сряда, 6 април 2016 г.

ПО ГРАНИЦИТЕ НА ХРИСТИЯНСКА ЕВРОПА: СТЕПНИТЕ НОМАДИ И „ЦИВИЛИЗОВАНИТЕ” ДЪРЖАВИ, СВЕТЪТ „ОТВЪД РЕКИТЕ, ГОРИТЕ И ПЛАНИНИТЕ” ПРЕЗ XII В.

Сражение между маджарски воини и кумани (срвек. миниатюра)


По време на дългото управление на своя мъдър княз Ярослав Осмомисъл (1153-1187)[1] Галицкото княжество, образувано през втората половина на XI в. вследствие на започналия разпад на древната Киевска Рус на отделни феодални владения, е една от онези малцина държави с предимно уседнало и земеделско население, разположени по източните краища на християнския свят, които граничат със земи, населението на които води един напълно различен начин на живот. Основните причини за това се крият в географията на региона. Земите, обитавани от южните съседи на Галич – номадските племена на куманите, са част от една от най-характерните географски особености на хипер-континента Евразия – нейната твърде обширна степна зона, наричана понякога и „Великата степ”. Последната представлява безпрецедентна по размерите си равнинна площ, която се простира почти непрекъсвана от полите на Карпатите[2] и разположената на юг от р. Дунав Добруджанска област (нар. и „Карвунска земя”) на много хиляди километри на изток чак до Манджурия и бреговете на Тихия океан. „Великата степ” е характерна със своята предимно тревиста растителност, равнинен или равнинно-хълмист релеф и приблизително сходен (умереноконтинентален) климат във всички свои части, предлагайки по този начин подобни условия за живот на своите обитатели в така посочените необозрими географски граници. Неслучайно като основен поминък на човешките популации в „степната” полоса на Евразия, простираща се от вълните на Пасифика до средното течение на Дунав, в античността и средновековието се налага номадското животновъдство, което през тези епохи представлява най-подходящият поминък за климато-географските условия на степния хабитат. Симптоматично е, че възходът в заселването и усвояването на Евразийската степ, която в зората на човешката история не представлява особено приятелски настроена към хората природна среда, настъпва след опитомяването на коня, което вероятно е извършено не другаде, а именно в равнините на Централна Азия, т.е. в центъра на „Великата степ”[3]. Използването на коня позволява на хората за сравнително късо време да покорят дори и най-отдалечените степи, повечето от които, поради суровия континентален климат, типичните за него чести засушавания и застудявания и липсата на постоянни водоизточници не са подходящи за средновековното или античното земеделие. Така по тези земи като основен начин на преживяване се налага номадското животновъдство, предимно на дребен рогат добитък и свързаното с него придвижване на значителни разстояния в търсенето на подходящи пасища.
Дори и беглият поглед върху историята на номадските племена във „Великата степ” (наричана още многозначително „люлка на народите”) сочи, че техният бит предразполага към извънредна мобилност във всяко едно отношение – включително и в етнически план. В историческите извори, описващи събития от региона, още от античността е засвидетелствана извънредно бързата поява на нови племена, огромни надплеменни съюзи и невероятни за епохата си по мащабите на контролираната от тях площ империи, които също толкова бързо се разпадат и изчезват безвъзвратно, бидейки разгромявани, претопени или дори чисто физически унищожени от новопоявилите се съперници[4]. Но между XI и XIII в., в един наистина дълъг за този хабитат период, онези обитатели на степта, приемниците на древните хуни и скити, които, подобно на последните, са най-известни[5] на разположените в съседство „писмени” народи[6] от Средна Азия чак до Атлантика, са племената на куманите. Появили се донякъде внезапно в европейските исторически извори от първата половина на XI в. от покритите тогава с пълна неизвестност за цивилизациите на „Стария свят” земи на североизток от дн. Казахстан (Южен Сибир), към края на следващото столетие куманите, познати на източните народи под названието „кипчак”[7], вече господстват необезпокоявани от никой над огромната територия, простираща се от устието на Дунав до Аралско море[8]. Дори и без силна централна власт и без да са обединени в единна политическа формация[9], по това време куманите са едноличните владетели на цялата западна половина от „Великата степ”, а всички техни по-уседнали и „цивилизовани” съседи от Южна Русия до Иран са принудени да се съобразяват с тях. Често те са приемани като страшни и жестоки врагове, от техните нападения страдат както южноруските княжества (на една от войните между руси и кумани дължим написването на известната творба „Слово за похода на Игор”), така и Маджарското кралство и Византия. Същевременно те са и желани съюзници, от чиято бойна сила твърде често се възползват напр. руските князе. Военната мощ на куманите изпъква особено много в годините, в които те взимат активно участие във въстанието на братята Петър и Асен и впоследствие, след възстановяването на българската независимост, във войните им срещу Византийската империя, управлявана от династията на Ангелите (1185-1204 г.). Дори още по-значима роля куманите играят и в конфликтите на следващия български цар от династията на Асеневци, по-малкият брат на Петър и Асен - Калоян (1197-1207 г.), с новооснованата в превзетия от войските на Чевъртия кръстоносен поход Константинопол т.нар. „Латинска империя на Романия” (1204-1261 г.). Т.напр. степните воини имат решаващо значение за разгрома и пленяването на първият латински владетел - император Балдуин (Бодуен) Фландърски (1204-1205 г.) при Одрин, като мнозина определят това събитие като главна причина за бързия упадък на латинската власт в региона.
