Военните действия на първата "Свещена лига" в Егея (1333-1336 г.)

Представям на вниманието Ви български превод (с някои по-късни корекции) на откъс от моята статия "Sancta Unio or the Holy League 1332-36/37 as a Political Factor in the Eastern Mediterranean and the Aegean", излязла в бр. 1 на списание ÉTUDES BALKANIQUES за 2012 г. Цялата статия (на англ. ез.) може да намерите както в списанието, така и да я прочетете (и при желание да свалите) от следния интернет адрес: http://www.academia.edu/3089312/Sancta_Unio_or_the_Holy_League_1332-36_37_as_a_Political_Factor_in_the_Eastern_Mediterranean_and_the_Aegean

Благоприятна нова възможност за намаляване на напрежението предоставят междуособните борби за надмощие в турските емирати. Изглежда че съвместният поход през 1332 г. е последната съюзна акция на съседните бейлици Айдън и Ментеше; веднага след това между тях избухва конфликт. На 16 ноември 1333 г. венецианският сенат обсъжда сключването на съюз с Орхан Ментешеоглу. Още през октомври сенатът е получил известия от дука на Кандия и от хоспиталиерите за възникналата вражда между Айдън и Ментеше. Според запазения текст на съобщението на дука магистърът на ордена на св. Йоан фра Елион дьо Вилньов планира да се възползва от ситуацията в Мала Азия, като сключи съюз с Орхан Ментешеоглу и се сражава с него срещу турците от Айдън. Сенатът изпраща послание до капитана на лигата Марино Морозини да проучи ситуацията и, в съгласие с другите членове на лигата, евентуално да се споразумее с Орхан или дори и с други турци, за да „защити Крит, Негропонте и останалите територии на републиката в Романия”. Венецианските колонисти на Крит от своя страна също демонстрират желанието си да се установят съюзнически отношения с Ментеше, откъдето се внасят стоки от първа необходимост за острова. Едно критско пратеничество, което пристига във Венеция месец по-късно, моли да се даде разрешение на дука на Кандия да сключи споразумение с Орхан, за да могат да внесат коне и жито от неговите територии. Сенатът възприема това предложение и му предоставя исканите пълномощия, но с добавката, че дукът може да сключи официално споразумение с Орхан, само ако магистърът на Хоспитала на Родос също го направи – едно свидетелство за вече синхронизираните действия на участниците в лигата.

Към края на ноември 1333 г. венецианците взимат решение да екипират още десет галери, които да изпратят в района на Егея, където да бъдат поставени под командата на Марино Морозини . Няколко дни по-късно, на 2 декември 1333 г., сенатът вече обсъжда като възможен съюзник друг турски емир – този на Гермиян, чиито територии нямат излаз на море, но са съседни на Айдън и Сарухан от изток. Обсъждането се провежда след пристигането на пратеник от страна на Марино Морозини, който известява метрополията за възможността за сключването на съюз с Carmignanus срещу „другите” турци. Инициативата в случая явно идва главно от хоспиталиерите, а капитанът на лигата е по-скоро обикновен посредник, тъй като сенатът изпраща своя отговор направо до магистъра на ордена на св. Йоан на Родос. А той е, че Републиката на Сан Марко няма никакви възражения против този съюз и че всичко възможно трябва да бъде сторено срещу техните врагове.

За съжаление липсват данни, които категорично да потвърдят или отрекат дали планираният съюз на ордена на Хоспитала и Венеция с емиратите Гермиян и Ментеше срещу Айдън е сключен окончателно. Изглежда че първоначалните военни действия на сили на лигата срещу турците започват в самия край на 1333 г. и началото на 1334 г., като е извършено нападение срещу столицата на Умур Бег Смирна . В тези ранни схватки със сигурност взимат участие и хоспиталиерите, но изворите мълчат по въпроса за сражаващи се на християнска страна турци и тогава, и по-късно. Във всеки случай последствията от преговорите на все още малобройните сили на лигата, събрани в Егея в края на 1333 г., с турските бейлици се изразяват в отпадането на Ментеше от „вражеския лагер”, а враждебността на Гермиян по всяка вероятност принуждава Сарухан и Айдън да отделят войски за охрана на източните си граници.

