Барутната артилерия на сръбския княз Лазар

Обсадата на френската крепост Обентон (1340 г.) според илюстрация към "Хроники"-те на Жан Фроасар от ок. 1470 г. (wikipedia commons)

*Текстът по-долу е откъс от моята студия "Към проблема за появата на огнестрелното оръжие по българските земи", публикувана в Bulgaria Mediaevalis. An International Journal for Medieval Bulgarian and Byzantine Studies, Vol. XI. Sofia, Bulgarian Historical Heritage Foundation, 2020, с. 505-524. Цялата студия може да прочетете тук: https://www.academia.edu/126841559/%D0%9A%D1%8A%D0%BC_%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B1%D0%BB%D0%B5%D0%BC%D0%B0_%D0%B7%D0%B0_%D0%BF%D0%BE%D1%8F%D0%B2%D0%B0%D1%82%D0%B0_%D0%BD%D0%B0_%D0%BE%D0%B3%D0%BD%D0%B5%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B5%D0%BB%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE_%D0%BE%D1%80%D1%8A%D0%B6%D0%B8%D0%B5_%D0%BF%D0%BE_%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5_%D0%B7%D0%B5%D0%BC%D0%B8_Bulgaria_Mediaevalis_An_International_Journal_for_Medieval_Bulgarian_and_Byzantine_Studies_Vol_XI_Sofia_Bulgarian_Historical_Heritage_Foundation_2020_505_524

В началото на 70-те години княз Лазар Хребелянович завладява почти цялата северна половина от бившето Сръбско царство след ожесточена война срещу могъщия местен владетел Никола Алтоманович. През 1373 г. войските на Лазар обсаждат Никола Алтоманович в крепостта Ужица (Ужице). Според дубровнишкия хронист Мавро Орбини (1563‒1610), който оставя най-подробния разказ за тези събития, армията на княза атакувала стените на Ужица с различни средства и „особено с огън“, което принудило гарнизона да се предаде[1]. Данните на Орбини се тълкуват от някои изследователи като свидетелство за употребата на барутни оръжия от войската на Лазар[2]. Наистина, 1373 г. е доста ранен период, като се има предвид, че по това време „превъоръжаването“ с новите бомбарди в Западна Европа едва започва. От друга страна, както видяхме, по това време балканският град Дубровник вече разполага със спингарди и свои майстори и работилници за тяхната изработка. През 1373 г. Дубровнишката република също се нарежда сред враговете на Никола Алтоманович, което изглежда като основателна причина да снабди силите на Лазар с дефицитното въоръжение[3]. За съжаление до момента липсват допълнителни сведения, които да хвърлят повече светлина върху неособено ясната забележка на Орбини.

 След победата си срещу Никола Алтоманович княз Лазар Хребелянович се превръща в един от най-могъщите сръбски владетели. Териториите на неговите владения най-вероятно граничат едновременно със земите на двете тогавашни български царства ‒ Видинското и Търновското[4]. Но процъфтяващата държава на Лазар скоро е заплашена от настъпващите към вътрешността на Балканите османски турци. Изворите свидетелстват, че през 80-те години на XIV в. сръбският княз се подготвя за конфликт с турците и се стреми да си осигури съюзници чрез обичайната за епохата практика на сключването на династични бракове[5]. Около 1386 г. Лазар жени дъщеря си Драгана за най-големия син на търновския цар Йоан Шишман (1371–1395) ‒ Александър. Този брак най-вероятно скрепява сключването на военнополитически съюз между Търновска България и Лазарова Сърбия, насочен срещу османските турци[6]. Активните военни действия между християнската коалиция и османците започват през 1386 г. или 1387 г. и продължават до битката на Косово поле на 15 юни 1389 г. Вероятно във връзка с тези събития се намира и един дубровнишки документ, който представлява договор, сключен на 13 септември 1386 г. между княз Лазар (представляван от благородника Франко де Базилио) и местен майстор‒крояч, наречен Милаш Радославич. С договора Милаш се задължава „да служи вярно и добре“ на княз Лазар de arte balistariorum et bombardarum, т.е. „за изработването на балисти и бомбарди“ в срок от една година срещу заплащане от двеста перпери[7]. Цитираният документ може да се приеме за първото сигурно доказателство за наличието на огнестрелни оръжия (бомбарди) в армията на Лазар.

Фактът, че първият известен специалист по огнестрелни оръжия, който е нает от сръбския княз, е майстор‒крояч, на пръв поглед предизвиква недоумение. Изворите обаче свидетелстват, че в този период кроячите се смятат за незаменими спътници при експлоатацията на военните метателни машини и барутни оръдия. Свидетелство за това е например трудът на Кристин дьо Пизан (1364 – ок. 1430) Livre des fais d’armes et de chevalerie („Книга за военните и рицарските дела“) от 1410 г., в който пише, че за поддръжка на „бомбардите, катапултите и балистите“ при обсада на крепости „по сегашния обичай“ трябва задължително да бъдат наети „двама въжари и двама кроячи на кожи“[8]. Основната задача на споменатите кроячи е да изработват тетиви за балисти и арбалети, както и разпространените през епохата конопени въжета, с които са омотавани бомбардите, и кожените покривала, които трябва да защитават металните оръдия от влага и ръжда[9]. По този повод съвременният изследовател Джурджица Петрович предполага, че, тъй като наетият дубровнишки майстор Милаш Радославич трябва да изпълнява само спомагателна служба, то до 13 септември 1386 г. княз Лазар вече е разполагал не само с бомбарди, но и с артилеристи, които са умеели да си служат с тях[10].

