понеделник, 14 март 2016 г.

Охрид - "един от най-древните албански градове"?


 Карта на първата "албанска" държава, създадена в историята, но не от самите албанци, а от...френската династия д'Анжу в 70-те год. на XIII в. 

На 7 април 2015 г. албанският всекидневник „Светът днес” със седалища в Цюрих и Прищина, Република Косово, публикува репортаж, озаглавен „Охрид: някога имаше албанци, а сега са останали само 6 %”. Вероятно у един български читател, поне повърхностно запознат с историята на своята страна, още първият абзац би предизвиквал смущение. Приблизителният превод на абзаца, с който започва материала, на български е следният:

„Охрид, който е бил един от най-древните албански градове и някога е притежавал население от около 50 000 жители, се намира в югозападната част на Македония до езерото със същото име (т.е. Охридското езеро – б.м.). Охрид е бил в миналото албански, построен от илирите, които населявали този район.”

Подчертаните от мен пасажи свидетелстват недвусмислено за целия дух, в който е написан материалът. От самото начало на текста Охрид е представен като „един от най-древните албански градове” и „в миналото албански”. За един българин подобни съждения би следвало да звучат твърде съмнително. Нима наистина Охрид, една от столиците на Първото българско царство, седалището на Охридската архиепископия (чието официално название е било „на цяла България”), родният град на толкова известни българи, като възрожденците Григор Пърличев и Кузман Шапкарев, прославения генерал Александър Протогеров и известния славист Иван Снегаров, е бил "предимно албански град"?

Репортажът, най-общо казано, представлява описание на развитието на Охрид днес и в миналото, представяйки го като бивш „чист албански град”, чието „старо население” в наше време „страда от славяно-македонска” асимилация и е паднало до незавидните 6 %. Не само това, но и въпросните шест процента са дискриминирани по всякакъв възможен начин, липсват им училища, в които да се преподава на родния им албански език, надписи на табелите по улиците, магазините, общинските сгради и др. Въпросната дискриминация е илюстрирана със следния цитат: „Албанците тук са като онова малко птиче, което тъкмо се е излюпило и чака майка си, за да го нахрани. Оставили са ни да се надяваме, че чудесата наистина съществуват.” Журналистът, написал репортажа, постоянно оплаква съдбата на „стария” Охрид, който имал ок. 80 % албанско население и който „по думите на един албански екскурзовод, който ни придружи в това пътуване, македонците са си присвоили... като религиозен център на славяно-македонските народи”.

Фактът, че споменатите изказвания са намерили своето „почетно” място в репортажа, би трябвало да ни наведе на мисълта, че авторът може би не е бил запознат особено добре с историята на региона и в частност с тази на Охрид. Поради това може би би изглеждало по-логично той да си остане на ниво „мнения на албанския екскурзовод” и да не се простира повече върху въпроси от областта на историята. Но не: всъщност по-голямата част от неговия неособено дълъг текст се „занимава” именно с „Охрид в миналото”. При това „махленските” приказки биват заменени от сериозен, „по-строго” и „авторитетно” звучащ стил (наистина, без препратки към съответните историографски съчинения, което би било нормално в една научна статия, но това все пак е журналистически репортаж). И така, след като прочитаме, че Охрид бил „типичен албански град”, притежаващ „архитектурна и структурна прилика с албански градове като Берат, Гирокастро или Круя”, от текста научаваме последователно, че градът е бил „основан от илирите в III в. пр. Хр.”, но „от 976 до 1014 е бил превзет от българският цар Самуил ... в края на XI в. е завладян от норманите от Италия, после отново от българите и след това отново от Византия.” Също така разбираме, че „в определени моменти от Националното Възраждане през XIX в. Охрид е бил провъзгласяван за столица на независима Албания от албанските патриоти от Османската империя”, „градът ... се е управлявал от албанската фамилия Гропа” и от него произхождат „великите бойци за албанска независимост като Дервиш Хима, Хамди бей Охридски и други”.

Кратката, но синтезирана информация, поднесена ни в текста, на пръв поглед изглежда доста убедително. Според мен това е така именно заради историческите доказателства. Последните очевидно са ни поднесени във вид на аргументи, които да подкрепят тезата на автора (обобщена още във второто изречение на репортажа), че „Охрид е бил в миналото албански”. Сред тях окото на по-запознатия специалист, а вероятно и на не чак толкова просветения „обикновен” читател веднага би открило противоречия с исторически факти, които се преподават още в българските начални училища. Но кое от тях е истина и кое не е? Тъй като не други, а именно тези редове съдържат най-сериозно звучащите аргументи, които би трябвало да убедят читателите в правотата на споменатата теза, бих искал да се занимая малко по-подробно с тях.

