Кръстоносни походи и латински военни акции в Леванта, 1292-1334, I част

Наименованието „Левант” произлиза от средновековния френски и се превежда буквално като „изгряващ.” През късното средновековие тази дума започва да се използва от западноевропейците като синоним на „Ориент”; с нея първоначално се обозначават най-общо земите на изток от Италия по посока на изгряващото слънце. Днес в историографията е прието този термин да бъде прилаган най-вече за обозначаване на земите на Източното Средиземноморие. Това е една зона на интензивни културни, търговски и военни контакти, към която западният католически свят започва да проявява засилен интерес през епохата на първите кръстоносни походи (XI–XIII в.). Някои от тези походи водят до основаването на цял ред държави и колониални владения на Изток от западните сили. Към края на XIII в. обаче тяхната сила там вече е започнала сериозно да отслабва под ударите на множеството им регионални съперници.

Когато през 1291 г. под ударите на египетските мамелюци пада последната столица на кръстоносците в Светите земи – Акра и те са принудени да напуснат и останалите си крепости в Сирия и Палестина, това съвсем не означава край на латинските интереси в региона. Макар и прогонени от Константинопол и Йерусалим, различни католически сили все още разполагат със солидни политически позиции в Леванта и, подкрепяни от папството, не смятат да се отказват от владенията и влиянието си в тези земи.

През XIV в. районът на Леванта запазва изключителната си важност за латинците по множество причини, които бихме могли да обобщим в няколко групи - икономически, политически и религиозни. Оттам продължават да идват такива важни и незаменими за Запада стоки като подправките, коприната, захарта, житото на Черноморския регион и др. Затова за такива европейски търговски гиганти като северноиталианските градове-републики Венеция и Генуа е жизненоважно да разполагат с възможност за свободен търговски обмен в страните на Изтока – едно от решенията за което е създаването на бази и колонии там. Следвайки тази политика, те неминуемо се оказват въвлечени и в политическия живот на Леванта. Същевременно западни владетели, между които някои от най-известните примери са неаполитанският крал Шарл д’Анжу и кралете на Кипър от династията Люзинян, претендират за наследството над владението на различни земи от Балканите или Близкия изток. Римският апостолически престол (чието седалище през по-голямата част от XIV в. е Авиньон), църковният глава на народите от Полша до Португалия и от Норвегия до Кипър, не крие амбициите си за подчиняване на Източнохристиянските църкви под свое върховенство и същевременно е заинтересован от разпространението на католицизма на Изток за сметка на Исляма – респективно от спирането на напредването на последния, и от възвръщането на Сирия, Палестина и, разбира се, Светия град - Йерусалим.

В края на XIII и началото на XIV в. таласократията на „франките” в Леванта е почти необезпокоявана. Най-големият им съперник – Мамелюкският султанат, който окончателно прекратява съществуването на франкски владения на териториите на Светите земи, не разполага с флота, която може да им бъде равна във водите на Средиземно море. Този факт обезпечава сравнително успешната евакуация на франките от Сирия и Палестина, която се насочва главно към Кипър. По този начин островът, чиито управляваща династия и елит са предимно френски и са дълбоко свързани с вече заличените от картата латински държави на отсрещния азиатски бряг, се превръща в една от главните католически и кръстоносни бази в Леванта. Възродената Византийска империя, която при император Михаил VIII Палеолог (1259–1282) прави сериозен опит да си възвърне владението над островите в Егея от латинците с помощта на боен флот, не представлява заплаха по море. При наследника на Михаил – дългоуправлявалият император Андроник II Палеолог (1282–1328), Ромейската империя напълно се отказва от поддръжката на флота, която изисква особено големи разходи. Останалите локални сили в Леванта по това време също не разполагат със значителни военноморски ресурси.