Допълнителни сведения за барутната артилерия на Лазаровата армия ни предоставят някои от описанията на известната битка при Косово поле през лятото на 1389 г. В своето съчинение „Огледало на света“ османският хронист Мехмед Нешри (ок. 1450 ‒ ок. 1520) пише, че при Косово поле „неверниците [т.е. християнската армия] посрещнали безстрашно ислямската войска с мълниеносни и гръмовни топове“[11]. Един анонимен сръбски извор от края на XIV в., оцелял в препис от XVII в., описва битката по следния начин: „чуваше се невероятен тътен (...) хората крещяха (...) летящите стрели закриваха слънцето, огнени взривове разтърсваха земята и тя бучеше, въздухът ехтеше от гърмежите и се обвиваше в мрачен дим“[12]. Въпреки че цитираните извори са по-късни от времето на сражението, тяхното свидетелство за използването в него на огнестрелни оръжия от сръбската армия, (които в този период най-вероятно са бомбарди), се потвърждава от запазения договор с Милаш Радославич, който през 1386 г. се задължава да служи на Лазар de arte bombardarum.

Сведенията за барутното въоръжение в битката при Косово поле са важни за нашата тема, тъй като според Нешри в битката на страната на сърбите се сражават и българи[13]. Участието на български отряд(и) в сръбската войска не е изключено, като се вземе предвид фактът, че цар Йоан Шишман и княз Лазар са съюзници в антиосманската коалиция. Известно е, че на противниковата страна също се сражават български контингенти, които, както ни съобщава пак хрониката на Нешри, са изпратени от верните османски васали Йоан Срацимир и Константин Драгаш[14]. При това положение можем да допуснем с известна доза сигурност, че битката при Косово поле е едно от най-ранните сражения, в които българите се запознават добре с употребата на съвременните им огнестрелни оръжия.

Във връзка с българските васални отряди в османската армия трябва да се спомене и сведението на Мехмед Нешри, че в битката при Косово поле турците също разполагали с барутни оръдия, които се намирали под командата на „топчията Хайдар ‒ безпогрешен майстор в хвърлянето на гюлета“[15]. Наскоро открити османски документи подкрепят достоверността на цитираните данни. В кадастралния опис (tahrir defteri) на османския санджак Арванид-или (дн. Албания) от 1431‒1432 г., публикуван от известния турски историк Халил Иналджък, като господар на тимар се споменава „Али, син на топчията Исмаил“. Споменаването на топчията Исмаил позволява на Иналджък да допусне, че османците притежават топове (оръдия) още по времето на султан Мехмед II (1413‒1421), а може би дори по-рано[16]. Друг тимарски регистър, публикуван от Идрис Бостан, посочва, че някой си „Йомер топчи“ е получил приход от тимар по времето на Баязид I, т.е. в периода от 1389 до 1402 г.[17] Тъй като Баязид става султан по време на Косовската битка, не е изключено Йомер да се е отличил именно в нея, за да заслужи своя тимар.

---

[1] Мавро Орбини, Славянское царство, пер. Ю. Куприков, Москва 2010, с. 327; кор. българския превод в Мавро Орбини, Царството на славяните, прев. С. Тодоров, Е. Попова, София 2012, с. 315.

[2] Г. Шкриванић, Оружје  у Средњовековној Србиjи, с. 161.

[3] Вж. напр. Р. Михаљчић, Краj Српског царства, Београд 1989, 224‒227.

[4] За географската близост между владенията на Лазар и България подсказва например едно споменаване в по-късната хроника на Музаки, която нарича сръбския княз Dispoto dell inferior Servia dicta Bulgaria, вж. Ив. Јастребов, Стара Србија и Албанија, Београд 2018, 246‒247.

[5] Р. Михаљчић,  Лазар Хребељановић: историја, култ, предање, Београд 2001, 117‒118.

[6] Вж. Мехмед Нешри, Огледало на света, прев. М. Калицин, ред. В. Мутафчиева, София 1984, с. 92; М. Пурковић, Кћери кнеза Лазара, Београд 1996, 67‒69; Пл. Павлов, Ив. Тютюнджиев, Българите и османското завоевание (краят на XIII – средата на XV в.), Велико Търново 1995, с. 74.

[7] Византийски златни монети, основна обменна валута в Източните Балкани през XIV в.

[8] Christine de Pizan, Book of Deeds of Arms and of Chivalry, transl. S. Willard, ed. Ch. Willard, The Pennsylvania State University Press 1999, p. 122.

