петък, 21 април 2017 г.

Тамплиерите и "Тамплиерската конспирация" - по света и на Балканите (3)

Изгарянето на тамплиерите (средновековна миниатюра)

И така – по всички запазени до днес исторически свидетелства, на които може да се разчита с по-голяма степен на сигурност, ресурсите на ордена на Храма безспорно са надценявани, също както най-вероятно са и размерите на онова изгубено съкровище, което според съвременния фолклор било изнесено от парижкия Тампл малко преди съдбовния петък тринайсти в лето Господне хиляда триста и седмо... Нима ако тамплиерите бяха с такива възможности биха се оставили да бъдат разследвани и арестувани във всяка една средновековна католическа държава, като се почне от зеления атлантически остров на Ерин (Ирландия) и се стигне до далечния Кипър пред бреговете на Обетованата земя, където дори властващият в онзи момент крал е получил престола си благодарение на подкрепата на местните братя-рицари? Нима биха оставили братята си да бъдат измъчвани и държани в ужасните средновековни тъмници с години, за да бъдат накрая изкарани от тях не за друго, а за да преминат през позора на отричането или още по-лошо – да свършат изгорени живи на кладата? При това тази съдба засяга не просто някои от членовете на ордена, а самият велик магистър и мнозина от неговите най-високопоставени офицери. Вярно е, че в седемте години между арестуването и изгарянето на брат Жак дьо Моле (1307-1314) се носят слухове, че тамплиери събирали бойни отряди във френските лесове, за да нападнат затвора му и да го освободят (а ла „четиридесет и петимата” на Дюма); истина е също така, че в държави като Шотландия и Португалия тамплиерите не са преследвани изобщо; в последната даже поради необходимостта от спасението им те просто се преименуват на „орден на Христос” и запазват непокътнати владенията си и висшето си положение в обществото. Но и последният акт само потвърждава сериозността на положението на Храма по време на процеса, който организират срещу него папа Климент V и Филип Хубави, по същия начин както ситуацията в Кипър, при която Амори дьо Лузинян е принуден да арестува и предаде на Инквизицията същите онези рицари, които са му помогнали да свали брат си от трона...

Средновековна Европа през 1300 г.

