Първите барутни оръдия на Балканите

Обсадата на френската крепост Обентон (1340 г.) според илюстрация към "Хроники"-те на Жан Фроасар от ок. 1470 г. (wikipedia commons)

Наличната информация показва, че през по-голямата част от XIV в. в западните части на Балканите не само не се произвеждат огнестрелни оръжия, но съществува и твърде ограничен внос. До 70-те години свидетелства за по-редовен внос има единствено за адриатически градове като Дубровник и Котор, които поддържат оживени търговски и политически връзки със Западна Европа и особено с Италия. По всяка вероятност една от главните причини е ограниченият интерес от страна на потенциалните купувачи, които не са желаели да плащат високата цена за нискоефективните ранни огнестрелни оръжия и нетрайния барут. Допълнителна пречка е създавало обстоятелството, че в балканските страни са липсвали специалисти, които да умеят да боравят с подобно въоръжение. Не бива да се забравя, че тогавашната практика е била барутът да бъде приготвян непосредствено преди сражение, което несъмнено е изисквало специални умения.

Положението в района на адриатическото балканско крайбрежие изглежда се променя едва след началото на 70-те години на XIV в., когато – както отбелязахме по-горе ‒ настъпва и съществено подобряване в ефективността на огнестрелните оръжия в Западна Европа. През същата 1378 г., в която которци обстрелват венецианските кораби, градският съвет на Дубровник (Consilium Rogatorum) одобрява молбата на друг далматински град – Трогир, за изработването на бомбарди от дубровнишките майстори. На 22 септември 1378 г. същият съвет разрешава тайно да се изработи бомбарда, която е предназначена за войската на босненския крал Твърдко I Котроманич (1377‒1391), зет на българския цар Йоан Срацимир. През следващите няколко години Твърдко I нееднократно получава значителни доставки от барут и нови оръдия от дубровничаните и венецианците. По същото време и двама от братята Балшичи, влиятелни сръбски феодали, които след разпада на Сръбското царство завладяват областта Зета и голяма част от албанските земи, настойчиво искат бомбарди и барут от Дубровник.

В началото на 70-те години княз Лазар Хребелянович завладява почти цялата северна половина от бившето Сръбско царство след ожесточена война срещу могъщия местен владетел Никола Алтоманович. През 1373 г. войските на Лазар обсаждат Никола Алтоманович в крепостта Ужица (Ужице). Според дубровнишкия хронист Мавро Орбини (1563‒1610), който оставя най-подробния разказ за тези събития, армията на княза атакувала стените на Ужица с различни средства и „особено с огън“, което принудило гарнизона да се предаде[1]. Данните на Орбини се тълкуват от някои изследователи като свидетелство за употребата на барутни оръжия от войската на Лазар[2]. Наистина, 1373 г. е доста ранен период, като се има предвид, че по това време „превъоръжаването“ с новите бомбарди в Западна Европа едва започва. От друга страна, както видяхме, по това време балканският град Дубровник вече разполага със спингарди и свои майстори и работилници за тяхната изработка. През 1373 г. Дубровнишката република също се нарежда сред враговете на Никола Алтоманович, което изглежда като основателна причина да снабди силите на Лазар с дефицитното въоръжение[3]. За съжаление до момента липсват допълнителни сведения, които да хвърлят повече светлина върху неособено ясната забележка на Орбини.

