понеделник, 24 април 2017 г.

Тамплиерите и "Тамплиерската конспирация" - по света и на Балканите (4)



Създаването на мистичния тамплиерски ореол вероятно дължи най-много на процеса срещу ордена, довел до разформироването му на Виенския църковен събор в 1312 г. и особено на претенциите за разбулена тайнственост и този огромен брой странни обвинения, които са повдигнати тогава и са запомнени по-късно – плюенето върху разпятието по време на церемонията за приемане на новите братя-рицари, содомитските практики (например задължителното целуване по г...) и почитането на идола Бафомет, чието име толкова подозрително напомня на това на ислямския пророк Мохамед... И, оттогава досега, както казва Еко в „Махалото на Фуко”: „Рано или късно всеки любител на теориите на конспирацията стига до тамплиерите и това е крайната точка в неговото развитие; тамплиерите са алфата и омегата на теорията на конспирацията.” (свободен цитат по памет).

Сценариите на „тамплиерската конспирация” всъщност биват доста различни и варират от откровени налудности, които, естествено, са абсолютно недоказуеми – от сорта на това, че тамплиерите били установили контакт с извънземните или пък че били откарали знаменитата си изгубена парижка хазна с флота от „най-добрите кораби в Европа” от Ла Рошел до Америка (където, разбирате ли, оцелели някак си в пълна изолация 200-300 години, докато накрая не решили, че вече им е писнало и пратили хабер на Колумб, Картие, Шамплен и, ъъъ, квакерите (може и менонитите) – от там известното название на „пилигримите”, основали първия чисто САЩ-иански щат, след като пристигнали в „Новия свят” на борда на „Майското цвете” – след кралската колония Вирджиния наистина, но все пак „пилигримите” (поклонниците)! – нима това не ви говори нещо?!?!?!?) до по-сполучливи схеми, най-вероятно пак фантазни, но в много от които има голяма доза истина. 

Написването на този материал беше провокирано от сайта http://zagraevsky.com/, на който авторът, руският академик Сергей Заграевски, е публикувал няколко свои романа, в които доволно голяма роля играе именно тамплиерската конспирация (поредицата му „Тайните на Виенската библиотека” – заглавие, което според мене заслужава адмирации само по себе си). Сред онези, които прочетох и които ми направиха приятно впечатление, трябва да се споменат:

„Бедният рицар на Храма” (http://zagraevsky.com/temple.htm) – романът е предаден под формата на протокол от заседание, проведено в Ратисбон в средата на далечния XII век, в което взимат участие един папски легат, един от шефовете на тайните служби на ...Свещената римска империя на германската нация и тамплиерският командор „Генрих из Ангулема” (тъй като в България няма утвърден стандарт за транскрибиране на чуждите имена, аз винаги опитвам да използвам този факт „за добро” и съответно да предавам имената във възможно най-близко произношение до това, което е използвал самият им носител – а в случая, тъй като споменатият рицар е „от Ангулем”, което е във Франция, един по-близък вариант от „Генрих” вероятно би бил „Анри”), които „прослушват” доклада на брат Матиас, шпионин на ордена на Храма в Русия между 1145 и 1157 г. Трябва да отбележа, че историческите романи за дванадесети век принципно не са много чести, което само по себе си е достатъчна причина да им хвърля едно око. Основният сценарий на романа се върти около мисията на фра Матиас, който, грубо казано, трябва да накара русите да се отрекат от православието и да приемат католицизма. Ако отхвърлим принципно абсурдната същност на въпросната мисия, можем наистина да се насладим на въображението и познанията на автора, които определено са обширни. Малко пояснения относно историческата невъзможност на мисията – твърде е невероятно едва двадесетина години след самото основаване на ордена тамплиерите да са толкова силни, че да прострат дългата си ръка чак до православна Рус, която в XII век наистина не е чак толкова далечна за определени части от Католическа Европа – например Германия, Полското кралство и Скандинавските страни, но Храмът се интересува преди всичко от събитията в Средиземноморието, а и ресурсите му... Руските княжества са в най-добрия случай една периферна зона и да се намерят достатъчно добре подготвени шпиони е не само трудно, но и неоправдано от гледна точка на разходите. Въпреки това романите, които в тази серия до един са посветени на подобни въображаеми мисии, провеждани от рицари на ордена на Храма, са определено занимателни, добре написани и, с някои условности, можем да си представим, че им вярваме; че подобно нещо е било най-малкото възможно. Това е един приемлив, литературно и исторически обоснован вариант на тамплиерската конспирация, в който обаче се проявяват основните черти, които съвременният фолклор (всъщност доста комерсиално прицелен; прокарван от автори, които обикновено, за разлика от Заграевски, представят фантазиите си за чиста монета!) свързва с мита за тамплиерите. От романа разбираме, че в 1145 г. тамплиерската конспирация вече е обхванала не само Европа, но и Близкия изток, действайки с подобни на главния герой (брат Матиас) отлично подготвени шпиони и професионални убийци, знаещи много езици и методи за оцеляване, техники за убийства и начини на бой и тн. Колкото и „по русски” да звучи – същински средновековни Джеймс Бондовци! Голяма работа са тамплиерите – МИ 6, Мосад, ЦРУ и КГБ общо взето ряпа да ядат – нима могат да се сравняват с вездесъщата тайна организация на Храма, която има осем-девет века преднина и ги е правила тия работи още в 1145 г.!?! Единственият пък сериозен съперник на тези очевидно най-опасни средновековни типове е „орденът” (!) на асасините, който успява да подхлъзне Матиас и в крайна сметка Русия си остава православна, а не католическа. Общо взето звучи като дивотия, но все пак ви уверявам, че не е чак толкова – книгата е много забавна и със солидна историческа основа, като човек може да научи доста полезни неща както от нея, така и от останалите от поредицата – само, разбира се, трябва да възприема теорията на конспирацията, изложена вътре, не като чиста монета, а като една въображаема възможна реалност, която все пак най-вероятно не се е случила.

