерят пътя към Свещените Места на Исляма. Рено обаче не е сред тях... И продължава с грабежите си. Саладин се опитва да завладее пустинното му владение, но стените на Монреал и Крак дьо Моав устояват на всички пристъпи. Така владенията на Рено продължават фактически да стоят точно по средата на държавата на Саладин, която се простира от Либия до Северен Ирак и парализират връзката между частите й... 

Междувременно Прокаженият крал все повече и повече грохвал, изтощен от страшната си болест и зет му Ги вече нямал търпение да го наследи. Бодуен поискал от него да му даде за резиденция град Яфа, който самият той му бил отстъпил преди няколко години, защото климатът там бил по-добър за болежките му. Люзинян и Сибила му отказали и в гнева си Бодуен даже атакувал със своите рицари стените на крепостите им Яфа и Аскалон. Не успял да ги превземе и отправил молба към господарите на Запада да изберат нов владетел на кралство Йерусалим, като отнел правата на Люзинян върху престола. Не минало дълго време и проказата довършила краля, който бил само на 27 години, но за краткия си живот доказал, че рицарските идеали не са мъртви и нямало християнин, който да не съжалява за смъртта му.

Наследил го синът на Сибила и маркиз Гийом дьо Монфера - мъничкият Бодуен, който преживял само година и се споминал (детската смъртност през средновековието най-често надвишавала 50-те %). Тогава, вместо, според заръката на Бодуен да се обърнат към господарите на Запада, Ги дьо Люзинян, жена му, Рено дьо Шатийон, патриархът на Йерусалим и великият магистър на тамплиерите - фра (= "брат", от лат. frater) Жерар дьо Ридфор, извършили преврат и сложили на главата на Ги короната на Йерусалим. Хоспиталиерите и Балиан д'Ибелин отначало се възпротивили, но после в името на мира в кралството, се съгласили с избора на пуатевинеца. Графът на Триполи Реймон обаче заел открито враждебна позиция към новия крал и отказал да го признае за господар. А Реймон бил най-богатият барон в кралството, териториите, които владеел, били по-големи от тези на краля и войската му била по-многобройна. Но Ги не се притеснявал от него, тъй като могъщата военна сила на ордена на тамплиерите стояла зад гърба му. Това се дължало на старата вражда между великия магистър фра Жерар дьо Ридфор и графа на Триполи. Преди да приеме монашески обет и да стане тамплиер, Жерар бил дошъл от Франция в Ориента, подобно на Рено, без нищо друго, освен благородния си произход, меча на колана и надеждата да се ожени за някоя богата наследничка. Такава всъщност скоро се намерила - баща й бил барон на богатия град Бутрон в Тивериада (т.е. Галилея). Тъй като баща й починал рано, нейн настойник станал същия този Реймон, графът на Триполи. Жерар и мадмоазел дьо Бутрон скоро се влюбили, но Реймон предпочел да даде повереничката си на богат пизански търговец, който за това му платил с толкова злато, колкото тежала избраничката му. Така Жерар останал "на сухо", тъй като нямал пари, постъпил в ордена на тамплиерите, полагайки обет за безбрачие и никога не забравил за случая, заричайки се да отмъсти на графа.

Жерар станал велик магистър на Ордена на Храма малко преди Ги дьо Люзинян да седне на престола в Йерусалим. Може да се каже, че той (заедно с Рено дьо Шатийон) е "ръката", която насочила политиката на кралството към война с държавата на Салах-ад-Дин. В това отношение той просто следвал традиционната политика на своя Орден, която принципно била против каквото и да е съглашателство с мюсюлманите. Немалка вина имал и триполитанския граф Реймон, който в гнева си против "превратаджиите" се обърнал за помощ към Саладин. Последният, разбира се, само чакал повод да се намеси във вътрешните работи на Йерусалим и веднага откликнал на молбата му, като отначало изпратил неголяма спомагателна част за гарнизон в Тивериада - град-столица на областта Галилея, който принадлежал на съпругата на Реймон - графиня Ешив. Малко по-късно армия от 7 000 мохамедански конници пристигнала на границите на Галилея и поискала позволение от Реймон да опустоши земите на враговете му. Графът приел, но, както изглежда, християнската му съвест го глождела и, макар че позволил на сарацините да проведат набег в земите на юг от неговите владения, той се оговорил с тях набегът да продължи само един ден. Освен това разпратил вестоносци да предупреди населението да се скрие в крепостите.

По ирония на съдбата в същия този ден, в който воините на Саладин нахлули в земите на християните, от Йерусалим потеглила делегация от благородници, която щяла да увещава Реймон да сключи мир с новия крал в името на доброто на кралството. В тази делегация влизал и "нашия човек" Балиан д'Ибелин, но той закъснял да се присъедини към основната колона, предвождана от великите магистри на тамплиерите и хоспиталиерите фра Жерар дьо Ридфор и фра Роже де Мулен. Както се оказало, извадил късмет - и то голям!

Отрядът рицари се придвижвал небрежно, когато изведнъж предните ездачи забелязали отдалече армията на сарацините и опустошенията, причинени от тях. Това обяснимо им подействало като шок и било възприето като дръзко предизвикателство посред собствените им земи. Те не знаели броя на мохамеданските бойци, но Жерар дьо Ридфор предложил незабавно да ги атакуват. Когато "колегата" му - великия магистър на Хоспитала фра Роже дьо Мулен му отговорил, че са твърде малко, той му съобщил, че в близкия замък Како има гарнизон от около стотина тамплиери, които щели да се присъединят към тях. Набързо изпратили вестоносци и до рицарите от град Назарет, който също бил наблизо, за да дойдат и те на помощ. Така за няколко часа се събрали около 150 рицари и вероятно 200-300 сержанти - една немалка бойна сила за времето си, която обаче била крайно недостатъчна, за да се справи със седемте хиляди конници на Саладин. Рицарите обаче не знаели това и се отправили срещу тях със справедливото възмущение на хора, които защитават родната си земя.