 След победата си срещу Никола Алтоманович княз Лазар Хребелянович се превръща в един от най-могъщите сръбски владетели. Териториите на неговите владения най-вероятно граничат едновременно със земите на двете тогавашни български царства ‒ Видинското и Търновското. Но процъфтяващата държава на Лазар скоро е заплашена от настъпващите към вътрешността на Балканите османски турци. Изворите свидетелстват, че през 80-те години на XIV в. сръбският княз се подготвя за конфликт с турците и се стреми да си осигури съюзници чрез обичайната за епохата практика на сключването на династични бракове[5]. Около 1386 г. Лазар жени дъщеря си Драгана за най-големия син на търновския цар Йоан Шишман (1371–1395) ‒ Александър. Този брак най-вероятно скрепява сключването на военнополитически съюз между Търновска България и Лазарова Сърбия, насочен срещу османските турци[6]. Активните военни действия между християнската коалиция и османците започват през 1386 г. или 1387 г. и продължават до битката на Косово поле на 15 юни 1389 г. Вероятно във връзка с тези събития се намира и един дубровнишки документ, който представлява договор, сключен на 13 септември 1386 г. между княз Лазар (представляван от благородника Франко де Базилио) и местен майстор‒крояч, наречен Милаш Радославич. С договора Милаш се задължава „да служи вярно и добре“ на княз Лазар de arte balistariorum et bombardarum, т.е. „за изработването на балисти и бомбарди“ в срок от една година срещу заплащане от двеста перпери[7]. Цитираният документ може да се приеме за първото сигурно доказателство за наличието на огнестрелни оръжия (бомбарди) в армията на Лазар.

Фактът, че първият известен специалист по огнестрелни оръжия, който е нает от сръбския княз, е майстор‒крояч, на пръв поглед предизвиква недоумение. Изворите обаче свидетелстват, че в този период кроячите се смятат за незаменими спътници при експлоатацията на военните метателни машини и барутни оръдия. Свидетелство за това е например трудът на Кристин дьо Пизан (1364 – ок. 1430) Livre des fais d’armes et de chevalerie („Книга за военните и рицарските дела“) от 1410 г., в който пише, че за поддръжка на „бомбардите, катапултите и балистите“ при обсада на крепости „по сегашния обичай“ трябва задължително да бъдат наети „двама въжари и двама кроячи на кожи“[8]. Основната задача на споменатите кроячи е да изработват тетиви за балисти и арбалети, както и разпространените през епохата конопени въжета, с които са омотавани бомбардите, и кожените покривала, които трябва да защитават металните оръдия от влага и ръжда[9]. По този повод съвременният изследовател Джурджица Петрович предполага, че, тъй като наетият дубровнишки майстор Милаш Радославич трябва да изпълнява само спомагателна служба, то до 13 септември 1386 г. княз Лазар вече е разполагал не само с бомбарди, но и с артилеристи, които са умеели да си служат с тях[10].

Допълнителни сведения за барутната артилерия на Лазаровата армия ни предоставят някои от описанията на известната битка при Косово поле през лятото на 1389 г. В своето съчинение „Огледало на света“ османският хронист Мехмед Нешри (ок. 1450 ‒ ок. 1520) пише, че при Косово поле „неверниците [т.е. християнската армия] посрещнали безстрашно ислямската войска с мълниеносни и гръмовни топове“[11]. Един анонимен сръбски извор от края на XIV в., оцелял в препис от XVII в., описва битката по следния начин: „чуваше се невероятен тътен (...) хората крещяха (...) летящите стрели закриваха слънцето, огнени взривове разтърсваха земята и тя бучеше, въздухът ехтеше от гърмежите и се обвиваше в мрачен дим“[12]. Въпреки че цитираните извори са по-късни от времето на сражението, тяхното свидетелство за използването в него на огнестрелни оръжия от сръбската армия, (които в този период най-вероятно са бомбарди), се потвърждава от запазения договор с Милаш Радославич от 1386 г.

Сведенията за барутното въоръжение в битката при Косово поле са важни за нашата тема, тъй като според Нешри в битката на страната на сърбите се сражават и българи[13]. Участието на български отряд(и) в сръбската войска не е изключено, като се вземе предвид фактът, че цар Йоан Шишман и княз Лазар са съюзници в антиосманската коалиция. Известно е, че на противниковата страна също се сражават български контингенти, които, както ни съобщава пак хрониката на Нешри, са изпратени (и предвождани) от верните османски васали Йоан Срацимир и Константин Драгаш[14]. При това положение можем да допуснем с известна доза сигурност, че битката при Косово поле е едно от най-ранните сражения, в които българите се запознават добре с употребата на съвременните им огнестрелни оръжия.

