вторник, 28 април 2015 г.

Възходът на алмогаварите




След 11 в. алмогаварите се превръщат в страховита военна сила на Иберийския п-в, воюваща на християнска страна и изиграла важна роля за крайния успех на Реконкистата. Това съждение е особено валидно за кралство Арагон, което още през 1118 г. завладява Сарагоса, заедно с по-голямата част от кралството на Худидите. Малко по-късно Арагонското кралство влиза в персонална уния с Каталонското графство, чиято столица Барселона е най-значимото средиземноморско пристанище на юг от Пиринеите. Така още през 12 в. Арагон заедно с Кастилия се издигат като главните християнски сили на полуострова, измествайки по-старите кралства на Леон, Астурия и Навара (които вече не могат да участват ефективно в Реконкистата, тъй като не граничат с мюсюлманските земи) и разпределяйки предварително помежду си териториите, намиращи се все още под контрола на „неверниците”. „Приоритет” на арагонските крале са областите по дн. испанско средиземноморско крайбрежие, докато за Кастилия остава вътрешността и излазът към Атлантика. До втората половина на 13 в. победоносните каталано-арагонски армии завладяват почти целия бряг на Mare Nostrum (вкл. такива значителни пристанищни градове като Тарагона, Тортоза, Валенсия и Дения), достигайки почти до границите на емирство Гренада (последното обширно мюсюлманско владение на полуострова, което се оказва толкова „костелив орех”, че пада едва пред обединените армии на Кастилия и Арагон – вече формирали кралство Испания, едва в 1492 г.). Нещо повече – става явно, че кралството има потенциал и за още завоевания, но предварителните договорености с Кастилия възпрепятстват по-нататъшната му експанзия на Пиринеите. Алмогаварите, чиято численост вече достига десетки хиляди, играят немалка роля в славните победи на арагонските крале. Но след достигането на изглеждалите до неотдавна трудно достижими граници на полуострова[1], насъбраната енергия трябва да се насочи някъде „навън”. За това способстват и амбициите на каталаните от Барселона, които, благодарение на прогреса в корабоплаването, се включват все по-активно в търговския обмен по море, който се осъществява в Mare Nostrum (което през 13 в. е – за пореден път - може би най-интензивната и доходоносна зона на международен обмен в целия свят!). Каталаните вероятно изгарят от нетърпение да се сдобият с по-сериозни политически позиции в региона. Икономическата експанзия върви ръка за ръка с политическата, като първа нейна „жертва” е обширният архипелаг на Балеарските о-ви, отвоюван от „маврите” през 13 в. Арагонският монарх Хайме (Жауме) I Завоевателя (1213-1276), отгледан от рицарите тамплиери, предвожда кръстоносен поход за покоряването на о. Майорка, в който участват 1500 рицари и ок. 15 000 пехотинци, като преобладаващата част от последните най-вероятно са именно алмогавари. Това е първата война, в която типичната дотогава само за иберийските планини пехота участва масово в действия по море, а триумфът на Арагон при Майорка предвещава, че няма да бъде и последната.

През същият този 13 в., паралелно с големите победи на Арагонската корона, алмогаварите започват да се споменават все по-често в изворите, като по това време се изгражда вече и техният вече окончателен, завършен вид, като уникален за региона род войска. „Редовият” боец алмогавар е от „простонароден” произход, пехотинец, относително „леко” въоръжен за стандартите на епохата, но умеещ да си служи твърде добре с привидно ограничените средства, с които разполага. След унията между Арагон и Каталония (осъществена съвсем скоро след хипотетичното преминаване на бившите „гази”-воини от Саракуста под християнските знамена, за което споменах по-горе), жителите на последната с основание се идентифицират с алмогаварите, поради което едно тяхно „класическо” описание (от периода 1276-1285 г.) принадлежи на перото на каталанския хронист Бернат Десклот (считан на свой ред за „класически” от познавачите на каталанската история, като автор на една от т.нар. „Четири велики каталански хроники”):

„Тези хора, които са наричани алмогавари, не живеят за нищо друго освен за да упражняват професията на воина. Те не отсядат в градовете или селата, а по-скоро обитават планините и горите и всекидневно се сражават срещу сарацините, като нахлуват в сарацинската земя за ден или два, грабейки и залавяйки сарацини за пленници; това е техният начин на живот. Алмогаварите понасят такива сурови условия за живот, на които други (на тяхно място) не биха могли да издържат. Ако се наложи, те безпроблемно могат да изкарат два дни без храна, преживявайки (само) от тревите по полето. А адалидите[2], които ги предвождат, познават отлично страната и пътищата (през нея). Те не носят нищо повече от една проста туника или риза, независимо дали е лято или зима, обути са в кожени панталони, прилепнали към бедрата и кожени сандали. Носят в поясите си по един добър нож, един хубав ремък, който се (използва като се) премята през рамо[3] и парче кремък за точене на стоманени остриета. (Освен това) всеки от тях има и по една хубава пика и две къси копия[4], както и кожена торба с презрамки, в която си носят храната. Те са много силни и много бързи – и за бягство, и за преследване, и биват каталани, арагонци и сарацини[5].”