Предлагам да започнем по реда на съжденията, в който ги е поднесъл автора и на първо място с това, че „Охрид е типичен албански град”. Вероятно повечето българи знаят, че една от най-уникалните черти на Охрид са неговите многобройни запазени стари сгради. Както самият журналист отбелязва, в града „старото и новото, модерното и традиционното, „съжителстват” едно с друго, при което му придават...една особена красота”. И това „старо” и „традиционно” според автора би следвало да е „албанско”, в което трябва да ни убеждава направеното сравнение с „Берат, Гирокастро или Круя”! Последните са градове, намиращи се в границите на съвременна Албания, които също са известни със своите запазени исторически паметници. Но... за мен остана мистерия кое точно е „албанското” в тяхната архитектура... Тя без съмнение прилича на охридската, но (след бърз преглед в google) запазените стари сгради ми изглеждат доста „типични” и за други части на Балканския п-в, а и не само там, от същия исторически период. Какво, прочие, представлява „типичният албански град”? Тук ми се иска да припомня, че е имало дълги периоди, продължили чак до миналия век, в които границите на балканските държави са били доста по-различни. Империи като Византийската или Османската са властвали както над цялата територия на съвременна Албания, Косово и Македония, така и над България, Сърбия и Гърция. Така тези разделени днес територии в миналото са били обединени в единна държавна структура и са имали сравнително сходна историческа съдба, търпели са подобни влияния, културно, социално и икономическо развитие... А дали това не се отнася и за архитектурата? Да, разбира се, видно е, че архитектурният стил притежава някои свои неоспорими регионални специфики, но дали в тях преобладава „албанското” и ако да, кое точно е то? Дали в случая не би било по-правилно да говорим за средновековно и възрожденско „балканско” наследство? Всъщност всеки би могъл да провери и да си изгради собствено мнение след кратко търсене и разглеждане в google на снимки от споменатите градове, т.е. Охрид, Берат, Круя и Гирокастро и, да речем, Търново.


Следващото твърдение е това, че предшественикът на Охрид – античната Лихнида, е била основана от илирите преди 2300 години. То вероятно е правилно, въпреки че, доколкото ми е известно, за съжаление разполагаме с твърде оскъдни данни за този период и регион. Тук „проблемът” се съдържа по-скоро в евентуалната връзка между албанците и древните илири, за която авторът, макар че не я споменава директно, вероятно иска да намекне. Доколкото ми е известно, в съвременната историография т.нар. „илирийска” хипотеза за възникването на албанците като етнос е най-малкото спорна. Така че историческият факт, че Лихнида е била илирийска, не означава непременно , че е била и ...албанска.

Следващото твърдение, изказано в публикацията на косовския всекидневник е, че Охрид „от 976 до 1014 е бил превзет от българския цар Самуил”. „Превзет”, но от кого? От историческите източници знаем, че българските интереси в региона датират още от времената на... брата на хан Аспарух Кубер, който е живял през... VII век, т.е. цели 300 години преди Самуил! Македония и специално Охрид се споменават многократно във връзка с покръстването на българите, което, както знаем, се извършва през IX в., т.е. повече от сто години преди първото споменаване на Самуил в историографията. Достатъчно добре е известно, че най-изтъкнатите ученици на братята-просветители Кирил и Методий, които създават първата славянска азбука – Климент и Наум ‒ са прекарали голяма част от своя живот и дейност в областта на дн. Македония и по-точно именно в Охрид, поради което и двамата носят прозвището „Охридски”. Става въпрос за периода в кр. на IX-нач. на X в., когато Самуил дори не е бил роден. В едно сведение се говори дори, че българският княз Борис приел християнството на река Брегалница, намираща се в дн. Изт. Македония (БЮРМ). Струва ми се показателно, че Борис проявява такъв интерес към югозападната част на своята, българска държава, чийто център е не друг, а именно град Охрид. Неслучайно там са изпратени най-влиятелните тогава български църковни дейци, които основават два манастира в близост до града – „Св. Пантелеймон” и „Св. Архангел Михаил”, като освен това полагат началото и на т.нар. Охридска книжовна школа.

Така че „българският цар Самуил” не е имало от кого да превземе Охрид в 976 г., просто защото имаме сведения, че красивият езерен град вече поне от век се е намирал под българска власт. Твърдението, че той го бил „превзел” и (явно!) „окупирал” от 976 до 1014 г. е не само невярно, но и като че ли съдържа в себе си конотации за някаква измислена вражда и агресия между българи и албанци, датираща отпреди 1000 години! Нима е имало такава? В посочените години в изворите не откриваме дори и следа за съществуването на албанците, камо ли за това, че са владеели Охрид. Напротив: източниците, съвременни на събитията от X-XI в., описват голяма част от територията на съвременна Албания като... българска, напр. „планината Томор” (дн. Центр. Албания), където синовете на българския цар Йоан Владислав се укрили и се съпротивлявали срещу византийския император Василий II Българоубиец. Най-вероятно по това време предците на днешните албанци са си живяли мирно и тихо далеч от Охрид в планинските области на северозапад, без да влизат излишно често в контакти с обкръжаващия ги свят, което обяснява и липсата им в историческите извори от периода (за пръв път за "албанци" се споменава едва през XI в.).

