петък, 25 май 2018 г.

Савойският кръстоносен поход - 2



Пиер I пристига в родния на предците му Запад с кораб, по море, направо от своето източно кралство. Отбелязахме, че той е титулярен крал на Йерусалим, но също така споменахме и че хоспиталиерите са обвинявани за падането на Светите земи под властта на мюсюлманите. Незапознатият читател не бива да си мисли, че по някаква причина Йерусалим е избягнал съдбата на останалата част от Сирия и Палестина. Напротив, Божи Гроб още от 1244 г. е под властта на Египетския султанат и през целия период до 1363 г. от това правило е имало само едно кратковременно изключение - когато армията на монголския Илханат на Иран, в която участват със свой контингент арменския крал, а може би и някои монаси-воини от ордените на Хоспитала, Храма и тевтонците, отнема Йерусалим от своите най-големи врагове - династията на мамелюците. Събитието, за което с голям кеф пишат арменските летописци, обаче продължава само няколко дни, след което християно-монголската коалиция се оттегля обратно на север, откъдето е дошла. Така че монарсите от династията дьо Люзинян носят титлата "крал на Йерусалим" само фиктивно. Човек би могъл да предположи, че някога не е било така, т.е. че докато властта над Йерусалим действително е била в християнски ръце, Люзиняновци de facto са били официални закрилници на Божи Гроб, но и при това предположение истината би била само частична. Титлата е оспорена още на първия Люзинян, който се провъзгласява за крал на Йерусалим - историята около това между другото е толкова интересна и романтична, че е разказана в множество исторически и художествени романи, и дори и във филми, като например известния холивудски "Небесно царство" (Kingdom of Heaven). Има ги в достатъчно количество преведени (пък и авторски!) и на български, така че е безсмислено да преразказваме и тук как бедният рицар Ги дьо Люзинян от френската област Поату дошъл в Митичния Далечен Изток заедно с братята си и станал наемник във войската на Йерусалимското кралство; как по време на управлението на Прокажения крал Бодуен (Балдуин) се издигнал, бил провъзгласен за барон, оженил се за една от двете сестри на обречения на ранна смърт и бездетие Бодуен и, благодарение на брака си, в крайна сметка се озовал седнал на най-свещения трон в християнския свят. Поне половината от западните и източните благородници не били съгласни с избора на Ги, който се компрометирал допълнително, водейки християнската армия към ужасяващия й разгром при Роговете на Хатин през 1187 г. След тази битка Светият Кръст бил изгубен навеки, а Небесното царство никога вече не възвърнало предишната си мощ, наследена от легендарните рицари на Първия кръстоносен поход. Мнозина стоварвали главната вина за това върху Ги, тамплиерите и барона на Керак Рейналд дьо Шатийон - друг френски авантюрист, направил бляскава кариера в Ориента, подобно на Люзиняните. Въпреки това дошлите в Ориента Люзиняни запазили високите си позиции, до голяма степен благодарение на факта, че братята-основатели на източния клон на династията станали симпатични на Ричард Лъвското сърце - английският крал, който след Хатин и завладяването на Йерусалимското кралство от султан Саладин, дошъл да освободи Божи Гроб от омразните неверници. Ричард не успял да постигне всичко, което планирал в Леванта, но поне облагодетелствал Люзиняните, като им дал властта над о. Кипър, който Ги откупил от краля и ордена на тамплиерите за 100 000 безанта. Любопитно е откъде Ги и/или братята му са имали толкова пари, след като, както казах, дошли на Изток бедни, а след това всичките били пленени от Саладин, който в замяна на свободата им превзел градовете на кралството, включително и лично техните, където най-вероятно се съхранявали и богатствата им. Има няколко варианта, сред които най-възможни ми се струват хитрото и навременно закопаване на сандъци със злато в пушинаците на Палестина - там поне и до днес си ги има много: каменни и пясъчни пустини, голи или покрити с бодливи храсти чукари и др. Втори вариант е даването на кредит на Ги от тамплиерите, които винаги са били негови съюзници - а те, дори и в моменти на най-жестока криза, са имали пари, тъй като били официалните банкери на Средновековния Запад. Или поне в периода от около 1135-40 г. до 1307 г. Независимо от проблема с внезапно появилата се купчина злато, Ги и неговите наследници от рода дьо Люзинян се утвърждават като крале на Кипър и никой не ги бара за нищо там през следващите 200 години. Островът, разположен също като Савоя на важни търговски маршрути (но морски!), е бивша византийска провинция, населена с православни гърци, която Люзиняните превръщат