Перото на Бернат Десклот ни разкрива едни напълно непретенциозни на пръв поглед бойци, които обаче, според някои мнения, представляват „професионалният гръбнак” на иберийските армии (а според мен – най-вече на Арагон) от 13 и 14 век. Описанието му може да се допълни и от други източници, които ни разкриват следната картина: Някои алмогавари са конници, но повечето се сражават пешком. Освен споменатите, „традиционни” за тях елементи от въоръжението и облеклото, екипировката им често се допълва от мечове, лъкове или арбалети, както и от разновидности на кожените ризници, обковани с метални пластини, и своеобразни „шлемове”, наречени redicilla[6]. Източниците често отбелязват, че много от тях са „маври”. Като цяло може да се каже, че въоръжението им, както и навикът да се бият по-скоро като пехотинци, отколкото като конници, изглеждат традиционни за планинци (в случая - тези от Пиринеите).

Въпреки че по всички показатели представляват „лека” пехота, тяхната слава и умения положително ги нареждат сред едни от най-страховитите родове войска в Средновековна Европа. Специална роля за този ужасяващ имидж играе „ножът”, споменат от Десклот, който представлява специфичен широк кинжал, наречен colltell. Този своеобразен „сатър” е специално предназначен за разчленяване и пробиване на доспехите на противника, което го прави особено подходящ за използване против средновековните рицари, известни с масивните си брони[7]. Друга част от алмогаварската екипировка, описана от Десклот, която е предназначена да всява ужас у противника, е кремъкът за точене, който всеки от тях носи в пояса си. Преди битка алмогаварите удрят кремъка в остриетата на копията[8] си, изтръгвайки безброй искри от стоманата[9] и надавайки най-известния си от изворите боен вик: „Desperta ferres![10], който се превежда като „Събудете желязото!”. Бойният вик и изобщо тази практика със „събуждането на желязото” е уникална за алмогаварите, като издава тяхната войнствена свирепост и вероятно всява ужас у противниците им. Те често са подценявани заради неугледния си вид и привидно бедното си въоръжение (в кр. на 13 и нач. на 14 в. мнозина от тях не носят щитове и дори не знаят как да ги ползват), но именно нещо толкова елементарно като „двете им къси метателни копия”, за които говори Бернат Десклот, в техните ръце се оказва особено смъртоносно и то срещу бойци, чиято екипировка е многократно по-скъпоструваща. Хронистът Рамон Мунтанер, който лично командва алмогавари, споменава многократно за възпирането и дори разбиването на едно от най-страшните военни предизивкателства за епохата – фронтална атака на тежкобронирана рицарска конница (сравнявана със съвременните танкове) от късите копия на алмогаварската пехота, които „преминават през щитове и брони” и убиват конете и ездачите им. Известен е случай, при който един алмогавар, пленен от французите във „Войната на Сицилианската вечерня”[11] (за която ще стане дума по-долу), е подигран от благородните рицари за външния си вид и оръжията си. Той ги предизвиква да проверят уменията му като го изправят срещу напълно въоръжен и брониран рицар на кон. Когато последният го атакува, алмогаварът забива копието си в гърдите на коня, който пада на земята заедно с рицаря. След това се мята върху него, готов да го довърши със своя „сатър”, но е спрян от френския крал, който впоследствие, впечатлен от този забележителен подвиг, му дарява свободата.

Алмогаварите притежават своя собствена военна йерархия, която, макар и регламентирана едва от крал Алфонсо X Кастилски (1252-1284)[12], вероятно датира още от времената им като воини на служба при емирите на Саракуста, тъй като всички термини в нея са на арабски. Структурата им далеч не е сложна. Най-висок ранг сред тях заемат т.нар. адалиди[13], които изпълняват ролята на водачи в техните набези на територията на противника. Те обикновено яздят на кон, като това и ръководната им длъжност ги доближава до рицарите „кабалерос”[14], макар че, за разлика от тях, те биват избирани на поста си не по рождение, а по заслугите и уменията си. След тях се намират т.нар. „конни алмогавари” (аlmogavares a caballo). После идват т.нар. алмогатени[15], които фактически са капитаните на отделните алмогаварски дружини. И, най-накрая, идват обикновените, „редови” алмогавари, чийто социален статус в испанското феодално общество не се различава особено от този на въоръжените пеони, т.е. на опълчението.

