Възходът на алмогаварите

(В иначе чудесната илюстрация, с която нейният автор се опитва да изобрази битката при изчезналото днес езеро Кефис в северните части на Атинското дукство през пролетта на 1311 г., вероятно е допусната фактологическа грешка. Повечето от алмогаварите, въоръжени с дротици и колтел, не са ползвали щитове. Рамон Мунтанер, един от пълководците на Каталанската компания, описва как един от неговите бойци отнема от византийците щит, но след това го захвърля, тъй като не знае как да си служи с него. Слабото защитно въоръжение не пречи на високата ефективност на алмогаварите, които се проучват със своята непобедимост и кръвожадност из целите Балкани в началото на XIV в.)

След 11 в. алмогаварите се превръщат в страховита военна сила на Иберийския п-в, воюваща на християнска страна и изиграла важна роля за крайния успех на Реконкистата. Това съждение е особено валидно за кралство Арагон, което още през 1118 г. завладява Сарагоса, заедно с по-голямата част от кралството на Худидите. Малко по-късно Арагонското кралство влиза в персонална уния с Каталонското графство, чиято столица Барселона е най-значимото средиземноморско пристанище на юг от Пиринеите. Така още през 12 в. Арагон заедно с Кастилия се издигат като главните християнски сили на полуострова, измествайки по-старите кралства на Леон, Астурия и Навара (които вече не могат да участват ефективно в Реконкистата, тъй като не граничат с мюсюлманските земи) и разпределяйки предварително помежду си териториите, намиращи се все още под контрола на „неверниците”. „Приоритет” на арагонските крале са областите по дн. испанско средиземноморско крайбрежие, докато за Кастилия остава вътрешността и излазът към Атлантика. До втората половина на 13 в. победоносните каталано-арагонски армии завладяват почти целия бряг на Mare Nostrum (вкл. такива значителни пристанищни градове като Тарагона, Тортоза, Валенсия и Дения), достигайки почти до границите на емирство Гренада (последното обширно мюсюлманско владение на полуострова, което се оказва толкова „костелив орех”, че пада едва пред обединените армии на Кастилия и Арагон – вече формирали кралство Испания, едва в 1492 г.). Нещо повече – става явно, че кралството има потенциал и за още завоевания, но предварителните договорености с Кастилия възпрепятстват по-нататъшната му експанзия на Пиринеите. Алмогаварите, чиято численост вече достига десетки хиляди, играят немалка роля в славните победи на арагонските крале. Но след достигането на изглеждалите до неотдавна трудно достижими граници на полуострова[1], насъбраната енергия трябва да се насочи някъде „навън”. За това способстват и амбициите на каталаните от Барселона, които, благодарение на прогреса в корабоплаването, се включват все по-активно в търговския обмен по море, който се осъществява в Mare Nostrum (което през 13 в. е – за пореден път - може би най-интензивната и доходоносна зона на международен обмен в целия свят!). Каталаните вероятно изгарят от нетърпение да се сдобият с по-сериозни политически позиции в региона. Икономическата експанзия върви ръка за ръка с политическата, като първа нейна „жертва” е обширният архипелаг на Балеарските о-ви, отвоюван от „маврите” през 13 в. Арагонският монарх Хайме (Жауме) I Завоевателя (1213-1276), отгледан от рицарите тамплиери, предвожда кръстоносен поход за покоряването на о. Майорка, в който участват 1500 рицари и ок. 15 000 пехотинци, като преобладаващата част от последните най-вероятно са именно алмогавари. Това е първата война, в която типичната дотогава само за иберийските планини пехота участва масово в действия по море, а триумфът на Арагон при Майорка предвещава, че няма да бъде и последната.

През същият този 13 в., паралелно с големите победи на Арагонската корона, алмогаварите започват да се споменават все по-често в изворите, като по това време се изгражда вече и техният вече окончателен, завършен вид, като уникален за региона род войска. „Редовият” боец алмогавар е от „простонароден” произход, пехотинец, относително „леко” въоръжен за стандартите на епохата, но умеещ да си служи твърде добре с привидно ограничените средства, с които разполага. След унията между Арагон и Каталония (осъществена съвсем скоро след хипотетичното преминаване на бившите „гази”-воини от Саракуста под християнските знамена, за което споменах по-горе), жителите на последната с основание се идентифицират с алмогаварите, поради което едно тяхно „класическо” описание (от периода 1276-1285 г.) принадлежи на перото на каталанския хронист Бернат Десклот (считан на свой ред за „класически” от познавачите на каталанската история, като автор на една от т.нар. „Четири велики каталански хроники”):

„Тези хора, които са наричани алмогавари, не живеят за нищо друго освен за да упражняват професията на воина. Те не отсядат в градовете или селата, а по-скоро обитават планините и горите и всекидневно се сражават срещу сарацините, като нахлуват в сарацинската земя за ден или два, грабейки и залавяйки сарацини за пленници; това е техният начин на живот. Алмогаварите понасят такива сурови условия за живот, на които други (на тяхно място) не биха могли да издържат. Ако се наложи, те безпроблемно могат да изкарат два дни без храна, преживявайки (само) от тревите по полето. А адалидите[2], които ги предвождат, познават отлично страната и пътищата (през нея). Те не носят нищо повече от една проста туника или риза, независимо дали е лято или зима, обути са в кожени панталони, прилепнали към бедрата и кожени сандали. Носят в поясите си по един добър нож, един хубав ремък, който се (използва като се) премята през рамо[3] и парче кремък за точене на стоманени остриета. (Освен това) всеки от тях има и по една хубава пика и две къси копия[4], както и кожена торба с презрамки, в която си носят храната. Те са много силни и много бързи – и за бягство, и за преследване, и биват каталани, арагонци и сарацини[5].”

Перото на Бернат Десклот ни разкрива едни напълно непретенциозни на пръв поглед бойци, които обаче, според някои мнения, представляват „професионалният гръбнак” на иберийските армии (а според мен – най-вече на Арагон) от 13 и 14 век. Описанието му може да се допълни и от други източници, които ни разкриват следната картина: Някои алмогавари са конници, но повечето се сражават пешком. Освен споменатите, „традиционни” за тях елементи от въоръжението и облеклото, екипировката им често се допълва от мечове, лъкове или арбалети, както и от разновидности на кожените ризници, обковани с метални пластини, и своеобразни „шлемове”, наречени redicilla[6]. Източниците често отбелязват, че много от тях са „маври”. Като цяло може да се каже, че въоръжението им, както и навикът да се бият по-скоро като пехотинци, отколкото като конници, изглеждат традиционни за планинци (в случая - тези от Пиринеите).

Въпреки че по всички показатели представляват „лека” пехота, тяхната слава и умения положително ги нареждат сред едни от най-страховитите родове войска в Средновековна Европа. Специална роля за този ужасяващ имидж играе „ножът”, споменат от Десклот, който представлява специфичен широк кинжал, наречен colltell. Този своеобразен „сатър” е специално предназначен за разчленяване и пробиване на доспехите на противника, което го прави особено подходящ за използване против средновековните рицари, известни с масивните си брони[7]. Друга част от алмогаварската екипировка, описана от Десклот, която е предназначена да всява ужас у противника, е кремъкът за точене, който всеки от тях носи в пояса си. Преди битка алмогаварите удрят кремъка в остриетата на копията[8] си, изтръгвайки безброй искри от стоманата[9] и надавайки най-известния си от изворите боен вик: „Desperta ferres!”[10], който се превежда като „Събудете желязото!”. Бойният вик и изобщо тази практика със „събуждането на желязото” е уникална за алмогаварите, като издава тяхната войнствена свирепост и вероятно всява ужас у противниците им. Те често са подценявани заради неугледния си вид и привидно бедното си въоръжение (в кр. на 13 и нач. на 14 в. мнозина от тях не носят щитове и дори не знаят как да ги ползват), но именно нещо толкова елементарно като „двете им къси метателни копия”, за които говори Бернат Десклот, в техните ръце се оказва особено смъртоносно и то срещу бойци, чиято екипировка е многократно по-скъпоструваща. Хронистът Рамон Мунтанер, който лично командва алмогавари, споменава многократно за възпирането и дори разбиването на едно от най-страшните военни предизивкателства за епохата – фронтална атака на тежкобронирана рицарска конница (сравнявана със съвременните танкове) от късите копия на алмогаварската пехота, които „преминават през щитове и брони” и убиват конете и ездачите им. Известен е случай, при който един алмогавар, пленен от французите във „Войната на Сицилианската вечерня”[11] (за която ще стане дума по-долу), е подигран от благородните рицари за външния си вид и оръжията си. Той ги предизвиква да проверят уменията му като го изправят срещу напълно въоръжен и брониран рицар на кон. Когато последният го атакува, алмогаварът забива копието си в гърдите на коня, който пада на земята заедно с рицаря. След това се мята върху него, готов да го довърши със своя „сатър”, но е спрян от френския крал, който впоследствие, впечатлен от този забележителен подвиг, му дарява свободата.