в перфектна западноевропейска колония и феодално кралство. Казвам "перфектна", защото пришълците "франки" бързо установяват разбирателство с местните гърци и като цяло нямат много проблеми с въвеждането на the new world order. Земята е разпределена на няколко хиляди рицари, сред които важно значение имат братята от ордените - особено Хоспиталът, който след осъждането на тамплиерите взима техните имоти и командорията му в Кипър става една от най-големите и може би най-доходната - защото там предприемчивите рицари гледат захарна тръстика, от която произвеждат изключително дефицитната по това време в Европа захар - едно доста скъпо удоволствие, като се има предвид, че до XVI в. християните просто не владеят земи, които да са достатъчно топли, за да стават за отглеждането на тази земЛеделска култура. Няма и технология за производството на захар от цвекло, поради което по-бедните са принудени да се задоволяват с мед за подслаждане, а богаташите пръскат огромни суми за тръстикова захарчица. Но да се върнем към изключително завъртяната история на титлата "крал на Йерусалим": Базирани в Кипър, Люзиняните не се отказват от претенциите към престижното звание, но неговото притежание е толкова важно, че през XIII в. в борбата за короната се намесват най-силните западни династии, в сравнение с чиито възможности източните франки изглеждат направо жалки. Папството, германските императори Хохенщауфен и доста алчния род на д'Анжу, който през XIV в. успява да окупира властта над многонационалното кралство (по-скоро империя) на Унгария, по-голямата част на Италия, Сицилия, Полша; всички тези велемощни магнати се месят в борбите за йерусалимската кралска титла и принуждават дьо Люзинян да се задоволят със своя остров ("да си гледат острова!"). Властта над Кипър обаче се оказва ключова при започнатата от силните мамелюци "тотална война" срещу франките в Сирия и Палестина - т.нар. "Утремер" (на старофренски - "Отвъдморските земи"). Франкските заселници, преобладаващата част от които са дошли на изток още в началото на XII в., са принудени да бягат от своите грижливо поддържани къщи и градини - а с тях и немалък брой сирийски християни и т.нар. "туркопули", тъй като мамелюците ги заплашват с избиване, смяна на вярата или поне с отнемане на привилегиите и тежък живот на втора ръка хора, онеправдани и бедняци. Никой не може да каже със стопроцентова сигурност дали светлооките и светлокоси днешни коренни жители на Сирия, Ливан и Палестина, като например врагът на Запада Башар Асад, са потомци на едновремешните кръстоносци, за които двеста години тази част на света е била родина, но нищо чудно... След мамелюкската кампани от 1291 г., която завладява и последните франкски земи в Близкия изток, спасилите се емигрирали християни намират убежище и предпочитат да се заселят именно в Кипър, където Люзиняните са еднолични господари и по това време никой не може да оспори властта им. Освен това Анжуйците и френските крале, които са основните им съперници за титлата "крал на Йерусалим", по същото време до голяма степен губят интереса си към въпросната част на света. Утремер просто вече не е християнски, а за възвръщането му е необходимо да се мине през победа срещу мамелюците. Самите мамелюци представляват свиреп военен елит; гвардия, набрана предимно от закупени в Северното Причерноморие кумански роби, но също така и от монголски ренегати и представители на други войнолюбиви раси, възпитавани и тренирани от малки да бъдат идеалните бойци. Няколко века по-късно самият Наполеон е удивен от военните качества на мамелюците. Този военен елит, базиран из египетските и сирийските градове, наброява между 10 и 20 000 човека, но това не е цялата армия на султаната, защото има поне още толкова многобройни спомагателни части от арабско градско опълчение, бедуини, тюркски племена като например Рамазаногулларъ от Мараш и тн. Разходите по една евентуална кръстоносна експедиция срещу тях са счетени направо за разорителни и Анжуйците и френските крале предпочитат да воюват помежду си или срещу англичаните, отколкото да рискуват живота и благосъстоянието си в подобно предприятие... Така титлата тихомълком е оставена в ръцете на кипърските крале, които с радост се кичат с празното й съдържание. Впрочем останалият кипърски нобилитет не остава по-назад - островът се напълва с графове на Триполи, принцове на Тир и Антиохия, господари на Рамла, Керак и Монреал; все градове и владения, които са изцяло в ръцете на мамелюците. Да не говорим пък за графовете на Едеса, която се намира по-навътре в азиатския континент и е завладявана ту от Египет, ту от монголите, ту от разни тюркмени...

