Балканите между 1370-1390 г. - кратка ретроспекция

На милата ми баба, Вълка Енчева Петрова, мир на праха й!

1370-1390 г. - един често подценяван по значение двадесетгодишен период от историята на Балканите. "Когато се наливаше стоманата" пък бих казал аз. Първите години от съществуването на Османската империя, които минават някак си незабелязано за околните. Разположени било то по-далеч или пък съвсем близо до епицентъра на събитията, те били фатално увлечени и късогледо (бихме казали днес) потопени в проблемите на собствените си "къщички". Как се е случило така, че съвременниците са изпуснали важността на първите двадесет години от основаването и съществуването на една шествековна империя? Империя, оставила неизличимия си отпечатък и до ден днешен над целите Балкани (освен в по-слаба степен в северозападните краища на полуострова), над съдбата на техните потомци, как изобщо е било възможно това, може би се питат някои от нас днес?!? Е, съществуват твърде много обяснения за този исторически парадокс, който не престава да учудва изследователите на миналото... Но не това е нашата задача в този материал. Тази публикация всъщност представлява просто една класация; "чарт", подобно на известния "топ форти" (top 40) на Кейси Кейсъм от кр. на 80-те и началото на 90-те на миналия век, "Билборд" и прочие от сорта. Но без втори и трети места. Само "шампионите":