[9] Ђ. Петровић, Оружје Србије и Европа XII–XIV века, Европа и срби, Београд 1996, с. 159. Съществуват сведения и за други функции на шивачите във връзка с ранното огнестрелно оръжие, като някои извори дори споменават за оръдия, направени от кожа! Договорът на Милаш Радославич и Кристин дьо Пизан не са единствените средновековни документи, които споменават заедно балистите (със същия термин в епохата се означават и ръчните арбалети) и бомбардите; т.напр. през 1368 г. френският рицар Гийом л’Еские е началник едновременно на арбалетиерите и барутната артилерия, cf. R. Clephan, The Ordnance of the Fourteenth and Fifteenth Centuries, 61‒62.

[10] Dj. Petrovič, Firearms in the Balkans, 171‒172; Мл. Цуњак, Прилози познавању српске средњовековне материјалне културе, Саопштења XVIII, 1986, с. 230.

[11] Мехмед Нешри, Огледало на света, с. 115.

[12] А. Вукомановић, О кнезу Лазару. Из рукописа 17. Века, Гласник Друштва србске словесности XI (1859), с. 111. Според някои съвременни учени оригиналът на този ръкопис е написан от неизвестен монах от сръбския манастир Раваница между 1392 и 1398 г., вж. Мл. Цуњак, Прилози, с. 232.

[13] Мехмед Нешри, Огледало на света, 100, 114.

[14] Мехмед Нешри, Огледало на света, 102‒103.

[15] Мехмед Нешри, Огледало на света, с. 113; P. Wittek, Appendix II: The Earliest References to the Use of Firearms by the Ottomans, in D. Ayalon, Gunpowder and Firearms in the Mamluk Kingdom: a Challenge to a Mediaeval Society, London 1956, p. 141.

[16] G. Ágoston, Ottoman Artillery and European Military Technology, 20‒21.

[17] G. Ágoston, Guns for the Sultan, p. 20, no. 24.

Цар Иван Асен II и Латинската империя в края на 20-те години на XIII в.

Автор на дадената тук карта е Ian Mladjov

През 1217 год. армията на новия латински император Пиер дьо Куртене е вкарана в засада и унищожена от силите на епирския владетел Теодор Комнин в албанските планини. Самият Пиер впоследствие е умъртвен по заповед на Теодор Комнин, за когото това е въпрос на престиж в подготвяното от него възстановяване на Византия. След страшното поражение Латинската империя, управлявана от съпругата на Пиер Йоланта и нейните млади синове, постоянно губи територии на изток и запад. Най-тежки последствия за нея имат битката при Пиманион и загубата на Солун през 1224 г. Според условията на мирния договор с никейския василевс Йоан Дука Ватаци от 1225 г. всички латински земи в Азия, освен Никомидия и провинция Месотиния (полуостровът срещу Константинопол), са изгубени за сметка на Никейската империя. Още повече територии струват на латинците завоеванията на Теодор Комнин, чиито войски за няколко години завземат не само земите на Солунското кралство, а и цяла Беломорска Тракия и южната част от долината на р. Марица заедно с Одрин и по-голямата част от областта на Странджа (Парория). По време на триумфалното си настъпление между 1225 и 1228 г. Теодор е коронясан за ромейски император в Солун от охридския архиепископ Димитър Хоматиан. През 1228 г. Теодор Комнин настъпва с армията си чак до самите стени на Константинопол. По всяка вероятност кризисната за латинците ситуация е спасена най-вече от намесата на техния съюзник, българският цар Йоан II Асен (1218-1241). Благодарение на нея през 1228 г. управляващият империята регент, барон Наржо дьо Туси, успява да сключи едногодишен мирен договор със солунския василевс. Така латинците все пак запазват няколко крепости в Тракия и прилежащия им хинтерланд.

Независимо от сключения мир, положението на Латинската империя продължава да е критично. Това в немалка степен се дължи и на вътрешната ситуация в държавата. Към края на управлението си злощастният император Робер I дьо Куртене влиза в конфликт със своите барони, след което отпътува на запад, за да търси съдействието на папската курия в Рим за оставането си на престола. Той не вижда повече своята столица, тъй като умира в Негропонт (Евбея) по време на завръщането си от Италия през ноември 1227 г. Наследява го роденият в Константинопол негов брат, Балдуин II (1228-1273), който по това време е само на десет или единадесет години. За негов регент първоначално е назначена сестра му Мария, вдовицата на Теодор Ласкарис, но тя умира само след няколко месеца. Именно тогава постът на върховен регент е зает от споменатия барон Наржо дьо Туси, който носи византийската титла „кесар“. По-късният венециански хронист Марино Санудо Торсело (1260-1238) разказва как през посочения кризисен период след смъртта на Робер дьо Куртене „императорът на Загора“, т.е. царят на българите, сключил договор за брак между неговата красива дъщеря и малкия Балдуин II, като обещал на последния да му върне всички земи, които „империята на Романия“ била загубила „на запад“, т.е. в балканските територии. Бароните на Балдуин обаче „му дали лош съвет“, като отхвърлили българската му годеница и решили вместо това да го оженят за дъщерята на бившия крал на Йерусалим Жан дьо Бриен. 