Отново през същия този ноември на 1333 г. Филип VI уведомява дожа Франческо Дандоло, че в този момент е подготвен да се присъедини само към „съюза срещу турците” т.е. към „Свещената” лига. Той обещава, че въпреки трудностите, които среща с подготовката на „генералния” кръстоносен поход, ще изпрати известен брой кораби в Егея през лятото на 1334 г., които да се присъединят към тези на венецианците, хоспиталиерите и гърците. По този начин и френският крал става участник в Sancta unio, а Венеция вече е получила уверения за участие от почти всички желани от нея съюзници. Към края на ноември 1333 г. остава да се включи официално само най-ценният от всички участник – Светият престол в Авиньон, и той също не закъснява да се появи. Официалното пратеничество на Курията пристига в Града на лагуните през декември 1333 г., а през първите месеци на 1334 г. съвместно с венецианските и хоспиталиерските посланици в Авиньон окончателно са договорени условията по включването на папството като участник в лигата .

През есента и зимата на 1333-34 г. френският крал и Йоан XXII се договарят помежду си и предприемат мерки да съоръжат всеки по четири бойни галери в пристанището на Марсилия . Конкретен договор за екипирането на папските галери, чийто цялостен текст е запазен, е сключен на 7 март 1334 г. в Авиньон . Към януари 1334 г. бунтовете на Крит вече са потушени и венецианците могат да освободят силите си оттам. На 8 март 1334 г. в Авиньон е подписано официалното споразумение между Венеция, папството, Франция и ордена на Св. Йоан. Тогава е съставен и планът за „кръстоносният поход срещу турците”, който получава статут на passagium particulare. Според текста на документа една кръстоносна армада от четиридесет бойни галери трябва да се събере в Егея, като първоначално се заеме с отбранителни действия и по-късно премине в офанзива. Предвидено е кампанията да започне през май 1334 г. и да продължи пет месеца, а за сборен пункт, както и при по-стария план, изложен в Родоския договор от 1332 г., е избрано пристанището Негропонте. Орденът на св. Йоан се съгласява да предостави десет галери . Венеция също дава толкова, Кипър и Византия трябва да изпратят по шест, а Франция и папството – по четири . Нещо повече: за 1335 г. е планирана втора кампания срещу турците от Западна Мала Азия, за целите на която съюзниците трябва да въоръжат осемстотин рицари, 30 галери и 32 транспортни кораба. Тази армада трябва да се предвожда лично от френския граф Луи дьо Клермон, титулярен крал на Солун, велик камерхер на Филип VI и един от най-влиятелните френски перове .

Планът, изработен в Авиньон, свидетелства за решимостта на съюзниците да се справят окончателно с „турската заплаха”, елиминирайки флотилиите и унищожавайки основните пристанищни бази на западноанатолийските бейлици. Особено красноречиво илюстрира това съждение планът за втория поход през 1335 г., за който се предвижда армия от 800 рицари и 32 конни транспорта, чието предназначение не би могло да бъде друго освен десант и атака на турците и по суша. Последният проект в крайна сметка остава нереализиран, но е показателен за сериозността, с която се възприема „турския проблем” в Егея на Запад по това време.

Преди събирането на кръстоносния флот, венецианските кораби, които презимуват в Егея, се сблъскват с нови предизвикателства. Според изложението на Енвери Умур Бег, заедно със своя съсед и съюзник Сюлейман Саруханоглу, се отправя на поход срещу Морея малко след смъртта на своя баща – върховният емир на Айдън Мехмед, която настъпва около февруари 1334 г. Този път турските воини атакуват главно територията на византийския деспотат Морея, разположен в Югоизточен Пелопонес, като дебаркират на сушата при Монемвасия и нахлуват чак до столицата Мистра. Изглежда че след това те преминават в областта Месения, нападайки териториите на важните венециански колонии Модон и Корон. В Месения турците вероятно влизат в съюз и действат срещу венецианците заедно с един водач на местното славяноезично население, известен от изворите като Zassi. На 7 март на венецианския капитан на лигата и на капитана на Залива , които тогава се намират в Негропонте, е наредено да се отправят с корабите си срещу въпросния Zassi, който е описан като пират, враг и най-долен предател, опустошаващ териториите на кастеланиите на Модон и Корон и атакуващ корабоплаването в Месенския залив. На венецианските военачалници е наредено още ако заловят по пътя си някакви турски кораби, да ги снабдят с екипаж и да ги оставят там, за да пазят крайбрежието. Захариаду смята, че това сведение от протоколите на венецианския сенат кореспондира с данните в Енвери, че на връщане след края на турския набег в Пелопонес флотът на Саруханоглу е атакуван от десет латински кораба, при което е спасен само благодарение на помощта на Умур .