 

С установяването на границите на Арагонското кралство изцяло с християнски държави[16], „алмогаварският начин” на война става донякъде неприемлив и, както споменахме, трябва по някакъв начин да се насочи „навън”. Наличието на толкова много мъже, които традиционно се издържат само от война и грабежи (източниците от втората половина на 13 и първата четвърт на 14 в. неколкократно споменават за войски, в които участват до 30 000 алмогавари!), е опасно както за външния, така и за вътрешния мир. Но за този проблем е намерено лесно разрешение, както споменах по-горе, с жаждата за експанзия на изток, подхранвана най-вече от многолюдната и богата Каталония и нейната столица Барселона[17] . Наследникът на Хайме I Пере (Перо)[18] III Велики (1276-1285) се опитва да прехвърли свещената война в Африка, дебаркирайки начело на голяма войска от рицари и алмогавари (последните са ок. 15 000, същият брой като при завоюването на Майорка) на крайбрежието на дн. Алжир. Въпреки уверенията за „кръстоносен поход” срещу „неверниците”, тази кампания, подобно на онези срещу Балеарските о-ви и Валенсия, преследва по-скоро частните политически цели на кралство Арагон[19]. Последното става още по-ясно, когато пратеници на разбунтувалите се срещу властта на френската династия д’Анжу жители на о. Сицилия намират Пере III в неговия африкански лагер и му предлагат да му предадат властта над „кралство Сицилия”. Арагонската армия без колебание се насочва към острова и го окупира, макар че това означава война срещу християни и то не срещу кои да е, а срещу Анжуйците, подкрепяни както от френския кралски двор, така и от папството.





[1] Определени, както споменахме, от предварителните споразумения с единствената му равностойна по мощ местна християнска сила – Кастилия.
[2] От ар. dalid – водач, предводител.
[3]Презраменният ремък също се използва при наточването на ножа. Въпросното оръжие и инструментите за точенето му играят особена роля при алмогаварите, за нея вж. по-долу в текста.
[4] Предназначени, за разлика от по-дългото копие (пиката), за мятане, подобни на т.нар. дротици.
[5] Ако последното прозвище („сарацини”) е равносилно на „мюсюлмани”, то това доказва, че сред алмогаварите се срещали такива дори по времето на Бернат Десклот (последната четвърт на 13 в.), над век и половина след първото им споменаване на християнска служба! Предвид историческите факти това всъщност не би било толкова учудващо, тъй като, въпреки силно кръстоносната си ориентираност и обвързаност с католическата църква, християнските иберийски кралства от 13-14 в. все още били относително толерантни във вътрешната си политика спрямо мюсюлманските и еврейските си поданици и не принуждавали всички от тях да се покръстват или да напускат страната, както това става по-късно.
[6] Те първоначално са били от обикновен плат или кожа и са използвани за прибиране на косата, но по-късно, според испанския летописец Монкада, вече са били  правени от стомана.
[7] В Ramon Muntaner. Chronicle. (tr. Lady Goodenough), p. 386 е описан случай, при който един алмогавар със своя colltell в битка успява да отсече крака на френски рицар заедно с бронираните му наколенници така, че те остават „в едно парче”.
[8] А може би и на кинжалите си.
[9] Съдейки по добрите качества на известната през Средновековието толедска стомана (от испанския гр. Толедо), желязото, от което са били направени остриетата на алмогаварските оръжия, би трябвало да е от най-добро качество, доколкото е било постижимо за епохата (13-14 в.).
[10] Ramon Muntaner. Chronicle. (tr. Lady Goodenough), p. 381, 385, 419 и др.
[11] Явно в началото й, когато алмогаварите и техният начин на бой са били все още неизвестни в Италия и/или Франция.
[12] Или поне това е най-ранното „регламентиране”, с което разполагаме като документ.
[13] От ар. dalid (водач).
[14] Букв. „конници” (исп.).
[15] От ар. al-muqaddem (капитан, предводител).
[16] Областта на Картахена разделя териториите на Арагон от тези на последната мюсюлманска държава в Пиринеите – емирство Гренада и същевременно през 13-14 в. осигурява единствения излаз на Кастилия на Средиземно море.
[17] Рамон Мунтанер нарича каталанския език „говорен от най-много хора на света”, което, дори и да не е истина, е поне показателно за неговия патриотизъм, а също и индикативно за тогавашния демографски възход на неговата родина. Каталани са напр. християнските заселници на отнетото от маврите „кралство Майорка” (припокриващо се с Балеарския архипелаг).
[18] На бълг. ез. „Петър”.
[19] Алмогаварите и най-вече техните предводители са достатъчно наясно с тази „двойна игра”, което ще проличи и по-късно – напр. по време на престоя на „Великата компания” в Галиполи.

Няма коментари:

Публикуване на коментар