В коментарите си към последното издание на въпросния труд на Марино Санудо ("Книга за тайните на верните на Кръста") проф. Питър Лок допуска сериозна грешка, като твърди, че с израза imperator Exagorarum ("царят на Загора") Санудо имал предвид тогавашния „император на германците“ Фридрих II Хохенщауфен. Нито един друг източник не подкрепя предположението, че германският император е искал да омъжи своя (несъществуваща по това време!) дъщеря за Балдуин II, нито пък описаният от Санудо владетел напомня по нещо на Фридрих. Поради това и ред други причини е очевидно, че в споменатия текст става въпрос за българския цар Йоан II Асен. За случката по подобен начин разказва и друг венециански хронист, дожът Андреа Дандоло (1343 – 1354).

Един от мотивите за решението на българския цар да сключи династичен съюз с латинците е това да послужи като контрамярка срещу извънредното засилване на Теодор Комнин, чиято експанзия заплашва не само Латинската империя. В 1228 г. териториите на солунския василевс и неговите балкански съюзници, сръбският крал Стефан Радослав (1228-1233) и родопският деспот Алексий Слав, обграждат земите на Асен от запад и юг. Не е учудващо, че българският цар, който вероятно идва на трона след дълга и изтощителна гражданска война срещу братовчед си Борил, търси изход от външнополитическата изолация първо чрез брака си за дъщерята на унгарския крал, а после в съюза си с латинците. В същата връзка трябва да се разглежда и описаният от Санудо проект за сключването на брак между дъщерята на унгарската принцеса Анна-Мария и Йоан II Асен, Елена и малолетния латински император Балдуин II. Брачният договор, който е бил само предварително споразумение, би могъл да е сключен между българския цар и регентския съвет на Латинската империя, предвождан от кесаря Наржо дьо Туси, през лятото на 1228 г., когато ситуацията в Константинопол е най-тежка.

В посочения по-горе текст Санудо упреква бароните на Латинската империя, като ги обвинява, че заради свои егоистични подбуди нарушили договора с българския цар и вместо това задължили невръстния Балдуин II да се ожени за дъщерята на бившия йерусалимски крал Жан дьо Бриен. За да обясним тази позиция на венецианския хронист, трябва да се отклоним малко: „Книга на тайните на верните на кръста“, в която е включен споменатия разказ на Санудо, е съчинение, посветено изцяло на изграждането на успешна кръстоносна стратегия за възвръщането на завладените от мюсюлманите Света земя и Божи гроб в началото на XIV в. Историята за уговорените бракове на Балдуин II е включена в произведението като разяснение на причините за загубата на Константинопол от латинците и техните съюзници - венецианците. Следователно от дистанцията на времето е изглеждало, че съюзът с Йоан II Асен притежавал потенциала да бъде много по-изгоден за Латинската империя и кръстоносната кауза от този с Жан дьо Бриен, който не успява да постигне нищо значимо по време на управлението си край Босфора. Поради това в своя текст Санудо застава изцяло на страната на „царя на Загора“, независимо, че народът на последния по времето на написването на книгата е „схизматичен“ и следователно в числото на противниците на латинския (или римокатолическия) свят. 

Предварителният договор за женитбата между дъщерята на Жан дьо Бриен и Балдуин II е сключен в периода между септември и декември 1228 г. Той вероятно дублира клаузите на незапазилото се споразумение с българския цар. Окончателният договор, който е подписан в Перуджа на 9 април 1229 г., предвижда, че: „господин кралят Жан ще управлява империята и ще бъде коронясан за император […], докато Балдуин достигне двадесетгодишна възраст“. От текста на договора и други изворови свидетелства проличава, че новият тъст на императора също като предишния трябва да опита да отвоюва загубените латински земи на Балканите и Мала Азия. Вероятно на избора на бароните повлиява богатия военачалнически опит на Жан дьо Бриен, както и добрите му връзки с новия римски папа Григорий IX. Същевременно договорът от Перуджа автоматично нарежда Латинската империя сред страните-противници на римския император Фридрих II (поради личния му конфликт с Жан дьо Бриен и продължаващата му по това време война с него и папството) и българското царство на излъгания Йоан II Асен.

Красноречиво свидетелство за преминаването на Фридрих II Хохенщауфен на страната на „гърците“ в борбата за Константинопол са запазените източници за установяването на приятелски отношения между императора и Теодор Комнин. Помежду им през 1228-1229 е регистрирана размяна на пратеничества, която се случва в периода преди вдигането на отлъчването от църквата на Фридрих II и признаването му на титлата „крал на Йерусалим“ от папата. Тази датировка подкрепя хипотезата за стремежа на двамата непризнати от Светия престол императори да формират общ фронт против папските привърженици в Италия и на Балканите. Но докато т.нар. „Война на ключовете“ между Фридрих и силите на папството в Италия затихва, през пролетта на 1230 г. Теодор Комнин решава да започне нова война, с която да елиминира заплахата, която вижда в лицето на българския цар. Хронистът Георги Акрополит твърди, че Теодор се отправил срещу българите, начело на „голяма армия, съставена от ромеи и италийци“. Твърде вероятно е споменатите „италийци“ да са били изпратени от Фридрих II като благодарност за финансовата и военна помощ, която солунският василевс му оказва в Италия през 1229 г. Силната войска, предвождана лично от Теодор Комнин, нахлува в българските земи, следвайки течението на р. Марица. На 9 март 1230 г. тя е пресрещната от армията на Йоан II Асен и претърпява пълен разгром в сражение при селището Клокотница.

Блестящата победа при Клокотница, където в български плен пада самият Теодор Комнин, е последвана от бързото завладяване на по-голямата част от териториите на Солунската империя от войските на Йоан II Асен. По същото време към българското царство са присъединени и земите на деспот Алексий Слав, който изчезва от историческата сцена. По този начин над Балканите се възцарява временна българска политическа хегемония. Решението на Теодор Комнин да нападне земите на Асен, фактът, че по същото време Жан дьо Бриен все още се намира в Западна Европа и някои други изворови податки навеждат на мисълта, че през 1230 г. българският владетел продължава да се намира в неведение за договора от Перуджа. Не е изключено Йоан II Асен за известен период след битката при Клокотница да е продължавал да се надява, че неговата дъщеря ще се омъжи за Балдуин II, а самият той ще стане регент на Латинската империя. Към подобно тълкуване ни води една фраза от Търновския каменен надпис, който носи датата 1230 г. и явно е направен скоро след битката при Клокотница: „А пък градовете, които се намират около Цариград, и самия този град владееха франките, но и те се повинуваха под скиптъра на моето царство, понеже нямаха друг цар освен мен...“. На съществуването на подобни планове на българския цар, разбира се, е сложен окончателен край с пристигането на Жан дьо Бриен в Константинопол през 1231 г.

(настоящият текст, с незначителни разлики, може да откриете и в моята книга: Владислав Иванов, Рицарите йоанити, кръстоносните походи и Балканите (XI‒XIII в.). София, Институт за балканистика с Център по тракология – БАН/ Издателство „Парадигма“, 2020, с. 295 - 300)

Армията на Тимур Аксак (Тамерлан) в битката при Анкара през 1402 г.

През 20-те години на XV в. персийският автор Шараф ад-Дин Али Язди (родом от древния град Язд в центъра на Иран) написва едно от най-добрите съчинения, посветени на прочутия из целия средновековен свят (Стария: Европа, Азия и Африка) монголски завоевател Тимур Ленг или Тамерлан (последното прозвище идва от предходното, което е персийско и означава букв. Тимур Куция, на тюркски Тимур Аксак) - Зафарнаме. Макар и поръчано на автора от потомци на Тимур и поради това възхваляващо го при всеки удобен случай, съчинението е извънредно ценно поради голямото внимание към детайла и познанието за историята на периода и описаните личности. Шараф ад-Дин Али Язди се ражда приживе на Тимур, получава отлично за времето си образование и по-късно става приближен на неговия син Шахрук, а след това - на внука му, синът на Шахрук Ибрахим Султан. Поради това Язди има възможност да черпи информация от първа ръка от преки свидетели на събитията, които трябва да опише, както и да ползва свободно най-добрите (явни и тайни) архиви във владенията на Тимуридите, които през този период господстват над цялата историческа територия на Иран, вкл. и регионът, наричан днес Средна Азия. За мен особено интересна бе частта от Зафарнаме, която описва похода на последния велик монголски завоевател срещу султана на отоманските турци, победител в легендарните сражения при Косово поле и Никопол - Баязид I Йълдъръм (Светкавицата). По-долу привеждам преведен от мен откъс от Зафарнаме, който описва с впечатляващи подробности армията на Тимур и нейните предводители преди битката при Анкара на 28 юли (отбелязвам, че точният ден и месец, в който се състои, все още са дискусионни в модерната историография) 1402 г.:

Багатурите на групи излезли от шатрите (на лагера при крепостта Енгюри/Анкара, в който се била разположила войската на Тимур) и тръгнали към полето. Всеки се насочвал към своето (предварително определено) място и се нареждал (заедно с войниците си) в бойния строй. На дясното крило застанали принц Шахрук, (син на Тимур) и принц Халил Султан, (син на Миран Шах, син на Тимур). От беговете Сюлейманшах-бег, Ядгар Андхуди, Рустам Тагай Буга, Севинчак Багатур, Даулат Тимур и другите бегове застанали редом с принцовете. В техния авангард заел позиция принц Султан Хюсеин, (наричан още Тайчиуд, син на предводителя на монголското племе тайчиуд Мохамед Бег и Тагай Шах, дъщеря на Тимур), заедно с беговете Али Султан, Муса Тола Буга и неговия син.  На лявото крило позиции заели принц Миран Шах, (син на Тимур), Шейх Hyp ад-Дин-бег, Бурундук-бег, Али Кавчин (от монголското или тюркското племе кавчин, предадено навремето от Чингис каан във вечна служба на втория му син Чагатай) Мубашир, Тахиртен (или Мутахиртен, вероятно от племето уйгури, прогонен от османците бег на Ерзинджан), Хаджи Абдуллах Абас, Султан Санджар Хаджи Сейф ад-Дин, Умар Табан, Шейх Ибрахим Ширвани (от областта Ширван, дн. Азърбайджан) и други. Пред тях в авангарда застанали принц Абу Бакр (Абу Бакр Мирза, син на Миран Шах, син на Тимур), Джеханшах-бег, Кара Усман Тюркмен (вожд на тюркмените Ак-Коюнлу, син на Фахр ад-Дин Кутлуг и Мария Комнина), Токал Барлас (от монголското племе барлас) и Пир Али Сулдуз (от монголското племе сулдус).