- най-силен балкански владетел: Мурад I Худавендигяр. Съвременните на царуването му западни източници го наричат "емир" и "бей" (за значението на тези титли вж. напр. Kafadar, C. The Construction of Ottoman State, p. 14-15) - това вероятно е и истинската му титла. Бей, а не султан (или soldan/soldanus, както се изписва тази ориенталска титла в някои латински извори). Във фиктивната рангова стълбица на средновековните балкански владетели това не го прави равен дори на деспоти, владеещи не повече от няколко села или градчета или просто няколко къщи във вече започналия да запустява Константинопол, чиито стени изглеждат прекалено големи за оредялото му население (може би бе по-правилно да се изразим по следния начин: "деспот, който притежава няколко къщи в някое от константинополските десетина "селца", на които тогава се разделя Града (=Цариград, Истанбул)"). Ех, вярно, ще кажете, мюсюлмански титли и християнски титли, биха ли могли да се сравняват (?) - какво общо изобщо (без съжаление за тавтологията :)) има между тях? ОК, отдавам дължимото на критиката, но аз все пак мислено ги подреждам йерархично по някакъв начин. "Беят" например е приблизително равнопоставен на "княза" в тогавашната южнославянско-балканско-византийска "ранг-листа" Т.е. той е само малко повече от "господина"="господаря", както е наричан "обикновения" болярин по това време - или, да речем, на "графа" в западноевропейската (наричана често за краткост "франкската" или, ако предпочитате, "франгската" (срв. срвек. бълг. израз "сабя-френгия")) йерархична стълбица. Но, задълбавайки се "по-навътре", бихме могли да видим, че това е епоха, в която титлите като че ли са загубили прежното си значение и се раздават "на килограм". Така напр. упорито обявяваният от някои за "деспот" балкански "супербогаташ" и крупен земевладелец; един от най-влиятелните финансови магнати и преуспели жители на п-ва за тия времена - сърбинът (а не българинът ;)) Константин Драгаш (или "Кьостенд", както е наричан от турците), който е толкова изгодна "партия", че дори омъжва дъщеря си за най-"високопоставения" в споменатата фиктивна балканска "ранг-листа", а именно  - за самия византийски василевс Мануил II Палеолог, всъщност до края на живота си си остава един най-обикновен "господин". Неговият "господарски" съсед от север Лазар Хребелянович пък е прост "княз" ("княз/кнез" е титла, употребявана дори до 19 век включително и в северозападните български земи, съседни на Сърбия, както и, естествено, в самата Сърбия). Но и двамата със сигурност са могли да "смачкат" при евентуален военен конфликт деспота на Янина и техен сънародник Тома Прелюбович. Това ми изглежда несъмнен факт, при все войнствената натура и многобройните победи срещу албанците, с които е известен последният (характеризиран в "Янинската хроника" с прозвището "Албаноктонос", т.е. "Албаноубиец"). Просто деспот Тома в най-добрия случай е събирал до двехилядна армия (състояща се от по-елитната му сръбска гвардия и гръко-влахо-българското опълчение от Янина и околните села и градчета в северен Епир, признаващи властта му). В същото време теоретично по-ниско стоящият в йерархията Лазар е бил способен да свика под знамената си може би ок. десет пъти по-голяма войска (на свой ред господин Константин Драгаш вероятно е бил някъде по средата между двамата по численост на ратниците си). А какво ни остава в такъв случай пък да кажем за "царчето" Йоан Урош Дука Палеолог Неманич (синът на самообявилият се за цар брат на Стефан Душан - Симеон Урош Синиша), което при престолонаследието си владело не повече от 2-3 града в Тесалия? Въпросното "царче", по всяка вероятност именно изпаднало в отчаяние от тоталното си политическо безсилие и съответно празнотата на царската (= императорска!) си титла, набързо се замонашва и, приемайки далеч по-краткото име "Йоасаф" и оттегляйки се на самотните скали по западната граница на Тесалия, дава началото на известните манастири Метеора? Но все пак... титлата си е титла! Затова "конкурентът" на Тома Прелюбович за властта в Епир - албанецът Гин (Джин) Буа(я) Ш(С)пата (тук давам съвременните разночетения на името му) явно предпочита да е "деспот", а не просто обикновен "вожд" или дори "протостратор" (византийска титла на военачалник, използвана от Душан, която Шпата вероятно получава именно от него). Доказателство за въпросното желание е фактът, че той принуждава ("принуждава", тъй като реципиентът едва ли го е извършил доброволно - макар и поради лаконичността на изворите да не можем да бъдем напълно сигурни) бащата на по-късния монах Йоасаф - цар Симеон Урош, да го провъзгласи за "деспот". Най-логичното умозаключение, до което мога да достигна по въпроса, е, че вождът реализира "повишението" си чрез силата на своето войнствено племе (или "род", "клан", разликите при тогавашните ш(к)ип(е)тари като че ли не са толкова големи), носещо неговото име - Шпата. Същият клан, воден от своя Джин, при положение, че произхожда от областта ок. градчето Делвино в дн. Южна Албания, при Душан успява да разпростре своята територия от там чак до древната гръцка Акарнания, намираща се на няколкостотин километра по на юг. А царят (да не забравяме, че "цар"="император", "василевс"), независимо от това с колко "саби" разполага, е все пак единственият, който има право да раздава деспотски титли - правило, което независимо от привидната си абсурдност, продължава да се спазва строго! Странни времена са това за Балканите... Един друг такъв арванитски племенен вожд, подобен на Джин - Карло Топия, чието племе и земи са били разположени по на север от тези на Шпата (в области, където и до ден днешен се чувства католическото влияние), по същото време е провъзгласен за "граф" от неаполските крале от френската фамилия д'Анжу. За важността му можем да съдим и по факта, че е и венециански гражданин. А последното на свой ред на практика е титла, която в някои случаи носи повече облаги и е по-ценна дори и от царската/императорската! Мнозина от балканските владетели усилено се домогват до нея, но далеч не всички я получават - просто това не е чак толкова лесно! Какво ни остава тук освен "усмивка-та" (припомнете си старата българска естрадна песен и се опитайте да произнесете думата в същата тоналност :)). 

И така, да заключим: независимо от "незначителността" на своята титла, Мурад, наричан от тогавашните българи "Амурат", безспорно заема първото място по политическа мощ и влияние на Балканския п-в от 1371 г. до смъртта си в битката при Косово поле през 1389 г. Негови васали на практика са всички християнски владетели от вътрешността на полуострова, като изключение правят само онези, чиито "господства" са прекалено отдалечени географски, така че "дългата ръка" на неговите акънджийски отряди и спахийски билюци не е успяла да стигне до тях. Това са босненският крал Твърдко, Маджарско (което в този период също е "империя" от днешна гледна точка, макар и тогавашните му управници да носят "само" кралска титла), някои от егейските острови и намиращите се откъм южната страна на Термопилите франкски владения. Всички останали плащат данъци на Амурат.

- най-слаб балкански владетел: Е, вече го споменахме, това е не някой друг,а царят на половин (а може би и по-малко) Тесалия Йоан Урош Дука Палеолог Великолепни, в монашество Йоасаф... Но той все пак остава в историята чрез финансирането на основаването и построяването на първите манстири "Метеора". Явно все пак от царската титла е имало някаква полза във вид на някое и друго спастрено ковчеже със злато (но по-вероятно сребро). Метеора, този великолепен обект на съвременния туризъм, продължава и днес да носи немалки приходи на православната църква и гръцката държава... за което пък според мене сърбите следва да си искат напълно законно обезщетение от днешната Гръцка република :). Нооо... това са минали работи, нека не се ровим повече в тях, вмъквайки пръти в колелата на и без друго крехкото гръко-сръбско сътрудничество, появило се в последните десетилетия (на база на отричането на така наречената "република Македония", т.е. БЮРМ (Бивша Югославска Репубилка Македония)). Това, разбира се, е в границите на шегата, да не си помислите нещо! Не е учудващо, че при абдикирането си цар Йоан (Йован), този сръбски "диадох" или "епигон" на Стефан Душан, бързо е заменен от местни гръцки сановници, които демонстрират лоялност към Константинопол или, по-точно, към Солун. Използвайки като опора този значителен за епохата си (а и в съвремието) град, едно от най-важните балкански средища през посочения период, Мануил II Палеолог, един впечатляващ с енергията и ерудицията си, но нещастен в реализацията на плановете си владетел, се опитва да основе своеобразна "нова Византия", която да се противопостави на турците и да върне прежното имперско величие. Уви, би казал някой, историческите процеси не могат толкова лесно да се преобърнат и Солун пада под властта на "ненавистния измаилтянин" Амурат през 1387 г. Тогава Мануил успява да се измъкне, но, на свой ред, в следващите години "пада" пред турската мощ дотам, че от равностоен противник бива провъзгласен (от наследника на Мурад Худавендигяр - неговия син Баязид Йълдъръм "Светкавицата"), за адмирал на новостроящия се османски флот... Това "срамно" падение на василевса, един от най-последните и най-упоритите защитници на старата римска слава, обаче вече излиза извън границите на анализирания в този материал период.