През пролетта на 1334 г. кръстоносните галери, предназначени за подкрепа на Sancta unio, се подготвят в южнофренските пристанища. Филип VI натоварва с тази задача своя опитен пълководец Жан дьо Сепоа. Последният получава последователно командването над френските и над папските галери съответно на 7 април и на 19 май 1334 г. Въпреки проявеното усърдие, подготовката на френско-папските галери се забавя и, едва към началото на юни, преминавайки през Южна Италия, те се насочват към Родос, за да се съединят с очакващия ги там хоспиталиерски флот. Малко след преминаването на френско-папската ескадра през Италия, опитвайки се да я настигнат, към Родос от Неаполското кралство потеглят и двете „готови” галери на Робер I д’Анжу, командвани от един флорентински рицар.

От запазените исторически свидетелства можем да заключим, че флотът на лигата се обединява в Егея с terminus post quem към края на юни 1334 г. За съжаление оттук нататък информацията в изворите става твърде оскъдна . Един от малобройните източници, чрез които разполагаме изобщо с някакви подробности за хода на действията на този passagium particulare през 1334 г., е писмото на Марино Санудо Торсело до граф Луи дьо Клермон от 22 октомври същата година. В него венецианецът съобщава как в залива на Landrimiti, се въоръжава нова голяма турска флотилия от двеста barchi (барки), за да нападне Гърция. Тя се намира под командата на турчина Jarsi, който може да бъде идентифициран с Яхши хан, владетел на бейлика Караси. По същото време в Негропонте се намират на котва повечето от венецианските галери под командата на капитана на лигата Пиетро Дзено. Само две от тях са изпратени за припаси към Крит. Галерите на папата и на хоспиталиерите са отишли по същата причина към Родос и са се уговорили да се обединят скоро със силите на Дзено при о. Саламин (в Сароническия залив, на 2 км от Пирея). „Най-бляскавият крал на Кипър , продължава Санудо, изпратил четири галери и sanctum lignum (*явно някакъв по-специален военноморски съд), така че имало надежда, ако речените турци дойдат, с Божията помощ самите те да бъдат атакувани.”

По този начин Санудо ни представя прелюдията към най-голямата победа на Sancta unio, която обаче, както ще видим по-долу, явно се случва приблизително месец преди изпращането на това писмо. Забавянето на информацията в случая явно се дължи или на некоректното хронологично предаване на фактите от венецианеца или на факта, че новините още не са били пристигнали във Венеция по една или друга причина. От краткото описание става ясно, че корабите на лигата вече са били събрани заедно, освен, вероятно, четирите галери от Кипър, но след това, може би към края на август, са се разделили, за да си набавят провизии, уговаряйки си среща при о. Саламин. От останалите източници, сред които най-подробен е едно друго писмо на Марино Санудо, изпратено по-късно до Юг IV Кипърски, се изяснява, че латинците влизат в ожесточени сражения с турците още в началото на септември 1334 г. Според писмото до кипърския крал кръстоносците разгромяват и унищожават голям брой турски съдове при Адрамитион на християнския празник Рождество Богородично (8 септември) и отново на 11, 14 и 17 септември. В сраженията е убит и зетят на Яхши хан. Флорентинският летописец Джовани Вилани твърди, че загубите на турците възлизат общо на 5 000 души и 150 кораба – 150 legni grossi sanza i sottili e piccioli, а освен това е взета огромна плячка и много роби. Сраженията се водят не само в морето, а и на сушата, където франките извършват десант и разбиват турските армии, изпратени срещу тях. Различните източници приписват ръководната роля при тези победи на френско-папския пълководец Жан дьо Сепоа или на капитана на лигата Пиетро Дзено. Отглас от сраженията откриваме дори и в Константинопол, където един византийски панегирист прославя франкския триумф и се радва на отменените по този повод „безчестни” данъци, наложени от турците на империята.