Алмогаварите притежават своя собствена военна йерархия, която, макар и регламентирана едва от крал Алфонсо X Кастилски (1252-1284)[12], вероятно датира още от времената им като воини на служба при емирите на Саракуста, тъй като всички термини в нея са на арабски. Структурата им далеч не е сложна. Най-висок ранг сред тях заемат т.нар. адалиди[13], които изпълняват ролята на водачи в техните набези на територията на противника. Те обикновено яздят на кон, като това и ръководната им длъжност ги доближава до рицарите „кабалерос”[14], макар че, за разлика от тях, те биват избирани на поста си не по рождение, а по заслугите и уменията си. След тях се намират т.нар. „конни алмогавари” (аlmogavares a caballo). После идват т.нар. алмогатени[15], които фактически са капитаните на отделните алмогаварски дружини. И, най-накрая, идват обикновените, „редови” алмогавари, чийто социален статус в испанското феодално общество не се различава особено от този на въоръжените пеони, т.е. на опълчението.

 

С установяването на границите на Арагонското кралство изцяло с християнски държави[16], „алмогаварският начин” на война става донякъде неприемлив и, както споменахме, трябва по някакъв начин да се насочи „навън”. Наличието на толкова много мъже, които традиционно се издържат само от война и грабежи (източниците от втората половина на 13 и първата четвърт на 14 в. неколкократно споменават за войски, в които участват до 30 000 алмогавари!), е опасно както за външния, така и за вътрешния мир. Но за този проблем е намерено лесно разрешение, както споменах по-горе, с жаждата за експанзия на изток, подхранвана най-вече от многолюдната и богата Каталония и нейната столица Барселона[17] . Наследникът на Хайме I Пере (Перо)[18] III Велики (1276-1285) се опитва да прехвърли свещената война в Африка, дебаркирайки начело на голяма войска от рицари и алмогавари (последните са ок. 15 000, същият брой като при завоюването на Майорка) на крайбрежието на дн. Алжир. Въпреки уверенията за „кръстоносен поход” срещу „неверниците”, тази кампания, подобно на онези срещу Балеарските о-ви и Валенсия, преследва по-скоро частните политически цели на кралство Арагон[19]. Последното става още по-ясно, когато пратеници на разбунтувалите се срещу властта на френската династия д’Анжу жители на о. Сицилия намират Пере III в неговия африкански лагер и му предлагат да му предадат властта над „кралство Сицилия”. Арагонската армия без колебание се насочва към острова и го окупира, макар че това означава война срещу християни и то не срещу кои да е, а срещу Анжуйците, подкрепяни както от френския кралски двор, така и от папството.

---

[1] Определени, както споменахме, от предварителните споразумения с единствената му равностойна по мощ местна християнска сила – Кастилия.

[2] От ар. dalid – водач, предводител.

[3]Презраменният ремък също се използва при наточването на ножа. Въпросното оръжие и инструментите за точенето му играят особена роля при алмогаварите, за нея вж. по-долу в текста.

[4] Предназначени, за разлика от по-дългото копие (пиката), за мятане, подобни на т.нар. дротици.

[5] Ако последното прозвище („сарацини”) е равносилно на „мюсюлмани”, то това доказва, че сред алмогаварите се срещали такива дори по времето на Бернат Десклот (последната четвърт на 13 в.), над век и половина след първото им споменаване на християнска служба! Предвид историческите факти това всъщност не би било толкова учудващо, тъй като, въпреки силно кръстоносната си ориентираност и обвързаност с католическата църква, християнските иберийски кралства от 13-14 в. все още били относително толерантни във вътрешната си политика спрямо мюсюлманските и еврейските си поданици и не принуждавали всички от тях да се покръстват или да напускат страната, както това става по-късно.

[6] Те първоначално са били от обикновен плат или кожа и са използвани за прибиране на косата, но по-късно, според испанския летописец Монкада, вече са били  правени от стомана.

[7] В Ramon Muntaner. Chronicle. (tr. Lady Goodenough), p. 386 е описан случай, при който един алмогавар със своя colltell в битка успява да отсече крака на френски рицар заедно с бронираните му наколенници така, че те остават „в едно парче”.

[8] А може би и на кинжалите си.

[9] Съдейки по добрите качества на известната през Средновековието толедска стомана (от испанския гр. Толедо), желязото, от което са били направени остриетата на алмогаварските оръжия, би трябвало да е от най-добро качество, доколкото е било постижимо за епохата (13-14 в.).

[10] Ramon Muntaner. Chronicle. (tr. Lady Goodenough), p. 381, 385, 419 и др.

[11] Явно в началото й, когато алмогаварите и техният начин на бой са били все още неизвестни в Италия и/или Франция.

[12] Или поне това е най-ранното „регламентиране”, с което разполагаме като документ.

[13] От ар. dalid (водач).

[14] Букв. „конници” (исп.).

[15] От ар. al-muqaddem (капитан, предводител).

[16] Областта на Картахена разделя териториите на Арагон от тези на последната мюсюлманска държава в Пиринеите – емирство Гренада и същевременно през 13-14 в. осигурява единствения излаз на Кастилия на Средиземно море.

[17] Рамон Мунтанер нарича каталанския език „говорен от най-много хора на света”, което, дори и да не е истина, е поне показателно за неговия патриотизъм, а също и индикативно за тогавашния демографски възход на неговата родина. Каталани са напр. християнските заселници на отнетото от маврите „кралство Майорка” (припокриващо се с Балеарския архипелаг).

[18] На бълг. ез. „Петър”.

[19] Алмогаварите и най-вече техните предводители са достатъчно наясно с тази „двойна игра”, което ще проличи и по-късно – напр. по време на престоя на „Великата компания” в Галиполи.

Произходът на алмогаварите

Т.нар. алмогавари са „ядката”, от която се ражда т.нар. Magna Societas Catalanorum или “Великата Каталанска компания на Изток”, армия, чиито подвизи оставят неизличима следа във военната история (както и в историята на Средиземноморието, Балканите и Византия) и която с право може да се окачестви като „носеща легендарна слава”. 