В епохата на епичната борба на Самуил против Василий II Охрид е провъзгласен за столица на Българското царство и седалище на българския патриарх. След завладяването му от Византия и през последвалата епоха на византийската власт (1018-1185 г.) Охрид запазва статута си на център на българската църква като резиденция на предстоятеля на т.нар. „българска автокефална Охридска архиепископия”. Въпросната архиепископия, макар и намираща се под юридическото върховенство на Цариградската патриаршия, съществува в продължение на много векове и винаги е наричана „българска”. При основаването й от Василий II през 1019 г. за албанци в източниците все още не се споменава нищо – това ще стане за пръв път няколко десетилетия по-късно и то във връзка със земите, намиращи се на запад от Охрид – по адриатическото крайбрежие, ок. гр. Драч (дн. Дуръс).

Следващият „исторически” момент от статията, на който си заслужава да се спрем, е съждението, че „в определени моменти от Националното Възраждане през XIX в. Охрид е бил провъзгласяван за столица на независима Албания от албанските патриоти от Османската империя”, „градът (...) се е управлявал от албанската фамилия Гропа” и от него произхождат „великите бойци за албанска независимост като Дервиш Хима, Хамди бей Охридски и други”. Действително, през XIV в. в западните краища на Балканския п-в се наблюдава нещо като своеобразен демографски „бум” на албанското население, което обаче влиза в обсега на интерес на средновековните автори едва петдесетина години по-рано, поради търсенето на подкрепата му от страна на византийските, епирските и италианските владетели, борещи се да завладеят региона. Албанците се отличават от околните народи със суровостта на своите патиархални нрави и номадския начин на живот на голяма част от техните родове и племена, произлизащ от основния им начин за препитание – овцевъдството. Когато в средата на XIV в. техните родни земи стават част от Сръбската империя на цар Стефан Душан, някои от вождовете им, с одобрението на монарха, стават част от сръбската аристокрация. По същото време най-страшната чумна епидемия на Средновековието, „Черната смърт”, опустошава и обезлюдява равнинните области. Албанските номади, които не се задържат на едно място и винаги могат да избягат от болестта в планините, като че ли не са толкова силно засегнати от чумата, която, според някои източници, убива между 1/3 и ½ от европейското население през 1347-50 г. Така че не е учудващо, че след последната спомената дата албанските племена започват да се появяват масово на места, където преди не са били нито чувани, нито виждани – най-вече на територията на съвременна Гърция, стигайки чак до п-в Пелопонес и Егейските о-ви. Част от дн. Западна Македония също е засегната от тази миграция, което ‒ както споменах ‒ следва да се отдаде най-вече на последствията от чумата и създаването на империята на Стефан Душан. След смъртта на Душан огромната му държава се разпада твърде бързо, превръщайки по-голямата част от територията на Балканите в хаос от малки и враждуващи помежду си феодални държавички, които непрекъснато завладяват или губят по някой съседен град или област. Такъв е случаят и с едничката „действително албанска” власт над Охрид ‒ тази на „великия жупан” Андрей Гропа. Славянската титла на този албански велможа недвусмислено сочи, че той също е бил част от „служебната” сръбска аристокрация ‒ факт, който авторът от "Светът днес" „удобно” забравя да спомене. Друго нещо, което е забравил, е, че тази „албанска” власт едва ли продължава повече от няколко години, тъй като, възползвайки се от политическата раздробеност на региона, османските турци съвсем скоро завладяват Охрид и прилежащите му области (вкл. и „същинска” Албания, където е образувана турската провинция „Арванид-или”).

Малко по-късно, в средата на XV в., албанците биват обединени за пръв път в историята си от своя национален герой Георги Кастриоти Скендербег. Борбата им срещу турците завършва с поражение и впоследствие мнозинството приема исляма, като някои се превръщат и в поддръжници на османската власт на Балканите. При войните между Австрийската и Османската империя в кр. на XVII в. християнското население на много области, като Косово и Македония, е принудено да се изсели на север. На негово място с одобрението на турските власти се настаняват албанци-мюсюлмани от съседните планински области. Така и се стига до днешната демографска ситуация в Косово и Метохия, навремето център на сръбската държавност, където албанците съставят преобладаващата част от населението. Най-вероятно по същия начин се стига и до появата на по-многобройно шиптарско малцинство и в Охрид. Въпреки това, регионът и в XIX в. остава преимуществено населен с българи, но по-високото развитие на социално и икономическо ниво кара множество албанци да предпочитат да се заселват в българските градове в Македония. Не е случаен и фактът, че именно там се раждат и израстват някои от първите по-образовани албанци-радетели за своя национална държава, като напр. споменатите Дервиш Хима и Хамди бей Охридски. Но, от друга страна, всички проучвания, проведени от авторитетни научни комисии, събрани от тогавашните европейски държави (и САЩ), показват, че мнозинството от населението в Охридско продължава да е българско и по времето на споменатите „велики бойци за албанска независимост”. Така и това, че Охрид бил тяхно родно място, не може да се използва като аргумент за твърдения, че градът „бил древен албански” и, видиш ли, днес поради „македонската дискриминационна политика” били останали само 6-7 %!

Няма коментари:

Публикуване на коментар