Оскъдните извори не споменават повече такива големи битки на силите на „Свещената” лига, подобни на тези срещу Яхши хан Карасиоглу. Победите при Адрамитион остават най-голямото известно военно постижение на силите на лигата. Приемайки за начало на нейните действия месец юни на 1334 г., не е учудващо, че към края на октомври Марино Санудо вече изразява опасенията си за нейното предстоящо оттегляне и последиците му. По всяка вероятност кръстоносците не се ограничават само с нападението срещу Караси, а се опитват да действат според по-ранния венециански план и да проведат нападения и срещу други части от западноанатолийското крайбрежие. Това обаче става без воденето на големи сражения, които по всяка вероятност биха оставили някакви следи в изворите, подобно на известията, с които разполагаме за битката на Рождество Богородично.

На какво най-вероятно се дължи това? Едно логично предположение би било, че силите на коалицията, състоящи се само от галери, не са достатъчни за успешни атаки срещу добре укрепените малоазийски пристанища като Ефес и Смирна, принадлежащи на основния „латински враг” Айдън. В изворите за състава на съюзния флот от 1334 г. не е отбелязано наличието на транспортни кораби, които са съществено важни при превозването на машини за обсадата на крепости и при пренасянето на основната сухопътна ударна сила на франките – рицарските коне. Прави впечатление и фактът, че въпреки големите размери на унищожения турски флот на Яхши хан, споменати в изворите, той по всяка вероятност се състои изключително от „барки”, както конкретизира Санудо. На латинците вероятно е значително по-лесно да се справят с неговите нискотонажни съдове, отколкото с флота на Умур Бег, в който по това време със сигурност присъстват и големи галери. Въпреки последното, по косвени данни може да се съди, че бейликът Айдън също е тежко засегнат или заплашен от нападенията на флота на Sancta unio. Оскъдността на изворите не ни позволява да заключим със сигурност кога точно е проведена основната атака срещу него – дали през 1333, 1334 или през някоя от следващите две години, когато военните действия продължават. Безспорно свидетелство за временно отслабената позиция на Айдън в Егея са някои от клаузите на мирния договор, който емирството сключва с Венеция през 1337 г.

Недълго след победата при Адрамитион, вероятно с настъпването на зимата и/или след изтичането на договорения петмесечен срок, корабите на Sancta unio напускат Леванта и се прибират по родните си страни. Кръстоносният принос на участниците в похода е оценен подобаващо от Светия престол. Същевременно през есента на 1334 г. папа Йоан XXII се опитва да сформира още по-силна флота – този път, за да подпомогне Киликийска Армения, при което се надява на преговори с монголския Илханат в Иран за осигуряване на съдействието му и на продължаване на съществуването на кръстоносната лига. Всички тези планове са осуетени от внезапната смърт на папата на 4 декември 1334 г. Неговият приемник Бенедикт XII (1334-1342) е аскетичен цистерцианец, който се оказва заинтересован повече от вътрешните реформи в църквата, отколкото от кръстоносни походи.

Венецианците от своя страна не смятат да прекратяват участието си в лигата. На 18 ноември 1334 г. сенатът потвърждава по-ранните си задължения към папа Йоан XXII. Предвижда се на следната година десет бойни галери да се изпратят към Залива и Романия, от които шест да изпълняват служба в полза на лигата. Придобилият опит като военачалник Пиетро Дзено е назначен за капитан-генерал на обединената флотилия, а неговият роднина Бласио Дзено, който е бивш дук на Кандия, за капитан на лигата. През януари 1335 г. венецианските посланици в Авиньон са инструктирани да преговарят с новия папа Бенедикт XII за изпращането на войски срещу „неверниците” и, ако е необходимо, да подновят директните контакти с Филип VI. В началото на пролетта венецианските галери, които през зимата са били изтеглени на далматинския бряг, се връщат обратно в Егея. Отначало Бенедикт XII отговаря положително на венецианските искания за подновяване на лигата, като на 20 март се обръща към Робер I Неаполски и го кани на събрание в Авиньон, на което ще присъства самият той, представители на Хоспитала, Венеция и посланиците на краля на Франция. Последните постигат споразумение да изпратят още галери на Изток и канят Робер I да се присъедини към техния съюз. Неаполският крал обаче е прекалено зает с приготовленията си за атака срещу каталанска Сицилия и за пореден път ги разочарова. В крайна сметка, макар и първоначалните планове за провеждането на похода през 1335 г. да са изоставени и Луи дьо Клермон така и да не потегля на Изток, някакво подобие на обединена кръстоносна акция все пак е предприето. През април Бенедикт XII съоръжава четири галери за целите на лигата в Марсилия, а Филип VI още пет. Френските кораби, командвани лично от кралския майордом Юг Кюере, отплават за Родос. При връщането си Кюере е награден от Филип VI с годишна пенсия от 400 ливри, но поради лаконичността на изворите остава неясно каква точно е била мисията му в Леванта и дали и папските кораби са отплавали натам. Същото се отнася и за действията на венецианските кораби в Егея. Те се завръщат в своята метрополия до края на август.

