сряда, 16 декември 2015 г.

Сръбското кралство и Българското царство в борбата за политическо влияние над земите по Долния Дунав в края на 13 в.




Започвайки откъм средата на 13 в., източноевропейските християнски държави понасят значителни удари от монголските нашествия в Европа, първото от което е предвождано от хан Бату и се състои между 1236 и 1241 г. Това може да бъде отнесено както към Сръбското кралство и Второто българско царство, така и към техния най-могъщ северозападен съсед – Унгарското (или Маджарското) кралство. В резултат на многократните набези обширни райони са опустошени и обезлюдени, а, след оттеглянето на татарите  на изток, над владението на много от тези земи се оформя политически вакуум. Една такава област през последната четвърт на 13 в. са земите по Долния Дунав, представляващи вече от десетилетия своеобразна „буферна” гранична зона между България и маджарите. В разгорялата се борба за политическия контрол върху тях се включва и Сръбското кралство, което именно от тези времена придобива трайни интереси в споменатия регион.

 Най-силната държава, която има претенции към владението на земите, простиращи се от двете страни на Дунава от Белград до Видин, е Маджарското кралство. С постепенното стабилизиране на страната си след претърпяното пълно татарско опустошение, унгарските крале скоро опитват да си възвърнат загубения контрол над тези райони. Във връзка с този опит в изворите се появяват първите споменавания на „размирници”, които предизвикват сериозни проблеми по границите на кралството – братята Дърман и Куделин в Браничево, Шишман във Видин и Литовой и Бърбат в Олтения. Изброените „размирници” всъщност са феодални владетели, които са се възползвали от анархията, царяща в територията между Сръбското кралство на юг и Карпатите на север, и са установили властта си над споменатите части от него (имената на някои от тях сочат кумански произход, което най-вероятно означава, че са принадлежали към феодалната върхушка на този степен народ, който наскоро е емигрирал на Балканите и в Унгария, спасявайки се от татарите). Маджарското кралство се стреми да консолидира отдавна планираната си стратегия за експанзия на югоизток чрез изграждането на военноадминистративни провинции – т.нар. „банати” (сред които най-важни са тези в Мачва и Северин) и разполагането на големи групи военнозадължено население в огромното по площ Трансилванско воеводство, което се намира в съседство. Завоевателните планове на маджарите включват прякото завладяване или поставянето под васална зависимост на влашката равнина, Сръбското кралство и областта от Браничево до Видин. Независимите на практика (макар и някои наши автори да се опитват да докажат васалитета им към българската корона) „размирни” велможи по югоизточната унгарска граница са едни от първите, които оказват ожесточена съпротива на маджарските амбиции. Между тях като своеобразен „принцепс” с влиянието и големината на владенията си изпъква Шишман, владетелят на Видин, който в различните извори е наричан „български деспот”, „княз”, „крал” и дори „цар”!

Войната на Унгарското кралство срещу споменатите непризнаващи неговото върховенство владетели на югоизток се оказва продължителна и ожесточена, като се води с различен интензитет през 80-те и 90-те год. на 13 в. Въпреки неособено ясната хронология, изглежда че началото на военните действия в региона съвпада с първото десетилетие от възцаряването на унгарския крал Ласло IV Кун (или Куман, 1272-1290, „куни” е маджарското название на „куманите”). Горе-долу по същото време братята Дърман и Куделин завладяват и отцепват Браничевската област от кралството, а на север от Браничево избухва масов бунт на куманите, заселени на маджарска територия, водени от някой си Олдамур (който понякога е идентифициран с деспот Алдимир, по-малък брат на търновския цар Георги I Тертер „Стария” (1280-1292)). Във влашката равнина пък воеводата Литовой и брат му Бърбат отхвърлят васалитета си към Ласло IV. Едновремеността на всички тези събития може би насочва към някаква тяхна координираност, която би могла да се свърже с избухването на конфликт между маджарите и куманите.

