вторник, 30 април 2013 г.

Средновековен български флот (продължение) - някои успоредици и паралели от края на ВБЦ и началото на Османската империя - част I



В тази публикация няма да се впускам в кой знае колко задълбочени анализи и/или изследвания на регионалната или глобалната геополитика, нито пък ще се стремя да правя някакви зашеметяващи сравнения и паралели - било то със Запада или Изтока, Севера или Юга, да разнищвам спорни тези, отдавайки предпочитание на тази или онази, да се впускам в някакви обширни пледоарии и хипотези,понякога нестъпващи на пряка, а по-скоро на косвена фактологична база и тн. Целта ми е по-скоро по-простичка, а именно: да проследя накратко някои обстоятелства около житейската съдба на един средновековен българин, един от малкото наши предци от кр. на XIV и нач. на XV в., за които изобщо разполагаме с някакви подробности. Става въпрос за първородния син на последния цар на Търново - Йоан Шишман, българският престолонаследник Александър Шишман или, ако предпочитате, Искендер Шишманоглу (срещал съм последната турко-българска фамилия и във вариант "Сосманозоглу").

Въпросната личност често и с основание е представяна в изключително негативни краски в българската средновековна историопис - но, държа да отбележа, става въпрос по-скоро за по-близки до нашата съвременност писания, нежели до времената XIV или XV в. Причините за това са лесно обясними: става въпрос за ренегат, отрекъл се от собственото си християнско и българско име, приел исляма пред трупа на обезглавения си баща, за да бъде не само пощаден, но и провъзгласен от отцеубиеца си за негов елитен служител и военачалник. Постъпката на Александър/Искендер наистина трудно би могла да бъде характеризирана по друг начин освен като отвратителна според днешните морални норми, а спрямо тогавашните - като дори още по-отвратителна. За средновековния начин на мислене от тези части на света, измяната на народ и бащината кръв вероятно е изглеждала (както и за нас) щокираща, но сигурно дори още по-ужасно му се е струвало предателството на най-важното за него нещо, на Бога; промяната на религията, приемането на едно враждебно спрямо "вроденото" ти вярване, в името на борбата срещу което дори в съвсем близки до акта времена са били убити и продължават да загиват на бойното поле, дръвника, кола и къде ли още не, толкова десетки и стотици хиляди непожелали да открият някакъв подобен на Александровия компромис (ако се изразим, както е модерно, съвременно-толерантно или "толерастки", както е популярно напоследък), т.е. да се примирят с това мъже и жени...

Но не тази постъпка на Шишманоглу е онова, което ни интересува в случая, макар че мястото, на което е извършена, също има нещо общо със заглавието на темата, т.е. "някои паралели относно средновековния български флот".

Започвайки с паралелите, трябва да отбележим, че смъртта на цар Йоан Шишман, която дълго време е представлявала загадка за научноисторическата общност, напоследък вече трябва да се приеме за напълно изяснена в нейните основни аспекти като напр. датировка и локализиране. Съгласно текста на една кратка турска летописна бележка, която ни дава най-много подробности около случая, османският султан Баязид I Йълдъръм ("Светкавицата", 1389-1402) нарежда царят да бъде убит на връщане от един свой голям боен поход, насочен против влашкия войвода Мирча чел Батрън ("Стария"), по време на който се състои прочутата битка при Ровине (в която, между другото, загиват такива емблематични за балканската история фигури като Крали Марко и "адашът" на последния византийски император и негов фактически "кръстник" - деспот Константин Драгаш). Това се случва през лятото на 1395 г., време, когато Шишман трудно би могъл да бъде наречен "цар", освен по титла, която обаче и анонимният автор на турската летописна бележка му отказва, назовавайки го просто "господар на Никопол". Близо до началото на 24-тата година от своето управление, бащата на Александър и Фружин е изгубил преди две години своята столица Търново, превзета от първородния Баяиздов син Сюлейман Челеби, изгубил е по-голямата част от земите, които е наследил - включително Дръстър (Силистра), цялата територия на днешното Лудогорие, Овеч (дн. Провадия), всички земи на юг от Стара планина, София с прилежащото й поле и планините наоколо...Това, което му остава,по всяка вероятност влиза в границите на по-късния турски "Никополски санджак", за чийто обхват нямам точна информация, но той едва ли е бил особено значителен - ивица равнинна земя, следваща течението на Дунава, на юг и, понякога, но в по-редки случаи, на север от великата река. Най-важните крепости тук винаги са били тези, охраняващи бродовете, т.е. местата, където преминаването на реката е можело да се извърши по най-лесен начин. Последната столица на Шишман и съответно на Търновска България - Никопол, е охранявала един такъв важен брод - както впрочем и истинската "последна столица" на средновековна България - Видин.

По няколкото отбелязвания в изворите, с които разполагаме, можем да заключим, че Никопол е бил любимата крепост на Йоан Шишман и той е предпочитал да резидира там дори повече, отколкото в Царевия град Търнов. Ето тук ще "начертаем" първия паралел - последният цар на Средновековна България, чиито владетели, както твърдят някои, не се интересували и дори изпитвали неприязън и отвращение към всякакъв вид кораби, флотско дело и прочие, обичал най-много от всички свои крепости не друга, а едно...пристанище - е, ок, наистина речно. Речно, речно, но пък пристанище (по воден път, считан и до ден днешен за твърде важна транспортна артерия, свързваща Средна с Източна Европа)! И как се стига до смъртта на царя? - Тук веднага стигаме до втория паралел! Османската армия разбива воеводата Мирча при Ровине някъде през пролетта на 1395 г., но претърпява такива тежки загуби, че се отказва да го преследва и се връща обратно на юг. Баязид, може би неслучайно, избира пътя през Никополския брод, т.е. през столицата на своя васал - българина Шишман. Българите контролират брода, владеейки и двата подстъпа към него, укрепени с по-голяма (Никопол) и по-малка (Холъвник) крепости съответно на южния и северния бряг. Явно достигайки до Холъвник Баязид поисква от васала си да му даде кораби, за да се прехвърли през реката. Тъй като Шишман изпълнява искането, от това ние разбираме, че царят е имал кораби, т.е. флота. Искането на османския султан, който, впрочем, по това време се грижи доста за собствения си флот и се опитва да създаде значителен военноморски контингент, както разбираме от други източници, е отправено именно към българския цар, а не към някой друг. Баязид, трябва да му се признае, винаги е бил прагматичен, той не би поискал от някой нещо, което няма или не умее достатъчно добре. Друго нещо е това, че той, като "примерен" завоевател, всъщност направо като образец за епохата си; качество, на което до голяма степен дължи и прякора си, отлично е съзнавал нуждата си от силен боен флот, за да може да громи вразите си и те да не могат да му се измъкнат и по вода, а не само по суша. В тази връзка е интересно например, че ок. 2 години по-рано султанът възнамерява да натовари друг свой, дори още по-именит васал - константинополският "цар", василевса Мануил II Палеолог, със службата на...адмирал на своя флот, за да го поведе срещу вече от дълго време прочутите в Евксиниския понт като отлични мореплаватели и пирати турски емири на Синоп...И защо точно василевса, ще кажете вие, а аз пък си мисля, че е защото Мануил по това време разполага с голям опит в мореплаването, доказал се е един вид, включително и в морски битки (пътешествал е до Италия, пребивавал е известно време по егейските острови, водил е сражения с пирати и ги е побеждавал, а сигурно и с враговете си генуезци, имал е възможност да се учи от своите съюзници - рицарите хоспиталиери от Родос, едни от най-умелите мореплаватели за времето си) и султанът е искал да използва качествата му срещу турците от Синоп, които без съмнение са били по-напред в това отношение от сродниците си османци. Та...дотук с този паралел, установихме, че Шишман е имал флот, способен да превози една може би десетхилядна, а може би и по-голяма по численост армия, значителна част от която е била конница (т.е. имал е и подходящи за превозването на коне плавателни съдове) от единия бряг на Дунава до другия...и това не са били например салове,просто защото източникът ги нарича по друг начин...

Шишман плаща за лоялността си с главата си, но по всяка вероятност щеше да се прости с нея и без друго, тъй като съдбата му е била вече решена в главата на "хана-светкавица". Същото е било и със сина му: османска политика (и не само османска) от тези времена е била преминалите към вярата на победителя и положилите васална клетва пред него принцове да бъдат третирани с уважение и приобщавани към управленческия апарат. Явно е, че се е разичтало на влиянието и опита на победения, които да бъда използвани в услуга на новата власт, вероятно е имало и един вид "аристократична солидарност", нека не подценяваме и турската или османската аристокрация, която, малко или много, е имала сходен етичен кодекс с източноправославната или западноевропейската военна феодална класа, призвана да "охранява" трудещите се и "божиите хора". Тази тристепенна схема на разделение на обществото е широко известна и, въпреки известните вариации, е приложима към мнозинството от обществата на Стария свят в епохата на Средновековието. По този начин Александър Шишман става Искендер Шишманоглу и, приемайки исляма, се поставя в услуга на османската власт. Този негов акт по всяка вероятност е последван от някои други българи - негови сподвижници или симпатизанти, а други преустановяват съпротивата, считайки я за безсмислена, за което съществуват някои изворови податки. Един епиграфски паметник от тази епоха е напр. българският надпис от Холъвник, който лаконично ни съобщава, че тази крепост се била "обновила при...цар Баазит" и субаша еди кой си. Ще рече, признавайки Баязид за свой господар, Искендер стимулира и част от своите бивши български поданици да признаят султана за свой..."цар" - ефект, който вероятно е съзнателно търсен от последния. Промяната в мисловните нагласи на местните жители по въпроса е демонстрирана красноречиво от надписа, а той всъщност показва не друго, а една тенденция, разцветът на която ще настъпи няколко десетилетия по-късно и която ще наблюдаваме в действията на личности като Генадий Схоларий, Лукас Нотарас или писанията на Критовул. Но понеже с последното съвсем се отдалечихме от морските/речните вълни и палубите на корабите, ще продължим по-късно, следвайки пътя на потурчения "наш" престолонаследник Александър, който след превръщането му в Искендер и провъзгласяването му за османски бей (титла, която точно по това време все пак е равносилна по-скоро на "принц", отколкото на нещо друго) го отвежда в съвсем неочаквана на пръв поглед посока, но пак в близост до "голямата вода"...

Няма коментари:

Публикуване на коментар