В началото на 60-те години на четиринадесети век младият Пиер I дьо Люзинян обаче продължава да се надява, че кръстоносният дух в далечната земя на западните му предци все още е достатъчно силен. Всъщност по това време неговото, макар и малко, островно кралство, е в разцвет. Подсилен от сирийските емигранти, франкският елемент на Кипър през XIV в. е доста силен - може би поне между 40 и 60 000 души, от които една немалка част потомствени рицари и сержанти. Няма смисъл да споменаваме и за сирийските стрелци с лък. Строят се големи и пищно украсени готически катедрали и дворци, а пътешествениците твърдят, че в Кипър се говори на по-добър френски, отколкото в Париж! Презморската търговия между Изтока и Запада преминава изключително през Кипър и най-вече през неговото пристанище Фамагуста (Фамагиста). Местните търговци натрупват огромни богатства. Не по-назад остава и бащата на Пиер - (Х)Юг IV (1324-1358), който аз предпочитам да наричам Хю и който по време на дългото си царуване воюва само с пиратите, застрашаващи приходите на кралството, идващи от неспиращия и гигантски за мащабите на Средновековието търговски трафик. По същото време и същите причини на север процъфтява една подобна мини-държавичка, която е даже "империя" - Трапезундската. Твърди се, че доходите на трапезундския император били равни на тези на краля на Англия, което е направо изумително при положение, че вторият управлява около десет пъти по-голяма територия и население! Горе-долу същото важи за Кипър по време на управлението на Юг IV дьо Люзинян. Островът става търговска империя, чиито военни разходи са минимални - максимум 5-10 галери и съответния брой платноходи и конни транспорти, като всички обаче са отлично съоръжени. Пиратите нямат шанс срещу въпросната флота, независимо дали са християни или мюсюлмани, защото в първия случай са по-малобройни, а във втория - им отстъпват многократно по качество на екипировката и съдовете; по подготовката и уменията на екипажите. И така, търговийката си върви необезпокоявана, а паричките се стичат в касите на дьо Люзинян. Кофтито е само, че през това време последните християнски територии в Мала Азия търпят срамни поражения и са на прага на унищожението. Например Киликийска Армения - едно кралство с невероятна история, което притежава и високи планини и плодородни равнини и което навремето се е обърнало с доверие към кръстоносците и Запада, разчитайки на съюза си с тях, именно тогава изпада в най-голямата криза през целия период на съществуването си. По-лошото е, че така и не излиза от нея. Хоспиталиерите от Родос поне правят някакъв опит да помогнат на Малка Армения; да защитят някои крепости от турците, да изпратят пари и войници - но не и Хю. Бездействието му изглежда твърде съмнително като се има предвид и че арменските крале са му роднини - те неслучайно качват на власт арменския клон на Люзиняните, защото се надяват, че това ще им осигури помощта на Запада срещу нападащите ги от всички страни турци и мамелюци. Но напразно! Някой би се запитал дали така отдаденият на икономическия си просперитет Хю не се е радвал тайно на превземането на арменското пристанище Аяс (Лайацо) - най-големия търговски конкурент на Фамагуста в Леванта. Когато не знаем - не знаем! Във всеки случай доскоро богатото и процъфтяващо Арменско кралство, управлявано от роднини на Люзиняните и намиращо се досами бреговете на Кипър, е опустошено жестоко от войнстващите ислямисти, а Хю предпочита да изпраща флота си да воюва с турците от Смирна на далечния западен бряг на Мала Азия. Далечен - но от там минават търговските маршрути на италианците и испанците, чиито кораби носят печалбите и за островното кралство. Нейсе...

