Барутната артилерия на сръбския княз Лазар

Обсадата на френската крепост Обентон (1340 г.) според илюстрация към "Хроники"-те на Жан Фроасар от ок. 1470 г. (wikipedia commons)

*Текстът по-долу е откъс от моята студия "Към проблема за появата на огнестрелното оръжие по българските земи", публикувана в Bulgaria Mediaevalis. An International Journal for Medieval Bulgarian and Byzantine Studies, Vol. XI. Sofia, Bulgarian Historical Heritage Foundation, 2020, с. 505-524. Цялата студия може да прочетете тук: https://www.academia.edu/126841559/%D0%9A%D1%8A%D0%BC_%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B1%D0%BB%D0%B5%D0%BC%D0%B0_%D0%B7%D0%B0_%D0%BF%D0%BE%D1%8F%D0%B2%D0%B0%D1%82%D0%B0_%D0%BD%D0%B0_%D0%BE%D0%B3%D0%BD%D0%B5%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B5%D0%BB%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE_%D0%BE%D1%80%D1%8A%D0%B6%D0%B8%D0%B5_%D0%BF%D0%BE_%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5_%D0%B7%D0%B5%D0%BC%D0%B8_Bulgaria_Mediaevalis_An_International_Journal_for_Medieval_Bulgarian_and_Byzantine_Studies_Vol_XI_Sofia_Bulgarian_Historical_Heritage_Foundation_2020_505_524

В началото на 70-те години княз Лазар Хребелянович завладява почти цялата северна половина от бившето Сръбско царство след ожесточена война срещу могъщия местен владетел Никола Алтоманович. През 1373 г. войските на Лазар обсаждат Никола Алтоманович в крепостта Ужица (Ужице). Според дубровнишкия хронист Мавро Орбини (1563‒1610), който оставя най-подробния разказ за тези събития, армията на княза атакувала стените на Ужица с различни средства и „особено с огън“, което принудило гарнизона да се предаде[1]. Данните на Орбини се тълкуват от някои изследователи като свидетелство за употребата на барутни оръжия от войската на Лазар[2]. Наистина, 1373 г. е доста ранен период, като се има предвид, че по това време „превъоръжаването“ с новите бомбарди в Западна Европа едва започва. От друга страна, както видяхме, по това време балканският град Дубровник вече разполага със спингарди и свои майстори и работилници за тяхната изработка. През 1373 г. Дубровнишката република също се нарежда сред враговете на Никола Алтоманович, което изглежда като основателна причина да снабди силите на Лазар с дефицитното въоръжение[3]. За съжаление до момента липсват допълнителни сведения, които да хвърлят повече светлина върху неособено ясната забележка на Орбини.

 След победата си срещу Никола Алтоманович княз Лазар Хребелянович се превръща в един от най-могъщите сръбски владетели. Териториите на неговите владения най-вероятно граничат едновременно със земите на двете тогавашни български царства ‒ Видинското и Търновското[4]. Но процъфтяващата държава на Лазар скоро е заплашена от настъпващите към вътрешността на Балканите османски турци. Изворите свидетелстват, че през 80-те години на XIV в. сръбският княз се подготвя за конфликт с турците и се стреми да си осигури съюзници чрез обичайната за епохата практика на сключването на династични бракове[5]. Около 1386 г. Лазар жени дъщеря си Драгана за най-големия син на търновския цар Йоан Шишман (1371–1395) ‒ Александър. Този брак най-вероятно скрепява сключването на военнополитически съюз между Търновска България и Лазарова Сърбия, насочен срещу османските турци[6]. Активните военни действия между християнската коалиция и османците започват през 1386 г. или 1387 г. и продължават до битката на Косово поле на 15 юни 1389 г. Вероятно във връзка с тези събития се намира и един дубровнишки документ, който представлява договор, сключен на 13 септември 1386 г. между княз Лазар (представляван от благородника Франко де Базилио) и местен майстор‒крояч, наречен Милаш Радославич. С договора Милаш се задължава „да служи вярно и добре“ на княз Лазар de arte balistariorum et bombardarum, т.е. „за изработването на балисти и бомбарди“ в срок от една година срещу заплащане от двеста перпери[7]. Цитираният документ може да се приеме за първото сигурно доказателство за наличието на огнестрелни оръжия (бомбарди) в армията на Лазар.

