Една хипотеза за връзките между фамилията на Кантакузините, папството и ордена на хоспиталиерите на Родос (1350-1360 г.)

(...) В остатъците от Византия [1] в нач. на 50-те год. протича последната фаза от гражданската война, водена между фамилиите на Кантакузините и Палеолозите. Именно по време на тази фаза в Тракия се случват няколко важни събития, които до голяма степен предопределят бъдещото развитие на историята на целия Балкански полуостров. Изглежда че между тях е и зараждането на „гръцкия“ проект на ордена на хоспиталиерите...

Първото от тези така важни събития, случили се в началото на 50-те год. на XIV в., е установяването на османските турци в Европа. По всяка вероятност то се извършва към края на 1352 г., когато император Йоан VI Кантакузин (1347–1354) предава на сина на османския емир Орхан (1326–1362) – легендарния пълководец Сюлейман (ок.1316–1357), укреплението Цимпе на Галиполския п-в, за да може да разполага по-удобно с помощта на неговите войски [2]. Малката крепост Цимпе е първото трайно владение, европейското предмостие на османските турци, които повече никога няма да напуснат територията на континента. Дори още преди това те са се превърнали в основен фактор в политиката на тази част от Балканите, като в ролята си на наемници в междуособните войни на местните владетели са получили възможността да нахлуват неограничено в българската, сръбската и византийската част на Тракия. Усилията на балканските им християнски противници да спрат техните набези до този момент не са се увенчали с успех.

Второто важно събитие е обещанието, което съперникът на Кантакузин – току що навършилият пълнолетие Йоан V Палеолог (1341–1391), дава на венецианците на 10.X.1352 г. срещу получаването на голям паричен заем, който да му послужи за продължаването на войната срещу Кантакузините. Сред гаранциите, поети срещу заема от младия (и законен) наследник на престола в Константинопол, е и тази, че, когато стане пълновластен император, ще предаде на Републиката на Сан Марко стратегически важния о. Тенедос (дн. Бозджаада), намиращ се близо до входа на пролива Дарданели [3]. Това обещание остава неизпълнено, но по-късно се превръща в повод за ескалирането на ново венециано-генуезко съперничество, което в крайна сметка води до избухването на изключително кръвопролитната „война Киоджа“ (1378–1381).

Третото събитие от първостепенна важност е, разбира се, крайната победа на Йоан V Палеолог в гражданската война, която на този етап води той самият срещу своя бивш опекун Йоан VI Кантакузин и неговия син Матей (последният е обявен официално за съимператор от баща си ок. април, 1353 г. и е коронясан за такъв през февруари, 1354 г. [4]). Окончателната победа се превръща във факт през 1354 г., когато Палеологът завзема Константинопол и отстранява от власт Кантакузините.

     Всички тези факти, които изброих току-що, са широко известни в съвременната историография и потвърждението им не се нуждае от допълнителни доказателства. Но последното важно събитие от този период, а именно връзката на зараждането на „гръцкия“ проект на ордена на Хоспитала с финалните етюди от борбата за византийския трон между Палеолозите и Кантакузините, засега е само моя хипотеза, основанията си за която ще изложа по-долу:

Късновизантийският летописец Лаоник Халкокондил (1423–1490) пише, че „...най-големият му син, когото Кантакузин бил наложил на ромеите като техен василевс (т.е. Матей Кантакузин - б.м.), пристигнал в Родос, за да моли тамошния „архиерей“ (явно магистъра на хоспиталиерите – б.м.) за помощ, за да си възвърне трона. Но, въпреки че той изтъкнал множество аргументи, за да получи помощ, не постигнал нищо.“ Това любопитно сведение, изглежда, не е отразено от други византийски хронисти, но за сметка на това кореспондира с данните на хоспиталиерските летописци Джакомо Босио (1544–1627) [5] и абат Верто (1655–1735) [6]. Според последните Матей Кантакузин е бил препоръчан от папа Инокентий VI на магистъра на Родос, за да убеди ордена да му помогне във войната срещу Йоан V Палеолог. Подобен контакт между Матей Кантакузин и авиньонския понтиф съвсем не е изключен, тъй като разполагаме със сигурни свидетелства за воденето на активна кореспонденция между Инокентий VI и бащата на Матей – Йоан VI (докато той все още управлява Константинопол) през 1353 г. Така напр. на 1 април 1353 г. Инокентий VI пише на кипърския крал Юг IV дьо Люзинян (1324–1358) да окаже „подходящо съдействие“ на ромейския василевс Йоан Кантакузин [7]. При положение че папата иска от кипърския крал да окаже помощ на Кантакузин, то изглежда още по-вероятно същото искане да е било отправено и към пряко подчинения на курията военномонашески орден на св. Йоан на Родос. Последният, освен че е най-прекият проводник на папската политика в региона, разполага и с ефикасна бойна сила (постоянна, а не наборна армия) и дори се намира по-близо до Константинопол от Кипър [8].

   Според гореспоменатите хоспиталиерски летописци историята завършва по следния начин: магистърът на ордена фра Дийодоне (Деодат) дьо Гозон (1346–1353), който умира в самия край на 1353 г. [9], отказва да помогне на Матей, който лично пристига на Родос, носейки със себе си препоръчителните си писма от папата. Дьо Гозон оправдава решението си с това, че не иска да замесва ордена във война между християни и че наличните му в момента финанси не са достатъчни за подобно начинание [10].

 Възможно е обаче хоспиталиерските историографи да грешат, а Матей да извършва това пътуване до Родос по-късно, а не през последната година от магистратурата на дьо Гозон, т.е. през 1353 г. Точно през тази година Кантакузините нямат чак толкова спешна нужда от "нова" външна помощ, защото и сами успяват да се справят с бунта на Йоан V. Още през есента на 1352 г. те са разбили неговите български и сръбски съюзници в Тракия , а малко по-късно са принудили "младия василевс" да се оттегли "в изгнание" на о. Тенедос. Всички тези победи на Кантакузините са постигнати най-вече благодарение на сражаващата се за тях десетхилядна турска войска, изпратена от османския емир Орхан, начело на която стои сина му Сюлейман [11].

       Един друг, може би дори по-вероятен период за извършването на подобно пътуване, би бил този между втората половина на 1355 и пролетта на 1356 г. Според детайлния преглед на запазените сведения за биографията на Матей Кантакузин, извършен от Доналд Никъл [12], именно по това време между Матей и Йоан V Палеолог, който тогава вече твърдо е установил властта си в Константинопол (след като превзема града в края на ноември 1354 г. с помощта на генуезкия авантюрист Франческо Гатилузи), избухва открит въоръжен конфликт, който отново се води на територията на Тракия [13]. В този момент Матей има истинска нужда от външна подкрепа и би могъл да опита да се възползва от връзките, които баща му е установил с Инокентий VI. Т.напр. флотът на хоспиталиерите би му оказал неоценима помощ в една атака срещу Константинопол (подобно на онази, която флотът на Франческо Гатилузи оказва на Йоан V), а знаем, че той планира да нападне византийската столица в началото на 1356 г. [14] Но в такъв случай преговорите му на Родос биха били водени не с вече починалия по това време фра Дийодоне дьо Гозон (когото посочват изворите), а или с неговия приемник фра Пиер дьо Корнеян, който управлява ордена за кратко между декември 1353 и 1355 г. или пък с наследника на Корнеян - фра Роже дьо Пан (1355–1365).

       Трети възможен хронологичен вариант на датирането на посещението на Матей в хоспиталиерската цитадела [15] би бил в промеждутъка след постигането на споразумението му с Йоан V в Epibatai през декември 1357 г. и, най-вероятно, непосредствено преди отпътуването му за Пелопонеския деспотат, управляван от брат му Мануил Кантакузин, през 1361 г. [16]

Независимо от това кога точно са се състояли преговорите на Матей Кантакузин с родоските братя-рицари в тяхната главна квартира и дали изобщо е имало такава визита и такива преговори, то, съдейки по развоя на събитията и свидетелствата, с които разполагаме, можем да заключим, че от самото начало на понтификата си папа Инокентий VI най-малкото демонстрира повишен интерес и съпричастност към събитията във Византия. Този интерес без съмнение е подбуден (поне първоначално) от преговорите, които Йоан VI Кантакузин води с  курията и, евентуално, от неговите обещания към нея. По това време вече е останало само едно нещо, с което управниците на Константинопол могат да се надяват да заинтригуват достатъчно Светия престол и съответно да се възползват от папската помощ. Това е оне друго, а обещанието за сключването на уния между Православната и Католическата църква и, по-конкретно: признаването на ръководната роля на папата над целия християнски свят. Вероятно използвано „първо“ от Йоан и Матей Кантакузини, обещанието за уния по-късно е „присвоено“ и от Йоан V Палеолог и се съдържа в отчаяния му апел за изпращането на западна военна подкрепа срещу „неверните“ турци, който той, подпечатан с официалния имперски хрисовул, изпраща от своята столица към Авиньон на 15 декември, 1355 г.