Това била рат, която нямала чет, но всички (в нея) били храбреци и багатури.

В кула (центъра на войската) застанал господарят Сахибкиран (Тимур).

На дясното крило (на кула) застанали Таш Тимур Оглан (от рода на Джучи, най-големия син на Чингис каан), принц Ахмад Умаршейх (още Ахмад-мирза, син на Умаршейх, син на Тимур), Шахсувар, Сарай, Джалал Бавурчи, Таптук, Юсуф Монгол, Хаджи Баба Сувчи, Искендер Хинду Буга, Ходжа Али, син на Юсуф Апарди, Даулат Тимур, Хюсеин Барат Ходжа, Мохамед Кавчин, Сарай Ходжа, Идрис Кавчин, Шамс ад-Дин Алмалики, Сарай Мюлк Тавачи, Аргун Малик, Пир Мохамед (син на най-големия син на Тимур, Джехангир), Бахав ад-Дин, Кара Ахмед, Бег Вали Елчикдай, Чакмак, Даулат Ходжаи Елчи Буга, Абдуллах, Суфи Халил, Мохамед Тавачи (интендант), Асар Тимур, Шейх Мохамед, Караман (вер. роднина на затворените в Бурса от Баязид карамански бегове), Санджар, Хюсеин, Хасан, Умар-бек Некруз, син на Джани Курбани (една от съпругите на Тимур носи същото име), Берди-бег Кавчин, Джеханшах, Ахмади, Аджабшер, Махмуд, Бахлул, емир Зийрак Джаку (син на известния емир Джаку от монголското племе барлас/барулас, към което принадлежи и самия Тимур) и други бегове.

На лявото крило на кула застанали Джелал ал-Ислям, Токал Каркара (от Каркар - град в Иран), Али, Махмуд, Шах Вали Севинчак, Джани-бег, Ядгар, Тангрибермиш, Ходжа, Мохамед Халил, брат на Даулат Тимур Тавачи, Шейх Хюсейни, Мирак Елчи Малик, Поянда, брат на Алтън Бахши, Локман Тавачи (интендант), Султан Барлас, Абдулкарим Хаджи Сейф ад-Дин, Адил, Кутб ад-Дин, Селим, Джунейд Айян, Джехан Мюлк Милкат, Топлак Кавчин, Абдус Самад Хаджи Сейф ад-Дин, Пир Мохамед Шингум (Сенгум, вер. от монголското племе кераит), Шейх Арслан Кобак-хан (вер. кипчак), Даулат Ходжаи Барлас, Иляс Кобакхани, Юсуф Барлас, Али Абас, Сеййид Ходжаи Шейх Али Багатур, Усман Тавачи (интендант), Искендер Шейхи, Шахшахан Систани  (от иранската област Систан), Ибрахим Куми (от иранската област Кум), Шах Туран Систани, Шеравул, Падишах, Бавран и други военачалници.

В авангарда на кула позиция заел наново уголемяващия се лунен месец, принц Мохамед Султан (син на Джехангир, син на Тимур), който дошъл с триумфа на победата, за да стане третото ярко светило в апогея на славата и силата. Войниците се събрали като рой звезди в сянката на неговото щастие и се строили. Бойният ред и дисциплината на войската били поверени на принц Искендер (Искендер-мирза, син на Умар Шейх, син на Тимур) и прочутите военачалници емир Шамс ад-Дин Абас, Шах Малик-бег, Иляс Ходжаи Шейх Али Багатур, Айян и други бегове.

Четиридесет кошуна (1 кошун наброявал от 100 до 150 души) бойци оставили при туга (знамето на Тимур, т.е. те били оставени в резерв)*. На всички слонове, които имало в лагера, сложили ризници, а върху слоновете поставили добри стрелци, (които били подбрани) измежду беговете.