Може да се каже, че съюзът на българските царе от династията Асеневци с куманите демонстрира апогея на военната мощ в историята на последните, като ролята, която те играят в блестящите им победи срещу Византийската и Латинската империи, ги прави известни по всички краища на Европа; дори и там, където преди това не са чували за тях. Големият брой на куманските контингенти във войните на Асеневци[10], фактически представляващи своеобразни „експедиционни корпуси”, действащи на стотици километри от истинските си местообиталища, потвърждава и историческите свидетелства за многобройността им в родните им земи „отвъд Дунава”. Към същото време (първата пол. на XIII в.) под тяхна доминация се намират Влашката равнина и цялото степно пространство[11], простиращо се от границите на Галичко-Волинското княжество и другите руски земи на север до Черно море и п-в Крим на юг. Всички тези земи са наричани просто „Кумания”, название, което преминава и върху държавата, която образуват по-късните завоеватели на тази част на света - татарите[12].
Една своеобразна специфика, отличаваща куманите от останалите съвременни им етноси, притежаващи по-значителна политическа тежест, е, че те са разделени на множество племена и родове, които рядко се обединяват, освен в случай на необходимост от общ военен поход или защита срещу външен враг. Според историографа Ибн Халдун (1332-1406) са съществували общо 11 отделни кипчашки племена, които обаче „не били от един род”[13]. Всяко едно от тях е управлявано от феодални фамилии, които носят името на клана или племето, което управляват (или обратното). Арабските автори от кр. на XIII и нач. на XIV в. ал-Тани и ал-Димашки споменават поименно следните кумански племена (кланове): елбори (борили)[14], бараки, дортоба (дурут), бурджогли (бурджоглу), йемек (кимек), токсоба, йетиоба, манкурогли (манкуроглу), ал арс, куманлу, башкорти, карабахи, узи, джортани (шортани), баджанаци и кара-берекли, „от които „хански” били елборите и токсоба[15]”. Информацията, която предават тези по-късни автори, очевидно не се отнася до тяхното съвремие, а до по-ранния период, когато куманите са били независими, т.е. до XI-XIII в. Бележката на Ибн Халдун за различния произход на единадесетте кипчашки племена намира лесно своето обяснение при по-внимателно вглеждане в имената им, както са предадени от изворите; така напр. „ал арс” вероятно са идентични с ясите-алани[16], „башкортите” – с башкирите, „узите” са запазили същото наименование, с което са известни и във византийските източници от средата на XI в.[17], „куманлу” са „същинските” кумани, а „баджанаците” (и „кангарите”) са печенегите. Други имена, с които са наричани куманите или части от тях, са немските Folban и Vallani/Valwe, унгарското Kun (Qoun) и руските „половци” (от изт. старослав. „половъ” – „жълт”) и „сари”[18]. През XII в. на изток от Урал се образува кипчашкият племенен съюз „Кангли”, обединяващ източната половина на куманските племена[19].
М. Петрова смята, че последното име („Кангли” или „Канглъ”) означава „страната на печенегите”[20], твърдение, което не е напълно релевантно (тъй като става въпрос за кипчашки земи), но е показателно предвид факта, че при нашествието си западно от Алтай куманите частично прогонват и частично завладяват и/или асимилират силното племе на печенегите. Техен остатък е споменатото от арабските автори куманско племе „баджанаци”, а друг спомен за бившето им владение над тези земи се запазва в названието „Кангли”. Печенегите и узите са най-силните и многобройни племена, с чиято съпротива трябва да се справят куманите при завоюването на новата си родина. Въпреки несъмнената си мощ, до началото на XII в. те са напълно разгромени, като голяма част от тях търсят спасение на територията на съседните на степта „цивилизовани” държави, поради което процесът на тяхната миграция там е сравнително добре документиран. За разлика от това завоеванието на т.нар. „Дашт-и Кипчак”, което не е нито лесно, нито мигновено, а по всяка вероятност представлява един твърде дълъг и суров конфликт, за съжаление, въпреки важните си последици и несъмнения си драматизъм, не е намерило подобаващото си място в достъпните ни исторически извори.
Тук няма да се спирам върху причините за миграцията на кипчаците от тяхната прародина или това къде се е намирала тя, а само върху изясняването на проблема за завоюването на онази територия, върху която те господстват към кр. на XII в. и нейния обхват. Това е наложително поради факта, че е свързано с основната тема на този материал – особено що се отнася до западната половина от „Дашт-и Кипчак”. Така, въпреки оскъдността на изворовата база е ясно, че между 30-те и 50-те год. на XI в. куманските племена напредват от изток в степите, разположени северно от Хорезм, Аралско и Каспийско море, като в кратки срокове достигат чак до границите на руските княжества[21]. Печенегите и узите отстъпват пред тях, струпвайки се във Влашката и Молдавската равнини, откъдето до нач. на XII в. периодично нахлуват през Дунава във Византия и през планинските проходи на Карпатите в унгарската провинция Трансилвания[22]. Някои от последните им нашествия са толкова масови, че може определено да се заключи, че се касае за миграция на цели племена, ако не и на по-голямата част от самите споменати етноси[23]. В мълчаливия, но вероятно ожесточен военен конфликт за владението на степта, който се води в този период, изчезва без следа един толкова влиятелен и прочут в миналото местен народ като хазарите[24]. Други по-ранни обитатели на региона като печенегите, узите (торките) и родствените с тях берендеи побягват и опитват да извоюват за себе си нови пространства в борба с русите, Унгарското кралство и Византия, но всичките търпят унищожителни поражения, при което по-голямата част от тях са избити или асимилирани[25].
Родството между победените племена и куманите, които са част от тюркската етническа група, спомага за асимилирането на първите и по-късната им поява в изворите вече като част от кипчакските кланове. Подобна съдба има и друг номадски народ, населяващ вече от твърде дълго време северночерноморските и прикавказките степи, който, макар и от ирански, т.е. индоевропейски произход[26], също е споменат като едно от единадесетте кумански племена – ясите-алани (ал арс). Историческите свидетелства обаче пазят спомена и за такива от кипчакските предшественици, които успяват да избегнат тази съдба и да запазят за известно време както етническата си самобитност, така и известна политическа автономия. Това са онези бегълци от последното им степно убежище – равнините на запад от р. Днепър, на които официално им е позволено да се заселят в пограничните територии на Византия (най-вече в т.нар. тема „Паристрион” или „Парадунавон” (букв. „Подунавие”), в чиито гранични градове според византийския историк Аталиат към кр. на XI в. обитават „миксоварвари”[27]), на Унгария (Трансилвания, където преселилите се тук многобройни печенеги са наричани „бисени”[28]) и в руските княжества[29], където тюркските пришълци стават известни под любопитния етноним „черните калпаци” (чёрные клобуки[30]). Характерна особеност за повечето от тези бивши номадски обитатели на степта, намерили убежище при „уседналите“ жители на съседните страни, е поемането на задължението да служат като войници на новите си господари. „Цивилизованите“ държави оценяват високо бойните умения на „варварите“, включвайки ги във войските си и поставяйки ги да охраняват границите им, подобно на късните римляни и техните полудиви германски и хунски федерати. Голям брой от емигрантите биват заселвани по границите със старите им врагове – куманите, които от своя страна към нач. на XII в. вече могат да се поздравят с пълната си победа във войната за владението над западноевразийските степи.
Така в обширната област от р. Волга до р. Дунав и от Уралските до Карпатските планини се възцарява един геополитически ред, който притежава сравнително устойчиви характеристики и граници и който се запазва чак до идването на монголите. Степната зона се намира под пълния кумански контрол, а от юг на североизток в широка дъга я обграждат Византийската империя (до областта на дн. сръбска столица Белград и Срем, а също и на п-в Крим), Маджарското кралство, руските княжества, сред които най-важните от запад на изток са Галицко-Волинското, Киевското, Переяславълското, Черниговското, Муромо-Рязанското и Владимиро-Суздалското княжество, и, накрая, Волжка България, най-северната мюсюлманска държава в епохата и „стълб на исляма” в региона. Всички гореизброени държави са „цивилизовани” и често враждуват както помежду си, така и с куманите, като за периода става типично честото използване на военните услуги както на „свои”[31], така и на „чужди” (кипчакски) номади[32]. Макар и военните конфликти да са почти непрекъснати, то повечето от тях не се отличават с агресивността и кръвопролитията в мащабите, типични за предходното столетие[33]. През тази сравнително спокойна за региона епоха повечето от „уседналите” държави, граничещи със степта, преживяват известен стопански и културен разцвет, който ги стимулира към стремеж за разширяване на териториите си. Но тази политическа експанзия през XII в. рядко засяга куманите. Въпреки че през техните земи и особено през западната им част преминават важни търговски пътища, свързващи Северна Европа със Средиземноморието, а Западна Европа с Ориента[34] и дори с Китай (северният маршрут на т.нар. „Път на коприната”), в схващанията на съвременниците руси, византийци и др. ареалът е смятан по-скоро за безперспективна пустош, за диво място, което не подлежи на развитие и където са прокуждани и принудени да търсят спасение онези, поставени вън от законите на цивилизованите страни[35]. Краткотрайният интерес към разширяването на властта си в степната област и на юг към течението на Дунав, който демонстрира руският велик княз Владимир II Мономах (1113-1125), е чисто епизодичен и не може да се разглежда като признак за някаква дълготрайна тенденция[36]. Към втората половина на XII в. обаче тези схващания започват да претърпяват известни промени[37] и интересът към степната равнина да става все по-голям, като това съждение, може би донякъде неочаквано предвид не най-подходящо изглеждащото им на картата географско разположение, се отнася най-вече за Маджарското кралство и за най-западната тогавашна руска държава – Галицкото княжество.