Великите магистри изненадали сарацините при извора на Кресон (Сафория). Първоначално те се стреснали, като видяли колко много са всъщност неверниците; Роже дьо Мулен и младият русокос командор на тамплиерите изказали мнение, че вместо да нападат по-разумно би било да се оттеглят и да се затворят в някой замък. Жерар дьо Ридфор обаче ги насъскал, като обидил подчинения си командор, че "твърде много се грижи за красивите си руси къдрици и го е страх да не ги изцапа със сарацинска кръв" - или нещо от сорта. Командорът и останалите рицари се разгневили (както е известно, те са били може би най-докачливите и горделиви хора, съществували някога в света), свели копията и атакували сарацинската армия, която по брой ги надвишавала в съотношение 15:1.

Изходът от сражението бил логичен - кръстоносците били изклани до крак! Загинал великият магистър на хоспиталиерите фра Роже де Мулен, красивата русокоса глава на младия тамплиерски командор била отсечена и побита на кол (той се сражавал най-храбро от всички). От полесражението се спасили само трима рицари - и един от тях бил именно фра Жерар дьо Ридфор!

Така край Сафория загинал "цветът на рицарството". Шокиран от клането, граф Реймон веднага скъсал отношенията си със Саладин и му изпратил обратно гарнизона от Тивериада. После побързал да признае за крал Ги дьо Люзинян. И кралят, и графът пристъпили към събиране на войските си, за сборен пункт на които бил определен злополучният извор на Сафория (Кресон).

Междувременно пропуснах да спомена, че не някой друг, а именно Рено дьо Шатийон става главната причина за войната, довела до фаталния край на "Небесното царство". В края на 1186 или началото на 1187 г. той напада един огромен и солидно охраняван керван, който се движи от Кайро към Дамаск и го пленява. Във филма беше показано как тогава Рено залавя сестрата на Саладин и садистично (и безмислено) я убива, но това може и да е само легенда. Във всеки случай след това Саладин дава обет да убие Рено, веднага щом му падне в ръцете.

В Сафория през юни 1187 г. се събира голяма армия, немалка част от нея са рицари-тамплиери и тамплиерски наемници, на които Жерар дьо Ридфор плаща със съкровището, което му е предоставено от английския крал Хенри Втори за "спасението на Божи Гроб". Саладин нахлува в кралството от изток през река Йордан, обсаждайки Тивериада, която се отбранява от съпругата на граф Реймон - Ешив. Макар че собствената му жена е заплашена, графът съветва краля да не насочва армията в пустинните местности между Тивериада и Сафория, а да остави сарацините първи да атакуват; подобна тактика вече е имала успех малко по-рано, но Жерар дьо Ридфор за пореден път си показва рогата! Явно воден от старата си злоба към Реймон, той влиза посред нощ в палатката на краля и възбудено му доказва, че подбудите на триполитанския граф са такива, че Ги да излезе страхливец, тъй като го е шубе да се насочи против Саладин. Честолюбивият французин се "връзва" и на сутринта кръстоносната армия е на път. (В случая наистина и буквално е "кръстоносна", защото заедно с армията "пътува" и "Светият Кръст", на който бил разпнат Христос. Охраната и носачите на тази най-ценна християнска реликва са отново от ордена на тамплиерите!).

Саладин с ловка маневра отрязва пътя на християните към изворите в близост до Хатинските височини и освен това опожарява храсталаците по пътя им. Жегата е ужасна и рицарите се "пържат" в металните си брони. Накрая всички се втурват към водата без да се съобразяват с каквито и да било стратегии. Ето тази битка не беше показана въобще в "Небесно царство", а точно тя е най-важната! Сражението е свръх ожесточено, кръстоносците поначало са били настроени за победа и се бият отчаяно и до смърт. Повечето от пехотинците им обаче хвърлят оръжието и се предават за капчица вода. На свой ред по-добре подготвените и мотивирани рицари предприемат две атаки, в които "смилат" сарацините, но не успяват да им нанесат решаващ удар, а конете им изнемогват от жажда. В битката, противно на това, което показа филма, участва и Балиан д'Ибелин. Той, заедно с приятелите си граф Реймон и Рено от Сидон, начело на силен отряд успява да пробие обръча на сарацините и да избяга, но зад тях обръчът се затваря, обграждайки тамплиерския корпус и кралската гвардия. Изпаднали в безизходица, рицарите хвърлят оръжието - в плен падат почти всички тамплиери, самият крал, Рено дьо Шатийон и сума ти други барони, а "Истинният кръст", най-святата християнска реликва е завладяна от воините на Саладин.

Султанът не се лишава от удоволствието лично да обезглави Рено дьо Шатийон, а неговата съдба споделят и всички заловени тамплиери, хоспиталиери и туркопули (турци или синове на такива, които се бият на християнска страна). Неизвестно защо обаче фра Жерар дьо Ридфор е пощаден!!! А към краля и останалите барони Саладин се отнася любезно; той изобщо е бил доста "рицарски" настроен и благороден владетел, съблюдаващ тогавашната "войнска етика".

За обсадата на Йерусалим, показана във филма - това наистина е най-големият подвиг на Балиан от Ибелин. След Хатин, рицарят иска да стигне до Йерусалим, за да прибере жена си (голяма любов ще да е било между него и византийската принцеса - но не между него и Сибил!). Сарацинската армия обаче му прегражда пътя. Тогава Балиан полага клетва пред Саладин при условие, че получи достъп дотам, да не остава в Града, след като вземе съпругата си, а примерно да отпътува на Запад. Когато пристига в Йерусалим, местните християни със сълзи започват да го умоляват да остане при тях, за да ги спаси от сарацините. Латинският патриарх Хераклий осовбождава Балиан от клетвата му и той в крайна сметка приема да застане начело на защитата. Въоръжава малцината останали живи рицари, синовете им, младите граждани и нарежда да се секат монети, все едно нищо не е станало! Един приближаващ се мюсюлмански отряд е разбит, а Йерусалим се приготвя за отбрана.