- най-голям политически провал на Балканите: "кариерата" на сръбския крал Марко Мърнявчевич, по-известен като Марко Кралевити или просто "Крали Марко". Ето един друг "епигон" на Сръбската империя ("царство", да не забравяме, че само тогава и никога преди и след това Сърбия не е била повече от "кралство") на Душан. Популярен още като "все(южно - в името на историческата истина!)славянска слава", "герой чутовен и недостъпен", освободителят на трите синджира роби, притежател на последния оцелял потомък на крилатия жребец на Белерофонт - божественият Пегас (конят Шарко и/или Шарколия), магическа сабя-дамаскиня и всичко останало, както си му е редът за епичен герой от ранга на Херакъл, Роланд или Иля Муромец (в български, сръбски, сърбо-хърватски, бошнакски и тн. вариант - а може би било по-удачно да употребим термина "балкански"). В периода, който е резюмиран тук, Крали Марко успява да изгуби почти всичко, което баща му Вълкашин и чичовците му Углеша и Гойко прилежно са натрупали за него, а то съвсем не е малко! Непосредствено преди злощастната битка при Черномен през 1371 г. братята Мърнявчевичи (прогресирали от дребни феодали от приморския сръбски - днес бихме казали "черногорски" или "херцеговски" - край, до сръбски крале и деспоти - "сръбски" по народност, а изворите често ги назовават "български", вероятно визирайки управляваните от тях територии) господстват над ок. половината от бившата Душанова империя. Въпросната половина фактически обхваща целия географски център на полуострова, включително и "Охрида града", в който Марко евентуално би могъл да установи, по подобие на епирските Комнини век и половина по-рано, трети или четвърти балкански имперски религиозен център. Охрид, както доказва политическата кариера на едни други братя - Комитопулите, няколко века по-рано, би могъл успешно да се състезава за изпълнението на тази роля, т.е. конкурентноспособен е, както бихме казали днес. Но, въпреки по-късната си легендарна слава, Марко не е този, който да съумее да реализира този потенциал (и на Охрид, и на обширните си и богати владения в центъра на Балканите). Това, което наистина му остава до последно, е споменаваният като негов роден дом в посветените му народни песни град Прилеп. И нищо повече. От наследството му безогледно и безмилостно крадат къде повече, къде по-малко по-нискостоящите в йерархията сръбски диадохи и епигони Вук Бранкович, братя Драгаши, Радо Хлапето (пардон, Радослав Хлапен), а дори и такива близки хора като бившите верни съюзници на баща му - фамилията Балшичи от Зета (Черна гора) и собствените му братя Андриаш и Митраш (Димитър). Обидно е (за честта на краля, Крали Марко for Christ sake!), но в интерес на историческата истина няма как да не споменем и постъпилите по същия начин "мизерни" албански вождове, препитаващи се главно с номадско овцевъдство, от фамилията Гропа. Все пак последните, за кумова срама, скоро са изметени от Охрид от далеч по-благородните си сънародници Музаки, притежаващи ранг на барони още от анжуйско време (макар и сигурно някои от тях все още да са ходели с овчи кожуси - дали поради липсата на (достъп до) по-добро облекло и/или от любов към традициите не се наемам да твърдя). През цялото това време (1371-1390 г.), докато го ограбват, крал(и) Марко стои съвършено бездеен. Поне изворите - т.е. тези, приети за достоверни от съвременната историческа наука, не споменават за каквато и да било негова активност. Вероятно, изпаднал в депресия и заседнал зад красивите кули на "Прилепа града", той чака да го убият в битката при Ровине (чак в далечното Влашко) през 1395 г., докато се сражава (вярно, с неохота, както казват летописците) не на страната на "трите синджира (християнски) роби", а на тази на поробителите им и убийци на баща му и чичовците му. Нейсе...

- най-голям балкански интригант за мен безспорно е цариградският василевс Андроник IV Палеолог, който, заедно със сина си, успява за посочения двадесетгодишен период) да вдигне поне 3 големи бунта (два от които - успешни - или поне временно) срещу баща си и брат си за владението над гореспоменатите десетина константинополски села. Е, села, ще кажете, но пък с какво символично значение, а? Всъщност от прагматична гледна точка Цариград винаги си е струвал единия заговор, дори срещу най-близки роднини и с орди кръвожадни османци, разположени на половин ден път от стените му (!). Даже в тези времена на небивал упадък приходите от митницата на Златния рог не са били за пренебрегване. 

Андроник IV успява:

- на няколко пъти да се измъкне от най-известния и строго охраняван "елитен" затвор на Балканите - кулата Анема, разположена в близост до Златния рог, 
- да вкара там баща си и брат си, 
- да забърка в интригите си не само половината християнски владетели от полуострова, но и османците, 
- да възпита един син, напълно достоен за своя отец (който също участва в няколко знаменателни преврата и става известен с предложението си да отстъпи Константинопол на френския крал срещу годишна рента и замък във Франция) и
- дори да възстанови зрението си след като е ослепен по почин на Мурад I след съвместния си бунт със сина на последния Савджъ (Сауджи) срещу бащите им...