Това са военачалниците, които побеждават при Анкара страшната армия на могъщия Баязид I, преди това завоювала по-голямата част от Балканите и Анатолия. Плененият султан Светкавица е затворен в клетка и разкарван в нея заедно с победоносната армия на Тимур, докато тя опустошава градовете и селата из обширните му земи в Анатолия, включително родните за Отоманския бейлик райони на Сьогют и Бурса. Любимата жена на Баязид, сестрата на сръбския княз Стефан Лазаревич, Оливера, трябва да танцува и пее, (а може би и друго), за великия Тимур Аксак, неговите синове и внуци, докато плененият отомански султан е принуден да гледа техните забавления от клетката си. След като  месеци наред става свидетел на жестокото опустошение на своите владения в Анатолия, гаврата с харема му и вероятно ежедневните унижения, на които го подлага Тимур, който му има зъб заради предишни дръзки предизвикателства, Баязид умира в началото на март 1403 г. Причините за смъртта му остават неясни, хронистите пишат, че се дължала на кръвотечение, възпаление на гърлото, задържане на дъха и други подобни, които биха могли да възникнат по естествен път (заболяване), но не е изключено и Тимур да заповядва да го отровят, преди да поеме по дългия обратен път от вече опустошения Рум (Анатолия) към своята блестяща столица Самарканд.

* От изворите се знае, че Тимур бил един от първите, който при сражение оставял толкова много от войниците си в резерв. Така информацията, която ни дава Шараф ад-Дин Язди за числеността на резерва, би могла да ни послужи за ориентир при определянето на броя на цялата армия на чагатайците при Анкара. Т.напр. ако в резерв са били оставени 1/5 от всички бойци (= 40 кошуна или ок. 4 000 - 4 500 души), то цялата войска най-вероятно е наброявала общо ок. 20 или 25 000 души. Подобна цифра звучи твърде реалистично и в съответствие с това, което знаем днес за числеността на армиите от XIV-XV в. За сметка на това повечето извори за битката при Анкара ни дават напълно абсурдни цифри от сорта на 300 000 души за войската на Баязид и 1 400 000 - за тази на Тимур (Ханс Шилтбергер). Изглежда, че поради тези баснословни изхвърляния на средновековните автори и повечето от модерните историци дават прекалено раздут брой за участниците в това сражение (напр. 85 000 бойци под знамето на Баязид и 140 000 под това на Тимур). 

Могли ли са средновековните монголи да завладеят Европа или поне Балканския п-в? (I част - Териториален обхват на монголските завоевания)

 

От времената, когато войската на Чингис каан* излиза от степта и атакува първата държава със земеделско население и укрепени градове (китайско-тибетската империя Си-Ся), по света се носи славата на непобедимите монголски** бойци. На бързите коне, копия и особено стрели на тези воини се пада честта да извоюват създаването на най-голямата световна империя преди модерната епоха. Самият Чингис каан през по-голямата част от живота си, (докато се казва просто Темуджин, но и известно време след това) е зает с покоряването на номадските племена в източната част на т.нар. Велика степ на Евразия, която се простира в огромното пространство от Алтай и Уйгуристан на запад до манджурските гори на изток и от езерото Байкал и горите на легендарната Баргуджин-Тукум на север до пустините Гоби, Такламакан, Жълтата река*** и Великата китайска стена на юг. Но тези му дела не отиват напразно: всички номади в тази част на света, от които някои притежават собствени силни степни държави с дълголетна история - кераити (дзубу?), наймани, татари****, меркити, тайджиути, урианхаи, джаджирати, кунгирати и онгути, всички те стават част от неговия улус*****, а воините им се вливат в неговата армия и увеличават силата й. Именно това небивало преди, (освен може би при древните тюрки), обединение на обичайно добре подготвените във военно отношение степни племена им позволява доста дълго време да не се тревожат, че някой може да ги нападне в родните им земи и така спокойно да стоварят цялата си обединена мощ в унищожителен удар срещу проспериращите държави на съседните земеделски цивилизации. Първи, разбира се, падат най-близките: империята на тангутите Си-Ся и Златната империя Цзин на джурждените; държави, основани от пришълци, които са покорили обширните и невероятно богати за времето си земи на Северен Китай. Следват посмелите да се опълчат на татарската сила кидани в земите на Източно и Западно Ляо*******, покорилите се доброволно уйгури в подножието на огромната планина Тяншан и шахството Хорезм, наскоро основана, но могъща ислямска империя, в която съществува симбиоза между набраните от степни жители кипчакско-огузки войски и уседналите в оазисите ираноезични земеделци. Походът на Чингис каан срещу Хорезм трябва да преодолява най-сериозните природни прегради и най-дългите досега разстояния, но "отваря" - в буквален и преносен смисъл - Железните (и Джунгарските) врата за страшните татарски орди, които ужасените привърженици на т.нар. аврамови религии - християни, евреи и мюсюлмани, ще отъждествят със споменатите в Стария завет апокалиптични разрушители, народите Гог и Магог.  Веднъж проникнал в западната половина на Великата степ, Чингис каан действа по същия начин, както досега - присъединява степните номади и ги интегрира в народа и армията си, превръщайки ги на практика в монголи, докато покорените земеделци запазват предишната си етническа идентичност, макар да са задължени също да участват в изграждането на улуса, плащайки по-голямата част от данъците и предоставяйки допълнителни войски за монголските походи.