Впрочем това, което винаги ме е учудвало, е как така Храмът не успява да даде достоен отпор на преследвачите си дори и в Кипър, където към 1307 г. се намират може би най-значителните му въоръжени сили? Тук ще отбележа, че твърде голяма част от съвременната мания по тамплиерите се дължи не на нещо друго, а на средновековните им критици и техните обвинения (достигнали пълния си размах и, бих казал, истерия, по време на процеса срещу Храма в 1308-1312 г.). Противниците на ордена на Запад целенасочено са преувеличавали богатствата и възможностите на тамплиерите, за да ги сравнят след това с тяхната разпуснатост („Пиян като тамплиер” е известна поговорка от онези времена) и най-вече с плачевните резултати от тяхната дейност в Светите земи. Особено много се развихрят критиките в годините след падането на Акра в 1291 г., когато обвиненията в неефективност вече могат с пълна сила да се опрат на фактите, т.е. на понесените поражения и липсата на победи. Че Храмът е бил най-притесенен от всички останали франкски сили си личи от това, че той заедно с Хоспитала е най-активният участник в опитите за възвръщането поне на някаква част от загубените в Сирия и Палестина територии. Това, че сред жертвите, дадени при защитата на Акра, са самият велик магистър на тамплиерите фра Гийом дьо Божьо (1273-1291) и маршалът на Хоспитала фра Матийо дьо Клермон, а огромен брой по-низшестоящи членове на ордените също намират смъртта си, изобщо не трогва злите усти на Запада, които не спират да подлагат на съмнение ползата от съществуването на монашеските войнства. Най-добрата „контра”, която може да бъде дадена на тези критики, са военните успехи и опитите за постигането им не закъсняват. Но всички положени усилия се оказват напразни. Храмът и Хоспиталът местят главните си квартири на онази католическа територия, която се намира възможно най-близо до завладените франкски територии в Сирия – о. Кипър, владян от малкото едноименно кралство, управлявано от потомците на клон на френската благородническа династия Лузинян. В условията на страх от прекаленото засилване на ордените, което изпитват Лузиняните, апогеят на военното могъщество на тогавашните египетски владетели – мамелюците – армия от бивши роби-воини на свалените от тях Аюбидски султани, чийто кумански произход способства за необичайно добрите им бойни умения, несвойствената за Юга воинска свирепост, донесена от северните степи и омразата както към татаро-монголите, които са разрушили тяхното отечество, така и към франките, чиито роботърговски кораби са ги докарали в Египет; предателството и съперничеството между единствените съюзници с по-силен флот, на чиято помощ ордените биха могли да се надяват – Венеция и Генуа, и несъществуването на плацдарм на сушата с изключение на разгромената и опустошена от мамелюците Киликийска Армения, която при това е отделена с труднопроходими планини от Сирия; на фона на всичко това рицарите на Храма и Хоспитала действително полагат усилия. И ако резултатите са по-скоро плачевни, то е именно поради споменатите обстоятелства, както и поради факта, че в лагера на монголите, на чиято помощ срещу мамелюците те, както и целият Запад, се надяват в най-голяма степен, избухва междуособна война (става въпрос за Илханата на Хулагидите в Иран и Златната орда на Джучидите на север, която, парадоксално, спасява куманите в Египет, след като е разгромила и унищожила техните съотечественици в Евразийската степ) и, най-вече, поради споменатия недостиг на ресурси. В последната война, довела до окончателното изхвърляне на франките от Светите земи, ордените дават толкова големи жертви, че Храмът вероятно никога повече не успява да ги възстанови, а Хоспиталът – едва през 30-те години на следващия век (когато на свой ред го удря финансовата криза!). Но и тяхната бойна сила никога не е била чак толкова голяма: Дори във времената на най-големия си разцвет тамплиерите в Сирия и Палестина не са наброявали повече от 400-500 братя-рицари, също толкова сержанти и едва ли повече от 1000 бойци, набрани от васални спомагателни войски, а относно наемниците им не бих могъл да допусна по-голям максимален брой от три до четири хиляди души. Като ги съберем, получаваме една армия от пет-шест хиляди човека, наистина голяма за средновековието цифра, но в действителност тамплиерите никога не са повеждали толкова многобройна сила на бойното поле: изчисленията ми се базират най-вече на споменаванията в изворите за броя на различни стационарни (гарнизонни) войски. Известна част от последните се набират от местното население, живеещо в района около крепостите, което не само отказва да воюва другаде, но и често влиза в съглашение с родствените му по произход арабски войски... В 1300 г. тамплиерското протеже Амори дьо Люзинян (брат на кипърския крал Анри II) решава да се включи в планираната от монголския илхан Газан акция срещу мамелюците начело на триста мъже, към които се присъединяват отряди от същия или по-голям брой тамплиери и хоспиталиери. Великият магистър на Храма брат Жак дьо Моле и пристигналият междувременно в Кипър велик магистър на Хоспитала брат Гийом дьо Виларе повеждат лично своите рицари и до ноември 1300 г. успяват да завземат неголемия о. Руад, разположен в близост до бившата тамплиерска твърдина Тортоса (Тартус). Войската под върховното командване на Амори дьо Люзинян съумява да завладее и самата Тортоса, намираща се на сирийския бряг, като остава там за известно време, очаквайки монголската армия. Тъй като тя не пристига, франките са принудени да се изтеглят на Руад. Походът на Газан се забавя до февруари 1301 г., като не стига по-далеч от Хомс в Северна Сирия. Междувременно Руад е поверен на ордена на тамплиерите, който е бившият владетел на тази част от сирийското крайбрежие. Тамплиерите съсредоточават на острова значителен гарнизон, възлизащ на сто и двадесет рицари, петстотин сирийски стрелци с лък и четиристотин души обслужващ персонал – цифра, която вероятно свидетелства горе-долу за максимума, който орденът е можел да си позволи по това време. Очевидно е намерението на великия магистър фра Жак дьо Моле да превърне Руад в необходимото предмостие за бъдеща атака срещу Сирия. Тамплиерите успяват да се задържат на острова близо три години под постоянната заплаха от строящия се в Александрия флот (за щастие куманите не са морска нация и рядко използват кораби за военни цели, строейки ги само при появата на извънредна нужда), но на 21 април 1303 г. иранските монголи претърпяват пълно поражение от мамелюците в битката при Мардж ас-Суффар и позициите на рицарите на Храма дори на острова стават неудържими. След дълга обсада през същата година Руад е завладян от новия египетски флот, състоящ се от шестнадесет галери, за построяването на който вероятно помагат венецианците и/или генуезците. Превземането му ознаменува окончателният крах на надеждите за помощ от страна на иранските монголи, както и на присъствието на франките по сирийския бряг.

Кръстоносно-монголската офанзива от 1300-1301 г.


Погребалният звън, носещ се от Руад, обаче отеква и в почти всички тамплиерски уши. Великият магистър дьо Моле заминава във Франция, но орденът продължава да държи значителни сили в Кипър. През пролетта на 1306 г. в Кипърското кралство Амори дьо Люзинян успява с активната подкрепа на намиращите се там тамплиери да извърши преврат срещу своя брат крал Анри II дьо Люзинян. На 6 май 1308 г. в Кипър пристигат папските заповеди за задържане на тамплиерите. Амори се озовава в трудно положение, тъй като знае, че Климент V поддържа страната на брат му Анри, а, изпълнявайки получените разпоредби, ще се лиши от един от най-силните си съюзници. Въпреки това той се подчинява на папските нареждания. Вярно е, че се стига до „въоръжени сблъсъци”, но в крайна сметка до началото на юни тамплиерите на острова са арестувани, а имуществото им е поставено под запор. Задържани са осемдесет и трима братя-рицари, начело със своя маршал брат Емо дьо Озлие и тридесет и пет сержанти. Ако Амори не е позволил на мнозина да се измъкнат – а това е малко вероятно, ето го и броят на най-значителната тамплиерска въоръжена сила през 1307-1308 г. – сто и осемнадесет мъже. Дори при наличието на петкратно по-многобройна наемническа армия това не е нещо кой-знае колко внушително и може би там се крие и причината за вялата им съпротива. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар