сряда, 27 ноември 2013 г.

Каталанският "скандал"


При прехвърлянето на изследванията по история на кръстоносните походи вероятно рано или късно на всеки по-задълбочен читател ще му дойде на ум въпроса: "Защо историята на т.нар. "Каталанска компания в Романия" се разглежда като част от историята на кръстоносните походи? Това е направено например в третия том на най-пълното досега обобщително съчинение по кръстоносна история - капиталният труд, излязъл под редакцията на американския учен Кенет Сетън, озаглавен простичко (но авторитетно!) A History of the Crusades. Но не е ли направо капитално грешно да разглеждаме историята на Каталанската компания като част от тази на кръстоносните походи? Та нали е широко известно, че каталаните не са crucesignati, че техният поход не е одобрен от папството? Нещо повече: през голяма част от съществуването на компанията и основаната от нея държавица в Средна Гърция нейните членове са...отлъчени от католическата църква! Една от главните причини за въпросното отлъчване е твърде основателна - действителният съюз на каталаните от компанията с "неверниците" турци, против които именно са насочени кръстоносните походи (или много голяма част от тях) още от самата си поява! Що за исторически парадокс е това?

За включването на "заклетите врагове на християнството" (както са наричани в съвременните на събитията папски послания) в кръстоносната история би могло да има само два "сериозни" историографски аргумента: (1) първоначалната цел, заради която са повикани каталаните на изток, а именно - борбата срещу турците в Мала Азия и (2) принадлежността на техните балкански владения около Тива, Атина и Неопатра към кръга на т.нар. "франкски", а понякога и "кръстоносни", държави в "Леванта". Ако започнем от последния аргумент, то ми се струва неизбежно да не забележим погрешната му презумпция: да, каталаните наистина са "франки", но тяхната държавица не само, че не е завоювана от "кръстоносен поход", а дори е отнета от законните й "франкски" владетели от рода дьо Бриен, които са наследници на съвсем истинските кръстоносци от Четвъртия поход! Не друго, а именно това завоевание довежда до отлъчването им от църквата! Освен това през по-голямата част от съществуването й тази държавица е заклет враг на останалите си франкски съседи и се бори срещу тях с помощта на...турците. Преминавайки към първия аргумент, ще видим и че след знаменитите си победи, които уж достигат до "Железните врата" в Киликия (но по-вероятно не се доближават дори до Анталия, т.е. до средата на Мала Азия), каталаните твърде бързо са прехвърлени на Балканите, за да се сражават не срещу "неверници", а срещу християни - българите на Теодор Светослав. Така излиза, че и службата им не е била изключително "кръстоносна", а става въпрос за съвсем обикновени наемници, подобни на прочутата "варяжка дружина" на ромейските василевси (чийто състав, впрочем, между 1350 и 1370 г. е попълнен именно с каталани). Докато още са в Анатолия, каталаните сключват съюз с някои от разгромените от тях турски племена. Един от легендарните за последните ранни газии (ислямски воини, отличили се в свещената война срещу християните, т.нар. "газават", който в случая е идентичен с добре познатият ни днес "джихад"), наречен Халил Едже, служи лично като наемен военачалник в компанията и дори, според Рамон Мунтанер, я спасява в един кризисен момент, когато изтощените от сраженията с византийци, алани и генуезци алмогавари (друго популярно название на иберийските бойци) са се стопили до едва 206 конници и 1256 пехотинци (а преминалите през Галиполи турци на Халил са 800 конника и 2000 пехотинци). Макар че едва ли трябва да се доверяваме на точността на тези цифри, предадени ни от Мунтанер, все пак трябва да отбележим, че турската помощ за каталаните очевидно е била твърде значителна. Неверните поганци-турци помагат самоотвержено на "кръстоносците" срещу франките-генуезци и ги спасяват от пълен разгром - как стават тия работи, а? Може би по линия на испано-арабската дружба - нека не забравяме, че самото название "алмогавар" е от арабски произход, а в кралство Арагон по същото време живеят немалко маври-мюсюлмани.