За съжаление крепостта на Йерусалим не е нито от най-силните, нито от най-новите... Стените й, въпреки храбростта на защитниците, не могат да устоят на обсадните оръдия на Саладин (ето това за мене са най-яките сцени от филма- обстрелът с требушетите и катапултите :)). В една от стените се появява процеп, който християните не успяват да запълнят, но и мюсюлманите не успяват да влязат вътре... Въпреки това, вторите имат по-голям шанс да успеят, защото са по-многобройни, подготвени и въоръжени. Балиан поисква от Саладин "аман" т.е. "пощада" (това е буквалното значение на израза, който присъства и в съвременния български), но султанът му отказва (вероятно е бил афектиран и от нарушеното обещание на рицаря пред него). Саладин има най-кръвожадни намерения като иска да устрои на християните същото клане, което те са устроили на мюсюлманите 88 години по-рано в Свещения Град (свещен както за последователите на Христос, така и на Мохамед). Тогава Балиан го заплашва, че ще убие пленниците, ще срине свещените сгради и ще подпали града, така че султанът ще завладее само димящи руини. Саладин и неговите пълководци склоняват да пуснат християните да си вървят срещу откуп...

Това е краят на "Небесното царство"! Кръстоносците се задържат в Палестина още цял век (до 1291 год.), но след тези събития държавите им там никога не възвръщат прежното си величие.

Няколко думи за Мамелюкски Египет

Мамелюците представляват цяла епоха в историята на Египет и Близкия Изток. Като военизирана местна каста, ползваща се с изключително голямо влияние, те оцеляват чак до времената на Наполеон, а и след това. За мен в момента представлява интерес преди всичко тази част от тяхната история, свързана с динамичния и, както мнозина го характеризират, съдбоносен XIV в.

"Амир арбаина" или "амир таблкхана" - това е третата по ранг титла в мамелюкската йерархия. Превежда се като "емир на 40", което означава, че командва 40 конни мамелюци. По всичко изглежда, че мамелюците не са били толкова много, колкото доскоро се смяташе. Така напр. хоспиталиерският доклад, известен като La devise des chemins de Babiloine, дат. от Робърт Ъруин от 1307 г. дава бройката на мамелюкската армия на 15 000 бойци в Египет и 9900 в Сирия. Братята-рицари като цяло са известни с акуратността и информираността си, особено пък през този период, и май няма причини да не им вярваме. В същото време техният доста по-известен колега фра Жак дьо Моле по неведоми причини пак през 1307 г. твърди, че мамелюците имали само в Сирия 15 000 конници и 50 000 пехотинци. С това може и да е искал да "стегне" франките да изпратят по-силен експедиционен корпус за освобождението на Йерусалим, но знае ли човек...

Според едно скорошно изследване (от 1995 г.) покупките на мамелюци от "солданите" в Египет (защото това са били мамелюците - роби-воини, които са произхождали предимно от северночерноморските степи - та, ако се чудите, ето ви и една от възможните връзки с Балканите ;)) в кр. на XIII и нач. на XIV в. не са били особено големи. Пак там се твърди, че ал Насър Мухамад не разполагал с повече от 2 000 конници, като се върнал в Кайро от изгнанието си в крепостта Керак в Йордания. Разбира се, за времето си и това е представлявало сериозна сила - един трениран и добре екипиран мамелюк вероятно е струвал повече от сто фелахи на бойното поле. Май и самите египтяни не са били особено войнствени в тоя период. Има и друг проблем - коптското население, което тогава е било доста по-високо като процент от днешното и принадлежащите към мохамеданската религия управници явно са нямали интерес да го въоръжават, тъй като е можело да се обърне против тях. От сравнително беглите ми наблюдения не ми е известно дори и едно изключение от това правило.

"Наиб ал салтана" - най-високият ранг, който един емир можел да придобие в Мамелюкския султанат по времето на ал Насър Мухамад (1310-1341). Означава нещо като вицекрал. Такъв ранг са имали Ала ал-Дин Алтунбуга (или Алтънбуга?) в Триполи (дн. Ливан)и Аргун ал-Насири в Египет. Както виждаме, имената на тези велможи от най-висш ранг се състоят от две коренно различни части - едното е арабско, получено по всяка вероятност след приемането им на мюсюлманското вероизповедание, а другото е чисто монголско. Изкушава ме предположението, че "вицекралят" на Египет е идвал от земите на иранските Илханове, а Алтунбуга от тези на Златната орда. Макар и Илхановете да са били непримирими врагове на мамелюците, все пак дезертьори и ренегати винаги е имало - и те с охота са били приемани в мамелюкските редици.

Връзката между Нострадамус и магистърът на хоспиталиерите фра Фулк дьо Виларе

Пътят на историята често ни води до най-неочаквани съвпадения. Кой би помислил, че е възможно да има нещо общо между най-известния предсказател на модерната епоха Мишел дьо Нострдам, по-известен като Нострадамус (1503-1566) и великия магистър на Ордена на Св. Йоан Йерусалимски от началото на XIV в., завоевателят на Родос фра Фулк (Фолко) дьо Виларе? Оказва се че има. Братът на Нострадамус Жан дьо Нострдам (1522-1577) е известен за времето си провансалски писател и историк. Той пише една история на трубадурите от своя край, озаглавена Les vies des plus célèbres et anciens Poètes provensaux, qui ont floury du temps des comtes de Provence (Lyon, Alexandre Marsilij, 1575). В нея намира мястото си и любопитната биография на Ростен Беренжер от Марсилия (Rostanh Berenguier de Marselha), един от най-известните трубадури от късния период на провансалската лирика. Това е и най-ранното биографично сведение, с което разполагаме за този поет. За Ростен се твърди, че освен трубадур е бил и член на ордена на хоспиталиерите и личен приятел на великия магистър Фолко. Последният произхожда от дн. френска провинция Лангедок-Русийон, съседна до Прованс, която обхваща френското средиземноморско крайбрежие до границата с Испания. Този факт може да ни наведе на предположението, че като "земляци" поетът и великия магистър са се познавали още преди отпътуването на Фолко за Леванта.

От Ростен са запазени няколко песни в един средновековен ръкопис, известен под името "Жиро". Първата от записаните там песни представлява дълго "кансо" (специфичен жанр в окситанската поезия) в чест на неговия патрон фра Фолко дьо Виларе.