За да изясня причините за тази промяна е необходима известна ретроспекция, която надхвърля границите на източноевропейския регион. След началото на XI в. в цяла Европа и особено в западната й част, намираща се конфесионално под властта на Римокатолическата църква, се наблюдава икономически и социален разцвет, придружен от своеобразен демографски „бум”, при което некултивираните до този момент природни пространства започват да се усвояват все по-ефикасно и по-бързо[38]. Нарастването на силата на западните народи, консолидирана успешно от църквата, чието управление е много по-централизирано и влиянието й – много по-голямо от това на съвременните й източни патриаршии, се превръща в основа за широкомащабна културна и военна експанзия, най-яркият израз на която са кръстоносните походи. Последните не са насочвани само срещу Йерусалим и „Светите земи”; папството проповядва и подкрепя провеждането на военни кампании срещу мюсюлманите на Иберийския п-в, в Средиземноморието и другаде, а след Константинополската схизма от 1054 г. расте и враждебното му отношение към православните народи[39]. Една от основните цели на Рим е и християнизирането, било то и насилствено, на езическите народи по границите на католическия свят, които по това време се намират най-вече на изток и на север от него. Славянските и балтийските „идолопоклоннически” племена източно от р. Елба са атакувани и покръствани, като са принуждавани да водят „по-цивилизован” начин на живот като поданици на „Свещената римска империя на германската нация” или други съседни католически държави. Настъплението на немските и полските владетели срещу езическите им съседи получава пълната подкрепа на Рим, а, от друга страна, „православната кауза” в граничните й с католицизма зони още от нач. на XI в.[40] се намира в отстъпление. Една от причините за последното е липсата на такава „войнстваща” и агресивна църква, при това толкова ангажирана със „светските дела”, каквато е западната, която обединява бойците от своето паство и нерядко обещава вечен живот и опрощаване на греховете в замяна на участието в борбата за разпространение на нейното влияние. Може би най-красноречивият израз на тази политика, намираща се в пълния си разцвет през XII в., е създаването на една истинска „духовна армия”: военномонашеските рицарски ордени на тамплиерите, хоспиталиерите и много други подобни на тях. Тези организации, съставени и ръководени от представители на военизирания елит на тогавашното т.нар. „феодално” общество, добре финансирани от даренията на вярващите и самата църква и ползващи се със специални привилегии, най-често са поставяни над повечето светски и църковни закони и са подчинени единствено на папството. По този начин те служат предимно на неговите интереси навсякъде, където се установяват. Тяхната бърза експанзия, следваща в началото пътищата на поклонниците към Йерусалим, а скоро след това обхванала и цялото католическо ойкумене, е може би един от най-впечатляващите феномени в европейската история през XII в.
Макар и разположено в крайния му югоизток[41], Маджарското кралство също не остава настрани от общите тенденции на прогрес, просперитет и експанзия, наблюдавани през XI-XIII в. в католическия свят. Изтръгната твърде рано от влиянието на Константинопол, нарастващите сила и възможности на унгарската държава карат нейните монарси да опитат да се включат и възползват от кръстоносното движение, насочено към елиминирането[42] на езичниците, чийто начален тласък тръгва както от „Светия престол” в Рим, така и от жадните за нови земи светски властели в „същинска” Германия[43]. Маджарският принос към тези „покръстителни” кампании е свързан с постепенното насочване на интересите на унгарската корона към земите отвъд Карпатите. Плановете за разширение на кралството включват широкомащабна експанзия срещу областта на „Кумания”, където господстват „неверните” степни племена. Същевременно унгарските завоевателни амбиции се насочват и срещу православните руски княжества и Византия, чиято „схизматична” (след 1054 г.) конфесионална принадлежност отново, както в случая с куманите, е удобна предпоставка за получаването на подкрепата на Рим за подготвяните завоевания. От друга страна, до известна степен опирайки се на установените си близки и съюзнически отношения с Константинопол, Галицкото княжество се опитва както да се наложи като доминиращо над останалите руски княжества, така и да разшири влиянието си сред куманите и да овладее контрола върху важните търговски пътища, водещи от устията на Дунав и Днестър на север към Полша, Германия и Прибалтика. По този начин към средата на XII в. интересите на маджарските и галицките владетели започват да се сблъскват в плановете им относно  бъдещето на „Кумания”, а в този вече започнал двубой за надмощие между най-големите тогавашни регионални сили все по-голяма роля играе религиозното противопоставяне между католическата и православната църква[44] и свързаният с него проблем за приобщаването на куманите към християнството.
