събота, 29 август 2015 г.

Военните (военномонашеските) ордени в Средновековието

        


            Т.нар. „военномонашески” (или просто „военни”) ордени в Средновековието представляват феномен, характерен изключително за католическа Европа – въпреки опитите на някои съвременни специалисти да открият по-точни техни аналози в други части на света. Това едва ли е възможно, тъй като те са „уникален продукт” на своето време и пространство. А последните са, най-общо казано: епохата на т.нар. „развит феодализъм”, XII в., Западът, обхванат от религиозен плам за борба срещу „неверниците”, за отвоюването и запазването на Божи Гроб в Йерусалим и, в крайна сметка, за политическа и икономическа експанзия срещу богатите средиземноморски земи, намиращи се под властта на враждебна на християнството религия – Ислямът.

            Сред факторите за появата на военните ордени на първо място трябва да отбележим религията. През XI-XIII в., епохата, в която феодалната раздробеност на Запада е най-голяма, когато принципът „васалът на моя васал не е мой васал” е в пълна сила, папството в Рим има изключително голяма и важна роля за обединяването на това толкова разединено на пръв поглед общество, за създаването на неговото чувство, че принадлежи към една общност – към християнското, католическото „ойкумене” (= вселена). За разлика от Християнския Изток, който отдавна е разделен между няколко патриаршии и последователи на множество различни секти, Западът религиозно е „централизиран” под управлението на папата в Рим. Това повишава неимоверно неговата роля в сравнение с тази на патриарсите на Изтока и му позволява да предприема акции, които по мащабите и значението си надхвърлят всичко, на което са способни последните.

            Една от особено впечатляващите „акции” на Западната църква е създаването на военните ордени. Макар и от историческите източници, с които разполагаме, да можем да решим, че възникването им е било по-скоро спонтанно, то дори и подобна трактовка не влиза в противоречие с изказаната теза. Това е така, тъй като именно папството е този орган, който им дава благословията си, организира ги и ги превръща в значителна икономическа, военна и политическа сила. Без неговата подкрепа те нямаше да са това, което стават, а може би днес в армиите като отличителен почетен знак нямаше да се дават „ордени”, а „само” медали...

            Един от най-известните в наше време военни ордени е този на тамплиерите или „Орденът на Храма”, кръстени на името на Соломоновия храм в Йерусалим. Те и хронологично са един от първите основани военни ордени. По-стари от тях като че ли са единствено хоспиталиерите или йоанитите, „Орденът на Св. Йоан”. Последните днес са познати повече под името „Малтийски орден” или „рицарите на Малта” и на тях дължим един от най-известните навсякъде по света символи за храброст – малтийският кръст. Те, подобно на много други военни ордени, създадени през Средновековието, продължават съществуването си и днес, през двадесет и първия век. В настоящето малтийските рицари са запазили преди всичко благотворителната си функция, но и досега се ползват с права на екстериториалност в Рим и Малта, имат свои собствени посланици и дипломатически представителства в повечето държави, а организацията им е запазила „военните” титли на „офицерите” си, т.е. на онези „братя” от ордена, които заемат висшите постове в него. Мнозинството от „обикновените братя” пък все още носят титлата „брат-рицар”, която подсказва за военната функция, която са имали предшествениците им. Пиша „братя”, защото членовете на военните ордени традиционно са „братя” и „сестри” помежду си и „пред Христа”, бидейки организирани първоначално в монашески общности, подобни на онези в манастирите. Естествено, през Средновековието с „чисто военните” функции са били натоварени изключително „братята” и, в частност, „братята-рицари” и „братята-сержанти”, докато „сестрите” са се занимавали с благотворителност, лечителство и други по-подходящи за тях (според Църквата и останалите фактори, определящи тогавашното обществено мнение) дейности. От там най-вероятно идва и изразът „милосърдни сестри”, на който пък дължим днешната българска професия „медицинска сестра”.