Не е недопустимо, съответно, гневът на папа Инокентий VI към Хоспитала, който той демонстрира твърде красноречиво в писмото си, изпратено до фра Пиер дьо Корнеян и конвента на ордена на 14 октомври, 1355 г., да е възбуден, освен всичко останало, споменато в него, и от бездействието или отказа на братята-рицари да се намесят в гражданската война във Византия. По този начин те биха могли да форсират сключването на желаната уния. Макар и последното да не е пряко споменато в запазения текст [17], за сметка на това авиньонският първосвещеник пише, че изпитва горчивина от „гибелната занемареност и нетърпимото бездействие“ на хоспиталиерите. Според писмото папата и кардиналите били наясно с това, че братята от ордена от много време не могат да изпълняват благородните изисквания на Christi militia, каквато са били преди, а са се отдали само на удоволствия. Инокентий напомня на Корнеян, че неговите предшественици Йоан XXII, Бенедикт XII и Климент VI – всички те, са увещавали ордена да използва своите vires et virtutes срещу „омразното коварство на турците“, като защитава земите, върху които те „тиранстват за срам и позор на християнството“. Ресурсите, които се изсипват върху рицарите, са били предназначени „не да ръждясват в Родос“, а да бъдат използвани срещу турците. Същевременно източните християни не спирали да отправят отчаяни молби за помощ срещу турската заплаха, а западноевропейците да критикуват безпощадно хоспиталиерското бездействие. Заради това, продължава папата, е дошло време хоспиталиерите да прехвърлят своя конвент на турска територия и да го установят там. В текста Инокентий прави и негативно сравнение между хоспиталиерите и тевтонските рицари, като набляга върху успехите на последните - донякъде странно предвид първостепенната роля на Родос в скорошната успешна война срещу турските „морски бейлици“ от западния малоазийски бряг, довела до завземането на Смирна. Понтифът „предупреждава“ братята-рицари, че ако те не прехвърлят целия си конвент in Turchiam [18], папата ще основе нов военен орден и ще му даде получената от Хоспитала бивша собственост на тамплиерите. Мисията на „занемарилите се“ орденоносци в „Турция“ трябва да бъде да завладеят обратно земите, нечестиво владени от „безбожниците.“

Целият този текст според мен може да се тълкува не просто и не само като гняв на папата срещу бездействието на родоските рицари. Въпреки липсата на преки доказателства, не е изключено писмото да е предполагаем израз на неговото недоволство от отказа на хоспиталиерите да се намесят в гражданската война във Византия на страната на Кантакузините. Всички тези приказки за турската опасност едва ли визират нещо друго освен събитията в Тракия, тъй като по това време западноанатолийските „морски бейлици“ (върху които дотогава са съсредоточени основното политическо внимание и  опасения на Западна Европа от турската експанзия) са по-скоро омиротворени след многобройните и тежки загуби, които претърпяват от силите на кръстоносците на т.нар. „Свещена лига“ през изминалото десетилетие [19]. Същевременно Западът е алармиран достатъчно добре за потенциалната заплаха, която представлява османското установяване в Европа [20]. Така че „преместването в Турция“, което всички изследователи и автори до този момент (вкл. Босио и абат Верто) възприемат като папски план за прехвърлянето на хоспиталиерите „някъде в Мала Азия“, може всъщност да е било насочено срещу османските турци и дори конкретно  срещу техните новозавладени европейски територии в Тракия (вече трансформирани политически в част от споменатата от понтифа Turchia) [21]. Съществува и възможност Кантакузините да са търсели помощта на Инокентий VI, за да се освободят от нарастващата си зависимост към османците и той да е видял в това удобен повод да ги насочи към Родос. В своята „История“ Йоан VI по-късно претендира, че се е опитал да накара турците да напуснат „Европа“ (т.е. предаденото им от него Цимпе (след като вече не са му били необходими за войната срещу младия император Палеолог, срещу когото е постигнал решителна победа в кр. на 1352 г.)), като дори им е предлагал големи парични суми в замяна, но се е сблъскал с решителния им отказ [22]. При това от повествованието изглежда, че разказът на Кантакузин за преговорите на сина му с родосците съвпада хронологично с последната година от магистратурата на фра Дийдоне дьо Гозон (1353 г.). Така излиза, че опитът на Кантакузин да „скъса“ с османците може би е бил съчетан с опит за сключването на (негов и на сина му) съюз с Авиньонската курия и ордена на св. Йоан. Липсата на пряко свидетелство за това не бива да ни учудва - той самият едва ли би го споменал [23], предвид твърде сигурната непопулярност, която щеше да спечели с подобно действие сред византийското общество и фактът, че по-късно; тогава, когато пише своята „История“ (предназначена, разбира се, главно за ромейските му читатели), той вече се изявява като поддръжник на православната опозиция срещу унията в Константинопол [24].

Въпреки тази по-късна диаметрално противоположна (т.е. анти-папска) политическа позиция, която демонстрира Йоан VI и мълчанието му (в собственото му капитално историческо съчинение) по горния въпрос, в изворите съществуват още податки, които навяват на мисълта за установяването и поддържането на дружески и дори на съюзнически отношения между Инокентий VI и Кантакузините. Този хипотетичен „таен съюз“ вероятно продължава до самия край на папския понтификат (1362 г.). За това можем да съдим от следните факти: „Турският“ проект на папата за преместването на Хоспитала (срещу който веднага се надига силна опозиция от страна на братята-рицари, оспорващи неговата военностратегическа целесъобразност [25]) някак твърде внезапно е изоставен точно по същото време, когато Кантакузините изцяло загубват позициите си в Тракия, за да бъдат окончателно разгромени от Палеолозите през втората половина на 1356 г. Към датата, на която Инокентий VI изпраща своето „критично“ писмо до Родос, двамата императори Матей Кантакузин и Йоан V Палеолог се опитват да разрешат спора помежду си по мирен начин, договаряйки се за разделянето на империята. Проекто-договорът, до който достигат при преговорите помежду си, е следният: Матей да се изтегли от Тракия и да отиде да управлява Пелопонеския деспотат (Морея), а брат му Мануил – егейския о. Лемнос. Константинопол и Тракия, разбира се, остават за Йоан V. Поради взаимни подозрения в неискреност този план пропада [26]. Но, както отбелязахме по-горе, Матей все пак отива в Пелопонес, макар и вече през 1361 г. и то като подчинен на по-малкия си брат деспот Мануил. На фона на тази информация странно звучащите думи на Верто в описанието му на европейската експанзия на османския емир Орхан, „че той изглеждал склонен да установи столицата на своята империя в Морея“ [27], като че ли неочаквано придобиват  по-дълбок смисъл. Докато преговорите между Матей и Йоан още са в ход, на Запад е решено да се проведе хоспиталиерски генерален капитул (събор). На капитула трябва да се обсъдят исканите от папата административни и дисциплинарни реформи в ордена и предлаганото му преместване от Родос „в Турция“. Предвидено е съборът да се състои в недалеч разположените от Авиньон провансалски градове Ним или Монпелие през януари 1356 г. На генералният капитул, който в крайна сметка е проведен не другаде, а в папското седалище Авиньон, под натиска на папата действително са приети някои административни и дисциплинарни реформи, които впоследствие намират място в хоспиталиерските статути. Освен това на него вероятно е взето и решението за промяната на посоката за прехвърлянето на конвента на Хоспитала. За това може да се съди от факта, че впоследствие, между 1356 и 1358 г. Инокентий VI дава одобрението и подкрепата си за „секретен план“ [28], целящ установяването на хоспиталиерите вече не в някоя контролирана от турците страна, а в дн. континентална Гърция и по-точно в Морея [29], т.е. на п-в Пелопонес. По това време гръцката част от полуострова е управлявана не от друг, а от Кантакузините; това е тяхното последно сигурно владение, към което те се оттеглят, след като губят битката за Константинопол. А нали според Верто именно Морея искал да завладее османският владетел Орхан!