романтично
изображение
на великия магистър
фра Фулк (Фолко) дьо Виларе

Рицарите хоспиталиери от Родос и турското настъпление на Балканите между битката при Никопол и мирния договор от Галиполи (1396 – 1403)

В историята на военно-монашеския орден на Св. Йоан 1396-та година остава преди всичко с две знаменателни събития. През тази година на запад, далеч от своята столица Родос, умира главата на ордена – великият магистър от Арагон фра Хуан Фернандес де Ередия, който вече двадесет години стои начело на международната католическа организация, известна като "Хоспитала". На негово място от съвета на хоспиталиерите е избран приорът на Аквитания фра Филибер дьо Наяк. Веднага след като научава за избора си, той се отправя за Родос и мобилизира рицарите от своя орден за участие във възможно най-атрактивната за тях военна акция. Това е може би най-мащабното кръстоносно начинание от времената на канонизирания френски монарх Луи IX Свети (живял век и нещо по-рано) - кръстоносният поход на унгарския крал Сигизмунд Люксембургски, чиято обявена цел е да прогони турците от Европа. Новоизбраният велик магистър на хоспиталиерите съоражава флотата си, съединява я с тази, осигурена от присъединилата се към похода Венеция, в Родос и, преминавайки през Черно море и Дунав, се среща на територията на дн. България с кръстоносната армия на Сигизмунд, която включва многобройни военни части, дошли от почти всички страни на католическа Европа. В края на септември обединените християнски сили претърпяват унищожително поражение под стените на последната столица на българския цар Йоан Шишман – Никопол, от войските на османския султан Баязид I. По-голямата част от кръстоносните пълководци, между които множество представители на някои от най-изтъкнатите западноевропейски благороднически фамилии, са пленени, а крал Сигизмунд, заедно с великия магистър дьо Наяк, успява да се спаси на борда на една хоспиталиерска галера. 

Поражението при Никопол се оказва съдбоносно не само за кръстоносците, а и за целия Балкански полуостров. Бойната сила на най-могъщата християнска сила в региона – кралство Унгария, е съкрушена в сражението, а едновременно с това са загубени надеждите на няколко други балкански държави за ефикасна помощ срещу завоевателните стремежи на османците. Непосредствено след битката Баязид прекратява съществуването на васалното му Видинско царство. Византийският Константинопол вече от две години се намира под османска обсада. Сложен е край на досегашната завоевателна политика на османците на Балканите, чиято най-съществена характеристика е създаването на васални християнски държави и поддържането на сюзеренитета над тях. Султан Баязид I (1389-1402) въвежда нова политика на заменянето на създадената система от васални владения с поставянето им под прекия контрол на османската администрация. Средството за това са серия от мълниеносни военни кампании срещу тях, които напълно оправдават прозвището му „Йълдъръм” (Светкавицата).

Главната квартира на хоспиталиерите на Родос и другите им островни владения в Егея не са пряко заплашени от тези акции, тъй като османците все още не разполагат с достатъчно силен флот. Въпреки това рицарите не остават равнодушни към турското настъпление на континента. При все бушуващата на запад през този период религиозна схизма и силното компрометиране на единствената институция, на която се подчиняват – Папството, както и свързани с това финансови проблеми, йоанитите под ръководството на новия си велик магистър фра Филибер дьо Наяк (1396-1421) демонстрират забележителна кръстоносна активност. Тя изпъква особено в годините след битката при Никопол, когато османците изглеждат непобедими, а християнските владения са подложени на сурови атаки и все по-бързо изчезват от картата на Балканите. Орденът на Св. Йоан Йерусалимски е една от малкото сили, които се осмеляват открито да се противопоставят на това неудържимо настъпление.

Византийската империя е сред най-застрашените от завладяване християнски страни. По това време територията на ромеите е сведена само до столицата Константинопол, няколко егейски острова и Морейския деспотат на п-в Пелопонес. Обсаденият Константинопол все още може да разчита на своите здрави стени. Османците не разполагат със силна артилерия и флот, което обикновено е посочвано от изследователите като главна причина за неуспеха на Баязидовите воини да преодолеят защитата му и за подлагането му на обсада, проточила се цели осем години (1394-1402). Силите на император Мануил II Палеолог (1391 -1425) обаче са нищожни, което го кара отчаяно да търси западна подкрепа. Вероятно родоските рицари, на съюза с които императорът до голяма степен дължи трона си, още от самото начало на обсадата вземат някакво участие в защитата на ромейската столица. В изворите съществуват податки, че през 1395 г. Мануил сключва съюзническа лига с хоспиталиерите и генуезците от островите Лезбос и Хиос. Остатъците от флотата и експедиционния хоспиталиерски отряд, оцелели след битката при Никопол, заедно с унгарския крал Сигизмунд минават през Константинопол и се включват в отбраната му. На 11 ноември 1396 г. Сигизмунд пише на великия магистър дьо Наяк (който междувременно е избързал към Родос), че е пристигнал в града точно навреме, за да предотврати падането му пред турските атаки и мимоходом споменава за съюзническа лига, включваща Мануил, генуезците от Пера и хоспиталиерите.

Чрез съюза си с император Мануил, който, по мое мнение, би могъл да е сключен още през 1390 г., орденът на Св. Йоан се оказва дълбоко въвлечен в спасяването на Византийската империя през един от най-тежките периоди на съществуването й. С широките си връзки и авторитет почти навсякъде из благородническите и монархическите дворове на запада, той е особено полезен за императора, чиито надежди за помощ са свързани именно с тази насока. Хоспиталиерите ходатайстват за неговата кауза пред западноевропейските монарси. Един виден френски благородник и военачалник – маршал Бусико, чиито сърдечни отношения с ордена са добре известни, през пролетта на 1399 г. е назначен от Шарл VI за командир на един експедиционен корпус, който трябва да помогне на обсадената християнска столица. Изборът на краля е напълно логичен, тъй като маршалът е една от най-добре запознатите в двора му личности със ситуацията на изток.

Жан ле Менгр, по-известен в историографията като "маршал Бусико", вече е извършил едно пътуване до Близкия Изток и Светите земи преди да вземе участие в битката при Никопол, където е сред тези членове на командния състав на кръстоносната армия, които оцеляват и попадат в плен. По-късно османците го освобождават със задачата да намери седемдесет и петте хиляди златни дуката, необходими за откупването на благородните пленници. Тогава маршалът по всяка вероятност за пръв път се среща лично с император Мануил II Палеолог по време на престоя си във византийската столица. Той намира пълно съдействие от великия магистър на Хоспитала дьо Наяк, който му помага да събере огромната за времето си сума и, след откупването им, репатрира пленниците в Родос, където те са лекувани в известната болница на ордена преди да бъдат изпратени обратно на запад. Сред тях е и синът на един от най-влиятелните западни велможи - могъщият херцог на Бургундия Жан дьо Невер. Съдействието при осовбождаването му вероятно издига престижа на ордена в Бургундия. Няколко десетилетия по-късно пък подкрепата на бургундците допринася много за отблъскването на мамелюкските атаки срещу Родос между 1440 и 1444 г.

На 26 юни 1399 г. Бусико отплава за Константинопол от средиземноморското пристанище Ег-Морт начело на флот от две галери и четири други кораба, натоварени с войска от ок. хиляда и двеста тежковъоръжени бойци. В състава на малката му армия влизат много благороднически фалимилии, свързани с ордена на Св. Йоан, между които дьо Мили, Монтене и Бракемон. По пътя към него се присъединяват венециански, генуезки и лезбоски кораби, а при о-в Тенедос и две родоски галери, изпратени от дьо Наяк. По този начин хоспиталиерите взимат участие в този своеобразен кръстоносен passagium particulare, предназначен за освобождаването на древния Византион.

Съюзническият флот преминава безпрепятствено през Галиполи и е посрещнат радостно от Мануил. Под съвместното ръководство на императора и Бусико кръстоносците извършват множество по-малко или повече успешни военни акции, прочиствайки околностите на Константинопол от вражеските сили и атакувайки множество подвластни на турците градове на малоазийския бряг, сред които и Никомидия.

Експедицията донася глътка свеж въздух за обсадения град и представлява един от малкото светли епизоди за Византия в мрачните години между 1396 и 1402. Силите на кръстоносците обаче са ограничени и те нямат възможност да вдигнат обсадата. Може би най-важното постижение на експедицията е успешното посредничество на Бусико между Мануил и неговия племенник Йоан VII Палеолог, претендент за византийския престол, когото Баязид ползва като фасада за атаките си срещу Константинопол. Императорът не смее да напусне столицата си, за да потърси по-значителна помощ на запад (както е планирал), преди да е уредил този династичен спор, който от десетилетия трови атмосферата в Града. На 4 декември 1399 г. корабите на маршала докарват Йоан VII в Константинопол, където е договорено той да управлява в отсъствието на Мануил, а след завръщането на последния да получи владението над Солун (намиращ се тогава под османска власт).

Придружен от Бусико, Мануил се отправя на запад в края на 1399 г. Неговото забележително пътешествие е предмет на множество студии и историографски проучвания. Едно доказателство за сърдечните отношения между василевса и хоспиталиерите е, че докато пътешества из Западна Европа в търсене на помощ за загиващата си империя, той неведнъж се ползва от съдействието и подкрепата на местните структури на ордена на Св. Йоан. Така например по време на своя престой в Лондон (кр. на 1400 – нач. на 1401 г.) императорът живее в главната квартира на английските хоспиталери в Клеркънуел, а човекът, който уговаря визитата му в двора на крал Хенри IV, е не друг, а йоанитският приор на Ирландия фра Питър Холт.

Същевременно съюзът и помощта на Хоспитала за обсадена Византия се разпростира и над единственото нейно по-значително владение, останало до този момент непокорено от турците. Това е византийска Морея (п-в Пелопонес), която, по думите на английския историк Антъни Лътрел, след битката при Никопол се „озовала беззащитна” пред огромната военна мощ на Баязид.

Управник на последната византийска провинция с титлата „деспот” е братът на Мануил Теодор I Палеолог. В навечерието на битката при Никопол положението там е доволно усложнено, тъй като при заемането на поста си Теодор трябва да се бори не само с предишните деспоти от известната фамилия Кантакузини, които в началото отказват да предадат властта си, но и с местните гръцки магнати. В гражданската война се замесват и множество други сили, притежаващи политически интереси на п-в Пелопонес, между които Венеция, Наварската компания, която управлява латинското княжество Ахая (другата половина от Морея) и флорентинецът Нерио Ачайуоли, който малко преди това е победил последните наследници на Каталанската компания и е основал свое собствено владение с център в Атина. В крайна сметка през 1387 г. Теодор  успява да надделее над вътрешните си противници в Морея с помощта на османците, на които се признава за васал, подобно на брат си Мануил, който го прави по същото време. Неговият пръв турски сюзерен - султан Мурад I (1359-1389) му изпраща на помощ в Пелопонес своя прославен военачалник Евренос бег. Победата на Теодор е последвана от конфискацията на имуществата на политическите му противници. Сред тях е Павел Мамонас, владетел на Монемвасия; един от най-влиятелните магнати в региона.

Мамонас, заедно с други лишени от власт и имущество морейски аристократи, се оплаква на султан Баязид и намира убежище в неговия двор. Впоследствие, на известната в историографията среща, която провежда със своите васали в гр. Сяр (Серес) през 1393-1394 г., Баязид заема ролята на арбитър в спора между деспота и неговите васали и изисква от Теодор Палеолог да му предаде непревземаемата си твърдина Монемвасия и ред други крепости, за да реши съдбата им. Деспотът е задържан като заложник в османския двор и придружава султана по време на похода му на юг и завоюването на Тесалия през 1394 г., принуждавайки се междувременно да изпрати пратеници със заповеди за предаване на посочените крепости на служителите на Баязид. Отделни османски предводители и войскови контингенти са изпратени в деспотата и, както изглежда, успяват временно да влязат във владение на Монемвасия и Аргос. Но при р. Сперхей в Тесалия Теодор успява да се измъкне от лагера на Баязид и по най-бързия начин се връща в Морея. Там той отменя предишните си заповеди и си връща крепостите, прогонвайки или избивайки настанилите се там турци, като по този начин отхвърля васалитета си към султана. Така след 1394 г. опасността от османско завладяване надвисва пряко над владенията му.