            За военните ордени подобно съчетаване на бойни, монашески, благотворителни и лечителски функции съвсем не е нещо нетипично. Всъщност първият от тях – хоспиталиерите, възниква именно от една организация на католически монаси в „Светия град” Йерусалим, чиято мисия е да се грижат за западноевропейските пилгигрими (поклонници) в града: да им осигурят подслон в техния „хоспис” (думата вече е навлязла и в съвременния български), да ги „нахранят, напоят” и да се погрижат за онези, които са болни. Последното, впрочем, е често срещано явление, съвременните на събитията исторически извори съдържат оплакванията на „франките” (= западноевропейците, католиците; название, произлизащо от Франкската империя на Карл Велики) от „лошия” климат на тропическата „Света земя”, който разболявал несвикналите с него северняци. Но вторият – тамплиерите, вече е основан от „професионални” военни – рицари под ръководството на благородника Юг дьо Пайен. Би могло да се поспори около това кой от двата ордена е оказал по-голямо влияние над другия и точно в кои области – най-вероятно изглежда тамплиерите да са подсказали на хоспиталиерите, че могат и да се сражават в името Господне, докато последните „са им го върнали” с благотворителността. Във всеки случай към 30-те год. на XII в. и двата ордена вече са големи, силни, разполагат с многобройни членове, обширни земи, крепости и тн. Те и занапред ще останат като най-мощните подобни организации, като до влиянието и мощта, с които се сдобиват, ще се доближи единствено „Тевтонското братство”, но това ще стане две столетия по-късно. Техният бърз възход е особено показателен за ролята на папството и, по-общо, на религията, в тогавашното общество.

            Какви са поводът и основанията за появата на тези полу-военни, полу-монашески организации? – Първоначално това са най-вече проблемите, свързани с практиката на поклонничеството до Йерусалим. Самите „кръстоносни походи” фактически получават това си название в по-модерни времена, а навремето си са били наричани просто „поклонничества”, пилигримаж (от лат. peregrinus, което означава просто „чужденец”)... На български е по-популярен проникналият в нашия език от турски термин „хаджилък” (от арабското „хадж”, с което е означавано поклонението до Мека, задължително за всеки „праведен” мюсюлманин, както е установил още пророкът Мохамед). Но, докато българите-хаджии през петте века турска власт над дн. български земи не са имали кой знае какви проблеми да стигнат до Йерусалим, който е бил в границите на държавата, в която са живеели ( и чиито поданици са били), т.е. в Османската империя, то това съвсем не е било така за франките от Средните векове. Още в XI в. папството налага като средство за „покаяние” и „изкупване на греховете” извършването на поклонничество до Божи Гроб. Пътят на поклонниците е дълъг и труден и те трябва да се защитават освен от природните стихии и болестите и от нападенията на неособено приятелски настроеното към тях „неверническо” население. Дори след успеха на Първия кръстоносен поход и основаването на Йерусалимското „латинско” кралство, пътищата до Божи Гроб са продължавали да бъдат несигурни поради честите нападения на граничещите с тях араби и турци. Йерусалимското кралство, в частност, при основаването си владее само едно от палестинските пристанища на Средиземно море – Яфа (дн. Тел Авив), а всички останали (някои от които в непосредствена близост и представляващи сериозна заплаха – особено Аскалон) се намират в ръцете на мюсюлманите. Следователно достъпът по море е максимално затруднен, а по суша – направо абсурден, особено за по-малки пилигримски групи и за такива, които не се състоят от военни, и осбено след установяването на крайно враждебни отношения със селджукските турци, които господстват над малоазийския сектор от пътя по суша до Светите земи. Явно е, че жизнено е необходима сила, която надеждно да охранява и води поклонниците през непознатите и опасни територии. А, след победите на кръстоносците и получаването им на папската благословия, пилигримите са все по-многобройни и предприемат все по-чести пътувания – кой не би желал да изкупи греховете си преди смъртта с едно поклонение до Божи Гроб и така, вместо в Ада, да отиде в Рая? 