Както ще видим по-нататък, предполагаемото „секретно“ сътрудничество между Инокентий VI, Кантакузините и (след генералния капитул от 1356 г.) Хоспитала изглежда продължава и по-късно. По ред допълнителни причини, до които можем да достигнем след анализ на състоянието на региона по това време, този „гръцки“ проект е по-реалистичен, отколкото предишното предложение за преместването на ордена в Турция. Като утвърдена католическа институция хоспиталиерите се ползват с определен авторитет и поддръжка сред владетелите на латинската част от Морея (т.нар. княжество Ахая) още от времената на Четвъртия кръстоносен поход в нач. на ΧΙΙΙ в. Те са и едни от не най-маловажните феодални земевладелци на контролираните от франките балкански територии [30], особено след като получават и тамошните владения на тамплиерите през първата четвърт на XIV в. От военностратегическа гледна точка латинската част на континентална Гърция без съмнение представлява един далеч по-удобен и сигурен плацдарм от Мала Азия (или опустошената Тракия) за разгръщането на военния потенциал на ордена и евентуалната кръстоносна активност под неговата егида, както и за разширяването на неговите владения. Предвид тези факти, не е учудващо, че този новопоявил се „гръцки“ проект още тогава, а и впоследствие, намира многобройни поддръжници в хоспиталиерските среди.

При описанието, което оставя на това решение на Авиньонския събор, абат Верто изказва някои трудно доказуеми твърдения, като напр. че установяването на ордена в Морея било „от полза за защитата на Италия“ и че хоспиталиерите нарочно протакат преговорите за закупуването на правата върху латинското княжество Ахая до „смъртта на принца на Савоя (феодален претендент за правата върху владението на княжеството – б.м.)“ [31]. Последното очевидно не е вярно, тъй като не съвпада с хронологията, която ни е известна от други извори, а "сигурните" факти, с които разполагаме, са следните: В периода непосредствено след провеждането на Авиньонския генерален капитул представители на йоанитите започват преговори за закупуването на владетелските права върху латинското княжество Ахая с един от претендентите за неговото управление – пиемонтския благородник Джакомо ди Савоя-Ахая (1334–1367). Джакомо е носител на титлата принц на Ахая по наследство от баща си – Филипо I ди Савоя-Ахая, господар на Пиемонт (1282–1334), който пък се сдобива с нея след брака си с Изабел дьо Вилардуен, която е потомка на старата управляваща династия на княжеството - известните Вилардуени [32]. Според информацията, която ни предава Босио, през 1356 г. Инокентий VI убеждава хоспиталиерите да закупят от владетеля на Пиемонт княжеството на Ахая, „за да осигури властта и подчинението на страната на Светия престол“. Това изявление звучи твърде многозначително на фона на факта, че населението на „страната“ е предимно гръко-православно и на предположението за съществуването на съюзнически взаимоотношения между Кантакузините (които пък контролират византийската част от Морея) и Инокентий VI (вероятно въз основа на обещанията им за църковна уния, аргументите за което предположение изложихме по-горе). Въпросът за negotio dell’ Acaia е споменат в цитираната от Босио кореспонденция между великия магистър на ордена фра Роже дьо Пан и папата в Авиньон, водена между 1356 и 1357 г. [33] Анализирайки текста на Босио, историкът Питър Топинг отбелязва, че проектът за Ахая е бил „взет много присърце от Инокентий“ [34].

Същевременно от страна на братята от Родос и курията са започнати и преговори с тези, които тогава de facto упражняват властта над Ахая. Това са италианските Анжуйци, които по силата на договор, сключен още през 1307 г. с бащата на Джакомо ди Савоя-Ахая, са върховни сюзерени на латинското княжество и по силата на феодалното право никакво прехвърляне на правата върху него не може да се извършва без тяхното одобрение. По това време титулярен принц на Ахая от фамилията д’Анжу е Робер II от Таранто (фр. Робер II дьо Тарент, 1332-1364), към когото именно се обръщат представителите на ордена и папството. Преговорите с Робер II от Таранто (водени в Южна Италия в началото на 1357 г. от един представител на ордена на Св. Йоан и архиепископа на Салерно в качеството си на папски легат) обаче не се увенчават с успех [35]. Анжуйският сюзерен твърдо отхвърля всичките им предложения за закупуването на правата върху Ахая и така току що възникналият „гръцки“ проект на ордена и Инокентий VI, който трябва да бъде решителен за бъдещето на Хоспитала, е задушен още в зародиша си.

В обобщителната си студия за историята на хоспиталиерите на Родос между 1300 и 1421 г. историкът Антъни Лътрел допуска, че папско-хоспиталиерската оферта към Робер, която не ни е известна в подробности, не е включвала закупуването на цялото княжество, а само това на определени крепости, които притежават ключово стратегическо местоположение за защитата му – каквато напр. е бил Коринт [36]. Това предположение, макар и да не може да се смята за напълно доказано, има своите основания. Турските пирати, които точно по това време нападат бреговете на Латинска Морея, действат като съюзници на фактическия тогавашен управник на Атинското дукство – каталанският маршал Рохер де Лурия [37]. Земите, разположени на морското крайбрежие в северната част на Пелопонес, представляват гранична зона между Каталанската компания и Ахая и неслучайно именно те са се превърнали в основен прицел за нападенията на „неверниците“. Показателно е, че непосредствено след като отхвърля предложението на Инокентий VI и ордена на Св. Йоан, през 1358 г., Робер II от Таранто предоставя владението над Коринт и околните земи на един свой подчинен, който едновременно с това поема и задължението да се бори срещу турците. Този, който (според хипотезата на А. Лътрел) получава Коринт вместо Хоспитала, е виден представител на една от трите най-влиятелни по това време флорентински банкерски фамилии. Това е Николо Ачайуоли (1310-1365), който, освен че е анжуйски банкер, заема и поста на велик сенешал на Неаполското кралство [38].

Все пак дори и едно предварително обещание, за което (поради липсата на информация) не бихме могли да знаем, на владението на Коринт на Николо Ачайуоли [39], като че ли не дава задоволително обяснение на категоричния отказ, даден от Робер II на представителите на Светия престол и Хоспитала. Можем само да гадаем какви са аргументите на краля да задържи това свое „проблемно“ владение, което, странно, наследниците му се съгласяват да продадат или дадат под наем на почти всеки, който го иска, включително и на хоспиталиерите, при това срещу неособено големи суми. Но един приемлив според мен вариант би бил причината отново да се крие в предполагаемите намерения на папа Инокентий VI по отношение на Кантакузините. Ако на ордена на йоанитите е било позволено да закупи латинската част от Морея и той същевременно е действал и в защита на имперските претенции на фамилията Кантакузини – независимо дали на тези на Матей (който в момента на преговорите е бил пленник на Йоан V) или на брат му, деспот Мануил (който пък тогава господства необезпокояван над другата половина от п-в Пелопонес) [40], то това по всяка вероятност би било в ущърб на собствените политически интереси на Робер от Таранто. Защо? – Защото последният, освен принц на Ахая, е и титулярен латински император на Константинопол. Една подкрепа на Светия престол, оказана на "гръцки" император на Византия и неговото узаконяване, на практика би намалила дори и нищожните шансове, с които в този момент разполага Робер II да се възползва от титлата си. Следователно това би обяснило и неговия отказ на исканията на курията и ордена на св. Йоан. Такава аргументация, разбира се, би била възможна само при условие, че анжуйският принц е бил в течение на намеренията, криещи се зад действията на Инокентий VI.

След апела, отправен към Авиньон от император Йоан V Палеолог в края на 1355 г., интересът на Инокентий VI към Изтока и сключването на църковна уния се насочва все повече и повече към прекия контакт с него, властващият в Константинопол, а не с разгромените Кантакузини. Въпреки това, освен опита за закупуването на Ахейското княжество от йоанитите, разполагаме с поне още едно свидетелство за по-късни (и то отново съюзнически!) взаимоотношения между същия папа, хоспиталиерите и Кантакузините. Този своеобразен хронологичен финал на контактите помежду им представляват оскъдните запазени сведения за една странно изглеждаща на пръв поглед военна коалиция, която обединява привидно враждебни една на друга християнски сили в борба с турците и Каталанската компания в Атинското дукство [41]. Според арагонската версия на „Морейската хроника“ ок. 1359 г. [42] пред гръцкото пристанище Мегара, намиращо се в североизточния край на Коринтския провлак, в една "наказателна" флотилия се обединяват военни кораби на тогавашния баил на Ахая Готие дьо Лор, Венецианската република, ордена на Хоспитала и деспот Мануил Кантакузин [43]. След това обединение съюзниците успяват да постигнат впечатляваща победа над армада от турски корсари в морско сражение при Мегара. Изгорени са 35 турски кораба, а оцелелите от битката турци побягват към територията на каталаните. Това съобщение на "франкската" хроника кореспондира с данните на Йоан Кантакузин (които и го допълват), че обединените пелопонески гърци и латини под предводителството на неговия син деспот Мануил нахлули в Беотия (т.е. чак до самия център на гръцките територии на каталаните, където се намира тяхната столица Тива) и при тази акция постигнали много победи срещу „персите“ (т.е. турците) [44].