Особено значение в така заформящия се геостратегически конфликт придобива областта на Трансилвания, чието име произхожда от латински и се превежда букв. като „(страната) отвъд горите”. Наричана от маджарите „Ердели”[45], а от българите „Загора” (букв. „(страната) зад (отвъд) планината”) и „Седмоградско”[46], това е най-източната област, намираща се под контрола на Унгарското кралство и същевременно най-слабо цивилизованата и най-рядко заселена негова част през XII в. За този факт подсказват и самите й названия, с които тя се появява в изворите от периода и които визират нейната относителна географска изолация[47]. Трансилвания обаче притежава голяма ценност за маджарската корона. На първо място тук са разположени едни от най-богатите и интензивно експлоатирани през средновековието в Европа находища на сол, желязо, злато и сребро, суровини, притежаващи изключителна важност за тогавашната икономика[48]. Не по-маловажно е, че още от самото основаване на Маджарското кралство провинцията притежава за него първостепенно геостратегическо значение, тъй като от там преминава най-прекият път към „Великата степ”, откъдето навремето идват и самите унгарци (завладявайки Панонската равнина (т.нар. Унгарска пуста) в нач. на X в.). Планинските проходи в Северните и Източните Карпати, през които се извършват комуникациите между Галиция, степната област и Маджарското кралство, „излизат” именно в Трансилвания. По тази причина маджарските крале разполагат там големи групи военизирано население, чието основно задължение е охраната на границите[49]. Сред тези „погранични войски” са наскоро пристигнали през същите тези проходи в Панония номади, които впоследствие са приобщени към маджарската общност, между които трябва да се споменат секеите, печенегите-бисени и отделни хазарски и алански групи. През провинцията протича значителен търговски трафик, водещ от Средна Европа към Северното Причерноморие, Кавказ и по-далечния изток. Именно чрез притежанието на властта над Трансилвания Унгарското кралство в ранните си години поддържа връзка със земите, които счита за своя прародина – т.нар. „Велика Унгария”[50], намесва се активно в междуособните войни на руските княжества, опитвайки се да наложи влиянието си над Галиция и получава многоброен приток на високоценените в тази епоха наемници, известни с отличните си бойни качества, които идват от степта. Любопитно е, че голяма част от последните са езичници или мюсюлмани, но чак до XIII в. маджарските крале (покръстени в католицизма още ок. 1000-та год.) отявлено толерират тяхната общност, разрешавайки им свободно да практикуват различните си религии. Мюсюлманският пътешественик ал-Гарнати ни дава лесно обяснение на този необичаен за епохата феномен ‒ езическите и мюсюлманските наемници помагат на маджарските крале да печелят многобройните си военни конфликти в Средна и Източна Европа и да разширяват границите на владенията си[51].
Макар и да представляват внушителна планинска преграда, Карпатите сами по себе си не са достатъчна защита на провинцията от куманските нападения. Още в 1091 или 1092 г., водени от Копулч, степните воини преминават през планинските проходи и опустошават унгарските земи чак до реките Тиса, Темеш и средното поречие на Дунава. При това нашествие куманите са отбити от маджарския крал Ласло (Владислав) I Свети (1077-1095), който впоследствие обвинява галицките князе, че са подбудили номадите към нападението и организира наказателен поход срещу тях[52]. Това е и най-ранното свидетелство за противопоставяне между наскоро основаното Галицко княжество и също не толкова отдавна формираното Унгарско кралство, в което са замесени куманите. От тук нататък последните са постоянни участници във военните конфликти в региона. В 1099 г., действайки като съюзници на русите, куманите спомагат за пълното унищожение на унгарската армия на крал Коломан I „Книголюбеца” (1095-1116) в битката при р. Вагра на изток от Карпатите[53]. През 1106 г. руският княз Святополк II (1093-1113) разгромява куманско нашествие във Волиния, а оцелелите нападатели се изтеглят на юг към Дунав[54], което означава, че по това време последните вече са се установили твърдо в областта ок. реката. В 1114 г. куманите нахлуват във Византия от съвсем нова посока, от северозапад, навлизайки в областта на Видин и Браничевската тема, а според свидетелството на Ана Комнина след това ромейските войски ги преследват цели три денонощия в областта отвъд Дунав[55]. От последното става очевидно, че към 1114 г. войнствените кипчакски племена вече контролират цялата влашка равнина, дори и до най-западните й области (дн. Банат) и съответно могат безпроблемно от логистична гледна точка да извършват набези както срещу всички придунавски провинции на Византия, така и срещу Маджарското кралство (в частност срещу Трансилвания), по цялото протежение на Карпатската граница.
Друг важен район, към който ок. втората половина на XII в. започват да проявяват засилен интерес Галицкото княжество и Унгарското кралство, е областта северно от делтата на р. Дунав, т.е. по-сетнешните Бесарабия и Южна Молдова. Интересен епизод, един от малкото, които изобщо хвърлят някаква светлина върху историята на региона в разглеждания от мен период, представляват „премеждията” на руския княз и политически авантюрист Иван Ростиславич „Берладник” (ум. 1162 г.). Самото му прозвище, с което остава в историята, свързва неразривно съдбата му с вече споменатия[56] „загадъчен” гр. Берлад. Първоначално Иван Ростиславич управлява като дребен „уделен” княз неголемия руски гр. Звенигород, разположен недалеч от Галич. В 1144 г., призован от местни заговорници, той пристига в Галич и се опитва да го отнеме от неговия владетел и роднина Владимир Володаревич (известен още като Владимирко, княз на Галич от 1141 до 1153 г.)[57]. Опитът за преврат е неуспешен и победеният Иван е принуден да се спасява с бягство. През зимата на 1144 г. той се отправя на юг и се установява в „призрачния”[58] гр. Берлад, намиращ се някъде в областта на едноименната река, ляв приток на Сирет, която на свой ред е северен приток на Дунав. Местността е разположена недалеч от делтата на голямата европейска река и попада в зоната, контролирана от номадските степни племена. Интересното в случая е, че те не са (само) кумани, а по-скоро своеобразни предци на по-късните славянски по произход владетели на „Дивото поле” – казаците. Тези вероятно твърде скорошни заселници в степите, наричани выгонцы, са напуснали родните си руски княжества на север и заедно с тюркски елементи са образували нова суб-племенна номадска общност, която за пръв път се появява в изворите към средата на XII в. под сборните имена „берладници” и „бродници”[59]. От техните среди князът набира своя дружина, с която скоро отпътува на север и започва да воюва като наемник за различни други по-могъщи руски князе, като напр. черниговският и по-късен велик киевски княз Изяслав Давидович. В 1158-59 г. Иван се завръща в Берлад и, опрян на тази база и начело на подкрепящите го „бродници”, започва да завладява и опустошава земите на Галичкото княжество. Могъщият Ярослав Осмомисъл, когото споменах по-горе, изпраща след него своите воеводи Юрий Несторович и Якун, които успяват да настигнат и разбият „разбойниците” при Вичина в близост до делтата на Дунав. Размирният княз на Берлад намира смъртта си в Солун две години по-късно. Явно е че той емигрира във Византия, заплашен от отмъщението на галичкия княз, а според В.Б. Перхавко „дългата ръка” на последния, който е съюзник на василевсите, го настига и там[60]. Впоследствие „Берлад” се превръща в символ на „място за изгнание на князете”. Т.напр. великият княз на Владимир Андрей Боголюбский (1157-1174) присмехулно съветва опълчилият се против волята му принц Давид Ростиславич да „отиде в Берлад”, като последният приема това за кръвна обида[61].