От гледна точка на по-нататъшните събития, приключенията на турската част, която се сражава в редовете на Компанията, са дори по-впечатляващи от тези на алмогаварите. Заедно със своите приятели и съюзници от далечна Иберия те плячкосват Балканите чак до Морея (= п-в Пелопонес) и взимат активно участие в завладяването на Атинското дукство и избиването на неговите рицари "със златни шпори". Скоро след тази победа турските наемници стават толкова самоуверени, че поискват да се върнат обратно, без съмнение претоварени с взета от гяурите плячка и желаещи да я похарчат на спокойствие в родните бейлици на Анадола. Познавайки дотогавашната им история, е направо учудваща лоялността, която арагонските кабалерос проявяват към своите турски приятели. Желанието им да ги напуснат не предизвиква никаква конфронтация; те са пуснати да си отидат по живо, по здраво, заедно с всичко награбено, а вероятно и с армагани и приятелски хабер от "доновете" до "техните" бейове-аркадашлар. По-късно една част от турските бойци, която преминава като хала през Тесалия и Македония, или обърква пътя или, поблазнена от лесния грабеж и доброто заплащане, постъпва на служба чак при сърбите. Другата турска част, по-голямата, със сила си пробива път през византийските прегради чак до Галиполи и, след като открива, че протокът е преграден от "катъргите" на василевса и дженевизките му съюзници, започва небивало опустошение на Тракия. Едва с върховно концентриране на силите и с решаващата помощ на генуезците (които си послужват с измама, обещавайки да прекарат турците в Анатолия с корабите си, ако преди това оставят оръжието си на брега) Византия успява да се справи с явно отличните бойци на Халил Едже, които си правят пълен та*ак с нейните стратиоти... Независимо от тази развръзка, каталаните в Гърция продължават да поддържат тесни и, по всичко изглежда, топли връзки с малоазийските бейлици. Фактът, че са разделени от тях с цяло море и че последните по думите на върховните първосвещеници на Запада - папите, са "най-страшните и отвратителни" врагове на "християнския род", се оказва без значение. Именно бившите византийски наемници довеждат на корабите си турските газии от Айдън, Ментеше и Сарухан за пръв път в днешна Континентална Гърция и ги запознават с местната ситуация, изправяйки ги срещу "кръстоносните" (по наследство, а понякога и по политика) държави в района, като например доминираното от французи княжество Ахая. Последното, основано, подобно на Атинското херцогство, след IV кръстоносен поход, подобно на 90 % от останалите франкски владения в района, се прочува още в предишното столетие с това, че в него се говорел "толкова добър френски, колкото в Париж". Излиза, че през 20 век французите имат за какво да връщат на испанските си гастарбайтери. Базирани в Атика, Беотия и Елида, алмогаварите се сражават редом с турците срещу своите уж единоверци и родственици цели десетилетия. Нещо повече, което ужасява даже свикналите на какво ли не през "чумавия" четиринадесети век съвременници: в много случаи каталаните от Компанията не се свенят да взимат дори и собствените си християнски поданици и данъкоплатци, които са предимно гърци, в робство и да ги продават на турците. Земите на древната атинска полития и Седмовратата Тива опустяват и малцината селяци, които продължават да ги обработват, защото няма къде другаде да отидат, живеят по-лошо, отколкото корейци под властта на средновековните самураи.

Срещу въпросните каталани, най-вече по инициатива на папството и засегнатите от тях франки, се планират кръстоносни походи в протежение на целия 14-ти век. Дори и през 1376 г., когато от потомците на Компанията след над седемдесетгодишни кръвопролития вече са останали само шепа хора, магистърът на ордена на хоспиталиерите от Родос фра Робер дьо Жюлиак (тук трябва да се отбележи, че хоспиталиерите имат твърде добри връзки с арагонския кралски двор и обикновено си затварят очите пред деянията на Каталанската компания в Гърция) иска да се отправи начело на рицарите си, възможно най-"истинските" кръстоносци, ad partes ducatum Athenorum. Но не бива да се учудваме на това: вероятно и последните оцелели на балканска територия внуци и правнуци на каталанските наемници са били възпитани като изверги. Най-малкото са продължавали "дядовия" си съюз с турците. Самото папство за над 70 години твърде рядко вдига интердикта, наложен над наемниците и техните потомци, а омразата, демонстрирана срещу тях от страна на Анжуйците и Френското кралство - две от най-важните "кръстоносни надежди" по това време, е напълно недвусмислена. Е, не е ли "скандално" при тези обстоятелства включването на историята на Каталанската компания и нейното дукство в третия том на A History of the Crusades?

Но има и трети възможен аргумент за възникването на "скандала" (това определение е, разбира се, по-скоро шеговито, тъй като става въпрос за отдавна забравени и/или твърде слабо известни неща, познати само на ограничен кръг специалисти), който пропуснахме. Главният редактор на поредицата A History of the Crusades - споменатият Кенет Сетън, е разработвал пространно историята на Каталанската компания като млад учен - много преди да се заеме със съставянето на въпросния многотомник. Така че, в крайна сметка, е било нормално да включи своята разработка по тема, която познава толкова добре - макар и в нея да са премълчани много от "неудобните" подробности от историята на тези знаменити "кръстоносци"

1 коментар:

  1. Всъщност към аргументите можем да добавим и плановете на Шарл дьо Валоа да се възползва от силата на Компанията, за да завладее Константинопол - това вече може да се разглежда като "опит за кръстоносен поход", но е релевантно само докато каталаните са още в Тракия.

    ОтговорИзтриване