Съвременните автори, анализиращи тези сведения, обясняват участието в коалицията на ожесточени врагове като пелопонеските византийци и франки (непрекъснато воюващи помежду си още от средата на предишното столетие) с необходимостта от защита от общата турско-каталанска заплаха, „високият авторитет“, с който уж деспот Мануил Кантакузин се ползвал в латинска Ахая поради добрите си качества [45] и др. Но дали не е възможно временните дружески отношения между ромеите и латинците на полуострова да се дължат на последствията от преговорите на бащата и по-големия брат на Мануил с Инокентий VI и Хоспитала от Родос? Самият деспот, както видяхме по-горе, при гражданската война във Византия успява да задържи властта си над Морея и по-късно да осигури подслон там на абдикиралите василевси Йоан VI и Матей. Той има и допълнителни причини да бъде благосклонен към франките, тъй като собствената му съпруга Изабела дьо Люзинян е католичка и дъщеря на привърженик на унията между Източната и Западната църкви – Ги дьо Люзинян, който за кратко между 1342 и 1344 г. управлява Киликийска Армения като крал под името Константин II [46]. Любопитно е, че, изглежда, Изабел дьо Люзинян има по-специално и то благосклонно отношение към хоспиталиерите и по-късно. Така напр. през 1379 г. тя им заема известна сума за откупа на пленения магистър фра Хуан Фернандес де Ередия (1376–1396), а  през 1382 г.  е засвидетелствано личното й присъствие на Родос [47]. Но, от друга страна, напр. отношенията между Ахая и Морея при дългото управление на Мануил (1349–1380) съвсем не могат да се нарекат „дружески“ (освен вероятно през 50-те год. на века). Деспотът воюва многократно с пелопонеските франки, понякога особено ожесточено, като напр. в периода между 1374 и 1376 г. [48]

По този начин, както видяхме, чрез отказа на Робер II дьо Тарент за трансфера на Ахая опитът на ордена на Св. Йоан да се сдобие с по-обширни владения на континентална балканска земя завършва с неуспех. Самите преговори обаче притежават съществено значение за неговата история, тъй като бележат началото на промяната в предимно дефанзивната до този момент стратегия на Хоспитала на Балканите. Те ознаменуват появата на „гръцкия“ проект на ордена [49], чиято реализация ще бъде сред неговите основни приоритети през следващите няколко десетилетия. Що се отнася до Кантакузините, то те след кр. на 50-те год. (вероятно след смъртта на Инокентий VI на 12 септември 1362 г.) се превръщат по-скоро в противници на унията между църквите и, съответно, на папската и кръстоносната политика в региона [50].

---

[1] По това време (1352–56) под византийски контрол се намират само Солун, дн. Одринска Тракия, Морейското деспотство (заемащо приблизително половината от п-в Пелопонес) и няколко егейски острова.

[2] N. Gregoras, In: I. Bekker (ed.), Byzantina Historia (Bonnae, 1855), 3: p. 203.

[3] G.M. Thomas; R. Predelli (eds.), Diplomatarium Veneto-Levantinum (1351-1454) (Venetiis, 1889), 2: doc. № 8, 17–18.

[4] D. Nicol, The Byzantine Family of Kantakouzenos (Washington, 1968), 113–114.

[5] I. Bosio, Dell’istoria della sacra religione et illustrissima militia di S.Giovanni Gierosolimitano. Parte Prima (Vaticana, 1594), 2: p. 55.

[6] L’abbe de Vertot, Op. cit., 137–138.

[7]K.M. Setton, The Papacy and the Levant (Philadelphia, 1976), 1: p. 229.

[8]Всъщност Лътрел пише в материала си за A History of the Crusades (Vol. III), че е имало такова указание от Инокентий VI към хоспиталиерите, но, за съжаление, не посочва източниците си, срв. Luttrell, “The Hospitallers at Rhodes, 1306-1421”, p. 297.

[9] K.M. Setton, Op. cit., p. 229, n. 23.

[10] L’abbe de Vertot, Op. cit., 137–138.

[11] Срв. напр. Д. Ангелов, „Българо-византийските отношение при Иван Александър. Четвърти период (1352–1355 г.)”, Във: Idem, Из средновековното ни минало. Държава, народност, култура (София, 1990), 474–479.

[12] D. Nicol, Op. cit., 115–116.

[13] Вж. пак там и Д. Ангелов. Op. cit., 482–483.

[14] D. Nicol, Op. cit., p. 116. По всяка вероятност Матей се е нуждаел именно от флот, тъй като тогава е разполагал със значителни сухопътни сили, благодарение на съюза си с Орхан, но не разполагаме с данни за негови бойни кораби (малобройната византийска флота, доколкото я е имало по това време, вероятно е била изцяло в ръцете на неговия съперник, а османците едва ли са разполагали с нещо по-сериозно от няколко пиратски съда и лодки - а при това със сигурност им е липсвал и необходимият военнморски опит за изпълнението на поставените цели). Атаката по море, от друга страна, е доказала ефикасността си съвсем неотдавна, когато Йоан Палеолог е успял да завземе Константинопол, подкрепен от флота на генуезеца Гатилузо.

[15] Този вариант изглежда най-логичен спрямо цитирания по-горе пасаж от изложението на Халкокондил, което продължава по следния начин: „След това (неуспешната си мисия на Родос – б.м.) той (Матей Кантакузин – б.м.) се отправил към Пелопонес, при своя брат Мануил, владетеля на Спарта (т.е. столицата на византийския деспотат Мистра – б.м.) и останал при него.“

[16] D. Nicol, Op. cit., 116–118.

[17] Sebastiano Pauli, Op. cit., 91–93.

[18] Т.е. в Мала Азия или в земите, завладени от турците в Европа, които по това време все още не са твърде големи по площ и се ограничават до района на п-в Галиполи и някои от съседните му области.

[19] Според Е. Захариаду още ок. 1351–52 г. хоспиталиерите сключват мирен договор с Хъзър Бег от Айдън. Макар че по същото време генуезкият адмирал Паганино Дориа посещава лично Айдън, който иска да използва като снабдителна база, съществува свидетелство, че през зимата на 1351–52 г. един венециански флот пребивава в пристанището на столицата на бейлика Алтолуого (Ефес). Този факт показва прекратяването на откритите враждебни отношения между Серенисимата и Хъзър. Между двете страни скоро се повеждат мирни преговори, в които основна роля играе дукът на Кандия. До октомври 1352 г. между Венеция и Айдън е подписано предварително примирие. Изгладени са и отношенията с Ментеше. На 7 април 1353 г. венецианският посланик Франческо да Фермо сключва официален мирен договор с Айдън в Алтолуого. През същия месец е сключен мирен договор и с Ибрахим Ментешеоглу, владетел на южния бейлик Ментеше, срв. E. Zachariadou, Trade and Crusade, Venetian Crete and the Emirates of Menteshe and Aydin (1300–1415) (Venice, 1983), 58–60, 211–216. Що се отнася до другите два „морски бейлика“ – Сарухан и Караси, то първият се намира под айдънско влияние и няма самостоятелна политическа тежест, а другият е бил завоюван и анексиран от османците на Орхан още през 40-те год. на XIV в.

[20] Още на 6 август 1354 г. венецианският баил в Константинопол Матео Верниери изпраща доклад до метрополията, в който излага възможните опасности от установяването на османците на Галиполи,  съобщавайки, че византийците, заплашени от турците и генуезците, са готови да се поставят под чиято и да е друга власт: на Венеция, на сръбския цар или дори на краля на Унгария, срв. A. Luttrell, “Latin Responses to Ottoman Expansion before 1389,” In: E. Zachariadou (ed.), The Ottoman Emirate: 1300-1389 (Rethymnon, 1993), p. 124. Малко по-късно, на 4 април 1355 г., дожът Марино Фалиеро (1354-1355) направо съветва Републиката на Сан Марко да анексира империята, защото в противен случай поради „окаяното си състояние“ Византия щяла да падне жертва на турците, срв. Г. Острогорски, История на византийската държава (София, 1998), 670–671.

[21] Верто напр. директно свързва плана на Инокентий VI за преместването на конвента на Хоспитала с „преминаването на Orchanes през Хелеспонта“, срв. L’abbe de Vertot, Op. cit., 140–141.

[22] Вж. N. Oikonomides, “From soldiers of fortune to Gazi warriors: the Tzympe affair,” In: C. Heywood; C. Imber (eds.), Studies in Ottoman History in Honour of Professor V.L. Menage (Istanbul, 1994), 239–247.

[23] Както прави достатъчно често, премълчавайки неудобни и/или компрометиращи за собствената му биография епизоди, като напр. доброволното предаване на Цимпе на османците, което ни е известно единствено от повествованието на Никифор Григора.