Взимайки предвид това преимущество, папският двор и множеството автори на кръстоносни планове за възвръщането на Светите земи, а и на Константинопол, отдават предпочитания на военноморските действия като главно средство за постигането на целите си. Така например още през януари 1292 г. папа Николай IV (1288–1292) нарежда на магистрите на Храма и Хоспитала, преместили главните си квартири на Кипър след падането на Акра през предната година, да построят флот и да използват корабите си, за да подпомогнат срещу мамелюците Киликийска Армения – единственото християнско континентално владение, тясно свързано с кръстоносните действия на изток и останало до този момент независимо. Той взима бързи мерки за формирането на кръстоносна ескадра от 20 галери, която през 1292 г., под командването на генуезците Мануеле Закария и Тедизио Дориа отплава към Леванта. Заедно с 15 кипърски галери, съоръжени от крал Анри II дьо Люзинян кръстоносната флотилия напада укрепеното пристанище Сканделоро (Алая) на брега на Карамания. Без да успее да го превземе, ескадрата се отправя към Александрия, но впоследствие се оттегля към Кипър.

Този първи кръстоносен passagium particulare след падането на Акра, който наподобява по-късните походи на Пиер дьо Люзинян, по същество представлява израз на папската политика за икономическа морска блокада на Египет. През 1291 г. Николай IV издава булата Olim Tam in Generali, която налага забрана върху износа на оръжия, коне, храни и др. стоки за земите на мамелюците. Икономическото ембарго, наложено от папството срещу мамелюците, е практика, която продължава през целия XIV в., като е смекчена едва през 40–те години най-вече поради усилията на венецианците.

Търговското ембарго е силен коз в ръцете на папството, което го използва многократно като оръжие срещу враговете си в Източното Средиземноморие през XIV в. Още през втората половина на предишния век латинците контролират огромен по обем търговски обмен в Леванта; може би най-важната и доходна част от него е вносът по море на платове, дървесина, метали и роби към Египет и износът оттам на луксозни ориенталски стоки и подправки. Според кръстоносните теоретици прекъсването на този трафик би довело до отслабването на мамелюците и до създаването на удобни предпоставки за възвръщането на Светите земи. Той обаче, както и търговията с различни други „невернически” страни в региона, е много изгоден както за големите търговски западни сили Венеция и Генуа, така и за по-малките морски републики като Пиза и Дубровник и такива силни търговски градове като Неапол, Барселона и Палермо, които обичайно се противопоставят на нарушаването на примирията с мюсюлманите и, от друга страна, многократно нарушават папското ембарго. Венеция и Генуа, чиито военноморски ресурси са най-големи, неохотно се съгласяват да се сражават с „неверниците” едва когато търговското им корабоплаване или доходоносната им черноморска търговия бива застрашена.

В първото десетилетие след падането на Акра (1291–1301), основните кръстоносни акции, провеждани в Леванта, са свързани с Киликийска Армения и надеждите за помощ от страна на монголския Илханат в Иран. През 1294 г. магистрите на Хоспитала и Храма присъстват лично на коронацията на краля на Армения Хетум II. Про-латинските тежнения на Хетум се проявяват в по-близките контакти с Кипър; той става католик и омъжва сестра си за Амори дьо Люзинян, титуларен принц на Тир и брат на крал Анри II дьо Люзинян. От Кипър хоспиталиерите остават в контакт с Армения и когато през 1299 г. Хетум побеждава своите братя Смпад и Константин, които са завзели властта няколко години по-рано, хоспиталиерите, както изглежда, му оказват известна подкрепа. С Киликия и походите на монголския илхан Газан (1295–1304) срещу мамелюците трябва да се свърже и военноморската кръстоносна кампания срещу сирийското крайбрежие през лятото на 1300 г. – първата от цяла серия подобни акции, които ще се провеждат през следващите десетилетия. Предшествана от мащабен сухопътен поход на Газан и васала му Хетум срещу Сирия и Палестина, една флотилия от 16 галери, екипирана от Анри II и военно-монашеските ордени, потегля от кипърското пристанище Фамагуста и извършва нападения над Розета, Александрия, Акра, Тортоса и Мараклея. През ноември същата година зетят на Хетум Амори дьо Люзинян и магистрите на военните ордени, начело на сравнително голям военен отряд, завземат бившата тамплиерска твърдина Тортоса на сирийското крайбрежие. Впоследствие кръстоносците се оказват неспособни да се задържат в града, чиито укрепления са сринати от мамелюците и се оттеглят на близкия остров Руад. Островът е предоставен на тамплиерите, които възнамеряват да го използват като предмостие за бъдеща атака срещу Сирия. Тези планове са изоставени след като 120-те рицари и останалите няколкостотин спомагателни бойци на Руад са принудени да капитулират през октомври 1302 г. след около едногодишна блокада от египетски кораби и явната липса на адекватна помощ от Кипър.

В контекста на папското ембарго за търговия с Египет, възприетата стратегия на „прелиминарни” или предварителни „частични” кръстоносни походи, предназначени да подготвят почвата за очаквания passagium generale, защитата на кралство Кипър и пряко заплашената от мамелюска инвазия Киликийска Армения, а също така и в контекста на латинските планове за възвръщането на Константинопол трябва да се разглежда и първата по-мащабна военноморска кръстоносна акция в източното Средизменоморие през XIV в. Това е т.нар. „папско-хоспиталиерски” поход, който протича между 1306 и 1310 г. и завършва със завоюването на големия егейски остров Родос.

Между 1300 и 1305 г. магистърът на Хоспитала фра Гийом дьо Виларе (1296-1305) води две значителни експедиции към Армения и прекарва там известно време. Хоспиталиерите, свикнали на относителна автономия в Светите земи, се намират в незадоволителна позиция на Кипър, откъдето е трудно да провеждат ефективно подобие на кръстоносна активност и са твърде зависими от местните владетели. Политическата ситуация на острова се влошава през 1306 г., когато крал Анри II дьо Люзинян е принуден да абдикира от брат си Амори, чиято жена Изабела освен на Хетум II е сестра и на следващия арменски крал Ошин (1307-1320). Във възникналия династичен конфликт Амори е подкрепен от тамплиерите, докато хоспиталиерите първо остават неутрални, а след това открито взимат страната на Анри. Така постепенно положението на ордена на Св. Йоан се усложнява както в Кипър, така и в Киликийска Армения. Само два месеца след бунта на Амори, който започва на 26 април 1306 г., хоспиталиерите започват военноморската си експедиция за завладяването на Родос.

Надмощието на франките по море е най-явно в бившия византийски Егей, където през XIV в. владението над многобройните острови е разпределено предимно между Венеция, Генуа и зависими от тях латински барони. Докато Венеция се сдобива с повечето от притежанията си в региона непосредствено след IV кръстоносен поход в началото на XIII в., то нейният комерсиален съперник – Генуа придобива силни позиции едва след договора си в Нимфеон с император Михаил VIII Палеолог през 1261 г. Съюзът между Византия и Генуа довежда до преминаването на много генуезци на имперска служба и до предоставянето на техни представители на определени феодални владения в района на Егея. Така през 1278 г. като dominus на имперския остров Родос е отбелязан генуезецът Джовани делло Каво, бивш корсар, който става византийски пълководец, а по-късно е назначен за адмирал на флотилия от 6 галери. В началото на XIV в. о. Карпатос и прилежащите му по-малки острови между Крит и Родос са дадени на Андреа Мориско, генуезки морски капитан на имперска служба. Кариерата на Мориско, който заедно със своя чичо Виньоло дей Виньоли често действа не само като корсар, но и като обикновен пират в Източното Средиземноморие, наподобява тази на Джовани делло Каво – през 1305 г. император Андроник II го назначава за свой "адмирал" и го използва във войните си срещу Венеция и Каталанската компания. Ок. нач. на века и Виньоло на свой ред получава феодално владение над недалечните от Карпатос егейски острови Кос и Лерос и над селището Лардос на о. Родос. Между 1302 и 1306 г. в изворите са регистрирани множество пиратски набези в района, включително и срещу Кипър, които най-вероятно трябва да се припишат преди всичко на Мориско и Виньоли. Последният е преследван неколкократно от крал Анри II дьо Люзинян. Въпреки предишните си нападения срещу острова, през май 1306 г. Виньоло изненадващо се появява пред кипърското пристанище Лимасол (Лемесос) и заявява, че иска да говори с хоспиталиерския магистър Фулк дьо Виларе (1305-1319), но не смее да слезе на брега, тъй като е причинил толкова много страдания на страната.

Появата на Виньоло точно пред Лимасол не е случайна, тъй като именно в този град е установена главната квартира на Ордена на Св. Йоан след падането на Акра. Същото може да се каже и за датата на посещението му, която е непосредствено след бунта на Амори дьо Люзинян, в този удобен момент той не би могъл да се опасява от своя враг Анри, който има по-големи грижи. От събитията по-късно става ясно, че по това време Виньоло не разполага и с контрола върху фиефите си, дадени му от Андроник II, вероятно във връзка с пиратските си действия.

Генуезецът се среща с магистъра Фулк дьо Виларе и офицерите от ордена извън Лимасол и им отправя предложение, на което те не могат да устоят. На 27 май 1306 г. в църквата „Св. Георги” близо до Лимасол йоанитите подписват споразумение с Виньоло за завоюването на различни неупоменати острови in Romania, което предвижда те да бъдат поделени между двете страни в договора. Месец по-късно, на 23 юни 1306 г. самият магистър отплава от Кипър начело на малък флот от две галери, една фуста, един chattier и две панфилии, които превозват 35 братя-рицари, шест туркопули и голям брой бойци. При н. Св. Епифаний в най-западната точка на Кипър ги очакват две генуезки галери, командвани от Балдо Спинола и Микеле делла Волта, които полагат клетва да се присъединят към експедицията. Виньоло избързва напред със своя собствен кораб да разучи ситуацията на Родос, който очевидно е главната цел на хоспиталиеро-генуезкото предприятие, но е забавен в Родос от своя племенник Лодовико Мориско, който също е на византийска служба и първоначално го задържа под стража, но по-късно го пуска на свобода. Съюзническата флотилия го чака около месец на малкия остров Кастелоридзо, разположен до югозападния бряг на Мала Азия, а след това се придвижва към Родос и, след известен престой на остров Guilla и при fiume de Rhodi, пристъпва към действия. Двамата генуезци – Спинола и делла Волта се отправят към едноименната столица на Родос, за да се опитат да го завладеят с изненада, а двама рицари-хоспиталиери заедно с 50 пехотинци са изпратени към о. Кос, където успяват да превземат местната крепост, но не и да я задържат при контраатаката на местните гърци. Изненадващата акция на генуезците е провалена от предателството на един грък, избягал от хоспиталиерския флот, който известява за тях „капитана” на острова. Те се връщат при магистъра, след което цялата флотилия се насочва към Родос и пристъпва към обсада на града. Предградията са превзети, а крепостта е щурмувана и атакувана с обсадни машини, но без успех. Междувременно франките завземат и останалата част от острова, при което при обсадата на крепостта Филеремос им се налага да се сражават с 300 турски наемници, които в крайна сметка са поголовно изклани.

Обсадата на Родос се проточва след като Андроник II отхвърля предложението на хоспиталиерите, направено между март и април 1307 г. да го получат като фиеф от него в замяна на предоставянето на 300 бойци за война срещу турците и оказва всякаква възможна подкрепа на обсадените. Още осем галери и един lignum, натоварени с войска потеглят от Кипър, за да подсилят хоспиталиерските сили. В разгара на проточилата се обсада в средата на 1307 г. Фулк дьо Виларе заминава на запад и се среща във Франция с първия авиньонски папа Климент V (1305-1314). Докато в края на същата година Западна Европа бива разтърсена от ареста и процеса на тамплиерите, магистърът на Хоспитала явно успява да убеди папата в правотата на действията си в Егея. На 3 юни 1307 г. Климент V отлъчва от църквата византийския император Андроник II, а на 5 септември дава владението над Родос на хоспиталиерите, които, според неговите думи, го били завзели от „гръцките схизматици и турските неверници.” Последната була, предвид все още непревзетия от хоспиталиерите Родос, има по-скоро пожелателен, отколкото ретроспективен характер.

Същевременно папата има намерение да започне кръстоносен поход на изток. Тъй като дълго планираният генерален поход, за който се предвижда да бъде предвождан от краля на Франция, не може да бъде проведен незабавно и тъй като кралствата на Кипър и Малка Армения са под непосредствената опасност от унищожение, са необходими спешни действия. Това са аргументите, изложени от Климент в булата Exsurgat Deus на 11 август 1308 г. По тази причина, продължава той, е решено според съветите на магистрите на военните ордени, запознати със състоянието на Светите земи и заплашените източни кралства и според споразумението с краля на Франция, да се предприеме незабавна акция. Тя трябва да приеме формата на изпращане на една хоспиталиерска експедиция за защитата и спасението на застрашените кралства, която трябва да подготви подходящи препятствия за коварните християни, които прекарват храни и забранени вещи на сарацините и да се сражават с тези сарацини. Тяхната главна цел, обаче, щяла да бъде: „ pontes et vias ad idem generale passagium preparando”. Тази експедиция, която трябва да продължи пет години, щяла да бъде финансирана основно от съкровището на Курията и от една субсидия от краля на Франция. Папата трябва да даде 300 000 златни флорина, а Филип още 100 000, за да се покрие цялата необходима сума от 400 000 златни флорина. Освен това църковните прелати са посъветвани да окуражават вярващите да даряват пари на Ордена на Св. Йоан, а за дарителите са предвидени индулгенции. Exsurgat Deus, както и другите були, с които Климент обявява провеждането на този passagium particulare, се въздържат да убеждават вярващите масово да „вземат кръста” и да се присъединяват към експедицията - това трябвало да бъде приоритет изключително на хоспиталиерите, и определят броя на участниците в нея на 5000 души.

Според мен при организирането на този поход Климент без съмнение е повлиян от хоспиталиерския проект, озаглавен Tractatus dudum habitus ultra mare per magistrum et conventum Hospitalis et per alios probos viros qui diu steterunt ultra mare: Qualiter Terra Sancta posit per Christianos recuperari, който по всяка вероятност му е връчен лично от Фулк дьо Виларе през 1307 г. Той защитава и препоръчва каузата на „партикуларния” поход и предвижда да се формира кръстоносен флот от 60 галери с 1000 рицари и 4000 арбалетиери, който ежегодно по осем месеца да опустошава крайбрежието на Мамелюкския султанат в продължение на пет години, като използва за бази Кипър и Родос. Потвърждението, че папата се ръководи от този проект, е предоставянето на владението на все още византийския Родос на ордена на Хоспитала през 1307 г., съвпаденията в предвидения брой участници, възприетия срок и целите на похода, които фра Фулк дьо Виларе, назначен за негов предводител, по-късно се стреми да спазва, макар и това да му се отдава само частично.

Още преди потеглянето си passagium-а се сблъсква с големи трудности на запад: прекалено голямата народна религиозна екзалтация, която намира своя израз в т.нар. „Кръстоносен поход на бедните” и опозицията на двама от най-влиятелните европейски политически лидери - Филип IV Хубави (1285-1314) и Хайме II Арагонски (1291-1327). Тази опозиция причинява двегодишно забавяне и почти довежда начинанието до провал. Сътрудничеството на френския крал е особено важно не само защото, както подчертава крал Филип, главната част от рицарите-йоанити за участие в похода ще дойде от Франция, но също така понеже той е приел да го финансира с крупната сума от 100 000 златни флорина. Климент, за да задоволи Филип, избира епископа на Роде в Лангедок за папски легат на passagium- а. Кралят, който иска да използва кръстоносното движение за своите собствени цели, не може да толерира независимото папско-хоспиталиерско предприятие, което го лишава от пълния контрол, към който се е стремял. Той отказва да предостави на Хоспитала сумата пари, която е обещал и те, изглежда, никога не биват изплатени. Вместо това, през октомври 1308 г. той изпраща в Авиньон някой си Робърт, английски рицар, който предлага на папата услугите на един контингент от 500 тежковъоръжени англичани, готови да отпътуват на свои собствени разноски с папския поход. Филип Хубави явно предполага, че този голям отряд ще измести хоспиталиерите от първостепенната им роля в начинанието. Климент отхвърля предложението тъй като не вярва в искреността на англичаните. Тъй като този ход се проваля, френският крал предприема директна атака срещу бъдещия лидер на похода Фулк дьо Виларе. В началото на 1309 г. той известява на папата, че не е бил достатъчно информиран от магистъра на ордена на йоанитите за приготовленията около похода и че на френските хоспиталиери не е била отдадена дължимата важност. Това, пише той на Педро де Передо, неговият нунций в Курията, е оскърбление към статута и честта на Френското кралство (regnum Francie) и дори към френската нация (natio Francorum). Филип счита опита за провеждане на папско-хоспиталиерски кръстоносен поход за обида към своето достойнство. В съзвучие с това усещане той настоява, че „quod per sedem apostolicam sic dictorum Hospitaliorum ordo regularetur tam in capite quam in membri” (24 август 1312 г.).