Паралелно с половинчатите успехи и вялите действия на лигата, между 1335-37 г. Филип VI продължава да се стреми към провеждането на генерален кръстоносен поход, но по същото време назрява конфликтът му с английския крал Едуард III (1327-1377). До началото на септември 1336 г. подготвеният за нуждите на кръстоносния поход френски флот е изпратен от Марсилия към Нормандия, а на следната година избухва Стогодишната война между Англия и Франция, която за дълго слага край на интереса на французите към по-мащабни кръстоносни начинания в Леванта.

В самия епицентър на военните действия – районът на Егея, „Свещената” лига постепенно преустановява съществуването си. Хоспиталиерите от Родос правят опити за продължаването й, като в началото на 1336 г. предлагат да организират военна експедиция, която да използват в помощ на Киликийска Армения и в Егея, но през май папа Бенедикт XII отхвърля предложенията им за финансирането й . Венецианците на свой ред се ориентират към сключването на мирни договори с бейлиците. С тази задача е натоварен дукът на Кандия Джовани Санудо. На 9 март 1337 г. той успява да сключи мирен договор при изгодни условия със „…Zalappi, domino et admirato Theologi et Morbassa eius fratre…”, т.е. с върховните емири на Айдън, братята Хъзър Челеби и Умур Бег. Една от клаузите на договора забранява, докато той е в сила, пускането на вода от Айдън на каквито и да било мореплавателски съдове, дори и на най-леките. Малко по-късно дукът сключва мирен договор и с Ибрахим Ментешеоглу . Чрез сключването на тези договори и разгрома на Караси през 1334 г. заплахата от турските корсари за венецианските колонии в Егея изглежда неутрализирана и съществуването на Sancta unio явно става безсмислено за Серенисимата.

Що се отнася до православния участник в „Свещената” лига – Византия, то в изворите липсват сведения, че нейният флот изобщо взима някакво участие в провежданите от кръстоносния флот военни операции. Вместо това през 1335 г. имперските кораби нанасят контраудар срещу генуезеца Доменико Катанео, превземайки Лесбос и обсаждайки неговата твърдина Нова Фокея. По време на военните действия император Андроник III сключва съюзни договори с емиратите Сарухан и Айдън .

След 1336-37 г. първата егейска „Свещена” лига и „партикуларният” кръстоносен поход, проведен под нейната егида, остават в историята. Но дори и за недългото време, през което съществува, Sancta unio оказва определено и съществено влияние върху политическите процеси, които протичат в тази част на света. Основните причини за това могат да бъдат обобщени по следния начин:

– Това е първият регистриран християнски военноморски съюз, насочен срещу турската експанзия към региона на Егея и Южните Балкани;

– Това е първият кръстоносен поход в историята, насочен пряко и единствено срещу спирането на турското настъпление на запад;

– Това е първата „Свещена” лига, която служи за образец на всички по-сетнешни подобни формирования в района ;

– Военните и дипломатическите действия на лигата в годините между 1332 и 1336 имат преки и косвени политически резултати с конкретни измерения върху историческото развитие на държавните образувания в региона. Преките последствия от акциите на лигата се изразяват във временното спиране на турската експанзия в Егейския регион през втората половина на 30-те год. на века. Войната на латинците с т.нар. „морски” бейлици косвено подпомага „засилването” на бъдещия завоевател на Балканите – Османският емират, който остава незасегнат от конфликта и в удобна позиция за трупане на активи за сметка на останалите подобни турски държавни формирования в Анатолия, които на практика представляват негови конкуренти в борбата за обединяването на региона под единна политическа власт.

– Sancta unio от 1332-1336/7 г. е първият в историята политически съюз с кръстоносна насоченост, формиран главно от католически субекти, който включва православна Византия от времената на XI-XII в. и същевременно е първият военен съюз на франките с балканска православна държава, насочен срещу турската експанзия.

ПП: Благодарности за снимката на сир Henry Sinclair от форум boinaslava.net ;)