Названието „алмогавар” със сигурност идва от арабски, най-вероятно от прозвището al-mugāwir (този, който извършва враждебни набези). За пръв път в това си значение терминът се среща в хрониката на арабския хронист ар-Рази (кр. на 9 – нач. на 10 в.), при неговото описание на някакви бойци, чието седалище било в богатата Саракуста (дн. гр. Сарагоса), която тогава, заедно с цялата плодородна долина на р. Ебро в дн. североизточна Испания, се намира под властта на процъфтяващия Кордовски халифат. Съдейки и по някои по-късни податки, можем да предположим, че родината на алмогаварите е била именно тук, в близост до Пиринейската планинска верига, която отделя полуострова от останалата част на Европа. Това вероятно първоначално били изцяло „сарацински” воини, чиято задача се състояла в това да тероризират с набези граничещите с долината на Ебро християнски държавици. Тази тактика на водене на непрекъсната гранична война предимно с набези и плячкосване е типична за арабските бедуини още в предислямския период, а, след Мохамед и обширните завоевания на наследниците му, е възприета в целия мюсюлмански свят. Този тип на водене на бойни действия често е наричан „газа” (ġazā) и е използван главно против „езичници” и „неверници”, откъдето идва и преплитането на термина със „свещената война” (jihad), за която се говори в Корана. Християните не закъсняват да възприемат тази тактика и това (явно неслучайно) става първо именно по границите с мюсюлманския свят – във Византия (където аналог на „гази”-бойците са известните акрити) и на Пиринеите. Християнската част от Иберийския п-в обаче в началото на т.нар. Реконкиста (процесът на отвоюването на дн. Испания и Португалия от мюсюлманите) е твърде слаба. Така напр. към 10 в., откогато датира първото споменаване на алмогаварите като отделен род войска, Кордовският халифат, а след неговото разпадане и наследилите го тайфи (арабските кралства в Иберия), контролират не само плодородната равнина на р. Ебро, но и част от обкръжаващите я възвишения - въпреки че северноиберийските планини са известни по-скоро като "християнска крепост". По всяка вероятност именно някъде там, в тези планини на границата между Кръста и Полумесеца, намиращи се от 1039 до 1110 г. под върховната власт на емирите на Саракуста от династията Бану Худ (Banū Hūd), алмогаварите постепенно се множат, превръщайки се във все  по-страховита сила и фактор от решително значение във войните от региона. 

В литературата, която имах възможност да използвам, не срещнах точно как или кога тези  погранични бойци преминават на християнска страна (възможно е част от тях да са били християни дори и докато са се сражавали на мюсюлманска страна), но други данни, на които попаднах, ме изкушават да изкажа следната хипотеза: 

Известно е, че Бану Худ от емирство Сарагоса са били едни от главните (ако не и най-ожесточените) врагове на нахлулата през 1086 г. от Африка в Иберия династия на Алморавидите (Al-Murābiṭūn), предвождаща огромни арабски и берберски армии и известна с ислямския си фанатизъм. Алморавидският султан Юсуф ибн Ташфин (1061-1106) в къс срок завоюва всички останали мюсюлмански кралства-тайфи на полуострова освен тази на Сарагоса. Тя единствена съумява да се съпротивлява успешно на превъзхождащите я сили на колосалната империя, завоювала целия Магриб (ислямския Запад) от Алжир на изток и цялото Мароко на запад чак до р. Сенегал на юг и Толедо на север. Тайфата на Саракуста запазва независимостта си цели две десетилетия след падането на останалите емирства, наследили Кордовския халифат, пред унищожителното нашествие на Алморавидите. Част от тази необикновено ефективна съпротива без съмнение трябва да се припише на добре подготвената армия на Худидските емири. Доказателство за това е фактът, че, преди инвазията на "южните маври", благодарение на нея Бану Худ без особени проблеми сдържат далеч от плодородните равнини ок. р. Ебро агресивните християнски рицари от суровите планински кралства на север като Кастилия, Леон, Навара и Арагон. Африканското нашествие обаче отслабва силите на последните Худиди - Абд ал Малик и синът му Сейф ад’ Доула (нар. от християните Zafadola, Зафадола), които са принудени да потърсят помощта на краля на Арагон Алфонсо I Боеца (1104-1134). Въпреки всичко обръчът около столицата им Саракуста се затяга и тя пада под властта на Алморавидите през 1110 г. Към същото време (ок. 1110 г.) датира и първото споменаване на алмогавари на християнска служба, които същият арагонски владетел (прославен, както личи и по прякора му, със своите военни подвизи) заселва в своята гранична крепост El Castellar с намерението да ги използва „срещу маврите от Сарагоса”. Това съвпадение във времето и обстоятелствата ме карат да мисля, че най-вероятно алмогаварите, които са били заселени по границите на бившото емирство на Саракуста, са преминали на служба при арагонските крале след разгрома на бившите им господари от Алморавидите, предпочитайки все пак по-добре познатите си съседи и, макар и християни - съюзници на Худидските емири - пред враждебните африканци. От друга страна, обяснението на появата им и в Кастилия (а по-късно и още по на запад, т.е. в Португалия) би могло да се търси и в преминаването през 1131 г. на Зафадола с останалите му войски на служба при краля на Кастилия и Леон Алфонсо VII (1126-1157), където емирът е натоварен именно с охраната на част от южната граница на кралството срещу Алморавидите. Вероятно той е изпълнявал това задължение именно чрез собствените си войници, доведени от областта на Сарагоса, като повече от логично е сред тях да е имало и алмогавари.

Илюстрацията по-горе принадлежи на четката на Ангъс Макбрайд (Osprey Publishing), на която е изобразено как хипотетично е изглеждал  с бойното си снаряжение последният представител на династията Бану Худ - Сейф ад’ Доула/Зафадола (в средата). Избраната на илюстрацията дата е 1135 г., когато историческият Зафадола вече охранява границите на християнска Кастилия срещу други „маври” като васал на крал Алфонсо VII. Вдясно виждаме боен „барабанчик” от армията на Алморавидите, който, съдейки по цвета на кожата му, вероятно е пристигнал в Иберия чак от родината на последните в областта ок. р. Сенегал, населена преимуществено и тогава, както и днес, с представители на негроидната раса.

Една хипотеза за връзките между фамилията на Кантакузините, папството и ордена на хоспиталиерите на Родос (1350-1360 г.)

(...) В остатъците от Византия [1] в нач. на 50-те год. протича последната фаза от гражданската война, водена между фамилиите на Кантакузините и Палеолозите. Именно по време на тази фаза в Тракия се случват няколко важни събития, които до голяма степен предопределят бъдещото развитие на историята на целия Балкански полуостров. Изглежда че между тях е и зараждането на „гръцкия“ проект на ордена на хоспиталиерите...

Първото от тези така важни събития, случили се в началото на 50-те год. на XIV в., е установяването на османските турци в Европа. По всяка вероятност то се извършва към края на 1352 г., когато император Йоан VI Кантакузин (1347–1354) предава на сина на османския емир Орхан (1326–1362) – легендарния пълководец Сюлейман (ок.1316–1357), укреплението Цимпе на Галиполския п-в, за да може да разполага по-удобно с помощта на неговите войски [2]. Малката крепост Цимпе е първото трайно владение, европейското предмостие на османските турци, които повече никога няма да напуснат територията на континента. Дори още преди това те са се превърнали в основен фактор в политиката на тази част от Балканите, като в ролята си на наемници в междуособните войни на местните владетели са получили възможността да нахлуват неограничено в българската, сръбската и византийската част на Тракия. Усилията на балканските им християнски противници да спрат техните набези до този момент не са се увенчали с успех.

Второто важно събитие е обещанието, което съперникът на Кантакузин – току що навършилият пълнолетие Йоан V Палеолог (1341–1391), дава на венецианците на 10.X.1352 г. срещу получаването на голям паричен заем, който да му послужи за продължаването на войната срещу Кантакузините. Сред гаранциите, поети срещу заема от младия (и законен) наследник на престола в Константинопол, е и тази, че, когато стане пълновластен император, ще предаде на Републиката на Сан Марко стратегически важния о. Тенедос (дн. Бозджаада), намиращ се близо до входа на пролива Дарданели [3]. Това обещание остава неизпълнено, но по-късно се превръща в повод за ескалирането на ново венециано-генуезко съперничество, което в крайна сметка води до избухването на изключително кръвопролитната „война Киоджа“ (1378–1381).