Фактът, че първият известен специалист по огнестрелни оръжия, който е нает от сръбския княз, е майстор‒крояч, на пръв поглед предизвиква недоумение. Изворите обаче свидетелстват, че в този период кроячите се смятат за незаменими спътници при експлоатацията на военните метателни машини и барутни оръдия. Свидетелство за това е например трудът на Кристин дьо Пизан (1364 – ок. 1430) Livre des fais d’armes et de chevalerie („Книга за военните и рицарските дела“) от 1410 г., в който пише, че за поддръжка на „бомбардите, катапултите и балистите“ при обсада на крепости „по сегашния обичай“ трябва задължително да бъдат наети „двама въжари и двама кроячи на кожи“[8]. Основната задача на споменатите кроячи е да изработват тетиви за балисти и арбалети, както и разпространените през епохата конопени въжета, с които са омотавани бомбардите, и кожените покривала, които трябва да защитават металните оръдия от влага и ръжда[9]. По този повод съвременният изследовател Джурджица Петрович предполага, че, тъй като наетият дубровнишки майстор Милаш Радославич трябва да изпълнява само спомагателна служба, то до 13 септември 1386 г. княз Лазар вече е разполагал не само с бомбарди, но и с артилеристи, които са умеели да си служат с тях[10].

Допълнителни сведения за барутната артилерия на Лазаровата армия ни предоставят някои от описанията на известната битка при Косово поле през лятото на 1389 г. В своето съчинение „Огледало на света“ османският хронист Мехмед Нешри (ок. 1450 ‒ ок. 1520) пише, че при Косово поле „неверниците [т.е. християнската армия] посрещнали безстрашно ислямската войска с мълниеносни и гръмовни топове“[11]. Един анонимен сръбски извор от края на XIV в., оцелял в препис от XVII в., описва битката по следния начин: „чуваше се невероятен тътен (...) хората крещяха (...) летящите стрели закриваха слънцето, огнени взривове разтърсваха земята и тя бучеше, въздухът ехтеше от гърмежите и се обвиваше в мрачен дим“[12]. Въпреки че цитираните извори са по-късни от времето на сражението, тяхното свидетелство за използването в него на огнестрелни оръжия от сръбската армия, (които в този период най-вероятно са бомбарди), се потвърждава от запазения договор с Милаш Радославич, който през 1386 г. се задължава да служи на Лазар de arte bombardarum.

Сведенията за барутното въоръжение в битката при Косово поле са важни за нашата тема, тъй като според Нешри в битката на страната на сърбите се сражават и българи[13]. Участието на български отряд(и) в сръбската войска не е изключено, като се вземе предвид фактът, че цар Йоан Шишман и княз Лазар са съюзници в антиосманската коалиция. Известно е, че на противниковата страна също се сражават български контингенти, които, както ни съобщава пак хрониката на Нешри, са изпратени от верните османски васали Йоан Срацимир и Константин Драгаш[14]. При това положение можем да допуснем с известна доза сигурност, че битката при Косово поле е едно от най-ранните сражения, в които българите се запознават добре с употребата на съвременните им огнестрелни оръжия.

Във връзка с българските васални отряди в османската армия трябва да се спомене и сведението на Мехмед Нешри, че в битката при Косово поле турците също разполагали с барутни оръдия, които се намирали под командата на „топчията Хайдар ‒ безпогрешен майстор в хвърлянето на гюлета“[15]. Наскоро открити османски документи подкрепят достоверността на цитираните данни. В кадастралния опис (tahrir defteri) на османския санджак Арванид-или (дн. Албания) от 1431‒1432 г., публикуван от известния турски историк Халил Иналджък, като господар на тимар се споменава „Али, син на топчията Исмаил“. Споменаването на топчията Исмаил позволява на Иналджък да допусне, че османците притежават топове (оръдия) още по времето на султан Мехмед II (1413‒1421), а може би дори по-рано[16]. Друг тимарски регистър, публикуван от Идрис Бостан, посочва, че някой си „Йомер топчи“ е получил приход от тимар по времето на Баязид I, т.е. в периода от 1389 до 1402 г.[17] Тъй като Баязид става султан по време на Косовската битка, не е изключено Йомер да се е отличил именно в нея, за да заслужи своя тимар.