Във връзка с българските васални отряди в османската армия трябва да се спомене и сведението на Мехмед Нешри, че в битката при Косово поле турците също разполагали с барутни оръдия, които се намирали под командата на „топчията Хайдар ‒ безпогрешен майстор в хвърлянето на гюлета“[15]. Наскоро открити османски документи подкрепят достоверността на цитираните данни. В кадастралния опис (tahrir defteri) на османския санджак Арванид-или (дн. Албания) от 1431‒1432 г., публикуван от известния турски историк Халил Иналджък, като господар на тимар се споменава „Али, син на топчията Исмаил“. Споменаването на топчията Исмаил позволява на Иналджък да допусне, че османците притежават топове (оръдия) още по времето на султан Мехмед II (1413‒1421), а може би дори по-рано[16]. Друг тимарски регистър, публикуван от Идрис Бостан, посочва, че някой си „Йомер топчи“ е получил приход от тимар по времето на Баязид I, т.е. в периода от 1389 до 1402 г.[17] Тъй като Баязид става султан по време на Косовската битка, не е изключено Йомер да се е отличил именно в нея, за да заслужи своя тимар.*

*Даденият дотук текст представлява откъс от моята студия "Към проблема за появата на огнестрелното оръжие по българските земи", публикувана в списание Bulgaria Mediaevalis. An International Journal for Medieval Bulgarian and Byzantine Studies, Vol. XI. Sofia, Bulgarian Historical Heritage Foundation, 2020, с. 505-524. Цялата студия може да прочетете тук: https://www.academia.edu/126841559/%D0%9A%D1%8A%D0%BC_%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B1%D0%BB%D0%B5%D0%BC%D0%B0_%D0%B7%D0%B0_%D0%BF%D0%BE%D1%8F%D0%B2%D0%B0%D1%82%D0%B0_%D0%BD%D0%B0_%D0%BE%D0%B3%D0%BD%D0%B5%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B5%D0%BB%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE_%D0%BE%D1%80%D1%8A%D0%B6%D0%B8%D0%B5_%D0%BF%D0%BE_%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5_%D0%B7%D0%B5%D0%BC%D0%B8_Bulgaria_Mediaevalis_An_International_Journal_for_Medieval_Bulgarian_and_Byzantine_Studies_Vol_XI_Sofia_Bulgarian_Historical_Heritage_Foundation_2020_505_524

---

[1] Мавро Орбини, Славянское царство, пер. Ю. Куприков, Москва 2010, с. 327; кор. българския превод в Мавро Орбини, Царството на славяните, прев. С. Тодоров, Е. Попова, София 2012, с. 315.

[2] Г. Шкриванић, Оружје  у Средњовековној Србиjи, с. 161.

[3] Вж. напр. Р. Михаљчић, Краj Српског царства, Београд 1989, 224‒227.

[5] Р. Михаљчић,  Лазар Хребељановић: историја, култ, предање, Београд 2001, 117‒118.

[6] Вж. Мехмед Нешри, Огледало на света, прев. М. Калицин, ред. В. Мутафчиева, София 1984, с. 92; М. Пурковић, Кћери кнеза Лазара, Београд 1996, 67‒69; Пл. Павлов, Ив. Тютюнджиев, Българите и османското завоевание (краят на XIII – средата на XV в.), Велико Търново 1995, с. 74.

[7] Византийски златни монети, основна обменна валута в Източните Балкани през XIV в.

[8] Christine de Pizan, Book of Deeds of Arms and of Chivalry, transl. S. Willard, ed. Ch. Willard, The Pennsylvania State University Press 1999, p. 122.

[9] Ђ. Петровић, Оружје Србије и Европа XII–XIV века, Европа и срби, Београд 1996, с. 159. Съществуват сведения и за други функции на шивачите във връзка с ранното огнестрелно оръжие, като някои извори дори споменават за оръдия, направени от кожа! Договорът на Милаш Радославич и цитираната работа на Кристин дьо Пизан не са единствените средновековни източници, които споменават заедно балистите (със същия термин в епохата се означават и ръчните арбалети) и бомбардите; т.напр. през 1368 г. френският рицар Гийом л’Еские е началник едновременно на арбалетиерите и барутната артилерия, cf. R. Clephan, The Ordnance of the Fourteenth and Fifteenth Centuries, 61‒62.

[10] Dj. Petrovič, Firearms in the Balkans, 171‒172; Мл. Цуњак, Прилози познавању српске средњовековне материјалне културе, Саопштења XVIII, 1986, с. 230.

[11] Мехмед Нешри, Огледало на света, с. 115.

[12] А. Вукомановић, О кнезу Лазару. Из рукописа 17. Века, Гласник Друштва србске словесности XI (1859), с. 111. Според някои съвременни учени оригиналът на този ръкопис е написан от неизвестен монах от сръбския манастир Раваница между 1392 и 1398 г., вж. Мл. Цуњак, Прилози, с. 232.

[13] Мехмед Нешри, Огледало на света, 100, 114.

[14] Мехмед Нешри, Огледало на света, 102‒103.

[15] Мехмед Нешри, Огледало на света, с. 113; P. Wittek, Appendix II: The Earliest References to the Use of Firearms by the Ottomans, in D. Ayalon, Gunpowder and Firearms in the Mamluk Kingdom: a Challenge to a Mediaeval Society, London 1956, p. 141.

[16] G. Ágoston, Ottoman Artillery and European Military Technology, 20‒21.

[17] G. Ágoston, Guns for the Sultan, p. 20, no. 24.

Цар Иван Асен II и Латинската империя в края на 20-те години на XIII в.

Автор на дадената тук карта е Ian Mladjov

През 1217 год. армията на новия латински император Пиер дьо Куртене е вкарана в засада и унищожена от силите на епирския владетел Теодор Комнин в албанските планини. Самият Пиер впоследствие е умъртвен по заповед на Теодор Комнин, за когото това е въпрос на престиж в подготвяното от него възстановяване на Византия. След страшното поражение Латинската империя, управлявана от съпругата на Пиер Йоланта и нейните млади синове, постоянно губи територии на изток и запад. Най-тежки последствия за нея имат битката при Пиманион и загубата на Солун през 1224 г. Според условията на мирния договор с никейския василевс Йоан Дука Ватаци от 1225 г. всички латински земи в Азия, освен Никомидия и провинция Месотиния (полуостровът срещу Константинопол), са изгубени за сметка на Никейската империя. Още повече територии струват на латинците завоеванията на Теодор Комнин, чиито войски за няколко години завземат не само земите на Солунското кралство, а и цяла Беломорска Тракия и южната част от долината на р. Марица заедно с Одрин и по-голямата част от областта на Странджа (Парория). По време на триумфалното си настъпление между 1225 и 1228 г. Теодор е коронясан за ромейски император в Солун от охридския архиепископ Димитър Хоматиан. През 1228 г. Теодор Комнин настъпва с армията си чак до самите стени на Константинопол. По всяка вероятност кризисната за латинците ситуация е спасена най-вече от намесата на техния съюзник, българският цар Йоан II Асен (1218-1241). Благодарение на нея през 1228 г. управляващият империята регент, барон Наржо дьо Туси, успява да сключи едногодишен мирен договор със солунския василевс. Така латинците все пак запазват няколко крепости в Тракия и прилежащия им хинтерланд.

Независимо от сключения мир, положението на Латинската империя продължава да е критично. Това в немалка степен се дължи и на вътрешната ситуация в държавата. Към края на управлението си злощастният император Робер I дьо Куртене влиза в конфликт със своите барони, след което отпътува на запад, за да търси съдействието на папската курия в Рим за оставането си на престола. Той не вижда повече своята столица, тъй като умира в Негропонт (Евбея) по време на завръщането си от Италия през ноември 1227 г. Наследява го роденият в Константинопол негов брат, Балдуин II (1228-1273), който по това време е само на десет или единадесет години. За негов регент първоначално е назначена сестра му Мария, вдовицата на Теодор Ласкарис, но тя умира само след няколко месеца. Именно тогава постът на върховен регент е зает от споменатия барон Наржо дьо Туси, който носи византийската титла „кесар“. По-късният венециански хронист Марино Санудо Торсело (1260-1238) разказва как през посочения кризисен период след смъртта на Робер дьо Куртене „императорът на Загора“, т.е. царят на българите, сключил договор за брак между неговата красива дъщеря и малкия Балдуин II, като обещал на последния да му върне всички земи, които „империята на Романия“ била загубила „на запад“, т.е. в балканските територии. Бароните на Балдуин обаче „му дали лош съвет“, като отхвърлили българската му годеница и решили вместо това да го оженят за дъщерята на бившия крал на Йерусалим Жан дьо Бриен. 

В коментарите си към последното издание на въпросния труд на Марино Санудо ("Книга за тайните на верните на Кръста") проф. Питър Лок допуска сериозна грешка, като твърди, че с израза imperator Exagorarum ("царят на Загора") Санудо имал предвид тогавашния „император на германците“ Фридрих II Хохенщауфен. Нито един друг източник не подкрепя предположението, че германският император е искал да омъжи своя (несъществуваща по това време!) дъщеря за Балдуин II, нито пък описаният от Санудо владетел напомня по нещо на Фридрих. Поради това и ред други причини е очевидно, че в споменатия текст става въпрос за българския цар Йоан II Асен. За случката по подобен начин разказва и друг венециански хронист, дожът Андреа Дандоло (1343 – 1354).

Един от мотивите за решението на българския цар да сключи династичен съюз с латинците е това да послужи като контрамярка срещу извънредното засилване на Теодор Комнин, чиято експанзия заплашва не само Латинската империя. В 1228 г. териториите на солунския василевс и неговите балкански съюзници, сръбският крал Стефан Радослав (1228-1233) и родопският деспот Алексий Слав, обграждат земите на Асен от запад и юг. Не е учудващо, че българският цар, който вероятно идва на трона след дълга и изтощителна гражданска война срещу братовчед си Борил, търси изход от външнополитическата изолация първо чрез брака си за дъщерята на унгарския крал, а после в съюза си с латинците. В същата връзка трябва да се разглежда и описаният от Санудо проект за сключването на брак между дъщерята на унгарската принцеса Анна-Мария и Йоан II Асен, Елена и малолетния латински император Балдуин II. Брачният договор, който е бил само предварително споразумение, би могъл да е сключен между българския цар и регентския съвет на Латинската империя, предвождан от кесаря Наржо дьо Туси, през лятото на 1228 г., когато ситуацията в Константинопол е най-тежка.

В посочения по-горе текст Санудо упреква бароните на Латинската империя, като ги обвинява, че заради свои егоистични подбуди нарушили договора с българския цар и вместо това задължили невръстния Балдуин II да се ожени за дъщерята на бившия йерусалимски крал Жан дьо Бриен. За да обясним тази позиция на венецианския хронист, трябва да се отклоним малко: „Книга на тайните на верните на кръста“, в която е включен споменатия разказ на Санудо, е съчинение, посветено изцяло на изграждането на успешна кръстоносна стратегия за възвръщането на завладените от мюсюлманите Света земя и Божи гроб в началото на XIV в. Историята за уговорените бракове на Балдуин II е включена в произведението като разяснение на причините за загубата на Константинопол от латинците и техните съюзници - венецианците. Следователно от дистанцията на времето е изглеждало, че съюзът с Йоан II Асен притежавал потенциала да бъде много по-изгоден за Латинската империя и кръстоносната кауза от този с Жан дьо Бриен, който не успява да постигне нищо значимо по време на управлението си край Босфора. Поради това в своя текст Санудо застава изцяло на страната на „царя на Загора“, независимо, че народът на последния по времето на написването на книгата е „схизматичен“ и следователно в числото на противниците на латинския (или римокатолическия) свят. 

Предварителният договор за женитбата между дъщерята на Жан дьо Бриен и Балдуин II е сключен в периода между септември и декември 1228 г. Той вероятно дублира клаузите на незапазилото се споразумение с българския цар. Окончателният договор, който е подписан в Перуджа на 9 април 1229 г., предвижда, че: „господин кралят Жан ще управлява империята и ще бъде коронясан за император […], докато Балдуин достигне двадесетгодишна възраст“. От текста на договора и други изворови свидетелства проличава, че новият тъст на императора също като предишния трябва да опита да отвоюва загубените латински земи на Балканите и Мала Азия. Вероятно на избора на бароните повлиява богатия военачалнически опит на Жан дьо Бриен, както и добрите му връзки с новия римски папа Григорий IX. Същевременно договорът от Перуджа автоматично нарежда Латинската империя сред страните-противници на римския император Фридрих II (поради личния му конфликт с Жан дьо Бриен и продължаващата му по това време война с него и папството) и българското царство на излъгания Йоан II Асен.

Красноречиво свидетелство за преминаването на Фридрих II Хохенщауфен на страната на „гърците“ в борбата за Константинопол са запазените източници за установяването на приятелски отношения между императора и Теодор Комнин. Помежду им през 1228-1229 е регистрирана размяна на пратеничества, която се случва в периода преди вдигането на отлъчването от църквата на Фридрих II и признаването му на титлата „крал на Йерусалим“ от папата. Тази датировка подкрепя хипотезата за стремежа на двамата непризнати от Светия престол императори да формират общ фронт против папските привърженици в Италия и на Балканите. Но докато т.нар. „Война на ключовете“ между Фридрих и силите на папството в Италия затихва, през пролетта на 1230 г. Теодор Комнин решава да започне нова война, с която да елиминира заплахата, която вижда в лицето на българския цар. Хронистът Георги Акрополит твърди, че Теодор се отправил срещу българите, начело на „голяма армия, съставена от ромеи и италийци“. Твърде вероятно е споменатите „италийци“ да са били изпратени от Фридрих II като благодарност за финансовата и военна помощ, която солунският василевс му оказва в Италия през 1229 г. Силната войска, предвождана лично от Теодор Комнин, нахлува в българските земи, следвайки течението на р. Марица. На 9 март 1230 г. тя е пресрещната от армията на Йоан II Асен и претърпява пълен разгром в сражение при селището Клокотница.

Блестящата победа при Клокотница, където в български плен пада самият Теодор Комнин, е последвана от бързото завладяване на по-голямата част от териториите на Солунската империя от войските на Йоан II Асен. По същото време към българското царство са присъединени и земите на деспот Алексий Слав, който изчезва от историческата сцена. По този начин над Балканите се възцарява временна българска политическа хегемония. Решението на Теодор Комнин да нападне земите на Асен, фактът, че по същото време Жан дьо Бриен все още се намира в Западна Европа и някои други изворови податки навеждат на мисълта, че през 1230 г. българският владетел продължава да се намира в неведение за договора от Перуджа. Не е изключено Йоан II Асен за известен период след битката при Клокотница да е продължавал да се надява, че неговата дъщеря ще се омъжи за Балдуин II, а самият той ще стане регент на Латинската империя. Към подобно тълкуване ни води една фраза от Търновския каменен надпис, който носи датата 1230 г. и явно е направен скоро след битката при Клокотница: „А пък градовете, които се намират около Цариград, и самия този град владееха франките, но и те се повинуваха под скиптъра на моето царство, понеже нямаха друг цар освен мен...“. На съществуването на подобни планове на българския цар, разбира се, е сложен окончателен край с пристигането на Жан дьо Бриен в Константинопол през 1231 г.

(настоящият текст, с незначителни разлики, може да откриете и в моята книга: Владислав Иванов, Рицарите йоанити, кръстоносните походи и Балканите (XI‒XIII в.). София, Институт за балканистика с Център по тракология – БАН/ Издателство „Парадигма“, 2020, с. 295 - 300)