Третото събитие от първостепенна важност е, разбира се, крайната победа на Йоан V Палеолог в гражданската война, която на този етап води той самият срещу своя бивш опекун Йоан VI Кантакузин и неговия син Матей (последният е обявен официално за съимператор от баща си ок. април, 1353 г. и е коронясан за такъв през февруари, 1354 г. [4]). Окончателната победа се превръща във факт през 1354 г., когато Палеологът завзема Константинопол и отстранява от власт Кантакузините.

     Всички тези факти, които изброих току-що, са широко известни в съвременната историография и потвърждението им не се нуждае от допълнителни доказателства. Но последното важно събитие от този период, а именно връзката на зараждането на „гръцкия“ проект на ордена на Хоспитала с финалните етюди от борбата за византийския трон между Палеолозите и Кантакузините, засега е само моя хипотеза, основанията си за която ще изложа по-долу:

Късновизантийският летописец Лаоник Халкокондил (1423–1490) пише, че „...най-големият му син, когото Кантакузин бил наложил на ромеите като техен василевс (т.е. Матей Кантакузин - б.м.), пристигнал в Родос, за да моли тамошния „архиерей“ (явно магистъра на хоспиталиерите – б.м.) за помощ, за да си възвърне трона. Но, въпреки че той изтъкнал множество аргументи, за да получи помощ, не постигнал нищо.“ Това любопитно сведение, изглежда, не е отразено от други византийски хронисти, но за сметка на това кореспондира с данните на хоспиталиерските летописци Джакомо Босио (1544–1627) [5] и абат Верто (1655–1735) [6]. Според последните Матей Кантакузин е бил препоръчан от папа Инокентий VI на магистъра на Родос, за да убеди ордена да му помогне във войната срещу Йоан V Палеолог. Подобен контакт между Матей Кантакузин и авиньонския понтиф съвсем не е изключен, тъй като разполагаме със сигурни свидетелства за воденето на активна кореспонденция между Инокентий VI и бащата на Матей – Йоан VI (докато той все още управлява Константинопол) през 1353 г. Така напр. на 1 април 1353 г. Инокентий VI пише на кипърския крал Юг IV дьо Люзинян (1324–1358) да окаже „подходящо съдействие“ на ромейския василевс Йоан Кантакузин [7]. При положение че папата иска от кипърския крал да окаже помощ на Кантакузин, то изглежда още по-вероятно същото искане да е било отправено и към пряко подчинения на курията военномонашески орден на св. Йоан на Родос. Последният, освен че е най-прекият проводник на папската политика в региона, разполага и с ефикасна бойна сила (постоянна, а не наборна армия) и дори се намира по-близо до Константинопол от Кипър [8].

   Според гореспоменатите хоспиталиерски летописци историята завършва по следния начин: магистърът на ордена фра Дийодоне (Деодат) дьо Гозон (1346–1353), който умира в самия край на 1353 г. [9], отказва да помогне на Матей, който лично пристига на Родос, носейки със себе си препоръчителните си писма от папата. Дьо Гозон оправдава решението си с това, че не иска да замесва ордена във война между християни и че наличните му в момента финанси не са достатъчни за подобно начинание [10].

 Възможно е обаче хоспиталиерските историографи да грешат, а Матей да извършва това пътуване до Родос по-късно, а не през последната година от магистратурата на дьо Гозон, т.е. през 1353 г. Точно през тази година Кантакузините нямат чак толкова спешна нужда от "нова" външна помощ, защото и сами успяват да се справят с бунта на Йоан V. Още през есента на 1352 г. те са разбили неговите български и сръбски съюзници в Тракия , а малко по-късно са принудили "младия василевс" да се оттегли "в изгнание" на о. Тенедос. Всички тези победи на Кантакузините са постигнати най-вече благодарение на сражаващата се за тях десетхилядна турска войска, изпратена от османския емир Орхан, начело на която стои сина му Сюлейман [11].

       Един друг, може би дори по-вероятен период за извършването на подобно пътуване, би бил този между втората половина на 1355 и пролетта на 1356 г. Според детайлния преглед на запазените сведения за биографията на Матей Кантакузин, извършен от Доналд Никъл [12], именно по това време между Матей и Йоан V Палеолог, който тогава вече твърдо е установил властта си в Константинопол (след като превзема града в края на ноември 1354 г. с помощта на генуезкия авантюрист Франческо Гатилузи), избухва открит въоръжен конфликт, който отново се води на територията на Тракия [13]. В този момент Матей има истинска нужда от външна подкрепа и би могъл да опита да се възползва от връзките, които баща му е установил с Инокентий VI. Т.напр. флотът на хоспиталиерите би му оказал неоценима помощ в една атака срещу Константинопол (подобно на онази, която флотът на Франческо Гатилузи оказва на Йоан V), а знаем, че той планира да нападне византийската столица в началото на 1356 г. [14] Но в такъв случай преговорите му на Родос биха били водени не с вече починалия по това време фра Дийодоне дьо Гозон (когото посочват изворите), а или с неговия приемник фра Пиер дьо Корнеян, който управлява ордена за кратко между декември 1353 и 1355 г. или пък с наследника на Корнеян - фра Роже дьо Пан (1355–1365).

       Трети възможен хронологичен вариант на датирането на посещението на Матей в хоспиталиерската цитадела [15] би бил в промеждутъка след постигането на споразумението му с Йоан V в Epibatai през декември 1357 г. и, най-вероятно, непосредствено преди отпътуването му за Пелопонеския деспотат, управляван от брат му Мануил Кантакузин, през 1361 г. [16]

Независимо от това кога точно са се състояли преговорите на Матей Кантакузин с родоските братя-рицари в тяхната главна квартира и дали изобщо е имало такава визита и такива преговори, то, съдейки по развоя на събитията и свидетелствата, с които разполагаме, можем да заключим, че от самото начало на понтификата си папа Инокентий VI най-малкото демонстрира повишен интерес и съпричастност към събитията във Византия. Този интерес без съмнение е подбуден (поне първоначално) от преговорите, които Йоан VI Кантакузин води с  курията и, евентуално, от неговите обещания към нея. По това време вече е останало само едно нещо, с което управниците на Константинопол могат да се надяват да заинтригуват достатъчно Светия престол и съответно да се възползват от папската помощ. Това е оне друго, а обещанието за сключването на уния между Православната и Католическата църква и, по-конкретно: признаването на ръководната роля на папата над целия християнски свят. Вероятно използвано „първо“ от Йоан и Матей Кантакузини, обещанието за уния по-късно е „присвоено“ и от Йоан V Палеолог и се съдържа в отчаяния му апел за изпращането на западна военна подкрепа срещу „неверните“ турци, който той, подпечатан с официалния имперски хрисовул, изпраща от своята столица към Авиньон на 15 декември, 1355 г.