---

[1] Мавро Орбини, Славянское царство, пер. Ю. Куприков, Москва 2010, с. 327; кор. българския превод в Мавро Орбини, Царството на славяните, прев. С. Тодоров, Е. Попова, София 2012, с. 315.

[2] Г. Шкриванић, Оружје  у Средњовековној Србиjи, с. 161.

[3] Вж. напр. Р. Михаљчић, Краj Српског царства, Београд 1989, 224‒227.

[4] За географската близост между владенията на Лазар и България подсказва например едно споменаване в по-късната хроника на Музаки, която нарича сръбския княз Dispoto dell inferior Servia dicta Bulgaria, вж. Ив. Јастребов, Стара Србија и Албанија, Београд 2018, 246‒247.

[5] Р. Михаљчић,  Лазар Хребељановић: историја, култ, предање, Београд 2001, 117‒118.

[6] Вж. Мехмед Нешри, Огледало на света, прев. М. Калицин, ред. В. Мутафчиева, София 1984, с. 92; М. Пурковић, Кћери кнеза Лазара, Београд 1996, 67‒69; Пл. Павлов, Ив. Тютюнджиев, Българите и османското завоевание (краят на XIII – средата на XV в.), Велико Търново 1995, с. 74.

[7] Византийски златни монети, основна обменна валута в Източните Балкани през XIV в.

[8] Christine de Pizan, Book of Deeds of Arms and of Chivalry, transl. S. Willard, ed. Ch. Willard, The Pennsylvania State University Press 1999, p. 122.

[9] Ђ. Петровић, Оружје Србије и Европа XII–XIV века, Европа и срби, Београд 1996, с. 159. Съществуват сведения и за други функции на шивачите във връзка с ранното огнестрелно оръжие, като някои извори дори споменават за оръдия, направени от кожа! Договорът на Милаш Радославич и Кристин дьо Пизан не са единствените средновековни документи, които споменават заедно балистите (със същия термин в епохата се означават и ръчните арбалети) и бомбардите; т.напр. през 1368 г. френският рицар Гийом л’Еские е началник едновременно на арбалетиерите и барутната артилерия, cf. R. Clephan, The Ordnance of the Fourteenth and Fifteenth Centuries, 61‒62.

[10] Dj. Petrovič, Firearms in the Balkans, 171‒172; Мл. Цуњак, Прилози познавању српске средњовековне материјалне културе, Саопштења XVIII, 1986, с. 230.

[11] Мехмед Нешри, Огледало на света, с. 115.

[12] А. Вукомановић, О кнезу Лазару. Из рукописа 17. Века, Гласник Друштва србске словесности XI (1859), с. 111. Според някои съвременни учени оригиналът на този ръкопис е написан от неизвестен монах от сръбския манастир Раваница между 1392 и 1398 г., вж. Мл. Цуњак, Прилози, с. 232.

[13] Мехмед Нешри, Огледало на света, 100, 114.

[14] Мехмед Нешри, Огледало на света, 102‒103.

[15] Мехмед Нешри, Огледало на света, с. 113; P. Wittek, Appendix II: The Earliest References to the Use of Firearms by the Ottomans, in D. Ayalon, Gunpowder and Firearms in the Mamluk Kingdom: a Challenge to a Mediaeval Society, London 1956, p. 141.

[16] G. Ágoston, Ottoman Artillery and European Military Technology, 20‒21.

[17] G. Ágoston, Guns for the Sultan, p. 20, no. 24.