[24] Срв. напр. J. Meyendorff, “Projets de concile oecumenique en 1367: Un Dialogue inedit entre Jean Cantacuzene et le legat Paul,” Dumbarton Oaks Papers, 14 (1960): p. 156.

[25] Срв. L’abbe de Vertot, Op. cit., 140–144.

[26] D. Nicol, Op. cit., 115–116.

[27] L’abbe de Vertot, Op. cit., p. 141. Изказването звучи странно, тъй като Морея се намира доста далеч от п-в Галиполи, който е най-западно разположената територия, която Орхан владее по това време и нито един друг извор не споменава нищо за предполагаемото му намерение да завладее гръцкия п-в и „да установи столицата си“ там.

[28] Според израза на Лътрел, срв. A. Luttrell, The Hospitallers at Rhodes, p. 296.

[29]Пак там, 296–297; L’abbe de Vertot, Op. cit., 144–145.

[30] По това време по-голямата част от тях, с изключение на каталанското дукство в Атина, са зависими от Ахая, вкл. и някои от егейските и йонийските острови, чиито владетели са васали на княжеството.

[31] L’abbe de Vertot, Op. cit., 144–145.

[32] Господарите на Пиемонт продължават да носят титлата „принц на Ахая“ до 1418 г. под предлог, че Анжуйците не са изпълнили всички условия на договора от 1307 г., с който Филипо и Изабел преотстъпват правата върху княжеството на неаполския крал Шарл II дьо Анжу в замяна на владението на италианското графство Алба, срв. P. Topping, “The Morea, 1311-1364,” In:  Harry W. Hazard (ed.), A History of the Crusades (Wisconsin, 1975), 3: p. 134, n. 35.

[33] I. Bosio, Op. cit., p. 59.

[34] P. Topping, Op. cit., p. 134.

[35] I. Bosio, Op. cit., 59–61.

[36] A. Luttrell, The Hospitallers at Rhodes, 296–7. В съвременната на събитията Морейска хроника Коринт е наречен „ключът към цяла Морея“, срв. J. Lognon (ed.), Livre de la conqueste de la princée de l'Amorée, Chronique de Morée (1205–1305) (Paris, 1911), p. 94.

[37] K.M. Setton, “The Catalans in Greece, 1311-1380,” In: Harry W. Hazard (ed.), A History of the Crusades (Wisconsin, 1975), 3: 198–206.

[38] Финансовата къща на Ачайуоли е един от главните кредитори на неаполитанските Анжуйци и предаването на Коринт на Николо вероятно е свързано с погасяването на предишни дългове  към тях. Дълговете са направени по време на няколкото похода на Анжуйците в Гърция през първата половина на XIV в. За поемането на военни задължения срещу турците от новия господар на Коринт може да се съди от едно писмо, изпратено до него от папа Инокентий VI през 1359 г., в което се споменава, че по това време той подготвял флота за борба с тях, срв. P. Topping, Op. cit., p. 135.

[39] Интересна подробност в биографията на Николо е, че в нач. на 1360 г. той пребивава в Авиньон, съдействайки тогава на Светия престол да получи дължимите суми от събирането на църковния десятък от Неаполитанското кралство, чието изплащане дълго време било забавяно. Няколко месеца по-късно благодарният Инокентий VI назначава за архиепископ на Патрас (в Морея) Джовани Ачайуоли, роднина на великия сенешал, срв. ibidem, p. 139.

[40] Макар и Мануил Кантакузин никога да не е демонстрирал открити претенции към императорската корона, то брат му Матей, изглежда, не се отказва от нея дори и през 80-те год. на XIV в.! Срв. D. Nicol, Op. cit., p. 119, където се споменава, че в кореспонденцията си с Матей по това време арагонският крал се обръща към него с титлите imperator и moderator на римляните (ромеите).

[41] През XIV в. Каталанската компания в Атина изгражда една пиратска държавица, която периодично е отлъчвана от папството и не се свени нито да ползва помощта на турците, за да атакува християнските си съседи, нито да продава собствените си поданици в робство, за последното вж. напр. Ch. Verlinden, “Orthodoxie et esclavage au bas moyen âge,” In: Melanges Eugene Tiserant, Studi e Testi, 23 (1964), 5: 427–431.

[42] Или малко по-рано или по-късно, за споровете ок. точната датировка вж. P. Topping, Op. cit., p. 135 и n. 40, както и D. Nicol, Op. cit., p. 125.

[43] A. Morel-Fatio (ed.), Libro de los Fechos et Conquistas del Principado de la Morea. Chronique de Moree aux XIII et XIV siecles (Geneva, 1885), p. 151. Според Дьолавил льо-Рул хоспиталиерските кораби са предвождани от фра Раймон Беренгар, срв. J.M. Delaville Le Roulx, Op. cit., p. 139.

[44] D. Nicol, Op. cit., 125–126, n. 9.

[45] P. Topping, Op. cit., p. 135.

[46] D. Nicol, Op. cit., 124–125, n. 7. Ги дьо Люзинян е бил дълбоко посветен на латинската кауза, както го описва един съвременен историк, срв. T.S.R. Boase, “The History of the Kingdom,” In: Idem (ed.), The Cilician Kingdom of Armenia (Edinburgh, 1978), p. 30.

[47] Ibidem и A. Luttrell, “Aldobrando Baroncelli in Greece: 1378–1382,” Orientalia Christiana Periodica XXXVI (Rome, 1970): 286, 288–290.

[48] Вж. D. Nicol, Op. cit., 126–127.

[49] Т.е. на опитите за установяването на владението на ордена над части от дн. Континентална Гърция.

[50] Вж. бел. 41 от публикуваната в посочения по-долу сборник статия (подл. на кор.).

Б. м. (В. И.): Представеният тук материал "Една хипотеза за връзките между фамилията на Кантакузините, папството и ордена на хоспиталиерите на Родос (1350-1360 г.)" представлява преработен откъс от моята статия "Възникването на „гръцкия“ проект на ордена на св. Йоан Йерусалимски и неговите политически аспекти, 1353-1404 г.", публикувана в сборника "Балканите и светът, modus concurrandi" (Studia Balcanica 30, 2014, 143-167), посветен на 50-годишнината от основаването на Института за балканистика, БАН. Сборникът можете да откриете по книжарниците, напр. в "Български книжици" в дъното на градинката "пред Кристал" в София. Препоръчвам го горещо на заинтригуваните от балканската средновековна история читатели не толкова поради моята публикация, колкото заради прекрасните материали на проф. Л. Симеонова, д-р Д. Димитров, Юл. Златкова, Зл. Герджикова и мн. др.

Каталанският "скандал"

При прехвърлянето на изследванията по история на кръстоносните походи вероятно рано или късно на всеки по-задълбочен читател ще му дойде на ум въпроса: "Защо историята на т.нар. "Каталанска компания в Романия" се разглежда като част от историята на кръстоносните походи? Това е направено например в третия том на най-пълното досега обобщително съчинение по кръстоносна история - капиталният труд, излязъл под редакцията на американския учен Кенет Сетън, озаглавен простичко (но авторитетно!) A History of the Crusades. Но не е ли направо капитално грешно да разглеждаме историята на Каталанската компания като част от тази на кръстоносните походи? Та нали е широко известно, че каталаните не са crucesignati, че техният поход не е одобрен от папството? Нещо повече: през голяма част от съществуването на компанията и основаната от нея държавица в Средна Гърция нейните членове са...отлъчени от католическата църква! Една от главните причини за въпросното отлъчване е твърде основателна - действителният съюз на каталаните от компанията с "неверниците" турци, против които именно са насочени кръстоносните походи (или много голяма част от тях) още от самата си поява! Що за исторически парадокс е това?