Докато крал Филип IV се опитва да се сдобие с контрола над експедицията и да я превърне във френско начинание, Хайме II Арагонски цели отклонението й към Иберийския полуостров. Той твърди, че хоспиталиерите ще използват похода само за своите собствени цели и преди всичко, за да укрепят позициите си на Родос. През март 1309 г. Хайме предлага свой собствен кръстоносен проект, насочен срещу Гранада. Нунциите му в Авиньон лобират пред папата и кардиналите да дадат на планираната арагонска експедиция същия статус както на тази на хоспиталиерите, т.е. на кръстоносен поход. Арагонският монарх изисква също църковния десятък за срок от пет години да му бъде предаден във всички негови владения и онези, които вече са привлечени да участват лично или чрез парична помощ в хоспиталиерската експедиция, да бъдат освободени от своята клетва и така да бъдат способни да вземат участие в експедицията срещу Гранада. Папата също е предумван да провъзгласи Хайме за свой „ capitaneus, dominus atque caput”. На 21 март 1309 г. Климент изпълнява някой от исканията на Хайме, но това не задоволява напълно краля. През пролетта на 1309 г. той се опитва да използва за своите собствени цели хоспиталиерите, които се събират в Испания за тяхната експедиция. Той забранява отпътуването им от Арагон и обявява забрана над износа на коне и пари от своето кралство. Изправен пред протестите на Климент, Хайме в крайна сметка се предава (юни 1309 г.).

Така през пролетта на 1309 г. изглежда, че целия проект за папско-хоспиталиерската експедиция е на ръба на колапса, а безуспешната обсада на Родос все още продължава. Походът явно представлява трън в очите на Франция и Арагон и не може да отпътува на предварително определената дата (24 юни, 1309 г.) поради недостига на кораби и средства. Строежът на галери в пристанището Ег-Морт е преустановен, защото френските власти конфискуват дървесината, предназначена за тяхното изграждане. Що се отнася до средствата, Филип не спазва своята част от споразумението и възникват неочаквани трудности в събирането на даренията на вярващите. Самият Климент неохотно дава 50 000 златни флорина (октомври 1309 г.), но това не е достатъчно. Но Фулк дьо Виларе упорито продължава с приготовленията. Едва през октомври 1309 г. Климент най-сетне е в състояние да извести Филип, че походът е потеглил от Ег-Морт. През септември една неголяма флотилия, предвождана от магистъра, папския легат Пиер дю Плен Шасан и папският нунций Рaймон дьо Пeнс отплава по море на изток. Корабите попадат на лошо време и се налага да се приютят в южноиталианското пристанище Бриндизи, където и остават да презимуват. Така по-нататъшните операции са отложени за следващата година. На този етап експедицията се състои от около 26 галери, 200-300 рицари и 3000 пехотинци- което е по-малко от една трета от рицарите, предвидени в хоспиталиерския план и папските були и три четвърти от пехотинците, с които положението е по-добро.

През пролетта на 1310 г. кръстоносната армада отплава на изток. През май същата година уверения в доброжелателство, изпратени от Фулк дьо Виларе от венецианските колонии Модон и Корон в южен Пелопонес, пристигат във Венеция, която се опасява от значителното генуезко участие във флотата му – десет от галерите с капитана си Ачелино Грило идват от Генуа - и да не би походът да се насочи срещу нейните егейски владения. Впоследствие опасенията на Републиката на Сан Марко донякъде се оправдават, тъй като папско-хоспиталиерският поход насочва главния си удар срещу островите в югоизточната част на Егея – т.нар. Додеканези – област, където венецианците имат сериозни икономически интереси и която се стремят да завладеят.