Макар и зает другаде, султанът не закъснява да накаже непокорния си васал, а поводът за това е намерен лесно. Теодор още не се е справил с вътрешните си противници. През 1395 г. деспотът обсажда в крепостта Коринт своята балдъза Франческа Ачайуоли и съпругът й граф Карло Токо. Последният се обръща за помощ към турците. Начело на османската армия, разположена в Тесалия (границата на югозападния имперски удж), Евренос Бег отново пристига на юг, но този път като враг на деспота и разбива войските му при Истъмския провлак. След това турците нахлуват в Пелопонес, където опустошават редица райони и се съединяват с войските на друг враг на Теодор - наварският владетел на Ахая Педро Бордо де Сен-Сюперан, заедно с когото превземат силния замък Акова. След тази бърза кампания войските на Евренос не запазват завоеванията си, а се оттеглят, тъй като вероятно Баязид се нуждае от тях за похода си срещу влашкия воевода Мирчо. След оттеглянето им Теодор успява да разбие Педро Бордо и подкрепящите го гръцки архонти, както и да получи (след договаряне) Коринт от Карло Токо, но вече е напълно наясно, че не може да се справи сам с наличните си сили с османците.

Следващият поход срещу византийска Морея е отложен във времето с ок. две години само защото Баязид е въвлечен във война по северните граници на империята си. Междувременно Теодор Палеолог отчаяно търси подкрепата на бившите си врагове – венецианците - срещу султана, като в замяна на това се съгласява на множество отстъпки към тях. Плановете му за отбрана са свързани с укрепяването на Коринт и провлака Истъм, който свързва Пелопонес с континента. През февруари 1396 г. венецианският сенат обещава да подкрепи издигането на голяма стена, преграждаща провлака, както и да убеди „главния викарий или принца на Морея” (т.е. Педро Бордо де Сен-Сюперан) да съдейства за начинанието. Бившият наварски кондотиер (наемник) се съгласява да сътрудничи. Стената обаче остава неиздигната до следващото османско нашествие.

Очевидно е, че по това време латинците в Морея вече осъзнават, че завоевателните амбиции на Баязид заплашват не само Теодор, но и самите тях. Както става ясно обаче от последвалите събития, дори обединените сили на местните гърци и франки не са в състояние да спрат османската военна сила. След победата си при Никопол, през пролетта на 1397 г. султанът заповядва на пълководците си Якуб Бег и Тимурташ да нахлуят в Пелопонес. Макар и това също да е по-скоро грабителски поход, който не цели трайно да завоюва християнските територии, а да ги опустоши; изворите споменават очевидно преувеличената цифра от 60 000 души за броя на турската армия и страшното опустошение на която тя подлага полуострова. Турците обсаждат последователно Леонтарион и Коринт, а на 3 юни 1397 г. превземат и разграбват венецианският Аргос. Населението му е поголовно изклано и отвлечено в робство. Скоро след това Якуб Бег и Тимурташ се оттеглят заедно с плячката си в Тесалия.

По време на атаката, изпаднал в пълно отчаяние от безсилието си, деспот Теодор изпраща своя дипломат Димитрий Софиянос във Венеция, за да моли за помощ и предлага да предаде на Серенисимата (прозвище, с което е известна Венецианската република) Коринт и Истъмския провлак. Нежелаеща да се замесва в по-нататъшни конфликти с османците и под пресните впечатления от разгрома при Никопол, Републиката на Св. Марко му отказва. Жестокото унищожение на нейната колония Аргос не допринася особено за промяна на решението на венецианския сенат. Тогава, по думите на хрониста Псевдо-Сфранцес, деспотът „виждайки, че ромейските дела са в такова плачевно състояние (…), че никой от християнските владетели не пожелал да се притече на помощ на ромеите, (…) се отправил на една триера към остров Родос и продал Спарта (т.е. Морейския деспотат, яийто географски център - областта Лакония, съвпадал с този на древна Спарта) на братството на пророка и кръстителя Йоан.”

През 1397 г. орденът на хоспиталиерите вече от близо половин век е въвлечен в политически проблеми, свързани с Морея. Макар и йоанитите да притежават някои имоти в региона, които са получени още след основаването на Латинската империя през 1204 г. и са удвоени след разгрома на ордена на тамплиерите и присъждането на имуществата му в Гърция на Хоспитала, те никога не са проявявали особена активност или интерес към тази част на света. Това положение продължава до средата на XIV в. Тогава във висшите среди на тогавашната папска резиденция Авиньон се появява проект орденът да бъде преместен в Морея, за да бъде по-ефективен в борбата срещу турците. Проектът е възприет от йоанитите и през 1356 г. техни представители дори преговарят с наследника на Изабел дьо Вилардуен за откупуване на правата му върху княжество Ахая, но преждевременната му смърт попречва на успешния завършек на преговорите. Впоследствие, при понтификата на папа Григорий XI (1370-1378) и великия магистър фра Хуан Фернандес де Ередия (1376-1396), проектът отново е приведен в действие, като Хоспиталът наема от кралица Жана Неаполска (от династията д'Анжу) цялото княжество Ахая за срок от пет години. След разгрома на кръстоносния поход на Ередия под стените на епирския град Арта от албанския деспот Гин Буа Спата и безредиците, които възникват във връзка с идването на Наварската компания от наемници по тези земи, хоспиталиерите изоставят Ахая, но не и намеренията да се установят там. Едно доказателство за това е, че пет години след оттеглянето им през 1381 г. (т.е. в 1386 г.) Ередия откупува правата на италианските Анжуйци над княжеството, а през 1389 г. назначава високопоставения брат-рицар фра Доменико де Аламания за негов управител, като го упълномощава да събере 15 000 дуката данъци. Политическият хаос и постоянните войни в региона, възпрепятстват хоспиталиерите да се възползват от законните си права над Ахая, но през лятото на 1397 г. те получават друга отлична възможност да се установят на полуострова. Този път тя им е предоставена от православния (!) владетел Теодор I Палеолог.

