През 1217 год. армията на новия латински император Пиер дьо Куртене е вкарана в засада и унищожена от силите на епирския владетел Теодор Комнин в албанските планини. Самият Пиер впоследствие е умъртвен по заповед на Теодор Комнин, за когото това е въпрос на престиж в подготвяното от него възстановяване на Византия. След страшното поражение Латинската империя, управлявана от съпругата на Пиер Йоланта и нейните млади синове, постоянно губи територии на изток и запад. Най-тежки последствия за нея имат битката при Пиманион и загубата на Солун през 1224 г. Според условията на мирния договор с никейския василевс Йоан Дука Ватаци от 1225 г. всички латински земи в Азия, освен Никомидия и провинция Месотиния (полуостровът срещу Константинопол), са изгубени за сметка на Никейската империя. Още повече територии струват на латинците завоеванията на Теодор Комнин, чиито войски за няколко години завземат не само земите на Солунското кралство, а и цяла Беломорска Тракия и южната част от долината на р. Марица заедно с Одрин и по-голямата част от областта на Странджа (Парория). По време на триумфалното си настъпление между 1225 и 1228 г. Теодор е коронясан за ромейски император в Солун от охридския архиепископ Димитър Хоматиан. През 1228 г. Теодор Комнин настъпва с армията си чак до самите стени на Константинопол. По всяка вероятност кризисната за латинците ситуация е спасена най-вече от намесата на техния съюзник, българският цар Йоан II Асен (1218-1241). Благодарение на нея през 1228 г. управляващият империята регент, барон Наржо дьо Туси, успява да сключи едногодишен мирен договор със солунския василевс. Така латинците все пак запазват няколко крепости в Тракия и прилежащия им хинтерланд.
Независимо от сключения мир, положението на Латинската империя продължава да е критично. Това в немалка степен се дължи и на вътрешната ситуация в държавата. Към края на управлението си злощастният император Робер I дьо Куртене влиза в конфликт със своите барони, след което отпътува на запад, за да търси съдействието на папската курия в Рим за оставането си на престола. Той не вижда повече своята столица, тъй като умира в Негропонт (Евбея) по време на завръщането си от Италия през ноември 1227 г. Наследява го роденият в Константинопол негов брат, Балдуин II (1228-1273), който по това време е само на десет или единадесет години. За негов регент първоначално е назначена сестра му Мария, вдовицата на Теодор Ласкарис, но тя умира само след няколко месеца. Именно тогава постът на върховен регент е зает от споменатия барон Наржо дьо Туси, който носи византийската титла „кесар“. По-късният венециански хронист Марино Санудо Торсело (1260-1238) разказва как през посочения кризисен период след смъртта на Робер дьо Куртене „императорът на Загора“, т.е. царят на българите, сключил договор за брак между неговата красива дъщеря и малкия Балдуин II, като обещал на последния да му върне всички земи, които „империята на Романия“ била загубила „на запад“, т.е. в балканските територии. Бароните на Балдуин обаче „му дали лош съвет“, като отхвърлили българската му годеница и решили вместо това да го оженят за дъщерята на бившия крал на Йерусалим Жан дьо Бриен.
В коментарите си към последното издание на въпросния труд на Марино Санудо ("Книга за тайните на верните на Кръста") проф. Питър Лок допуска сериозна грешка, като твърди, че с израза imperator Exagorarum ("царят на Загора") Санудо имал предвид тогавашния „император на германците“ Фридрих II Хохенщауфен. Нито един друг източник не подкрепя предположението, че германският император е искал да омъжи своя (несъществуваща по това време!) дъщеря за Балдуин II, нито пък описаният от Санудо владетел напомня по нещо на Фридрих. Поради това и ред други причини е очевидно, че в споменатия текст става въпрос за българския цар Йоан II Асен. За случката по подобен начин разказва и друг венециански хронист, дожът Андреа Дандоло (1343 – 1354).
Един от мотивите за решението на българския цар да сключи династичен съюз с латинците е това да послужи като контрамярка срещу извънредното засилване на Теодор Комнин, чиято експанзия заплашва не само Латинската империя. В 1228 г. териториите на солунския василевс и неговите балкански съюзници, сръбският крал Стефан Радослав (1228-1233) и родопският деспот Алексий Слав, обграждат земите на Асен от запад и юг. Не е учудващо, че българският цар, който вероятно идва на трона след дълга и изтощителна гражданска война срещу братовчед си Борил, търси изход от външнополитическата изолация първо чрез брака си за дъщерята на унгарския крал, а после в съюза си с латинците. В същата връзка трябва да се разглежда и описаният от Санудо проект за сключването на брак между дъщерята на унгарската принцеса Анна-Мария и Йоан II Асен, Елена и малолетния латински император Балдуин II. Брачният договор, който е бил само предварително споразумение, би могъл да е сключен между българския цар и регентския съвет на Латинската империя, предвождан от кесаря Наржо дьо Туси, през лятото на 1228 г., когато ситуацията в Константинопол е най-тежка.