Не е недопустимо, съответно, гневът на папа Инокентий VI към Хоспитала, който той демонстрира твърде красноречиво в писмото си, изпратено до фра Пиер дьо Корнеян и конвента на ордена на 14 октомври, 1355 г., да е възбуден, освен всичко останало, споменато в него, и от бездействието или отказа на братята-рицари да се намесят в гражданската война във Византия. По този начин те биха могли да форсират сключването на желаната уния. Макар и последното да не е пряко споменато в запазения текст [17], за сметка на това авиньонският първосвещеник пише, че изпитва горчивина от „гибелната занемареност и нетърпимото бездействие“ на хоспиталиерите. Според писмото папата и кардиналите били наясно с това, че братята от ордена от много време не могат да изпълняват благородните изисквания на Christi militia, каквато са били преди, а са се отдали само на удоволствия. Инокентий напомня на Корнеян, че неговите предшественици Йоан XXII, Бенедикт XII и Климент VI – всички те, са увещавали ордена да използва своите vires et virtutes срещу „омразното коварство на турците“, като защитава земите, върху които те „тиранстват за срам и позор на християнството“. Ресурсите, които се изсипват върху рицарите, са били предназначени „не да ръждясват в Родос“, а да бъдат използвани срещу турците. Същевременно източните християни не спирали да отправят отчаяни молби за помощ срещу турската заплаха, а западноевропейците да критикуват безпощадно хоспиталиерското бездействие. Заради това, продължава папата, е дошло време хоспиталиерите да прехвърлят своя конвент на турска територия и да го установят там. В текста Инокентий прави и негативно сравнение между хоспиталиерите и тевтонските рицари, като набляга върху успехите на последните - донякъде странно предвид първостепенната роля на Родос в скорошната успешна война срещу турските „морски бейлици“ от западния малоазийски бряг, довела до завземането на Смирна. Понтифът „предупреждава“ братята-рицари, че ако те не прехвърлят целия си конвент in Turchiam [18], папата ще основе нов военен орден и ще му даде получената от Хоспитала бивша собственост на тамплиерите. Мисията на „занемарилите се“ орденоносци в „Турция“ трябва да бъде да завладеят обратно земите, нечестиво владени от „безбожниците.“

Целият този текст според мен може да се тълкува не просто и не само като гняв на папата срещу бездействието на родоските рицари. Въпреки липсата на преки доказателства, не е изключено писмото да е предполагаем израз на неговото недоволство от отказа на хоспиталиерите да се намесят в гражданската война във Византия на страната на Кантакузините. Всички тези приказки за турската опасност едва ли визират нещо друго освен събитията в Тракия, тъй като по това време западноанатолийските „морски бейлици“ (върху които дотогава са съсредоточени основното политическо внимание и  опасения на Западна Европа от турската експанзия) са по-скоро омиротворени след многобройните и тежки загуби, които претърпяват от силите на кръстоносците на т.нар. „Свещена лига“ през изминалото десетилетие [19]. Същевременно Западът е алармиран достатъчно добре за потенциалната заплаха, която представлява османското установяване в Европа [20]. Така че „преместването в Турция“, което всички изследователи и автори до този момент (вкл. Босио и абат Верто) възприемат като папски план за прехвърлянето на хоспиталиерите „някъде в Мала Азия“, може всъщност да е било насочено срещу османските турци и дори конкретно  срещу техните новозавладени европейски територии в Тракия (вече трансформирани политически в част от споменатата от понтифа Turchia) [21]. Съществува и възможност Кантакузините да са търсели помощта на Инокентий VI, за да се освободят от нарастващата си зависимост към османците и той да е видял в това удобен повод да ги насочи към Родос. В своята „История“ Йоан VI по-късно претендира, че се е опитал да накара турците да напуснат „Европа“ (т.е. предаденото им от него Цимпе (след като вече не са му били необходими за войната срещу младия император Палеолог, срещу когото е постигнал решителна победа в кр. на 1352 г.)), като дори им е предлагал големи парични суми в замяна, но се е сблъскал с решителния им отказ [22]. При това от повествованието изглежда, че разказът на Кантакузин за преговорите на сина му с родосците съвпада хронологично с последната година от магистратурата на фра Дийдоне дьо Гозон (1353 г.). Така излиза, че опитът на Кантакузин да „скъса“ с османците може би е бил съчетан с опит за сключването на (негов и на сина му) съюз с Авиньонската курия и ордена на св. Йоан. Липсата на пряко свидетелство за това не бива да ни учудва - той самият едва ли би го споменал [23], предвид твърде сигурната непопулярност, която щеше да спечели с подобно действие сред византийското общество и фактът, че по-късно; тогава, когато пише своята „История“ (предназначена, разбира се, главно за ромейските му читатели), той вече се изявява като поддръжник на православната опозиция срещу унията в Константинопол [24].

Въпреки тази по-късна диаметрално противоположна (т.е. анти-папска) политическа позиция, която демонстрира Йоан VI и мълчанието му (в собственото му капитално историческо съчинение) по горния въпрос, в изворите съществуват още податки, които навяват на мисълта за установяването и поддържането на дружески и дори на съюзнически отношения между Инокентий VI и Кантакузините. Този хипотетичен „таен съюз“ вероятно продължава до самия край на папския понтификат (1362 г.). За това можем да съдим от следните факти: „Турският“ проект на папата за преместването на Хоспитала (срещу който веднага се надига силна опозиция от страна на братята-рицари, оспорващи неговата военностратегическа целесъобразност [25]) някак твърде внезапно е изоставен точно по същото време, когато Кантакузините изцяло загубват позициите си в Тракия, за да бъдат окончателно разгромени от Палеолозите през втората половина на 1356 г. Към датата, на която Инокентий VI изпраща своето „критично“ писмо до Родос, двамата императори Матей Кантакузин и Йоан V Палеолог се опитват да разрешат спора помежду си по мирен начин, договаряйки се за разделянето на империята. Проекто-договорът, до който достигат при преговорите помежду си, е следният: Матей да се изтегли от Тракия и да отиде да управлява Пелопонеския деспотат (Морея), а брат му Мануил – егейския о. Лемнос. Константинопол и Тракия, разбира се, остават за Йоан V. Поради взаимни подозрения в неискреност този план пропада [26]. Но, както отбелязахме по-горе, Матей все пак отива в Пелопонес, макар и вече през 1361 г. и то като подчинен на по-малкия си брат деспот Мануил. На фона на тази информация странно звучащите думи на Верто в описанието му на европейската експанзия на османския емир Орхан, „че той изглеждал склонен да установи столицата на своята империя в Морея“ [27], като че ли неочаквано придобиват  по-дълбок смисъл. Докато преговорите между Матей и Йоан още са в ход, на Запад е решено да се проведе хоспиталиерски генерален капитул (събор). На капитула трябва да се обсъдят исканите от папата административни и дисциплинарни реформи в ордена и предлаганото му преместване от Родос „в Турция“. Предвидено е съборът да се състои в недалеч разположените от Авиньон провансалски градове Ним или Монпелие през януари 1356 г. На генералният капитул, който в крайна сметка е проведен не другаде, а в папското седалище Авиньон, под натиска на папата действително са приети някои административни и дисциплинарни реформи, които впоследствие намират място в хоспиталиерските статути. Освен това на него вероятно е взето и решението за промяната на посоката за прехвърлянето на конвента на Хоспитала. За това може да се съди от факта, че впоследствие, между 1356 и 1358 г. Инокентий VI дава одобрението и подкрепата си за „секретен план“ [28], целящ установяването на хоспиталиерите вече не в някоя контролирана от турците страна, а в дн. континентална Гърция и по-точно в Морея [29], т.е. на п-в Пелопонес. По това време гръцката част от полуострова е управлявана не от друг, а от Кантакузините; това е тяхното последно сигурно владение, към което те се оттеглят, след като губят битката за Константинопол. А нали според Верто именно Морея искал да завладее османският владетел Орхан!

Както ще видим по-нататък, предполагаемото „секретно“ сътрудничество между Инокентий VI, Кантакузините и (след генералния капитул от 1356 г.) Хоспитала изглежда продължава и по-късно. По ред допълнителни причини, до които можем да достигнем след анализ на състоянието на региона по това време, този „гръцки“ проект е по-реалистичен, отколкото предишното предложение за преместването на ордена в Турция. Като утвърдена католическа институция хоспиталиерите се ползват с определен авторитет и поддръжка сред владетелите на латинската част от Морея (т.нар. княжество Ахая) още от времената на Четвъртия кръстоносен поход в нач. на ΧΙΙΙ в. Те са и едни от не най-маловажните феодални земевладелци на контролираните от франките балкански територии [30], особено след като получават и тамошните владения на тамплиерите през първата четвърт на XIV в. От военностратегическа гледна точка латинската част на континентална Гърция без съмнение представлява един далеч по-удобен и сигурен плацдарм от Мала Азия (или опустошената Тракия) за разгръщането на военния потенциал на ордена и евентуалната кръстоносна активност под неговата егида, както и за разширяването на неговите владения. Предвид тези факти, не е учудващо, че този новопоявил се „гръцки“ проект още тогава, а и впоследствие, намира многобройни поддръжници в хоспиталиерските среди.