Според наличните данни, можем да заключим, че „светът отвъд горите, реките и планините” или, в случая, онази част от Великата евразийска степ, която граничи с християнските държави в Европа, през XII в. все още принадлежи на един изцяло различен както от католическия, така и от православния (а и от мюсюлманския) свят, с които има много малко общо. В него понякога намират убежище и изгнанници като споменатите „бродници” и техния княз Иван „Берладник”, които обаче след бягството си вече не са възприемани като част от цивилизацията, а по-скоро като поредното „скитско” или „куманско” племе. Но разгледаният тук период вещае промени, тъй като прогресът и просперитетът на съседните християнски страни ги карат да гледат с все по-нарастващ интерес към близката до тях степ като на територия, която би могла да се превърне в прицел на тяхната експанзия. Това ще стане ясно особено през следващото, тринадесето столетие, когато маджарските крале и руските князе ще направят наистина сериозни политически опити да завладеят част от тези земи и (най-вече) да установят и закрепят влиянието си над местните кумански племена. За тяхно съжаление обаче, неочакваното нашествие на татарите, които пристигат в Европа от най-далечните източни краища на „Великата степ” (и особено походът на монголския хан Бату през 1236-1242/3 г.), „връща” политическото превъзходство на страната на номадите. Отличните воински качества на последните и любовта им към „волния живот” в степите са най-сериозната пречка пред „усвояването” на степта, разположена западно от р. Волга, от съседните й „цивилизовани” държави. Последното de facto ще се осъществи едва в края на XVIII в. с превземането на п-в Крим от войските на Руската империя.






[1] Епитетът „Осмомисъл” визира именно остротата на ума на галицкия владетел.
[2]Като нейно своеобразно продължение отвъд тях се намира Панонската равнина, „последното убежище” на идващите от изток в Европа номади, където те могат да водят начина на живот, с който са свикнали.
[3]Срв. напр. The Earliest Horse Harnessing and Milking. Science 6 March 2009:
Vol. 323 no. 5919, 1332-1335:
http://www.sciencemag.org/content/323/5919/1332.abstract?sid=d021eb55-bcbd-4ebd-9eca-145ce25969b0. Поради огромната роля, която заема коня в бита на степните обитатели, те често са наричнаи и „конни народи”.
[4] Вж. напр. Юхас, П. „Възникването на племенни обединения на номадска основа.” Тюрко-българи и маждари. София, 1985, с. 236-250.
[5] А името им се превръща в нарицателно за „степен номад” в Средновековна Европа.
[6] Т.е. разполагащи с пименост (за разлика напр. от куманите).
[7] Областта, която владеят куманите, е позната още като „Дашт-и Кипчак” или букв. „кипчашката пустиня”, срв. Korobeinikov, D. A broken mirror: the Kıpcak world in the thirteenth century.” – In: East Central and Eastern Europe in the Middle Ages, gen. ed. Fl. Curta, vol. 2: The Other Europe in the Middle Ages. Avars, Bulgars, Khazars and Cumans, ed. Fl. Curta. Brill, Leiden-Boston, 2008, с. 379-380. Названието „кипчак” е познато и на някои християнски автори, като напр. Гийом (Вилхелм) Рубрук във варианта Capthat: В тази степ пасяха стадата си куманите, които се наричат „каптат”. Тевтонците (т.е. германците – б.м.) ги наричат валани и провинцията им Валания. Изидор (Изидор Севилски (601-636 г.) – б.м.) казва – от реката Танаис до блатата на Меотида и Дунава е Алания. Тази област продължава на дължина от Дунава до Танаис, който е граница между Азия и Европа, на два месеца път, ако се язди бързо, както яздят татарите. Куманите „каптат” я обитават цялата и също отвъд реката от Танаис (р. Дон – б.м.) до Етилия (р. Волга – б.м.).” Вилхелм Рубрук. Пътуване из източните страни през 1253 г., увод, превод и бележки М. Петрова (= Рубрук). ЛИБИ (Латински извори за българската история), Т. IV, с. 213-214. Авторът на кръстоносния трактат „Цвете на историите на Източната земя” (запазен в два варианта – на френски и латински) Хетум (Хайтон) от Горигос го използва във вариант Capcap (Чапчап), срв. Korobeinikov, D. Op. cit., pp. 383-384; за Хайтон и неговото произведение вж. напр. Николов, Ал. „Вярвай или ще те убия!”. „Ориенталците в кръстоносната пропаганда (1270-1370). Университетско издателство ‘Св. Климент Охридски”, София, 2006, с. 186-194.
[8] Където някъде свършват географските познания на съвременните европейци и се намират легендарните царства на „презвитер Йоан” и хипербореите, срв. и Рубрук, Цит. съч., с. 236. За границите на куманската територия в посочения период вж. Spinei, V. The Romanians and the Turkic Nomads North of the Danube Delta from the Tenth to the Mid-Thirteenth Century. Brill, Leiden-Boston, 2009, p. 117 и цитираната пак там литература в бел. 269.
[9] Все пак е видно, че поне през XIII в. куманското общество притежава ясно изградена феодална йерархия. Според известния паметник Codex Cumanicus (средновековен ръкопис, съхраняван във венецианската библиотека „Сан Марко”: Cod. Mar. Lat. DXLIX), куманският „император” се нарича „хан”, „принцът” – „бег”, а „баронът” – „бей” (вж. и Евстигнеев, Ю. А. „Социальный состав”. Кыпчаки/половцы/куманы и их потомки: к проблеме этнической преемственности. Електр. издание, 2011 г., с. 40). Наличието на тези титли, типични и за останалите тюркски народи, както и даването на западноевропейските им аналози, свидетелства за феодалното политическо устройство на куманските племена северно от Черно море към указания период, от когато датира и източникът. Археологическите данни също подкрепят подобни съждения, срв. напр. Spinei, V. Op.cit., p. 245-246.
[10] Така напр. числеността на куманите (за които Жофроа дьо Вилардуен прави любопитната забележка, че: „не бяха покръстени”), взели участие в битката при Одрин, според различните източници се колебае между 10 000 и 23 000, срв. Йорданов, К. „Нов поглед към битката при Адрианопол (Военният ресурс на ранната латинска империя и кампанията от април 1205 г.”. Mediaevalia. Год. I, кн. 2, 2011, с. 138-139.
[11] Известно по-късно като „Дикое поле” (рус.) или, в бълг. превод, „Дивото поле”.
[12] Популярна в днешната историография като „Златната орда”, тази монголо-татарска държава е била по-известна в средновековието като „ханство Кипчак”, а „Кипчак”, както отбелязах и по-горе, е името, с което източните народи са наричали страната на куманите, т.е. „Кумания” и „Кипчак” са били свободно заменяеми синоними.
[13] Евстигнеев, Ю. А. Цит. съч., 21.
[14] Съвпадението на името на този кумански клан и на принадлежащия към династията на Асеневци български цар Борил (1207-1218) вероятно не е случайно, като най-малкото демонстрира кипчашко-тюркския произход на последното. Същото име носи и един от най-близките сътрудници на византийския император Никифор III Вотаниат (1078-1081), което обикновено се сочи като аргумент за „българо-печенежкия му произход” (срв. Андреев, Й.; И. Лазаров; Павлов, П. Кой кой е в Средновековна България. Просвета, София, 1994, с. 37) поради факта, че „първата поява на куманите на Балканите се отнася към 1078 г.” (пак там, с. 36). Аз все пак не намирам за недопустимо името „Борил” да носи оригинално кипчашки произход (взимайки предвид и по-късното включване на печенегите в куманската общност): един отделен кумански пришълец би могъл да пристигне в Европа и много по-рано от основната племенна маса, а куманите и печенегите вероятно са общували помежду си в земите на Средна Азия много преди византийските източници да узнаят за това (или да се интересуват от него).
[15] Букв. „деветте рода” – токуз-оба (тюрк.). Списъкът с малки изменения е даден по Евстигнеев, Ю. А. Цит. съч., с. 21. Малко по-различен списък дава съвременният на ал-Тани и ал-Димашки мамелюкски историограф Рукн ал-Дин Байбарс ал-Мансури, който изброява следните кумански племена: Туксуба (Токсоба), Итуба (Итоба), Бурдж-огли (Бурджоглу), Албарли/ал-Барли (Йолберли), Кангар-угли (Кангароглъ), Унаюгли (Унаюглу), Дурут, Кул-аба-угли (Кулобаоглу), Джуртан, Кара Буркли (Кара Боркли) и Кутан (Котян), цит. по Korobeinikov, D. Op. cit., pp. 402-403. Според известния изследовател на средновековните степни номади Омелян Притцак първоначалното (към 1060 г.) главно управляващо ханско коляно при куманите се наричало Тертер-оба, което след това било заменено от „пра-монголското коляно” Кай. Кай на свой ред трябвало да споделят властта над западните кипчаци с дошлите чак от Манджурия към 1116-17 г. Йолберли (идентични с елборите), Pritsak, O. “The Polovtsians and Rus”. Archivum Eurasiae Medii Aevi, Vol. 2, Wiesbaden, 1982, pp. 321-380.