В посочения по-горе текст Санудо упреква бароните на Латинската империя, като ги обвинява, че заради свои егоистични подбуди нарушили договора с българския цар и вместо това задължили невръстния Балдуин II да се ожени за дъщерята на бившия йерусалимски крал Жан дьо Бриен. За да обясним тази позиция на венецианския хронист, трябва да се отклоним малко: „Книга на тайните на верните на кръста“, в която е включен споменатия разказ на Санудо, е съчинение, посветено изцяло на изграждането на успешна кръстоносна стратегия за възвръщането на завладените от мюсюлманите Света земя и Божи гроб в началото на XIV в. Историята за уговорените бракове на Балдуин II е включена в произведението като разяснение на причините за загубата на Константинопол от латинците и техните съюзници - венецианците. Следователно от дистанцията на времето е изглеждало, че съюзът с Йоан II Асен притежавал потенциала да бъде много по-изгоден за Латинската империя и кръстоносната кауза от този с Жан дьо Бриен, който не успява да постигне нищо значимо по време на управлението си край Босфора. Поради това в своя текст Санудо застава изцяло на страната на „царя на Загора“, независимо, че народът на последния по времето на написването на книгата е „схизматичен“ и следователно в числото на противниците на латинския (или римокатолическия) свят.
Предварителният договор за женитбата между дъщерята на Жан дьо Бриен и Балдуин II е сключен в периода между септември и декември 1228 г. Той вероятно дублира клаузите на незапазилото се споразумение с българския цар. Окончателният договор, който е подписан в Перуджа на 9 април 1229 г., предвижда, че: „господин кралят Жан ще управлява империята и ще бъде коронясан за император […], докато Балдуин достигне двадесетгодишна възраст“. От текста на договора и други изворови свидетелства проличава, че новият тъст на императора също като предишния трябва да опита да отвоюва загубените латински земи на Балканите и Мала Азия. Вероятно на избора на бароните повлиява богатия военачалнически опит на Жан дьо Бриен, както и добрите му връзки с новия римски папа Григорий IX. Същевременно договорът от Перуджа автоматично нарежда Латинската империя сред страните-противници на римския император Фридрих II (поради личния му конфликт с Жан дьо Бриен и продължаващата му по това време война с него и папството) и българското царство на излъгания Йоан II Асен.
Красноречиво свидетелство за преминаването на Фридрих II Хохенщауфен на страната на „гърците“ в борбата за Константинопол са запазените източници за установяването на приятелски отношения между императора и Теодор Комнин. Помежду им през 1228-1229 е регистрирана размяна на пратеничества, която се случва в периода преди вдигането на отлъчването от църквата на Фридрих II и признаването му на титлата „крал на Йерусалим“ от папата. Тази датировка подкрепя хипотезата за стремежа на двамата непризнати от Светия престол императори да формират общ фронт против папските привърженици в Италия и на Балканите. Но докато т.нар. „Война на ключовете“ между Фридрих и силите на папството в Италия затихва, през пролетта на 1230 г. Теодор Комнин решава да започне нова война, с която да елиминира заплахата, която вижда в лицето на българския цар. Хронистът Георги Акрополит твърди, че Теодор се отправил срещу българите, начело на „голяма армия, съставена от ромеи и италийци“. Твърде вероятно е споменатите „италийци“ да са били изпратени от Фридрих II като благодарност за финансовата и военна помощ, която солунският василевс му оказва в Италия през 1229 г. Силната войска, предвождана лично от Теодор Комнин, нахлува в българските земи, следвайки течението на р. Марица. На 9 март 1230 г. тя е пресрещната от армията на Йоан II Асен и претърпява пълен разгром в сражение при селището Клокотница.
Блестящата победа при Клокотница, където в български плен пада самият Теодор Комнин, е последвана от бързото завладяване на по-голямата част от териториите на Солунската империя от войските на Йоан II Асен. По същото време към българското царство са присъединени и земите на деспот Алексий Слав, който изчезва от историческата сцена. По този начин над Балканите се възцарява временна българска политическа хегемония. Решението на Теодор Комнин да нападне земите на Асен, фактът, че по същото време Жан дьо Бриен все още се намира в Западна Европа и някои други изворови податки навеждат на мисълта, че през 1230 г. българският владетел продължава да се намира в неведение за договора от Перуджа. Не е изключено Йоан II Асен за известен период след битката при Клокотница да е продължавал да се надява, че неговата дъщеря ще се омъжи за Балдуин II, а самият той ще стане регент на Латинската империя. Към подобно тълкуване ни води една фраза от Търновския каменен надпис, който носи датата 1230 г. и явно е направен скоро след битката при Клокотница: „А пък градовете, които се намират около Цариград, и самия този град владееха франките, но и те се повинуваха под скиптъра на моето царство, понеже нямаха друг цар освен мен...“. На съществуването на подобни планове на българския цар, разбира се, е сложен окончателен край с пристигането на Жан дьо Бриен в Константинопол през 1231 г.
(настоящият текст, с незначителни разлики, може да откриете и в моята книга: Владислав Иванов, Рицарите йоанити, кръстоносните походи и Балканите (XI‒XIII в.). София, Институт за балканистика с Център по тракология – БАН/ Издателство „Парадигма“, 2020, с. 295 - 300)