„Евнух от султанския харем” (http://zagraevsky.com/garem.htm) – Тук сценарият е още по-интересен, именно тази книга ме привлече за пръв път към творчеството на Заграевски. Главният герой е руски княз, управляващ Рилското княжество (кръстено не на Рила, а на града Рильск) – едно от „уделните” владения на по-голямото Черниговско княжество, владяно от т.нар. династия на Олговичите. Въпросният тип, наречен Святослав, на осемнадесет години взима участие в известния поход на новгородо-северския владетел княз Игор (обезсмъртен в „Слово за похода на Игор” и огромен брой други художествени произведения, включително и песента на Уорън Джи, по-малкия брат на Доктор Дре J ) срещу куманите, който е разбит. Святослав е пленен, закаран на юг в Турция и скопен, за да бъде продаден като роб-евнух от благородническо потекло (presumably по-скъпи роби; екстра само за най-висшия елит) и така се озовава в харема на самия султан Саладин. След това той приема исляма, участва в битката при Роговете на Хатин в 1187 г., в която Саладин смазва войската на Йерусалимското кралство и успява да спаси харема му от разграбване и вероятно унищожение, когато отрядът на Раймон Триполитански успява да пробие мюсюлманското обкръжение и да нахлуе в тила на враговете си. Святослав получава свободата си от благородния и справедлив Саладин (образът на който въпреки това не е идеализиран – това важи за всеки един от героите на Заграевски и допринася за добрите литературни качества на романите му), но остава на служба в харема му, тъй като евнусите в Средновековието стават предимно за ...тази работа. По-късно той се сприятелява с младата наложница Матилда и това променя съдбата му. Матилда убива Саладин за отмъщение (тъй като той е убил баща й – виден велможа в Йерусалимското кралство) и побягва заедно с приятеля си Святослав. Двамата успяват да се спасят и отпътуват към Русия с мисия, възложена им от чичото на Матилда – високопоставен тамплиер. Русия е избрана както поради отдалечеността й, така и поради продължаващата (и все така несполучлива) тамплиерска мисия за покръстването й. От там нататък следват различни шпионски приключения, които няма да разкривам, за да не спойлна окончателно сюжета – прочетете книгите, препоръчвам ги горещо и особено тази.

Последният роман на Заграевски, за който лично мога да потвърдя, че си струва, е „Великата католическа Рус” (http://zagraevsky.com/great.htm), чието действие се развива в началото на любимия ми четиринадесети век. Един от героите тук е самият Данте Алигиери и като цяло сюжетът е жесток, а и исторически по-правдоподобен от останалите.


Браво на такъв поглед към „тамплиерската конспирация” бих казал аз! Съвременни изследователи на тази проблематика като неотдавна починалия писател и културолог Умберто Еко, с основание са скептични към всичко а ла „Светия граал”, „Кръвта на тамплиерите” и прочие псевдо-тайни и архи-световни заговори тип Дан Браун. Ето впрочем какво казва Еко за самия Дан Браун:

„Дан Браун е образ от „Махалото на Фуко” (разкошен роман на Еко, който се занимава с теорията – не, с теориите на конспирацията в нашето съвремие – мисля, че всеки, заинтригуван от тематиката, трябва да го прочете – бел. моя)! Аз го измислих. Той споделя вманичаванията на моите герои – световната конспирация на розенкройцерите, масоните и йезуитите. Ролята на рицарите тамплиери (те са, както казах, „алфата и омегата” на теориите на конспирациите – бащите и майките на всички тайни организации, управляващи задкулисно съвременния свят – бел. моя). Херметичната (затворената, само за посветени – бел. моя) тайна. Принципът, че всичко е свързано. Подозирам, че Дан Браун може дори да не съществува (и аз, и аз! – бел. моя).”

Няма коментари:

Публикуване на коментар