Но дори и най-фанатизираното франкско „феодално” общество не предвижда целогодишна служба за своите „военизирани” членове – рицари, оръженосци, сержанти и др. Най-доброто решение очевидно е да се намерят достатъчно добре подготвени хора, които да се посветят единствено и само на тази задача  и то извън „феодалните рамки”. Ето как се появяват и ордените, които, освен водачеството и защитата на пилигримите, поемат и грижата по тяхното настаняване, прехрана и, евентуално, лечение. Техните членове полагат трите монашески обреда – за послушание, бедност и безбрачие, за да е ясно, че службата им е напълно богоугодна, а срещу това получават правата, които имат всички останали католически духовници. Така за пръв път в християнството – една принципно „мирна” религия, проповядваща ненасилие – се появяват монаси-рицари и монаси-сержанти, т.е. монаси-воини, „свещени” бойци на Кръста. Съществуването им е обосновано блестящо в произведенията на френския свещеник от XII в. Св. Бернар от Клерво. Приемането на монашеската схима изглежда донякъде и практично обусловена не за друго, а поради споменатата нужда от „постоянно” носене на службата. Във феодалното общество, донякъде парадоксално, единствените, които са на „пълен работен ден всеки ден”, са монасите и робите. Последните, по обясними причини, не могат да изпълняват задълженията, с които се нагърбват членовете на ордените. А монахът посвещава целия си живот на Господ; не само определен брой дни или месеца в годината, колкото селяните работят ангария или рицарят-васал е длъжен да воюва за сюзерена си. Същото важи и за монасите-воини от военните ордени, които по този начин формират първата постоянна армия в средновековния католически свят.

Появата на хоспиталиерите и тамплиерите води до нещо като „мода” в обхванатото от кръстоносен плам свръхрелигиозно католическо общество на XII в. Светските владетели и Църквата се надпреварват да даряват ордените с пари, земи и различни привилегии. Техните функции скоро се разширяват и от „просто защитници на пилигримите” те са превръщат и в ценни помощници на християнските владетели, които започват да им даряват крепостите и земите си по границите с „неверниците”. Монашеската организация изненадващо се оказва особено удачна за изпълняването на военни цели и братята-рицари се превръщат в сила, която всява страх и респект навред в мюсюлманския свят. Това е особено видно от думите на главатаря на една от организациите в Средните векове, която вдъхва най-голям страх и ужас сред съвременниците – сектата на асасините (на мн. съвременни европейски езици думата „асасин” се превежда като „убиец”). Последната в много отношения може да се приеме за подобна на днешните най-фанатични терористични групи и достоен предшественик на напр. „Ал Кайда”. Още преди идването на франките асасините имат силни позиции в Сирия (и не само) и никой не може да ги подчини в непристъпните им планински твърдини, откъдето при първия знак за заплаха потеглят групи тренирани убийци, които са готви да жертват собствения си живот, но да изпълнят заповедите на своя шейх и да убият онези, които са им посочени. Но тамплиерите и хоспиталиерите, чиито владения, дарени им предвидливо от принцовете на Антиохия и графовете на Триполи, се разполагат до техните, променят ситуацията: асасините са принудени да им плащат данък и да бъдат техни „васали” за пръв път в историята си. Водачът им добре обяснява безизходното положение със следните думи: „дори и да убием техния магистър, в това няма никакъв смисъл, защото те просто ще изберат друг на негово място и ще продължат да се сражават против нас”. Братята-рицари са не по-малко фанатични воини от асасините (макар и да не си служат с подобни терористични методи) и освен това de facto представляват първата истинска „професионална” и „постоянна” армия за времето си. Техният „конвент” или, по-простичко казано, „манастир”, изгражда стройна и необикновено ефикасна „офицерска” система, построена йерархично като пирамида от „долните чинове” като обикновените занаятчии и др. подобни работници на ордена до братята-сержанти, рицари, висшите „баили” (като напр. маршала, великия командор и др.) до „магистъра”, който е върховният управник на ордена. Последният по-късно е наричан „велик магистър” (или „велик майстор”) и през 14-16 в. придобива статус, равен на този на светските принцове – поне що се отнася до по-важните ордени като този на хоспиталиерите или Тевтонския. Любопитно е, че същите структура и титли до голяма степен са взаимствани и от популярни в наше време „тайни” общества, като напр. това на масоните.

            Популярността на тамплиерите и хоспиталиерите още в нач. на XII в. е толкова голяма, че един от графовете на Каталония в завещанието си им оставя своите владения, които са по-големи от някои от съвременните му кралства. Те тактично отказват да се нагърбят с подобна отговорност, но подобни дарения са толкова многобройни, че към нач. на XIV в. двата ордена, според свидетелствата на изворите, разполагат не просто с хиляди, а с десетки хиляди замъци (по-конкретно за тамплиерите се споменава цифрата 9 000, а за хоспиталиерите – 19 000)! Макар и тези данни най-вероятно да са преувеличени, те демонстрират достатъчно красноречиво представата за колосалния обхват на владенията. Не само в Светите земи, а и в католическа Европа военните ордени са едни от най-големите земевладелци и феодални владетели. Съвременни имена на селца като напр. „Сен Жан” (т.е. „Св. Йоан”, „Св. Иван” на френски) са твърде разпространени в Западна Европа и обикновено сочат бившата им принадлежност към домените на рицарите йоанити. Една хипотеза сочи, че популярното до 19 в. название на Акра – последната кръстоносна столица в Палестина, „Сен Жан д’Акр” вероятно също идва от името на ордена. Братята-рицари съвсем не се занимават само с война, те пренасят нови познания (като напр. земеделски, медицински и др. техники) и полезни растения от Изтока, култивират големи пространства пустеещи земи в Европа и ги управляват като умели стопани. И все пак главната им задача продължава да бъде „свещената война” против неверниците, водачеството и защитата на пилигримите.

           Както споменахме, „свещената война” скоро измества като приоритет покровителството над поклонниците до Светите земи. Владенията на хоспиталиерите и тамплиерите се разполагат надлъж по границите на франкските държави в Сирия и Палестина, за да служат като буфер между тях и мюсюлманите. Обикновено именно там се намират и най-яките и непревземаеми крепости, с които разполагат християните, като напр. обстреляната наскоро с миномети (от ислямски екстремисти) и все още издигаща се гордо в сирийските планини твърдина Крак дьо Шевалие (Керак). След Третия кръстоносен поход в кр. на XII в. двата могъщи ордена са последвани и от трети – Тевтонският, който е основан от германски рицари „от болницата на Св. Мария Тевтонска в Акра”. Последното сочи несъмнена приемственост с хоспиталиерите. Докато двата по-стари ордена обаче продължават да действат на Изток и след загубата на Светите земи през 1291 г. (когато, след ожесточена обсада, пада Акра, превзета от огромната армия на египетския султан), то „тевтонските братя”, които, както сочи и името им, са изключително германци по народност, постепенно прехвърлят основната си дейност на север. Повикани от полски и немски християнски феодали, заплашени от атаките на едни от последните езически племена в Европа – прусите и литовците, тевтонците в продължение на ок. два века воюват непрекъснато срещу тях и, в крайна сметка, успяват да ги покръстят. От техните северни завоевания в Прибалтика възниква по-късното Пруско херцогство – силна германска държавица, която през 18-19 в. преживява главоломен възход. Именно тя успява да обедини по-голямата част от земите, населени с немскоговорящи, в това, чийто наследник днес е съвременната Германска република.

            Тевтонците съвсем не са единственият, нито пък първият „национален” военен орден, който е създаден през Средновековието. Веднъж появила се в Светите земи, идеята започва да се експлоатира широко във всички земи на християнска Европа, граничещи с „неверници” (т.е. с мюсюлмани) и „езичници” (балтийско-финските народи), и, в малко по-слаба степен, със „схизматици” (т.е. изповядващите Православието източноевропейски народи). Т.напр., още преди пристигането на тевтонците в региона, в Прибалтика се създават ордени като този на мечоносците или на „рицарите от Добржин”. Особено благоприятна почва за образуването на военни ордени съществува на Иберийския п-в, където по това време тече в пълен ход процесът на т.нар. Реконкиста или отвоюването на земите на дн. Испания и Португалия  от ръцете на мюсюлманите (т.нар. маври). Споменатият по-рано барселонски граф неслучайно оставя земите си на тамплиерите и хоспиталиерите, а някои от местните християнски кралства, като напр. това на Арагон, даже се признават за васали на Църквата в Рим, за да получат подкрепата й в упоритатата борба срещу южните си съседи. „Църковното войнство”, т.е. военните ордени имат голямо значение за крайният успех на Реконкистата. За Иберийските християнски кралства е типично едновременното широко навлизане и активност на „класическите” (наднационални!) монашеско-рицарски организации като тамплиерите и хоспиталиерите и създаването на многобройни „местни” военни ордени, сред които най-известни са тези на Алкантара, Калатрава и Сантяго (Св. Яков на исп.). На Пиринейския п-в, както и в Прибалтика, основната роля на ордените се припокрива с тази, която играят в „Отвъдморските земи” (т.е. в Сирия и Палестина), т.е. те получават владения по границите и служат едновременно като „щит” и като „острие” срещу „неверническите” съседи.

            С течение на времето значението на военните ордени в европейската политика отслабва. Особено силен удар им нанася превземането на Акра от египетския султан през 1291 г., което означава фактическия край на франското присъствие в Светите земи. Така най-силните и богати ордени – тамплиерите и хоспиталиерите, вече не могат да изпълняват основните обязаности, с чиято цел са били създадени – ефикасната охрана на пилигримите и защитата на Божи Гроб в Йерусалим. Възходът на кралете на Запад и постепенното разширяване и централизация на техните владения ги правят все по-независими от папството и съответно все по-малко склонни да се ангажират в кръстоносни начинания. Същевременно владенията на ордените, които до голяма степен представляват „държава в държавата” (тъй като те са пряко подчинени единствено на папството), представляват потенциална пречка пред тази централизация. Монарсите завиждат и ламтят за техните богатства. Това става особено явно след суровата разправа на френския крал Филип IV Хубави с ордена на тамплиерите между 1307 и 1314 г. На петък, тринайсти, 1307 г. кралят нарежда всички тамплиерски рицари и сержанти в кралството му да бъдат арестувани и подведени под обвинение в ерес. Известният „процес срещу тамплиерите”, който се води между 1307 и 1314 г., завършва с осъждането и разтурянето на ордена във всички европейски държави. Скандалът около този процес е огромен за времето си и неговите отзвуци не са заглъхнали дори и до днес, но като че ли изглежда повече от логичен предвид конкретните исторически обстоятелства.

        Другият най-силен орден, този на хоспиталиерите-йоанити, е заплашен от разформираване по същото време, но съумява да намери находчиво разрешение на проблемите си, като малко преди процеса срещу тамплиерите атакува и завзима византийския о. Родос и архипелага на Додеканезите. Тук той изгражда своя силна морска база, която е използвана както за война срещу току що завладелите западномалоазийското крайбрежие турски племена, така и за подслон и междинна спирка на поелите за поклонение към Йерусалим пилигрими. Родоските рицари играят ролята на „папски полицейски патрул” във водите на Източното Средиземноморие, сражавайки се против турците, египетските мамелюци и онези християни, които провеждат забранената от папството търговия с „неверниците”. Освен на поелите към Йерусалим поклонници, под тяхно управление Родос представлява убежище и за различни християнски корсари и избягали от турците християнски роби. Именно тук орденът на Св. Йоан е в своя апогей и спечелва безсмъртна военна слава, опълчвайки се срещу огромната Османска империя, нанасяйки й жестоко поражение при обсадата на Родос през 1480 г. В 1522 г. най-великият османски султан Сюлейман Великолепни все пак успява да превземе централата на ордена, но той, след като получава почетното право да изтегли своя оцелял военен състав, продължава борбата от подарения му от император Карл V о. Малта. Тук хоспиталиерите получават най-популярното си и до днес название ("Малтийски орден"), а през 1565 г. разгромяват напълно тридесетхилядната армия, изпратена от престарелия вече султан, който навремето ги е прогонил от Родос. Интересно е, че двамата най-велики османски владетели – Мехмед II Фатих (Завоевател) и Сюлейман Великолепни умират съвсем скоро след нанесените им поражения от йоанитите – можем само да се питаме дали двата факта не са свързани?


           С упадъка на Османската империя, покръстването на северните езичници, прогонването на маврите от Испания на африканския бряг и постепенното налагане на европейската хегемония по света, нуждата от ордените до голяма степен изчезва. Много от тях продължават да съществуват предимно като благотворителни организации и днес са придобили много по-светски характер от техните предшественици. Техните многобройни достижения и особено военните им подвизи оставят незабравими следи в историята. Византийският император Мануил II Палеолог ни е оставил следното описание за йоанитите, датиращо от 1407 г.: Те са мъже, за които нищо не е по-важно освен това, което е необходимо за добър кураж (bon courage), за водене на война и благороден дух. За тях е далеч по-добре да умрат със слава, отколкото да предложат на своите врагове възможността да тържествуват, като раняват в гърба тези, които са се обърнали в бягство. Това описание, което се припокрива с много други, дадени не само за йоанитите, а и за останалите военномонашески ордени през средновековието, би следвало да буди нашето уважение и днес.

Статията може да откриете и на първи брой на списание "Алманах", който може да свалите от тук

Няма коментари:

Публикуване на коментар