При описанието, което оставя на това решение на Авиньонския събор, абат Верто изказва някои трудно доказуеми твърдения, като напр. че установяването на ордена в Морея било „от полза за защитата на Италия“ и че хоспиталиерите нарочно протакат преговорите за закупуването на правата върху латинското княжество Ахая до „смъртта на принца на Савоя (феодален претендент за правата върху владението на княжеството – б.м.)“ [31]. Последното очевидно не е вярно, тъй като не съвпада с хронологията, която ни е известна от други извори, а "сигурните" факти, с които разполагаме, са следните: В периода непосредствено след провеждането на Авиньонския генерален капитул представители на йоанитите започват преговори за закупуването на владетелските права върху латинското княжество Ахая с един от претендентите за неговото управление – пиемонтския благородник Джакомо ди Савоя-Ахая (1334–1367). Джакомо е носител на титлата принц на Ахая по наследство от баща си – Филипо I ди Савоя-Ахая, господар на Пиемонт (1282–1334), който пък се сдобива с нея след брака си с Изабел дьо Вилардуен, която е потомка на старата управляваща династия на княжеството - известните Вилардуени [32]. Според информацията, която ни предава Босио, през 1356 г. Инокентий VI убеждава хоспиталиерите да закупят от владетеля на Пиемонт княжеството на Ахая, „за да осигури властта и подчинението на страната на Светия престол“. Това изявление звучи твърде многозначително на фона на факта, че населението на „страната“ е предимно гръко-православно и на предположението за съществуването на съюзнически взаимоотношения между Кантакузините (които пък контролират византийската част от Морея) и Инокентий VI (вероятно въз основа на обещанията им за църковна уния, аргументите за което предположение изложихме по-горе). Въпросът за negotio dell’ Acaia е споменат в цитираната от Босио кореспонденция между великия магистър на ордена фра Роже дьо Пан и папата в Авиньон, водена между 1356 и 1357 г. [33] Анализирайки текста на Босио, историкът Питър Топинг отбелязва, че проектът за Ахая е бил „взет много присърце от Инокентий“ [34].

Същевременно от страна на братята от Родос и курията са започнати и преговори с тези, които тогава de facto упражняват властта над Ахая. Това са италианските Анжуйци, които по силата на договор, сключен още през 1307 г. с бащата на Джакомо ди Савоя-Ахая, са върховни сюзерени на латинското княжество и по силата на феодалното право никакво прехвърляне на правата върху него не може да се извършва без тяхното одобрение. По това време титулярен принц на Ахая от фамилията д’Анжу е Робер II от Таранто (фр. Робер II дьо Тарент, 1332-1364), към когото именно се обръщат представителите на ордена и папството. Преговорите с Робер II от Таранто (водени в Южна Италия в началото на 1357 г. от един представител на ордена на Св. Йоан и архиепископа на Салерно в качеството си на папски легат) обаче не се увенчават с успех [35]. Анжуйският сюзерен твърдо отхвърля всичките им предложения за закупуването на правата върху Ахая и така току що възникналият „гръцки“ проект на ордена и Инокентий VI, който трябва да бъде решителен за бъдещето на Хоспитала, е задушен още в зародиша си.

В обобщителната си студия за историята на хоспиталиерите на Родос между 1300 и 1421 г. историкът Антъни Лътрел допуска, че папско-хоспиталиерската оферта към Робер, която не ни е известна в подробности, не е включвала закупуването на цялото княжество, а само това на определени крепости, които притежават ключово стратегическо местоположение за защитата му – каквато напр. е бил Коринт [36]. Това предположение, макар и да не може да се смята за напълно доказано, има своите основания. Турските пирати, които точно по това време нападат бреговете на Латинска Морея, действат като съюзници на фактическия тогавашен управник на Атинското дукство – каталанският маршал Рохер де Лурия [37]. Земите, разположени на морското крайбрежие в северната част на Пелопонес, представляват гранична зона между Каталанската компания и Ахая и неслучайно именно те са се превърнали в основен прицел за нападенията на „неверниците“. Показателно е, че непосредствено след като отхвърля предложението на Инокентий VI и ордена на Св. Йоан, през 1358 г., Робер II от Таранто предоставя владението над Коринт и околните земи на един свой подчинен, който едновременно с това поема и задължението да се бори срещу турците. Този, който (според хипотезата на А. Лътрел) получава Коринт вместо Хоспитала, е виден представител на една от трите най-влиятелни по това време флорентински банкерски фамилии. Това е Николо Ачайуоли (1310-1365), който, освен че е анжуйски банкер, заема и поста на велик сенешал на Неаполското кралство [38].

Все пак дори и едно предварително обещание, за което (поради липсата на информация) не бихме могли да знаем, на владението на Коринт на Николо Ачайуоли [39], като че ли не дава задоволително обяснение на категоричния отказ, даден от Робер II на представителите на Светия престол и Хоспитала. Можем само да гадаем какви са аргументите на краля да задържи това свое „проблемно“ владение, което, странно, наследниците му се съгласяват да продадат или дадат под наем на почти всеки, който го иска, включително и на хоспиталиерите, при това срещу неособено големи суми. Но един приемлив според мен вариант би бил причината отново да се крие в предполагаемите намерения на папа Инокентий VI по отношение на Кантакузините. Ако на ордена на йоанитите е било позволено да закупи латинската част от Морея и той същевременно е действал и в защита на имперските претенции на фамилията Кантакузини – независимо дали на тези на Матей (който в момента на преговорите е бил пленник на Йоан V) или на брат му, деспот Мануил (който пък тогава господства необезпокояван над другата половина от п-в Пелопонес) [40], то това по всяка вероятност би било в ущърб на собствените политически интереси на Робер от Таранто. Защо? – Защото последният, освен принц на Ахая, е и титулярен латински император на Константинопол. Една подкрепа на Светия престол, оказана на "гръцки" император на Византия и неговото узаконяване, на практика би намалила дори и нищожните шансове, с които в този момент разполага Робер II да се възползва от титлата си. Следователно това би обяснило и неговия отказ на исканията на курията и ордена на св. Йоан. Такава аргументация, разбира се, би била възможна само при условие, че анжуйският принц е бил в течение на намеренията, криещи се зад действията на Инокентий VI.

След апела, отправен към Авиньон от император Йоан V Палеолог в края на 1355 г., интересът на Инокентий VI към Изтока и сключването на църковна уния се насочва все повече и повече към прекия контакт с него, властващият в Константинопол, а не с разгромените Кантакузини. Въпреки това, освен опита за закупуването на Ахейското княжество от йоанитите, разполагаме с поне още едно свидетелство за по-късни (и то отново съюзнически!) взаимоотношения между същия папа, хоспиталиерите и Кантакузините. Този своеобразен хронологичен финал на контактите помежду им представляват оскъдните запазени сведения за една странно изглеждаща на пръв поглед военна коалиция, която обединява привидно враждебни една на друга християнски сили в борба с турците и Каталанската компания в Атинското дукство [41]. Според арагонската версия на „Морейската хроника“ ок. 1359 г. [42] пред гръцкото пристанище Мегара, намиращо се в североизточния край на Коринтския провлак, в една "наказателна" флотилия се обединяват военни кораби на тогавашния баил на Ахая Готие дьо Лор, Венецианската република, ордена на Хоспитала и деспот Мануил Кантакузин [43]. След това обединение съюзниците успяват да постигнат впечатляваща победа над армада от турски корсари в морско сражение при Мегара. Изгорени са 35 турски кораба, а оцелелите от битката турци побягват към територията на каталаните. Това съобщение на "франкската" хроника кореспондира с данните на Йоан Кантакузин (които и го допълват), че обединените пелопонески гърци и латини под предводителството на неговия син деспот Мануил нахлули в Беотия (т.е. чак до самия център на гръцките територии на каталаните, където се намира тяхната столица Тива) и при тази акция постигнали много победи срещу „персите“ (т.е. турците) [44].

Съвременните автори, анализиращи тези сведения, обясняват участието в коалицията на ожесточени врагове като пелопонеските византийци и франки (непрекъснато воюващи помежду си още от средата на предишното столетие) с необходимостта от защита от общата турско-каталанска заплаха, „високият авторитет“, с който уж деспот Мануил Кантакузин се ползвал в латинска Ахая поради добрите си качества [45] и др. Но дали не е възможно временните дружески отношения между ромеите и латинците на полуострова да се дължат на последствията от преговорите на бащата и по-големия брат на Мануил с Инокентий VI и Хоспитала от Родос? Самият деспот, както видяхме по-горе, при гражданската война във Византия успява да задържи властта си над Морея и по-късно да осигури подслон там на абдикиралите василевси Йоан VI и Матей. Той има и допълнителни причини да бъде благосклонен към франките, тъй като собствената му съпруга Изабела дьо Люзинян е католичка и дъщеря на привърженик на унията между Източната и Западната църкви – Ги дьо Люзинян, който за кратко между 1342 и 1344 г. управлява Киликийска Армения като крал под името Константин II [46]. Любопитно е, че, изглежда, Изабел дьо Люзинян има по-специално и то благосклонно отношение към хоспиталиерите и по-късно. Така напр. през 1379 г. тя им заема известна сума за откупа на пленения магистър фра Хуан Фернандес де Ередия (1376–1396), а  през 1382 г.  е засвидетелствано личното й присъствие на Родос [47]. Но, от друга страна, напр. отношенията между Ахая и Морея при дългото управление на Мануил (1349–1380) съвсем не могат да се нарекат „дружески“ (освен вероятно през 50-те год. на века). Деспотът воюва многократно с пелопонеските франки, понякога особено ожесточено, като напр. в периода между 1374 и 1376 г. [48]

По този начин, както видяхме, чрез отказа на Робер II дьо Тарент за трансфера на Ахая опитът на ордена на Св. Йоан да се сдобие с по-обширни владения на континентална балканска земя завършва с неуспех. Самите преговори обаче притежават съществено значение за неговата история, тъй като бележат началото на промяната в предимно дефанзивната до този момент стратегия на Хоспитала на Балканите. Те ознаменуват появата на „гръцкия“ проект на ордена [49], чиято реализация ще бъде сред неговите основни приоритети през следващите няколко десетилетия. Що се отнася до Кантакузините, то те след кр. на 50-те год. (вероятно след смъртта на Инокентий VI на 12 септември 1362 г.) се превръщат по-скоро в противници на унията между църквите и, съответно, на папската и кръстоносната политика в региона [50].

---

[1] По това време (1352–56) под византийски контрол се намират само Солун, дн. Одринска Тракия, Морейското деспотство (заемащо приблизително половината от п-в Пелопонес) и няколко егейски острова.

[2] N. Gregoras, In: I. Bekker (ed.), Byzantina Historia (Bonnae, 1855), 3: p. 203.

[3] G.M. Thomas; R. Predelli (eds.), Diplomatarium Veneto-Levantinum (1351-1454) (Venetiis, 1889), 2: doc. № 8, 17–18.

[4] D. Nicol, The Byzantine Family of Kantakouzenos (Washington, 1968), 113–114.

[5] I. Bosio, Dell’istoria della sacra religione et illustrissima militia di S.Giovanni Gierosolimitano. Parte Prima (Vaticana, 1594), 2: p. 55.

[6] L’abbe de Vertot, Op. cit., 137–138.

[7]K.M. Setton, The Papacy and the Levant (Philadelphia, 1976), 1: p. 229.

[8]Всъщност Лътрел пише в материала си за A History of the Crusades (Vol. III), че е имало такова указание от Инокентий VI към хоспиталиерите, но, за съжаление, не посочва източниците си, срв. Luttrell, “The Hospitallers at Rhodes, 1306-1421”, p. 297.

[9] K.M. Setton, Op. cit., p. 229, n. 23.

[10] L’abbe de Vertot, Op. cit., 137–138.

[11] Срв. напр. Д. Ангелов, „Българо-византийските отношение при Иван Александър. Четвърти период (1352–1355 г.)”, Във: Idem, Из средновековното ни минало. Държава, народност, култура (София, 1990), 474–479.

[12] D. Nicol, Op. cit., 115–116.

[13] Вж. пак там и Д. Ангелов. Op. cit., 482–483.

[14] D. Nicol, Op. cit., p. 116. По всяка вероятност Матей се е нуждаел именно от флот, тъй като тогава е разполагал със значителни сухопътни сили, благодарение на съюза си с Орхан, но не разполагаме с данни за негови бойни кораби (малобройната византийска флота, доколкото я е имало по това време, вероятно е била изцяло в ръцете на неговия съперник, а османците едва ли са разполагали с нещо по-сериозно от няколко пиратски съда и лодки - а при това със сигурност им е липсвал и необходимият военнморски опит за изпълнението на поставените цели). Атаката по море, от друга страна, е доказала ефикасността си съвсем неотдавна, когато Йоан Палеолог е успял да завземе Константинопол, подкрепен от флота на генуезеца Гатилузо.

[15] Този вариант изглежда най-логичен спрямо цитирания по-горе пасаж от изложението на Халкокондил, което продължава по следния начин: „След това (неуспешната си мисия на Родос – б.м.) той (Матей Кантакузин – б.м.) се отправил към Пелопонес, при своя брат Мануил, владетеля на Спарта (т.е. столицата на византийския деспотат Мистра – б.м.) и останал при него.“

[16] D. Nicol, Op. cit., 116–118.

[17] Sebastiano Pauli, Op. cit., 91–93.

[18] Т.е. в Мала Азия или в земите, завладени от турците в Европа, които по това време все още не са твърде големи по площ и се ограничават до района на п-в Галиполи и някои от съседните му области.

[19] Според Е. Захариаду още ок. 1351–52 г. хоспиталиерите сключват мирен договор с Хъзър Бег от Айдън. Макар че по същото време генуезкият адмирал Паганино Дориа посещава лично Айдън, който иска да използва като снабдителна база, съществува свидетелство, че през зимата на 1351–52 г. един венециански флот пребивава в пристанището на столицата на бейлика Алтолуого (Ефес). Този факт показва прекратяването на откритите враждебни отношения между Серенисимата и Хъзър. Между двете страни скоро се повеждат мирни преговори, в които основна роля играе дукът на Кандия. До октомври 1352 г. между Венеция и Айдън е подписано предварително примирие. Изгладени са и отношенията с Ментеше. На 7 април 1353 г. венецианският посланик Франческо да Фермо сключва официален мирен договор с Айдън в Алтолуого. През същия месец е сключен мирен договор и с Ибрахим Ментешеоглу, владетел на южния бейлик Ментеше, срв. E. Zachariadou, Trade and Crusade, Venetian Crete and the Emirates of Menteshe and Aydin (1300–1415) (Venice, 1983), 58–60, 211–216. Що се отнася до другите два „морски бейлика“ – Сарухан и Караси, то първият се намира под айдънско влияние и няма самостоятелна политическа тежест, а другият е бил завоюван и анексиран от османците на Орхан още през 40-те год. на XIV в.

[20] Още на 6 август 1354 г. венецианският баил в Константинопол Матео Верниери изпраща доклад до метрополията, в който излага възможните опасности от установяването на османците на Галиполи,  съобщавайки, че византийците, заплашени от турците и генуезците, са готови да се поставят под чиято и да е друга власт: на Венеция, на сръбския цар или дори на краля на Унгария, срв. A. Luttrell, “Latin Responses to Ottoman Expansion before 1389,” In: E. Zachariadou (ed.), The Ottoman Emirate: 1300-1389 (Rethymnon, 1993), p. 124. Малко по-късно, на 4 април 1355 г., дожът Марино Фалиеро (1354-1355) направо съветва Републиката на Сан Марко да анексира империята, защото в противен случай поради „окаяното си състояние“ Византия щяла да падне жертва на турците, срв. Г. Острогорски, История на византийската държава (София, 1998), 670–671.

[21] Верто напр. директно свързва плана на Инокентий VI за преместването на конвента на Хоспитала с „преминаването на Orchanes през Хелеспонта“, срв. L’abbe de Vertot, Op. cit., 140–141.

[22] Вж. N. Oikonomides, “From soldiers of fortune to Gazi warriors: the Tzympe affair,” In: C. Heywood; C. Imber (eds.), Studies in Ottoman History in Honour of Professor V.L. Menage (Istanbul, 1994), 239–247.

[23] Както прави достатъчно често, премълчавайки неудобни и/или компрометиращи за собствената му биография епизоди, като напр. доброволното предаване на Цимпе на османците, което ни е известно единствено от повествованието на Никифор Григора.

[24] Срв. напр. J. Meyendorff, “Projets de concile oecumenique en 1367: Un Dialogue inedit entre Jean Cantacuzene et le legat Paul,” Dumbarton Oaks Papers, 14 (1960): p. 156.

[25] Срв. L’abbe de Vertot, Op. cit., 140–144.

[26] D. Nicol, Op. cit., 115–116.

[27] L’abbe de Vertot, Op. cit., p. 141. Изказването звучи странно, тъй като Морея се намира доста далеч от п-в Галиполи, който е най-западно разположената територия, която Орхан владее по това време и нито един друг извор не споменава нищо за предполагаемото му намерение да завладее гръцкия п-в и „да установи столицата си“ там.

[28] Според израза на Лътрел, срв. A. Luttrell, The Hospitallers at Rhodes, p. 296.

[29]Пак там, 296–297; L’abbe de Vertot, Op. cit., 144–145.

[30] По това време по-голямата част от тях, с изключение на каталанското дукство в Атина, са зависими от Ахая, вкл. и някои от егейските и йонийските острови, чиито владетели са васали на княжеството.

[31] L’abbe de Vertot, Op. cit., 144–145.

[32] Господарите на Пиемонт продължават да носят титлата „принц на Ахая“ до 1418 г. под предлог, че Анжуйците не са изпълнили всички условия на договора от 1307 г., с който Филипо и Изабел преотстъпват правата върху княжеството на неаполския крал Шарл II дьо Анжу в замяна на владението на италианското графство Алба, срв. P. Topping, “The Morea, 1311-1364,” In:  Harry W. Hazard (ed.), A History of the Crusades (Wisconsin, 1975), 3: p. 134, n. 35.

[33] I. Bosio, Op. cit., p. 59.

[34] P. Topping, Op. cit., p. 134.

[35] I. Bosio, Op. cit., 59–61.

[36] A. Luttrell, The Hospitallers at Rhodes, 296–7. В съвременната на събитията Морейска хроника Коринт е наречен „ключът към цяла Морея“, срв. J. Lognon (ed.), Livre de la conqueste de la princée de l'Amorée, Chronique de Morée (1205–1305) (Paris, 1911), p. 94.

[37] K.M. Setton, “The Catalans in Greece, 1311-1380,” In: Harry W. Hazard (ed.), A History of the Crusades (Wisconsin, 1975), 3: 198–206.

[38] Финансовата къща на Ачайуоли е един от главните кредитори на неаполитанските Анжуйци и предаването на Коринт на Николо вероятно е свързано с погасяването на предишни дългове  към тях. Дълговете са направени по време на няколкото похода на Анжуйците в Гърция през първата половина на XIV в. За поемането на военни задължения срещу турците от новия господар на Коринт може да се съди от едно писмо, изпратено до него от папа Инокентий VI през 1359 г., в което се споменава, че по това време той подготвял флота за борба с тях, срв. P. Topping, Op. cit., p. 135.

[39] Интересна подробност в биографията на Николо е, че в нач. на 1360 г. той пребивава в Авиньон, съдействайки тогава на Светия престол да получи дължимите суми от събирането на църковния десятък от Неаполитанското кралство, чието изплащане дълго време било забавяно. Няколко месеца по-късно благодарният Инокентий VI назначава за архиепископ на Патрас (в Морея) Джовани Ачайуоли, роднина на великия сенешал, срв. ibidem, p. 139.

[40] Макар и Мануил Кантакузин никога да не е демонстрирал открити претенции към императорската корона, то брат му Матей, изглежда, не се отказва от нея дори и през 80-те год. на XIV в.! Срв. D. Nicol, Op. cit., p. 119, където се споменава, че в кореспонденцията си с Матей по това време арагонският крал се обръща към него с титлите imperator и moderator на римляните (ромеите).

[41] През XIV в. Каталанската компания в Атина изгражда една пиратска държавица, която периодично е отлъчвана от папството и не се свени нито да ползва помощта на турците, за да атакува християнските си съседи, нито да продава собствените си поданици в робство, за последното вж. напр. Ch. Verlinden, “Orthodoxie et esclavage au bas moyen âge,” In: Melanges Eugene Tiserant, Studi e Testi, 23 (1964), 5: 427–431.

[42] Или малко по-рано или по-късно, за споровете ок. точната датировка вж. P. Topping, Op. cit., p. 135 и n. 40, както и D. Nicol, Op. cit., p. 125.

[43] A. Morel-Fatio (ed.), Libro de los Fechos et Conquistas del Principado de la Morea. Chronique de Moree aux XIII et XIV siecles (Geneva, 1885), p. 151. Според Дьолавил льо-Рул хоспиталиерските кораби са предвождани от фра Раймон Беренгар, срв. J.M. Delaville Le Roulx, Op. cit., p. 139.

[44] D. Nicol, Op. cit., 125–126, n. 9.

[45] P. Topping, Op. cit., p. 135.

[46] D. Nicol, Op. cit., 124–125, n. 7. Ги дьо Люзинян е бил дълбоко посветен на латинската кауза, както го описва един съвременен историк, срв. T.S.R. Boase, “The History of the Kingdom,” In: Idem (ed.), The Cilician Kingdom of Armenia (Edinburgh, 1978), p. 30.

[47] Ibidem и A. Luttrell, “Aldobrando Baroncelli in Greece: 1378–1382,” Orientalia Christiana Periodica XXXVI (Rome, 1970): 286, 288–290.

[48] Вж. D. Nicol, Op. cit., 126–127.

[49] Т.е. на опитите за установяването на владението на ордена над части от дн. Континентална Гърция.

[50] Вж. бел. 41 от публикуваната в посочения по-долу сборник статия (подл. на кор.).

Б. м. (В. И.): Представеният тук материал "Една хипотеза за връзките между фамилията на Кантакузините, папството и ордена на хоспиталиерите на Родос (1350-1360 г.)" представлява преработен откъс от моята статия "Възникването на „гръцкия“ проект на ордена на св. Йоан Йерусалимски и неговите политически аспекти, 1353-1404 г.", публикувана в сборника "Балканите и светът, modus concurrandi" (Studia Balcanica 30, 2014, 143-167), посветен на 50-годишнината от основаването на Института за балканистика, БАН. Сборникът можете да откриете по книжарниците, напр. в "Български книжици" в дъното на градинката "пред Кристал" в София. Препоръчвам го горещо на заинтригуваните от балканската средновековна история читатели не толкова поради моята публикация, колкото заради прекрасните материали на проф. Л. Симеонова, д-р Д. Димитров, Юл. Златкова, Зл. Герджикова и мн. др.