За включването на "заклетите врагове на християнството" (както са наричани в съвременните на събитията папски послания) в кръстоносната история би могло да има само два "сериозни" историографски аргумента: (1) първоначалната цел, заради която са повикани каталаните на изток, а именно - борбата срещу турците в Мала Азия и (2) принадлежността на техните балкански владения около Тива, Атина и Неопатра към кръга на т.нар. "франкски", а понякога и "кръстоносни", държави в "Леванта". Ако започнем от последния аргумент, то ми се струва неизбежно да не забележим погрешната му презумпция: да, каталаните наистина са "франки", но тяхната държавица не само, че не е завоювана от "кръстоносен поход", а дори е отнета от законните й "франкски" владетели от рода дьо Бриен, които са наследници на съвсем истинските кръстоносци от Четвъртия поход! Не друго, а именно това завоевание довежда до отлъчването им от църквата! Освен това през по-голямата част от съществуването й тази държавица е заклет враг на останалите си франкски съседи и се бори срещу тях с помощта на...турците. Преминавайки към първия аргумент, ще видим и че след знаменитите си победи, които уж достигат до "Железните врата" в Киликия (но по-вероятно не се доближават дори до Анталия, т.е. до средата на Мала Азия), каталаните твърде бързо са прехвърлени на Балканите, за да се сражават не срещу "неверници", а срещу християни - българите на Теодор Светослав. Така излиза, че и службата им не е била изключително "кръстоносна", а става въпрос за съвсем обикновени наемници, подобни на прочутата "варяжка дружина" на ромейските василевси (чийто състав, впрочем, между 1350 и 1370 г. е попълнен именно с каталани). Докато още са в Анатолия, каталаните сключват съюз с някои от разгромените от тях турски племена. Един от легендарните за последните ранни газии (ислямски воини, отличили се в свещената война срещу християните, т.нар. "газават", който в случая е идентичен с добре познатият ни днес "джихад"), наречен Халил Едже, служи лично като наемен военачалник в компанията и дори, според Рамон Мунтанер, я спасява в един кризисен момент, когато изтощените от сраженията с византийци, алани и генуезци алмогавари (друго популярно название на иберийските бойци) са се стопили до едва 206 конници и 1256 пехотинци (а преминалите през Галиполи турци на Халил са 800 конника и 2000 пехотинци). Макар че едва ли трябва да се доверяваме на точността на тези цифри, предадени ни от Мунтанер, все пак трябва да отбележим, че турската помощ за каталаните очевидно е била твърде значителна. Неверните поганци-турци помагат самоотвержено на "кръстоносците" срещу франките-генуезци и ги спасяват от пълен разгром - как стават тия работи, а? Може би по линия на испано-арабската дружба - нека не забравяме, че самото название "алмогавар" е от арабски произход, а в кралство Арагон по същото време живеят немалко маври-мюсюлмани.

От гледна точка на по-нататъшните събития, приключенията на турската част, която се сражава в редовете на Компанията, са дори по-впечатляващи от тези на алмогаварите. Заедно със своите приятели и съюзници от далечна Иберия те плячкосват Балканите чак до Морея (= п-в Пелопонес) и взимат активно участие в завладяването на Атинското дукство и избиването на неговите рицари "със златни шпори". Скоро след тази победа турските наемници стават толкова самоуверени, че поискват да се върнат обратно, без съмнение претоварени с взета от гяурите плячка и желаещи да я похарчат на спокойствие в родните бейлици на Анадола. Познавайки дотогавашната им история, е направо учудваща лоялността, която арагонските кабалерос проявяват към своите турски приятели. Желанието им да ги напуснат не предизвиква никаква конфронтация; те са пуснати да си отидат по живо, по здраво, заедно с всичко награбено, а вероятно и с армагани и приятелски хабер от "доновете" до "техните" бейове-аркадашлар. По-късно една част от турските бойци, която преминава като хала през Тесалия и Македония, или обърква пътя или, поблазнена от лесния грабеж и доброто заплащане, постъпва на служба чак при сърбите. Другата турска част, по-голямата, със сила си пробива път през византийските прегради чак до Галиполи и, след като открива, че протокът е преграден от "катъргите" на василевса и дженевизките му съюзници, започва небивало опустошение на Тракия. Едва с върховно концентриране на силите и с решаващата помощ на генуезците (които си послужват с измама, обещавайки да прекарат турците в Анатолия с корабите си, ако преди това оставят оръжието си на брега) Византия успява да се справи с явно отличните бойци на Халил Едже, които си правят пълен та*ак с нейните стратиоти... Независимо от тази развръзка, каталаните в Гърция продължават да поддържат тесни и, по всичко изглежда, топли връзки с малоазийските бейлици. Фактът, че са разделени от тях с цяло море и че последните по думите на върховните първосвещеници на Запада - папите, са "най-страшните и отвратителни" врагове на "християнския род", се оказва без значение. Именно бившите византийски наемници довеждат на корабите си турските газии от Айдън, Ментеше и Сарухан за пръв път в днешна Континентална Гърция и ги запознават с местната ситуация, изправяйки ги срещу "кръстоносните" (по наследство, а понякога и по политика) държави в района, като например доминираното от французи княжество Ахая. Последното, основано, подобно на Атинското херцогство, след IV кръстоносен поход, подобно на 90 % от останалите франкски владения в района, се прочува още в предишното столетие с това, че в него се говорел "толкова добър френски, колкото в Париж". Излиза, че през 20 век французите имат за какво да връщат на испанските си гастарбайтери. Базирани в Атика, Беотия и Елида, алмогаварите се сражават редом с турците срещу своите уж единоверци и родственици цели десетилетия. Нещо повече, което ужасява даже свикналите на какво ли не през "чумавия" четиринадесети век съвременници: в много случаи каталаните от Компанията не се свенят да взимат дори и собствените си християнски поданици и данъкоплатци, които са предимно гърци, в робство и да ги продават на турците. Земите на древната атинска полития и Седмовратата Тива опустяват и малцината селяци, които продължават да ги обработват, защото няма къде другаде да отидат, живеят по-лошо, отколкото корейци под властта на средновековните самураи.

Срещу въпросните каталани, най-вече по инициатива на папството и засегнатите от тях франки, се планират кръстоносни походи в протежение на целия 14-ти век. Дори и през 1376 г., когато от потомците на Компанията след над седемдесетгодишни кръвопролития вече са останали само шепа хора, магистърът на ордена на хоспиталиерите от Родос фра Робер дьо Жюлиак (тук трябва да се отбележи, че хоспиталиерите имат твърде добри връзки с арагонския кралски двор и обикновено си затварят очите пред деянията на Каталанската компания в Гърция) иска да се отправи начело на рицарите си, възможно най-"истинските" кръстоносци, ad partes ducatum Athenorum. Но не бива да се учудваме на това: вероятно и последните оцелели на балканска територия внуци и правнуци на каталанските наемници са били възпитани като изверги. Най-малкото са продължавали "дядовия" си съюз с турците. Самото папство за над 70 години твърде рядко вдига интердикта, наложен над наемниците и техните потомци, а омразата, демонстрирана срещу тях от страна на Анжуйците и Френското кралство - две от най-важните "кръстоносни надежди" по това време, е напълно недвусмислена. Е, не е ли "скандално" при тези обстоятелства включването на историята на Каталанската компания и нейното дукство в третия том на A History of the Crusades?

Но има и трети възможен аргумент за възникването на "скандала" (това определение е, разбира се, по-скоро шеговито, тъй като става въпрос за отдавна забравени и/или твърде слабо известни неща, познати само на ограничен кръг специалисти), който пропуснахме. Главният редактор на поредицата A History of the Crusades - споменатият Кенет Сетън, е разработвал пространно историята на Каталанската компания като млад учен - много преди да се заеме със съставянето на въпросния многотомник. Така че, в крайна сметка, е било нормално да включи своята разработка по тема, която познава толкова добре - макар и в нея да са премълчани много от "неудобните" подробности от историята на тези знаменити "кръстоносци"

Fr. Juan Fernandes de Heredia's Crusade in Greece (1376-1379)

On 10 August 1376 at Rhodes the Master of the Hospital Fr. Robert de Juliac spoke about something that from our distance seems like a planned Hospitaller campaign ad partes ducatus Athenarum i.e. in the Duchy of Athens, then still ruled by the Catalan Company (or more precisely - by its descendants). Probably the reason for Master’s statement was that at the time this Frankish state was in a condition of civil strife because of the war between the Catalan lords of the Western and the Eastern part of the Duchy of Athens – the Vicar-General don Louis and his cousin don Pedro Fadrique . Other reason could be that it was threatened by Turkish invasion of some sort. Whatever the reasons were, the certain was that probably in the same month (August, 1376) the Queen of Naples Joan I d’Anjou, who after 1373 took personally the sovereignty over Achaia, leased her Peloponnese Principality to the Order of St. John for five years at a yearly rent of four thousand ducats . Thus, she became the only Western monarch who gave any assistance to the crusading plans of Holy See and the Hospital. Meanwhile King Louis I d’Anjou whom Pope Gregory XI and the Hospitaller envoy Fr. Hesso Schlegelholtz again approached for support in 1375-1376, entered into a quarrel with Papacy and the Order. The problem was that he refused to recognize the newly-nominated Hospitaller prior of Hungary and perhaps this cause contributed to the fact that he also declined in any way the proposals to join the Crusade .