Първият контраудар срещу отцепниците Унгарското кралство нанася срещу онези от Влашко, към които (вер. от Трансилвания), начело на силен отряд, е изпратен изтъкнатият военачалник магистър Георги, който съумява да ги разбие. В решителното сражение намира смъртта си воеводата Литовой, а брат му Бърбат е взет в плен. Васалната зависимост на тяхното княжество към Унгария е възстановена. Отново в първата половина на 1280-те г., застанал лично начело на войската си, младият унгарски крал Ласло IV разгромява въстаналите кумани на Олдамур при езерото Ход (в панонската равнина), но не успява да спре голяма част от тях да се изтеглят в съседни страни. Впоследствие, между 1282 и 1284 г., Ласло IV и споменатият магистър Георги правят няколко опита да се справят с Дърман, Куделин „и българите” (последното е споменато дословно в изворите), но този път те са онези, които претърпяват поражение. Така през 1284 г. Ласло IV предава пограничните с Браничево маджарски територии Мачва и Босна на своя васал, сръбския екскрал Стефан Драгутин, на когото се пада отговорността да продължи борбата срещу Дърман и Куделин. Злощастният за маджарите конфликт завършва с внезапно татарско нахлуване, предвождано от всесилния по онова време темник Ногай и неговата политическа марионетка - ханът на Златната орда Талабуга (1287-1291 г.). Монголите опустошават територията на кралството, а тяхната инвазия там (твърде) вероятно не е просто случайна, а има връзка с тогавашната война между Ласло IV и неговите васали и „сепаратистите” Дърман и Куделин. Последните, както става ясно скоро след това, признават сюзеренитета на Ногай, впрочем следвайки в това отношение съвременните им търновски царе. Споменаването на „българите” сред съюзниците на двамата братя вер. подсказва и за намесата на войските на цар Георги I Тертер, който по произход също е куманин.

След преживяното (поредно) опустошение и оттеглянето на силите на „Златната орда” Маджарското кралство изпада във вътрешна криза, която съвпада с последните пет години от управлението на Ласло IV Куман (т.е. 1285-1290 г.). В избухналите междуособици кралят се обръща за помощ към Ногай и така монголите продължават да нахлуват и да разоряват Унгария. Междувременно Стефан Драгутин от Мачва се опитва да подчини със собствени сили братята Дърман и Куделин, които, изправени пред тази нова заплаха, също търсят съдействието на Ногай. Последствията от това се изразяват в поредното татарско нашествие в южноунгарските земи – този път проведено от експедиционен корпус, който застава под личното водачество на Дърман и Куделин (ок. 1290 г.). Начело на татарите, браничевските владетели разгромяват Драгутин, успяват да завладеят голяма част от Мачва и дори се опитват да нахлуят в Южна ("Същинска") Унгария, но са спрени при р. Сава от маджарския военачалник магистър Угрин. След последвалото изтегляне на татарите братята запазват завоеванията си в Мачва за ок. година. Междувременно Драгутин намира убежище и подкрепа на юг при брат си, крал Стефан Милутин (1282-1321), който по това време господства над по-голямата част от т.нар. „същински” сръбски земи ("Рашка" или "Раса"). Впоследствие двамата сръбски владетели обединяват силите си, събират голяма армия и в 1291 г. извършват контранастъпление срещу Дърман и Куделин в Мачва и Браничево. Последните този път не успяват да устоят на нападението, териториите им, вкл. и главаната им твърдина Браничево, са завладени, а те самите са принудени да се спасяват с бягство при сюзерена си Ногай. След този епизод Дърман и Куделин не се споменават повече в историческите извори и по-нататъшната им съдба остава неизвестна.