И така, през 1397 г., след оттеглянето на елитните османски пълководци Тимурташ и Якуб Бег и отказа на Венеция да поеме владението (и защитата) на Коринт и провлака Истъм, морейският деспот решава да се обърне за помощ към съюзниците на своя брат – родоските братя-рицари. Те с готовност приемат предложението му, в което виждат нова възможност за изпълнение на своя „морейски проект”, която би донесла уголемяване на владенията и приходите им, пoпуляризиране и спечелване на по-добър престиж на ордена на запад, по-добра възможност за защитата на католическата кауза в Пелопонес и Егея и придобиване на отлична стратегическа база за борба с турците. По този начин през 1397 г. орденът влиза във владение на Коринт, като купува правата на Теодор над него и започва укрепяването му. Хоспиталиерите дислоцират там силен гарнизон от рицари и наемници и бързо го превръщат в сериозна потенциална бариера срещу бъдещи османски нахлувания на полуострова.

Предаването на току що отвоювания от византийците Коринт (да си припомним войната на Теодор срещу Карло Токо, за която споменах по-горе) в ръцете на една букв. емблематична католическа (и съответно "франкска" или "латинска") сила и институция като ордена на Св. Йоан не е възприето твърде охотно от преобладаващата част от местното население - православните гърци, по-голямата част от които са настроени неприязнено към латинците. По тази причина василевсът Мануил, който, заедно с императрицата-майка Елена, дава личното си разрешение и одобрение за тази сделка, се чувства задължен да се оправдае в „Надгробното слово” за своя брат Теодор (написано през 1407 г.), че продажбата на Коринт била неизбежна при политическата ситуация десет години по-рано: „Ние не сме толкова окаяни, безхарактерни или глупави, че да предпочитаме тези странници пред нашата собствена власт. Но това беше неизбежно: градът или щеше да бъде завладян от тези, които го бяха обсадили – турците, или трябваше да бъде даден на онези, които бяха способни да го спасят от надвисналата опасност. И, тъй като ние не бяхме способни да го запазим със собствени сили, хоспиталиерите ни изглеждаха най-добрата от достъпните възможности, .”

Амбициите на хоспиталиерите по отношение на владението на византийска Морея не се ограничават само с Коринт. След настъпилото известно затишие във военните действия (поради походите на Баязид в Анатолия срещу могъщия местен владетел Кадъ Бурхан ал-Дин от Сивас) следва поредица от нови турски атаки срещу Пелопонес, която започва през 1399 г. Съдейки по горецитирания исторически извор, поради неприязънта, която собствените му поданици показват към Теодор, у император Мануил възникват силни съмнения, че Морея би могла да бъде предадена на османците от собствените си жители, „които предпочитали да бъдат поробени, отколкото да бъдат избити като следствие на войната.” Укрепеният от хоспиталиерите Коринт отблъсква успешно атаките, но турците просто го заобикалят и територията на деспотата  е опустошена за пореден път. През юли 1399 г. великият магистър фра Филибер дьо Наяк изпраща хоспиталиерският капитан на Коринт, рицарят фра Ели дьо Фош, да води преговори с деспота за закупуването на крепостта Мегара, разположена северно от Коринт. Вероятно аргументите на ордена за това са осигуряването на по-добра координация между двете твърдини за защитата на Истъмския провлак, но Теодор отхвърля предложението. По същото време друг хоспиталиер, фра Жерар дьо ла Пюи, преговаря със споменатият ахайски владетел Педро Бордо за сключването на съюзна лига срещу турците. През ноември същата година последният се съгласява  да окаже военна подкрепа и да подпомогне изграждането на Хексамилиона – под това име става известна онази планирана от по-рано стена, която трябва да прегради Коринтския провлак. Положението видимо е тежко, тъй като през февруари 1400 г. Венеция предлага политическо убежище както на император Мануил, така и на деспот Теодор, чиито земи са подложени на поредното турско грабителско нападение. Явно е, че сенатът на Серенисимата смята, че падането на последните византийски остатъци е само въпрос на време. В същия месец орденът изпраща една внушителна делегация до деспота, която включва някои от най–високопоставените хоспиталиери, между които приорите на Англия, Венеция, Аквитания и Тулуза, както и фра Доменико де Аламания. Пратеничеството е упълномощено да води преговори с Теодор за закупуването на нови негови земи и разполага с кредит за огромната сума от 60 000 златни дуката, която е достатъчна за изплащането на правата върху владението на цяла византийска Морея. Чужди на пораженчеството, родоските рицари не само не мислят за отстъпление, но са готови и да придобият нови владения въпреки надвисналата над тях турска заплаха. Теодор, на когото не му се иска да продава земите си, протака преговорите, но през май 1400 г. все пак се съгласява да предаде на хоспиталиерите важната крепост Калаврита. Някои представители на местната аристокрация и население обаче са настроени срещу братята-рицари и те буквално трябва да завземат крепостта с бой. През ноември орденът изпраща нови пратеници при Теодор с инструкциите да закупят още земи или да подновят вече съществуващите договори (вер. за наем, тъй като срокът на последния е изтекъл). 

Междувременно, макар и основните османски сили да действат по далечните азиатски фронтове (подготвяйки се да окажат отпор на всемогъщия монголски завоевател Тамерлан), завзимайки от 1399 г. до 1401 г. Малатия от египетските мамелюци и Ерзинджан от тюрка Тахиртен бей, войската на уджа, разположен в Тесалия, не престава да извършва набези в Пелопонес. Това (грабителските набези на територията на противника) от дълго време е и дълго време ще бъде основна тактика на османските военни сили, за целите на които се използват основно т.нар. акънджии (от тур. akin - плячка). През март 1401 г. е осъществен един особено мащабен набег, при който турските бойци прегазват цялата територия на деспотата, като атакуват дори важните венециански владения, разположени в най-отдалечената южна част на полуострова  -градовете Модон и Корон (основни междинни пристанища по венецианския маршрут за търговия с Ориента). Венецианците с основание обвиняват за това нападение навареца Педро де Сен-Сюперан, който явно не е забравил старите си кондотиерски навици, съюзявайки се дори с "неверниците" за плячка. Но в случая набегът на ахайския принц и турците срещу венецианските територии изглежда по-скоро „непредвиден инцидент”, докато основният удар е насочен отново срещу земите на деспот Теодор (голяма част от които вече са под администрацията на родоските рицари), с когото наварецът отново е влязъл във враждебни отношения. Въпреки предателското до голяма степен  поведение на Сен-Сюперан, хоспиталиерите и венецианците отново преговарят с него и през септември 1401 г. успяват да го убедят да сключи мир с деспота, тъй като „техните вражди рискуват цял Пелопонес да попадне в ръцете на неверниците.”

Разбит за пореден път след този поход и вер. с все по-оредяващи войски, деспотът най-накрая се съгласява да преотстъпи по-обширни територии на хоспиталиерите, като в тях е включена дори столицата му Мистра, а самият той премества двора си в Монемвасия (може би с цел по-голяма сигурност, тъй като поради местопложението си последният град е почти непревземаем). Жителите на Мистра обаче, подобно на тези от Калаврита по-рано, въстават срещу новите си господари. Според свидетелството на летописеца Лаоник Халкокондил те приемат действията на и без друго неособено популярния сред поданиците си деспот като предателство: „Разбирайки за предателството на своя владетел и намирайки се под влиянието на архиерея на Спарта (т.е. православния архиепископ на Мистра), спартиатите (т.е. жителите на Мистра) се събрали заедно и се договорили, че няма да позволят на никой от назореите (т.е. хоспиталиерите, които тук Халкокондил оприличава на древното братство на назореите, споменато и в Библията, чиито членове подобно на родоските братя доброволно давали обет да посветят живота си на Бог) да влезе в града и също така дали дума, че ще изтърпят всичко, което може да им се случи, но няма да се покорят на назореите-латини.” Куриозният случай, който свидетелства за древните корени и дълбочината на конфликта между Католическия Запад и Православния Изток, отдавна е предизвикал обясним интерес и е широко отразен в посветената на йоанитите историографска литература, а и не само в нея. В крайна сметка, изглежда, въпреки тази съпротива, братята-рицари успяват да влязат във владение на Мистра и останалите крепости, преотстъпени им от Теодор. Това обаче става едва след личната намеса на деспота, който успява временно да успокои местните жители и тяхната неприязън към "назореите".

Макар и от дистанция и принуден да внимава повече за настъплението на Тамерлан срещу източните граници на империята му, султан Баязид Светкавицата наблюдава с опасение събитията в Морея. Показателно за това е, че през 1401 г. (вер. към края) той неочаквано изпраща посланици с предложение за мир при деспот Теодор. Османските пратеници се опитват да настроят византиеца срещу родоските рицари. Обяснението за това е, както признава сам Мануил Палеолог в споменатото "Надгробно слово за Теодор", е че деспотът, макар и предал сюзерена си, все пак е далеч по-безопасен съсед за него, отколкото ордена на Св. Йоан. Пратениците на Баязид обещават мир на Морея при едничкото условие рицарите да напуснат територията на деспотата. Явно известени за преговорите, през май 1402 г. хоспиталиерите отговарят  с контрапредложение към Теодор, предлагайки му да изкупят цялата територия на византийска Морея. Но и двете предложения, на които деспотът в типичния си стил протака отговорите, всъщност се оказват закъснели. Само два месеца по-късно огромната армия на страшния Баязид, събрана от повечето краища на Балканите и Анатолия, е разбита и унищожена при Анкара от великия завоевател Тимур-ленг (Тимур Куция), по-известен като Тамерлан. Това е събитие с огромно значение, което коренно променя политическото статукво в региона. След Анкара деспот Теодор просто вече няма нужда от йоанитите и, използвайки клаузите в подписаните с тях договори, се освобождава от притеснителното им присъствие в земите си, като ги изкупува обратно през 1404 г. (фактическото изплащане на дължимите на ордена суми обаче е забавено поне с няколко години и се осъществява на траншове и след дълги преговори в Мистра, Родос и Константинопол).

В началото на 1403 г. синът на Баязид Сюлейман Челеби, който е успял да избяга от полесражението при Анкара и е установил властта си над европейските територии на Османската империя, сключва в Галиполи мирен договор с латинските държави, притежаващи най-силни интереси на Изток и с Византия. Изправен пред заплахата от могъщата армия на Тимур, която плячкосва отвъдния малоазийски бряг, той прави значителни политически отстъпки на франкските държавици в Егея. Сред страните в договора са и родоските рицари, на които турският владетел отстъпва бившето графство Салона, разположено на северния бряг на Коринтския залив. Така войната, този своеобразен джихад срещу Константинопол и Морея, най-сетне е спряна, а Византийската империя се оказва спасена от османско завоевание за още половин век.

Никой не би могъл да оцени по-добре заслугите на ордена на Св. Йоан Йерусалимски за това направо чудодейно изглеждащо на моменти спасение (особено по време на обсадите на Константинопол и Коринт) от самия император Мануил II Палеолог. Неговото възхищение от братята-рицари е отразено в следното описание (съдържащо се в "Надгробното слово за Теодор): „"Нека никой не приема за даденост, като гледа към техните няколко галери, разположени на Родос, че военният ефектив на хоспиталиерите е слаб и немощен. Ако те пожелаят да го направят, то тогава могат да се съберат в достатъчно голям брой от целия свят, по който са разпръснати. Те са мъже, за които нищо не е по-важно от това, което е необходимо за добър кураж, водене на война и благороден дух. За тези бойци е далеч по-добре да умрат със слава, отколкото да предложат на своите врагове възможността да тържествуват, ранявайки в гърба онези от тях, които са се обърнали в бягство."

статията с леки разлики (и научен апарат) може да намерите и в списание "История", бр. 1, 2010 г., стр. 1-11