The political situation in Latin Greece was aggravated in 1377 by the death of the feudal overlord of the Catalan Duchy of Athens – King Frederick III of Sicily (1355-1377) in January. He left no man heir and his death was immediately followed by a conflict between the partisans of his daughter Maria and King of Aragon Pedro IV the Ceremonious (1336-1387) which reflected also into the Duchy . Meanwhile, over the Latin possessions in Greece, unless the Turkish, more tangible appeared another threat of foreign conquest - the Albanian. The expansion of Albanian tribes in the western part of Central Greece had recently taken alarming proportions under the military leadership of the Despot of Arta Gjin Bua Shpata (1358-1399) . These problems were likely to be among the first, discussed by the summoned of the new Hospitaller Baillie of Achaia Fr. Danielle del Caretto parliament of the barons and the prelates of Principality of Achaia in its capital Clarentza in the late 1376 or early 1377 .

While the Hospital was still establishing and strengthening its power over Achaia, the Master Fr. Robert de Juliac died at Rhodes on 29 July 1377. His post remained vacant until 24 September of that year, when Pope Gregory XI gave with a special bull the leadership in the Order to his protégé Fr. Juan Fernandez de Heredia (1377-1396) . Descended from Iberian Kingdom of Aragon, Heredia was among the most iconic and important persons in the history of Knights of St. John in 14th century in the West as well in the East . Since the mid-century, he successively held several senior positions in the Order at his home-country and in the Pope’s court in Avignon, and was, significantly enough, admiral of the fleet of Gregory XI during his historic voyage from Provence to Italy in the early 1377.

By appointment of Heredia Gregory XI presumably aimed as well as raising his favorite, the forcing of a contrived for a long time yet Crusade pro liberatione partium Grecie . At the time, with the hiring of Achaia from Queen Joan I of Anjou in 1376, the Order had practically succeeded to implement the plans, supported by Pope Innocent VI still in the late 50’s of the century. In all likelihood, Knights Hospitaller even exceeded these schemes, taking the possession over the whole territory of Principaility of Achaia in the mainland and some of the adjacent archipelagos - from the isle of Cephalonia in the west to isle of Euboea in the east. Having such large and relatively secured foothold, the Crusade to the Balkans under the supreme leadership of Order of St. John could now begin.

The passagium had been postponed for a time while Gregory XI left Avignon for Italy. After re-establishing of the Holy See in Rome, the crusading forces also gathered in Italy. The point of departure was in fact the capital of Queen Joan I – Naples. The supposed question that faced the not-large crusading army in Naples in the late 1377 and early 1378 was again to which one part of Latin Greece to proceed.

In the same year the Order of St. John had secured a lease on the town of Vonitsa, situated in the Gulf of Arta, from Maddalena Buondelmonti of Florence who was a widow of Leonardo Tocco (1357-1376-77?), Duke of Leucadia and Count of Cephalonia. This act seemed to be in connection with the joining in Italy to the Crusade of a certain group of Florentines. According to Anthony Luttrell, they provided “the finance and provisions” for the passagium . With their participation in the Crusade they had to be exempted from the restrictions of the papal interdict upon them (at the time the Papacy was in state of war with Florence, the so called "War of the 8th Saints"). Among the Florentines in the crusading camp were the two brothers of Maddalena Buondelmonti – Esau (his name appears in some Balkan sources under the form of Izaul) and Francesco . They were probably presented in the army as representatives of the interests of their sister, the Duchess. At the moment she ruled as a regent of her under-aged son Carlo I Tocco this part of the Latin possessions in West Greece, which theoretically was administratively governed by the Principality of Achaia. Therefore, Maddalena after the conclusion of the Hospitaller’s leasing contract with Joan I of Anjou in 1376 had automatically turned into vassal of the Hospital. In the subsequent events, related to the choice of the direction, in which the Crusaders made, we could see also the “long arm” of the “Florentine lobby” in the Angevine Kingdom of Naples. The latter had strong influence and interests not only in that part of Italy, ruled by Naples, but also in Latin Greece, thanks mostly to the representatives of the Florentine families Acciaiuolli and the related to them Buondelmonti who, after the 50’s of 14th century, had acquired large powers and authority in this area. These Florentines probably affected the plans of the new Hospitaller’s Master Heredia, who, as we shall see, having left Italy, unexpectedly directed his fleet against the lands of Albanian Despot Shpata in Epiros and Aetolia. Meanwhile the latter, after the death of Count Leonardo I Tocco, had launched a massive offensive against the mainland territories of the County of Ceffalonia.

At the date of the departure of the Master from Naples Shpata held the just acquired fortress of the Order of St. John, Vonitsa, under siege and had (some time before) conquered another Frankish possession, which were even more important strategically – the fortified town of Lepanto (Naupactos). Lepanto was captured by the Angevins during their campaign in Western Greece in 1306, and subsequently incorporated into the Principality of Achaia . The loss of Lepanto, situated near the entrance to the Gulf of Corinth, threatened the communications of the Latins in Greece with the West, and seemed like a reasonable cause for a war of Achaia against the Despotate of Arta.

So, to assume, in the early 1378 the Crusader’s army, composed by the mobilized Knights Hospitaller from all Catholic Europe (ar. 200-300 Knights or less, each with a squire and, perhaps, some auxilliares hired from Italy where numerous mercenaries had turned the peninsula in a battlefield during these years) and certain Florentines, departed from Italy under the leadership of Heredia to attack subsequently the domains of Shpata in Western Greece. The exact course of the army’s military actions is still disputable but, according to the information of the known and available to me historical sources, I am inclined to agree with the reconstruction of the sequence of the events as it was proposed by the French historian Jean Delaville le Roulx in the early 20th century . According to his version, the fleet first debarked at Lepanto, the crusading army besieged and captured it after attack against the Shpata’s garrison, and then headed north by sea and entered the port of Vonitsa, where its presence was explicitly documented between 24 and 29 April 1378 . From Vonitsa the army, among the leading officers of which were, except Fr. Heredia, the Hospitaller priors of Venice, Pisa and Capua, as well as the Admiral of the Order - the Italian Fr. Palamedo di Giovanni , marched inland, setting out towards the capital of Shpata – the well-fortified town of Arta in Epiros, which was besieged.

This unexpected at first view direction that took the Crusade, in my opinion, could find its explanation besides in the defense of the interests of the vassals of the Hospital in Western Greece, next in the more general context of supporting the Latin cause at the Balkans against the expansion of the Albanians and the political power of their leaders. The Albanian invasion to the land of Greece had had its long history at that moment. Albanian tribes originally inhabited a comparatively small territory, called Arbanon – a harsh, poor and wild mountainous and semi-mountainous land between Lake of Ochrid and the rivers of Shkumbi and Devoli that was left almost unruled by the Byzantines and Bulgarians. In the late 13th and the early 14th century began the expansion of the mountain tribes against the neighboring lands. This migration, and especially its first wave was predominantly centered towards the territories of the modern state of Greece. Local Byzantine authorities had to deal with them, and Emperor Andronikos III Palaiologos (1328-1341) was forced to fight with a few powerful Albanian tribes during his campaign for conquest of the Despotate of Epiros in 1338. In the next decade Serbian Tsar Stefan Dušan conquered the whole territory of Modern Albania and the Greek regions of Epiros, Thessalia and Acarnania. It is presumed that at the time one of the ancestors of Gjin Bua Shpata was made Protovestiarios by Dušan, which is a testimony for the already big political significance of his family. In Epiros a certain role for the successful Albanians' expansion played the infamous plague epidemic of mid-14th century, i.e. the so called “Black Death” which presumably devastated the lowlands and the littoral of the area. Afterwards big masses of Albanians from the mountains, presumably untouched by the epidemic, invaded the depopulated lands. In the civil strife in the Serbian Empire that immediately followed the death of Dušan, his brother Tsar Simeon Uroš Nemanjić, nicknamed Siniša (1359-1370), who was previously appointed for governor of Epiros and Acarnania, gave the high titles of despots to two local Albanian lords then ruling over the tribes in Epiros and big portions of land and some fortresses in the south – Peter Losha (1359-1374, ruled in the region of Aetolia and Arta) and Peter Bua (in the region of Acarnania). Presumably Despot Peter Bua was the father of Gjin. The capital of his lands was the fortress of Angelokastron and he died before the spring of 1359, when his son defeated and killed the last descendant of the ancient Greek despots of Epiros: Nikephoros II Orsini, in a bloodshed battle, infamously known to the Greeks, at the river of Acheloos in Southern Epiros.

This was just the beginning of the rise of the warlike Gjin, who succeeded the title of Despot from his father. At the head of his forces he incessantly attacked the last Greek stronghold in the area – Ioannina, after managed in the first half of the 70’s to capture Arta, to conquer the lands of Losha and therefore almost the whole territory of the old Byzantine Despotate of Epiros including the lands of north to Delvino and Muzekeia. His obvious goal was to establish his power over as much land as possible and perhaps to renew the ancient power of the Despotate – but this time under Albanian domination. From all testimonies we have, it could be said that Gjin was perhaps the most warlike among the other warlike Albanian chiefs whose descendants were to create so big problems of the Ottomans during the time of Scanderbeg.