Точната година, в която обсаденият Родос се предава в ръцете на хоспиталиерите, е предмет на спорове, но предвид споменаваната в изворите дата 15 август, не е изключено това да е станало през 1310 г. т.е. след пристигането на passagium-а, който да е спомогнал за това. Походът най-малкото довежда до пълното подчиняване на ордена на един от най-големите егейски острови. Ходът на бойните действия, които води експедицията на Виларе, не е ясен във всичките си детайли, но без съмнение са атакувани повечето византийски острови от архипелага на Додеканезите, а също така и малоазийското крайбрежие, което сравнително наскоро е завладяно от турския емират Ментеше. Въпреки уверенията към венецианците Виларе ги прогонва от някои сравнително големи острови, разположени близо до Родос, като Кос и Карпатос. Карпатос е отнет от византийския адмирал Андреа Мореско и брат му Лодовико още през 1308 г. от венецианеца Андреа Корнаро. През 1309 г. Лодовико се опитва да си върне владението като извършва нападения над него с корабите си и вдига населението на бунт, но в крайна сметка Корнаро сполучва да надделее, залавя го и го затваря във венецианската колония Крит. След тези събития хоспиталиерите, вероятно със съдействието на останалите кръстоносци, завладяват Карпатос и близките малки острови Касос и Сария и прогонват Корнаро от там. Именно този агресивен акт води до бурните протести на Венеция и до секвестирането на хоспиталиерските имоти в републиката между 1312 и 1314 г. Оправданието на ордена е, че Андреа Корнаро няма подходящи претенции върху островите, които от древността се намирали под юрисдикцията на Родос и че самите им заселници поканили братята-рицари там, тъй като преценили, че Корнаро не бил способен да ги защитава срещу пирати.

Последното твърдение може би не е съвсем лишено от основания, тъй като във водите на Егея наскоро се е появил нов фактор – турските пирати. Трахия Страда и Стробилос на карийския бряг са вече турски през 1269 г.; Кария и Антиохия на Меандър падат през 1278 г., а през 1282 г. са превзети Трали и Ниса. През първите години на новия век различни емири установяват твърдо властта си над крайбрежието. На север Пергам пада през 1302 г., на юг Ефес, Тирайа (Тир) и Пирги са превзети през 1304 г. въпреки временното освобождение, което им донася появата на каталаните в Анатолия. В началните години на века настъплението на турските племена, организирани в т.нар. бейлици или емирати вече е прегазило византийските провинции в южна и средна Мала Азия и е овладяло по-голямата част от егейското крайбрежие. Оттук турците започват да строят плавателни съдове и да организират широкомащабни пиратски нападения срещу християнските владения в Европа и по островите, прехвърляйки по този начин своя газават по море. Сред най-активните в това отношение е турският емират Ментеше, чиито владения лежат точно срещу Родос. Гръцкото население на острова е принудено да плаща данък на турците, като дори съществува възможност те да са владеели част от него. Това лесно би обяснило документираното им участие в защитата на крепостта Филеремос срещу Хоспитала през 1306 г., както и сведението, че турски пирати от Родос нападат Кипър през 1303 г.

След пристигането си начело на папско-хоспиталиерския поход магистър фра Фулк дьо Виларе не само прогонва турците от архипелага на Додеканезите, но се намесва и във вътрешната политика на емирата Ментеше, като подтиква някои съседни турски племена да атакуват местния бей. Междувременно кръстоносците под егидата на Хоспитала овладяват и временно задържат различни крепости на континента; Влиянието му там нараства дотолкова, че през 1311 г. се споменава, че около 250 търговци от Родос търгуват в емирата на Ментеше. Владетелят Масуд бей (1295-1319) се оказва неспособен да отрази хоспиталиерския натиск, за което без съмнение изиграва решителна роля и значителната армия на Виларе, която заедно с хоспиталиерите, дислоцирани в Леванта отпреди похода и подкрепленията от Кипър надхвърля 5000 въоръжени мъже. Едно свидетелство за това ни поднася известният венецианец Марино Санудо Торселло Стари (ок. 1270-1343), който пише, че е прекарал много време на Родос с Виларе, който "знаел по-добре от всеки друг на света как да води война и сеел раздор между турците и техните съседи" и който отслабил Масуд "до нищо", като подпомагал други турци като Масудовия син Шуджауддин Орхан бей и техния родственик Strumbachi.