„Наред” сега идва последният от „размирниците”, „българският цар” или „деспот” Шишман, чиято резиденция се намира във Видин на Дунава. Той вече трябва да се справя не с унгарците, чиято държава е раздирана от междуособни борби, а с „поелите щафетата” от тях сърби. Забележително е, че не последните, а именно неизвестният до този момент Шишман нанася първия удар, при това не срещу Драгутин, а срещу „по-силния” брат – крал Милутин. Неговият поход по всяка вероятност се провежда по желание на Ногай и може би като отмъщение за съдбата на неговите васали Дърман и Куделин, тъй като изворите мълчат по въпроса за каквито и да било предишни сръбски предизвикателства към Видин. Посоката на този поход и последвалите събития вер. свидетелстват за ролята на Милутин като главен инициатор и виновник за разгрома на ногаевите васали. Начело на войска, която в по-голямата си част е съставена от татари, Шишман нахлува дълбоко в територията на Същинска Сърбия, достигайки чак до областта Хвостно в Северна Метохия (разп. в близост до седалището на тогавашната Сръбска архиепископия в Печ). При Хвостно обаче Шишман е разбит и принуден да се върне обратно. Милутин го преследва чак до столицата му Видин, която обсажда и успява да превземе. Шишман, подобно на Дърман и Куделин, е принуден да се спасява с бягство. Това сръбско завоевание обаче съвсем не е трайно като браничевското: скоро Милутин научава за готвещ се против него поход от Ногай, при когото е намерил убежище Шишман. Заплахата от страна на татарите очевидно е счетена за твърде опасна от сърбите, тъй като след получаването на тази новина кралят веднага връща Видин на Шишман. За скрепяване на мирните взаимоотношения помежду им синът на Шишман - Михаил е сгоден за дъщерята на Милутин Анна-Неда. Нещо повече: без да е претърпял поражение на бойното поле, Милутин се признава за татарски васал и изпраща собствения си син, по-късния крал Стефан Урош III Дечански (1321-1331), като заложник в двора на Ногай. По този начин, в самия край на 13-ти в., започналата сръбска експанзия на североизток е спряна. Единствената придобивка, която остава на сърбите от продължителните и ожесточени военни конфликти (и то за Стефан Драгутин), е областта на Браничево. Показателен за ролята, която Ногай играе на Балканите тогава, е фактът, че по същото време в Търново започва да управлява цар Смилец (1292-1298), чието управление с основание е характеризирано в съвременната историография като „връх на татарската хегемония в България”. Може би най-значимият успех, който Смилец постига в краткото си и безславно царуване, е омъжването на дъщеря си Теодора (която впоследствие става майка на най-великия средновековен сръбски владетел Стефан Душан (1331-1355)) за Стефан Дечански. Последното по всяка вероятност се превръща във факт след завръщането на знатния заложник в родината му. „Татарската хватка” над Балканите е отслабена едва след смъртта на Ногай в избухналата гражданска война между него и новия хан Токтай (1291-1312).


                В заключение можем да кажем, че в последните две десетилетия на 13 в. Сръбското кралство (което тогава е разделено на две между двамата братя Стефан Драгутин и Стефан Милутин) „иззема” от ръцете на Унгария ролята на главен съперник на Второто българско царство за политическото върховенство над земите по Долен Дунав от Белград до Видин. В тази борба България взима участие по-скоро индиректно – като подпомага практически независимите местни владетели като Шишман, Дърман и Куделин – факт, за който можем да съдим само от беглите и косвени споменавания в изворите. При това не бихме могли да бъдем сигурни дали това подпомагане – ако изобщо го е имало - не се е извършвало по-скоро по давление на фактическия управник на „Златната орда” - темника Ногай, отколкото като някаква самостоятелна политическа инициатива на подчинените му търновски царе. По това време татарското превъзходство над местните владетели е съкрушително и всъщност именно „Златната орда” е основният политически фактор, който влияе върху промяната на владението на споменатия район. Това е явно както от съдбата на многократно разоряваното Унгарско кралство, така и от ефикасната (поне в случая с Шишман Видински) поддръжка на „размирните” владетели по югоизточната му граница, които de facto не са нищо повече от татарски подставеници. Не на последно място по значение е и фактът, че само при споменаването на заплахата от страна на Ногай, непобеденият до този момент сръбски крал Стефан Милутин е принуден да се признае за негов васал, да изпрати най-големия си син за заложник в двора му, да върне Видин на плячкосвалия преди това из цяла Сърбия „обикновен” властел Шишман и да омъжи дъщеря си за неговия син.

Няма коментари:

Публикуване на коментар