Thus, the aggressive policy, led by the Despotate of Arta under Gjin Bua Shpata, appeared as an undoubted threat to the vassal to Achaia possessions of Maddalena Buondelmonti on the mainland, and even for the very center of the leased by the Order of the Hospital Principality in the Pelloponessos peninsula. An additional indication of the scale of the invasion of the Albanian tribes and their military force at the end of the 70’s of 14th century was a mention in one Catalan document for the presence of a military unit of one thousand and five hundred Albanian horsemen in the territory of the Duchy of Athens, which, as it was mentioned above, at the time was in internal state of turmoil because of the dynastic struggles for its possession. The leader of these Albanians, whose name was probably “Demetrios” (there is also a possibilty he belonged to the clan of Bua, same as Despot Peter and Gjin), was titled Count (lo comte) by the Catalans of the Duchy .

The clarification of the problems, related to the campaign of Heredia against Arta, does not end with that. While Master of the Hospital was heading for Greece with his fleet and troops, the political situation in West Europe became further complicated by the sudden death of Pope Gregory XI on 27 March 1378. On 8 April 1378 in the new/old seat of the Holy See – Rome, was elected the new pope – Urban VI (Bartolomeo Prignano, 1378-1389) who was Italian. Almost immediately after his ascension he entered into a conflict with the French cardinals, with most of whom Heredia was in close relations. As a consequence, only five months after the election of Urban V, began the so called Great Church Schism in the West, which was to continue until 1417 . A little later we shall find the Master of the Hospital and the majority of the Knights of Rhodes among the supporters of the Avignonese Antipope Clement VII (Robert de Geneva, 1378-1394). This emerging in the spring and the summer of 1378 huge internal conflict within the Catholic Church probably contributed to a kind of “abandonment” of the crusading venture in Greece, and the possible failure to be sent the necessary (and perhaps the expected, as Luttrell thinks) reinforcements to the campaign from the West .

Still under question is also the probable inclusion of the members of the so called “Navarrese Company” coming from Durazzo, in the Heredia’s campaign against Shpata . Furthermore, although the Albanian Despot is certainly identified as the main target of the Crusader attack, there exists a problem with the clarification of his possible allies . In some later historical sources, such as the works of Giacomo Bosio and Abbot Vertot, was persistently argued that during this campaign the Master Heredia fought with some Turks in Greece and that had even been captured by them rather than Shpata . With no other historical evidence to confirm these reports, it is difficult at first glance to accept their credibility. Moreover, in 1378 the Turks still seemed at distance far from the lands of Western Greece – between them and Epiros were situated the appanage of Manuel Palaiologos at Thessalonica (rather, actually, the Byzantine province because Manuel was still inprisoned in Constantinople by his brother Andronikos), the state of the Vukašin’s son King Marko (1371-1395) and a few other smaller Christian lordships (ruled by Albanian and Serbian nobles). However, a closer look at the political map of the region and the course of the events seem to indicate otherwise. A letter of Pope Gregory XI to the Hungarian king Louis I of Anjou shows that after the battle of Chernomen the Ottoman raids had already in 1372 reached “the borders of the Principality of Achaia and the Duchy of Athens”. In the next year at the request of the Venetian Senate the Amir Murad I sent a whole army of five thousand of his own troops in the Adriatic and Italy itself to fight as paid mercenaries for the war the Serenissima led against Padua . After the seizure of the power in Constantinople by Andronikos IV Palaiologos (1376-1379), his brother Manuel, who was at the time an active supporter of the anti-Ottoman policy, was removed from the appanage in Thessalonica and thrown as a prisoner into the tower of Anemas with his father. This event, together with the handing over of Gallipoli, in fact gave easier access and a new impetus to the Ottoman invasion on the ancient Roman road Via Egnatia (leading from Constantinople to Durazzo). By the evidence of the sources also seems likely that by 1377-78 the majority of the Christian lords (like King Marko, the brothers Dragaš, some Albanian chiefs - former vassals of Mrnjavčevićes, and, perhaps, Thomas Preljubović in Yoanina) of the present-day geographical region of Macedonia had already become vassals of the Ottoman Amir . The Byzantines, on the other hand, had been Ottoman vassals since 1371-72. In such conditions in 1378 the armies of Murad I should had had relatively free access to Western Greece, passing through their vassal territories. Therefore, in an acceptable explanation of the information, given by Bosio and Vertot, becomes the assumption that Gjin Bua Shpata hired some Ottoman soldiers from the forces of the Western udj that at the time probably reached the northwestern borders of Epiros (different names are mentioned in the sources about the towns used by the Ottomans as military bases in the region - that means they did not have such well established and constant center as Skopie and Elbassan later), and used them in the war against the controlled by the Order of St. John Principality of Achaia. Such a practice of hiring the Turkish troops by local Christian lords (or simply by those who got the money to pay, as the Venetians in 1373) was very well known in this age and common not only to the Ottomans but also to all of the other so called ghazi-beyliks in Anatolia. Furthermore, it was quite typical for the initial stage of the Turkish expansion into new areas, such as were the Western Balkans at this time.

If we turn for the last time to the motives for the campaign of Heredia against Arta, besides in the defense of the interests of the family of Buondelmonti and the Principality of Achaia they probably could be summarized in the following: the consolidation of the leased by the order of St. John domains that were threatened by the onslaught of Despot Shpata; the re-conquering of the previously lost Angevine possesions in Epiros and Aetolia, and, thus, probably the formation of a Frankish-Hospitaller hegemony over the most of the Mainland Greece. The last assumption could seem too ambitious, but in my opinion satisfactory explains the “so-strange” direction that took the Crusade and the circumstances about its conduct. As to the pure crusading goals and opportunities that could be pursued by such enterprise, they were expressed in the fact that the united under the leadership of the Order Latin possessions, ranging from Albania to the island of Euboea (real and fictitious by the summer of 1378), theoretically would constituted a serious barrier to the Ottoman advance in the Southern Balkans and the Turkish pirate raids in the Aegean. There existed also the possibility that the directing of the campaign towards Arta was something like a temporary deviation, and the true goal was to be the continuation to the already conquered by the Ottomans lands of Romania (at least, the direction was the same - to the north). However, even the Master and the Convent of the Order to have had such plans, serving probably the program-maximum of their old “Greek” project, they collapsed too soon, since on 23 August 1378 , while had still been besieging Arta, Fr. Juan Fernandez de Heredia fell into ambush along with his entourage and was captured by the troops of Gjin Bua Shpata.

This event constituted the end of the Crusade, and Heredia was held captive by Shpata until the spring of 1379 . For his liberation was demanded a huge ransom which at this point was clearly not within the reach of the Levantine treasury of the Order. For that reason the Knights Hospitaller borrowed large amounts of money from various local Frankish magnates, among them were the Grand Constable of Achaia Centurione I Zaccaria, the Florentine Rainerio (Nerio, Neri) I Acciaiuoli (1371-1394) and the wife of the Byzantine Despot of Morea Manuel I Cantacuzene (1349-1380) Isabel de Lusignan .

At the headquarters in Rhodes in February 1379, while the Master was still being captive to the Albanians, was held a General Chapter of the Order, which was attended by many Hospitaller senior dignitaries, who had gathered there on the occasion of the crusading campaign. Among the others there were presented personally the Prior of France Fr. Gerard de Vienne, the Prior of Auvergne Fr. Robert de Chatteneuf and the Prior of Thoulouse Fr. Gaucher (or Gautier) de La Bastide. The main question, discussed by the participants in the council was the recent non-canonical and inappropriate, according to the Statutes of the Order, election of Fr. Heredia for Master. At the meetings under the chairmanship of the eminent Grand Commander Fr. Bertrand Flotte, who was elected for a temporary deputy of the Master with the title of Lieutenant, had been adopted a number of regulations that restricted the power and the prerogatives of the Master and made him extremely dependant on the decisions of the Convent of the Order . On these decisions of the General Chapter undoubtedly held influence the inglorious defeat which the Aragonese brother suffered in Epiros several months earlier.

Thus, ultimately the project of Gregory XI for the papal-Hospitaller Crusade for “liberation of parts of Greece” proved a failure. One can speculate on the possibilities that could be found before the campaign of Heredia, if it was successfull, but all this remains in the field of the historical fiction. As a consequence of the defeat of this Crusade, led by the Master of the Hospital, in the late 70’s of the 14th century the long expected in Byzantium military aid from the West remained a distant mirage, and the political circumstances for further expansion of the Ottomans into the Balkans were better than ever.