Пиер, за разлика от баща си, е много по-романтичен. В главата му се въртят мисли за рицарски подвизи, ордени, Йерусалим, Божи гроб, Небесното царство, избесени и изкормени турци, превзети крепости, над чиито кули се вее кипърското знаме с герба на дьо Люзинян, коленичили пред него бейове и султани, разни принцеси и метреси и др. (изброявам само това, за което съм срещал конкретни изворови податки). Затова още от самото начало на царуването си Пиер екипира по-голям флот от бащиния си, откликва най-сетне на арменските молби за помощ и атакува южното крайбрежие на Мала Азия. Амбициите му обаче са много по-големи от това просто да помогне на Армения, а и тя, макар и в ужасна криза, все още си има цар, с когото ще се наложи да се бие, ако поиска да го свали от трона. Подобна война не би била в никакъв случай романтична. Но превземането на Йерусалим, а още по-добре - на пълния с легендарни богатства Египет - това вече е цел от калибъра на най-прославените герои от рицарските романи! И затова младият рицар, преценявайки обективно след съвет с родоските братя, че дори обединените им ресурси (на Хоспитала и Кипър) и натрупаното от търговците богатство биха били недостатъчни за война с мамелюците, отпътува на Запад да търси съдействие за грандиозните си идеи. Плюс това вероятно му се е искало да види истинската страна на рицарите, родината на предците му, за която само е слушал истории, да участва в някой рицарски турнир, да пие вино с кралските си колеги, да се запознае с повече руси жени...

Зеленият граф на Савоя Амедео, който е почти връстник на Пиер (последният е роден в 1328 г., а савоецът - през 1334 г.), напълно обяснимо е очарован от идеите за кръстоносен поход. Изглежда, че колкото Пиер желае да види Западна Европа, толкова и графът иска да посети страната на своите прародители - Византия. Мнозина други западни монарси и папството, което по принцип подкрепя всяка кръстоносна инициатива, също се отнасят благосклонно към богатия и млад кипърски крал. На 31 март 1363 г., което се пада Разпети петък, френският крал Жан II и Пиер I дават кръстоносни обети в Авиньон и взимат знака на кръста лично от папа Урбан V (1362-1370), за да го зашият на дрехите си. На 19 януари 1364 г. Амедео VI също взима кръста, макар и първоначалният повод за него да е друг - участието в кръстоносна лига, сключена под егидата на Светия Отец срещу дружините от наемници от Стогодишната война, които, останали временно без работа след мира от Бретини, опустошават Прованс, Бургундия и Лангедок, без да им пука дали земите и хората са на църквата или някой друг. Тогава графът основава и своя рицарски орден на Златната яка, който впоследствие е наречен "Върховен орден на най-святото Благовещение" и си съществува и до днес като династичен орден на Савойската кралска династия. Последната впрочем управлява Италия чак до 1946 г., когато страната е провъзгласена за република, така че Савоя има голямо значение не само за средновековната история. Но по времето на Амедео неговото графство като че ли е повече в зоната на френското, отколкото на италианското влияние. Както и да е, този проблем не е напълно решен и до ден-днешен, знаем добре, че обединителят на Италия, известният и в българската история национален революционер Джузепе Гарибалди, е роден в Ница; град, който днес се намира не в Италия, а във Франция, макар че може да се каже, че благодарение на него Италия е единна страна. Нейсе...

Във всеки случай Амедео, подобно на мнозина други западни владетели и благородници, започва да се готви за провеждането на кръстоносен поход на Изток, който да подпомогне действията и плановете на Пиер I дьо Люзинян за атака срещу египетските мамелюци и възвръщането на Йерусалим. За Българското царство все още не се сеща почти никой, а вероятно най-малко пък савойският граф. В краен случай за България е могъл да помисли могъщия му папски покровител от Авиньон. Още през май 1363 г. французинът Гийом дьо Гримоар, който приема папската тиара под името Урбан V, планира да включи в кръстоносния поход и унгарския крал Луи д'Анжу, който по народност също е французин. На този етап не съм напълно сигурен как и дали плановете за бъдещите действия на крал Луи се съгласуват с тези на Пиер дьо Люзинян, но по аналог с информацията в други съвременни извори може да допуснем, че унгарците вероятно са предложили да убият с един куршум (аркебузен, по това време) два заека, като първо настъпят през Балканите и атакуват наскоро появилите се в Европа османски турци и едва след това, поемайки по пътя на Годфрид Булонски и Юг дьо Вермандоа, преминат през Анатолия и пристигнат в Светите земи, където да се съединят със силите на Пиер. От гледна точка на съвременните историци този план изглежда безумен, но не бива да забравяме, че тогавашните европейци са били: (първо) много религиозни, т.е. вярвали са, че ако Бог е на тяхна страна, то всичко е възможно и (второ) не са имали толкова ясна представа като нас за действителната дължина на разстоянията и природните и другите препятствия, които са щели да срещнат по пътя. Всъщност безумността на плана се доказва много скоро, но за това ще говорим по-късно. Луи не е готов да се отправи на поход нито през 1363, нито през 1364 г., но през януари 1365 г. венециански шпиони вече докладват на съвета на своята Република на Сан Марко, че в Прованс се събират десет галери - една немалка цифра, които трябва да подпомогнат похода на унгарския крал. Същевременно той бил потърсил съдействие и от комуните на далматинските градове-пристанища и по-конкретно от тази на Зара. Не ни е известно обаче да е имало комуникация между него и Амедео VI.



Зеленият граф е подпомогнат в подготовката на кръстоносния си поход от папата, който на 1 април (но не на майтап!) 1364 г. със серия от седем були му дава няколко различни достъпа до доходи, например: всички конфискувани от крадци, лихвари или вещи или пари, които не могат да бъдат върнати на собствениците им в срок от шест години, и църковният десятък, събиран в земите на Савоя. Амедео прибира грижливо десятъка, обръща крадените вещи в кеш и започва да събира армията си в началото на 1366 г. Повече от половината му бойци се състоят от наследствените васали на графството, като почти няма местна благородническа фамилия, която да не е представена в армията. Идват полубрат му Ожие, племенникът му Хумберт (Юмбер), Еймон, по-малкият брат на господаря на Пиемонт (и наследник на Ахая в Гърция) Джакомо (1334-1367), който наскоро е бил победен и пленен при Пинероло от графа (но след това е бил освободен - след поемането на определни васални задължения и плащането на данък); двамата вече големи незаконни синове на Амедео VI - и двамата носещи името Антоан (и прозвището "Батар", т.е. "Копелето"). Интересно е на колко години са били, щом баща им на 4 януари 1366 г. навършва 32 - вероятно най-много на 15-16 год. Това все пак е достатъчно сериозна възраст за Средновековието - татко Амедео за пръв път участва в сражение на 14. Войската е организирана в общо три баталии (bataille), т.е. отряди (от тази дума може би произлиза по-късният военен термин "батальон"). Върховен главнокомандващ, освен, разбира се, графът, е маршал Гаспар дьо Монмейер. Първата баталия е предвождана лично от Амедео, Гаспар, Еймар дьо Клермон и братята Ги и Жан дьо Виен от Северна Бургундия (Жан по-късно става генерал и адмирал на кралство Франция и загива в битката при Никопол в 1396 г. - забележителен човек, смел мъж и заклет кръстоносец!). Втората се командва от Етиен дьо ла Бом, сир (благородническа титла, произлизаща от "синьор") дьо Басет и сир дьо Сент-Амур. Третата и най-голяма баталия е ръководена от братовчеда на графа Гийом дьо Грансон (наследник на известния швейцарски кръстоносец от XIII в. Оте дьо Грансон), Антелм д'Уртиер и Флоримон дьо Леспар и включва и останалите роднини на графа. Между кръстоносците са английският рицар Ричард Мюзар и Еймон дьо Женева, син и наследник на графа на Женева Амедей III (1320-1367), който също е положил кръстоносна клетва, но е твърде болен, за да потегли на поход. Еймон е верен съюзник на Зеления граф, за което вече споменахме в предния материал и предвожда смело своя контингент от женевски рицари. Що се отнася до англичанина Ричард Мюзар, за него знаем, че по-късно носи личното знаме на Амедео в битката при Галиполи. Той съвсем не е единственият англичанин в армията, споменатият "сир дьо Басет" вероятно е сър Ралф от Басет, който ръководи цяла "компания" от наемници, подобно на известния си сънародник Джон Хоукууд. Последният по същото време  също би могъл да постъпи на служба при Зеления граф, но вместо това избира да се отправи към Италия, където прибира невероятни суми от враждуващите банкерски градове-държави и се превръща в истинска легенда, прочувайки се като най-страшния кондотиерски капитан под името Джовани Акуто! Друг капитан на наемници, който идва във войската от бившата английска армия, вероятно е наглият и жесток Флоримон дьо Леспар, който на 27 май 1366 г. подписва с Амедео VI договор, който го задължава да служи на графа заедно с още 30 благородници за срок от една година. Ралф или Флоримон или и двамата командват един или няколко отряда, сформирани от английски стрелци с лък, които по това време вече са достатъчно известни със смъртоносните си умения (Лътр, 145-46). Изобщо, англичаните са представени обилно в кръстоносната армия и, предвид на доскорошните им епохални победи, постигнати срещу цвета на френското рицарство, може да се каже, че това е един от най-добрите родове войска в цяла Европа. На север от Савоя по същото време се събират още безработни наемници, командвани от известния капитан Арно дьо Сервол, които планират да се присъединят към кръстоносния поход, но убийството на водача им на 25 май 1366 г. довежда до разпръскване на армията. Все пак би могло да се допусне, че част от тези наемници, сред които вероятно има френски рицари, успяват да се доберат до Венеция, където вече започва да се събира армията на Амедео, за да се отправи на изток. Венеция е избрана естествено като най-известния изходен пункт за пътуване към Леванта, а и заради големите си корабостроителници и многобройните кораби, които Зеленият граф иска да наеме за превоз на войските си. По пътя Амедео спира в Павия, където отскоро управлява зет му, господаря на Милано Галеацо II Висконти. Сестрата на Зеления граф Бианка му прави изключително ценен подарък (или безсрочен заем) от 25 000 златни флорина, 25 рицаря, 600 наемника (може би германци?) и 16 конетабъла, командвани от незаконния син на Галеацо - Чезаре, а миланският лорд се задължава да издържа цялата тази малка армия за срок от шест месеца.

Само числеността на "подарената" по пътя армия възлиза на 641 мъже, към които вероятно трябва да прибавим и няколко неупоменати оръженосеца (пажове) за Чезаре Бастардо Висконти и рицарите. Няма особено точни данни за числеността на останалата армия, но е известно, че флотът, на който успяват да се поберат всички (не само хора и припаси, но и рицарските коне), възлиза общо на петнадесет (15) кораба. Половината от флота потегля от Генуа под началството на Етиен дьо ла Бом, а другата - от Венеция, начело с адмирал Антелм д'Уртиер. Колко от тези 15 съда са били платноходи, колко - транспортни кораби и колко - галери, засега не се наемам да твърдя, но през 1366 г. мореплаването и корабостроенето, особено във Венеция и Генуа, е доста развито и отстъпва малко на онова от епохата на испанските и португалски конквистадори век и половина по-късно. Т.е. на 15 съда са могли да се натоварят доста воини и дори рицарски коне. Така, въз основа, например, на известния ни брой на взелите участие благородници и тяхното положение в обществото, както и на включването на безработните наемници, които не искат да се прибират по родните села и да се хващат за мотиката и лопатата вместо за лъка, горе-долу смело можем да допуснем, че в армията присъстват не по-малко от 2 000 пехотинци (вкл. стрелци с лък и арбалет, бойци с пики и мечоносци) и от 300 до 500 рицари или тежковъоръжени (с дълго копие, щит, меч и броня) конници. Венецианците и генуезците за начало избягват да се ангажират със собствени военни контингенти в експедицията, но и без тях тя представлява една изключително сериозна военна сила за времето си, която може да постигне много. Три десетилетия по-рано граф Луи дьо Клермон предвижда с подобна или само малко по-голяма войска да завоюва Мала Азия от турците! Макар и да можем да допуснем, че плановете на Луи дьо Клермон са били нереалистични, то все пак западните бойци, особено английските стрелци, италианските и френските рицари, са вероятно по-добри от всеки възможен род войска, който източните народи - било то християни или мюсюлмани, биха могли да им противопоставят. От последното съждение може да изключим само мамелюците и "прото-рицарите" = тежковъоръжените конници (от вер. благороден произход), които за разлика от западняците често боравят и с лък (рефлексен) и стрели, на Балканите и Анатолия. Във всеки случай за любителите на добрите сражения се очертават интересни сблъсъци...

Няма коментари:

Публикуване на коментар