При смъртта на Чингис каан през 1227 г. монголите вече притежават огромна империя, простираща се от Каспийско море до Тихия океан и от безбрежната сибирска тайга до огромните оризови полета и напоителни канали на Китай и Хорезм. Дори това е вече много и никой, дори старите тюрки и хуни, не е успял да го постигне. Но монголските походи не спират с кончината на имперския основател. Убедени, че завоюването и обединението на целия свят и всички хора под властта на Чингис каан и неговите потомци е предопределено от пророка-шаман Теб-Тенгри и самото божествено Небе, твърде скромните някога степни номади****** организират поход след поход срещу все още свободните от тяхната власт държави и племена. В следващите години под ударите на армиите им пада целия Близък изток, Румския султанат и Персия до бреговете на Индийския океан и Средиземно море, цялата западна половина от Великата степ, Кавказ, всички руски княжества от Новгород до Киев, Китайската империя Сун, части от Виетнам, Бирма, южната част на Сибир, Волжко-Камска България, Корея... При военните си походи монголските воини се справят с всевъзможни природни и човешки препятствия, като успяват да преодолеят огромното културно-религиозно влияние на средновековни владетели като багдадския халиф и китайския император и яростната съпротива на фанатичните им последователи, и дебелите и високи стени на техните многохилядни столици; и готовите да пожертват живота си, но да изпълнят поверената им мисия убийци-федаини от сектата на асасините и непреклонната съпротива на техните непристъпни планински крепости; и свръхстудените зими в Русия, Тибет и Сибир и адската лятна жега на пустините в Централна Азия, Персия, Анатолия и Сирия.

Но въпреки това някои части от населения свят, за които монголите са достатъчно добре информирани и за които днес знаем, че са планирали да присъединят към империята си, докрай остават свободни. Ако не броим Африка, в която тези архизавоеватели не са допуснати от бойното умение на старите им врагове - куманите (вече като египетски роби-воини, т.нар. мамелюци), арабската пустиня и обявения от оцелелите Абасидски халифи антитатарски джихад, то от Стария свят, за който населяващите го по това време са вярвали, че представлява цялата земна суша, (тъй като Америките още не са били открити), остават само два континента - Азия и Европа. Последните всъщност, поради липсата на ясно изразена географска граница между тях, представляват един континент - Евразия. През XIII-XIV в. Монголската империя господства над почти всички най-гъсто населени територии в Евразийския суперконтинент - най-обширния масив от суша на планетата. Изключение правят само почти ненаселените (и поради това от твърде слаб интерес за евентуалните завоеватели) северни части на Сибир; пустинният и поради това също рядко населен Арабски п-в; Индия, която е гъсто населена, но трудно достъпна поради планините по границите й и, последно, европейските територии на запад от Карпатите и тогавашното Литовско княжество и южно от р. Дунав, т.е. Балканския п-в. При това трябва да добавим, че и още по времето на Чингис каан и по-късно татарските воини неведнъж предоляват планините, обграждащи индийския субконтинент, провеждат опустошителни набези дълбоко навътре в него и в крайна сметка успяват да го завладеят, макар и в периода след края на единната Монголска империя. Честта да откъсне златната индийска ябълка се пада на владетеля Бабур, внук на известния пълководец Тимур Ленг (Тамерлан) от монголското племе барлас, а основаната от него обширна държава неслучайно се нарича "Империя на Великите Моголи" ("моголи" или "мугали" в Индия наричат именно татаромонголите). Така че европейските земи на запад и юг от споменатите географски граници (Карпатите, Литва, р. Дунав и днешна Финландия) остават единствената в Евразийския суперконтинент компактна територия с толкова голяма площ, развита цивилизация и значително по численост население, която никога не е превзета от монголските воини. 

* каан = хаган, император

** монголски или татарски (синоними, както в епохата на Монголската империя, така и днес), а също - в компромисен вариант - монголотатарски!

*** възприемана от монголите не като Жълта, а като Черна (Карамурен)

**** тук вече става въпрос за "истинските" татари, които през младостта на Чингис каан живеят по-близко до Китай от повечето степни номади, а китайците по тази причина през XII-XIII в. започват да наричат всички подобни тем чергарски племена "татари" - така се стига и до парадоксалния факт монголите да станат известни на света под име, което не просто не е тяхно, но им е и доста омразно поради дълголетната им вражда с татарите; т.напр. бащата на Чингис - Йесугей багатур е отровен именно от тях

***** улус = владение, държава

****** китайски хронисти от първите години на управлението на Угедей каан (1227-1241) пишат как монголите доскоро били толкова бедни, че дори нямали достатъчно желязо за върхове на стрелите си и при тях за богат се считал онзи, който имал железни шпори; как консумирали само месо и мляко, тъй като не можели да си позволят да си купят ориз и т.н. - подобни известия за първоначалната бедност и незначителност на монголите дават и други извори от ранния период на тяхната история

******* впрочем за кратко, по-голямата част от киданите предпочитат да сътрудничат на сродните им по език и вкусове монголи в изграждането на новата империя