Бих казал, че кариерата му по нищо не отстъпва, а даже в някои отношения значително превъзхожда по интерес тази на като че ли по-известния му предшественик Андроник I Комнин! Но пренебрежението, което византолозите демонстрират към тази знаменателна фигура, е типично за отношението към късния период от съществуването на Византийската империя. Той предизвиква у "византофилите" по-слаб интерес от напр. "славната" епоха на Комнините и други по-ранни етапи от развитието на последния легитимен наследник на Рим...

- най-успешен военачалник - е, двама са. И двамата: абсолютно или почти неизвестни за по-широката публика (вж. завършека на по-горния абзац ;)). Първият е бившият везир или пълководец на емирството Караси (намиращо се на азиатската страна от Дарданелите и завоювано към 50-те год. на XIV в. от османците) Хаджи Илбеки (Хаджъ Илбеги), който превръща на пух и прах армията на Вълкашин и Углеша при Черномен през 1371 г. По този начин хаджията (за когото някои твърдят, че бил мюсюлмански еретик!) хвърля в хаос и паника не само по-голямата част от Балканите, но и почти цяла християнска Европа и Светия престол в Авиньон. След неговата грандиозна победа при р. Марица повече нищо на полуострова не е същото - факт, който е всепризнат от всички сериозни изследователи на периода (въпреки оскъдността на изворовата база и оттам затрудненията, срещани при формирането на категорични изводи). Вторият, подобно на Хаджи Илбеки, печели венеца на "най-успешен балкански военачалник между 1370 и 1390 г.", по време, когато отново е опитен пълководец на възраст (Илбеки вече е направил кариера в Караси към 50-те год. на столетието, което означава, че при Черномен е поне към петдесетинагодишен). Той отдавна е приписал на сметката си една знаменателна победа, заради която албанците май и до ден днешен бъзикат гърците (или поне онези от тях, които живеят в областта Чамерия и граничните с Албания епирски земи). Става дума за сражението при р. Ахелой (но не "нашия", а "епирския" Ахелой) в кр. на 50-те год. на века, в което арванитските воини (предшественици на славните арнаути) разгромяват и убиват епирския деспот Никифор Орсини, последният от владетелската династия на Комнините, която управлява тази област още от времената на Четвъртия кръстоносен поход. Албанският пълководец, дал началото на нова епоха в историята на Западна Гърция, е деспотът на Арта, споменатият вече тоск (да не се бърка с тосканец) Джин Буа Шпата. Отново подобно на Хаджи Илбеки, той печели палмата на първенството за "най-успешен балкански военачалник между 1370 и 1390 г.", разгромявайки един своеобразен "кръстоносен поход". Макар и Шпата, за разлика от хаджията, да е християнин, кръстоносният поход, който той разбива, е "редовен", т.е. ползващ се с официалното признание на Рим, а не като този на братята Мърнявчевичи, т.е. "православен" (така де!) и, доколкото ми е известно, не получил някаква кой знае каква църковна подкрепа или одобрение, било то от "източния" или "западния" лагер... Става въпрос за военната кампания, водена лично от великия магистър на ордена на хоспиталиерите (по-популярното и кратко тогавашно название на военномонашеския орден на св. Йоан Йерусалимски), прочутият в целия Запад с рицарските си подвизи брат (или "фра" - от лат. "frater") Хуан Фернандес де Ередия. При обсадата на Арта магистърът попада в засада с рицарската си свита и е пленен от воините на Шпата. Последният получава за него баснословен откуп, който вероятно допринася за продължаването на успешното му представяне на политическата сцена в Западните Балкани, свързано, разбира се, с безброй военни конфликти. Деспот Джин Буа Шпата разширява владенията си, доживява до дълбока старост (умира ок. 1400 г.) и определено е по-щастлив в съдбата си от своя "колега" от Караси, посетил някога си Мека (или претендирал за това), който скоро след Черномен намира смъртта си, казват, по вина на ревнивия към победите му негов пряк началник - бейлербеят на Румелия Лала Шахин, който го отравя.