[16] Срв. напр. Рубрук, с. 211 и бел. 53
[17] Наричани също така „гузи” (идентифицирани с „торките” от средновековните руски източници), това са потомци на онази половина от турските огузки племена, която продължава да живее в степите. Друга част от огузите в нач. на XI в. е нахлула в Иран и Близкия изток, поставяйки основите на огромния Селджукски султанат, чийто най-дълготраен наследник е т.нар. Румски султанат със столица Коня (Икониум). Последният е изграден върху завладените от турците след битката при Манцикерт (1071 г.) византийски териториии в Мала Азия, вж. Spinei, V. Op. cit., 113 и цит. лит. в бел. 263.
[18] За значението на куманските етноними, повечето от които се превеждат като „светъл”, „жълт”, вж. Стоянов, В. „За куманския етноним и неговата интерпретация.” Valeristica Polyhistorica. Институт за исторически изследвания при БАН, София, 2011, 287-309; Vasary, I. Cumans and Tatars. Oriental Military in the Pre-Ottoman Balkans, 1185-1365. Cambridge University Press, 2005, pp. 5-12, по-ранни изследвания в библиографския списък в Moravcsik, G. Byzantinoturcica, Vol. I, Die byzantinischen Quellen der Geschichte der Türkvölker. Brill, Leiden, 1983, pp. 91-94.
[19] Вж. Тайната история на монголите, прев. А. Федотов, Прима Принт, 2001, Единадесета глава, 262  („чуждите народи”, срещу които е изпратен пълководеца на Чингис хан Субегетей (Суботай), ханлъ и хипчаг); Рубрук, Цит. съч., с. 229; Vasary, I. Op. cit., pp. 8-9 и обзорът върху ранната етническа история на куманите в Golden, P. An Introduction to the History of the Turkic Peoples. Wiesbaden, 1992, pp. 270-283.
[20] Рубрук, Цит. съч., с. 229, бел. 112.
[21] Строен хронологичен списък, отбелязващ по години етапите на куманската експанзия на запад през XI в. според споменаванията им в изворите, може да се открие напр. в Евстигнеев, Ю. А. Цит. съч., 31.
[22] Едно от най-масовите нахлувания на степни номади в Трансилвания, осъществено през карпатските проходи, се състои в 1068 г., за него вж. по-подробно Spinei, V. Op. cit., pp. 117-118 и Унгарска илюстрирана хроника, прев. Ил. Илиев. Латински извори за българската история (ЛИБИ), V, Унгарски латиноезични извори, Ч. I. София, 2001, с. 77-80.
[23] Срв. напр. свидетелствата на византийските летописци за нашествието, водено от хан Тирах южно от Дунав през втората половина на 40-те год. на XI-то столетие, при което „целият печенежки народ се преселил във Византия”, цит. в Spinei, V. Op. cit., p. 109. Вж. и Павлов, Пл. „Скитски” вождове в полетата на България (XI-XII в.).” Бунтари и авантюристи в средновековна България. Електронно издание, LiterNet, Варна, 2005 г.: http://www.liternet.bg/publish13/p_pavlov/buntari/skitski.htm.
[24] Новосельцев А. П. Хазарское государство и его роль в истории Восточной Европы и Кавказа. Изд. „Наука”. Москва, 1990, с. 231.
[25] За печенежките и узките миграции вж. Spinei, V. Op. cit., pp. 104-127. Изглежда, че последният голям поход на печенегите и огузите в Източна Европа е предизвикан не толкова от куманите, колкото от действията на могъщия руски владетел Владимир II Мономах, велик киевски княз от 1113 до 1125 г.  В 1121 г. той прогонва берендеите от земите си, „а торките и печенегите сами избягаха” (Прогна Володимеръ Береньдичи из Руси а Торци и Печенѣзи сами бѣжаша томъ же лѣтѣ. – цит. по „Въ лѣто 6626 (1118) - въ лѣто 6646 (1138)”. Кіевскій лѣтописный сводъ. Електр. издание, „по изданию”: Ипатьевская летопись//Полное собрание русских летописей, Том 2. Санкт-Петербург, 1908: http://krotov.info/acts/12/pvl/ipat13.htm). След това събитие берендеите се прехвърлят в Унгария, а узите и печенегите заедно преминават Дунав и нахлуват във Византия. При Берое (дн. Стара Загора) те са разбити и изклани от армията на император Йоан II Комнин (1118-1143). Победата на ромеите е толкова голяма, че в нейна чест в империята е учреден т.нар. „печенежки празник”, срв. Spinei, V. Op. cit., pp. 125-126; Павлов, Пл. Цит. съч.; Idem, Хронологична енциклопедия на света, Т. VI, с. 659. Това нашествие, проведено през 1122-23 г., представлява една своеобразна „вторична” миграция на печенегите, узите и берендеите. Споменатите племена още преди това са напуснали степите пред куманската заплаха и са намерили убежище на руска територия, а след прогонването им и от там не им е оставала друга надежда освен бягството към Унгария и Византия.
[26] За аланите вж. напр. Павлов, Пл. „Военачалници и съюзници кумани, татари и алани във Второто Българско царство”. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Електронно издание, LiterNet, Варна, 2005 г.: http://www.liternet.bg/publish13/p_pavlov/buntari/voenachalnici.htm
[27] Срв. Михаил Аталиат. Хронография, прев. В. Тъпкова-Заимова. Гръцки извори за българската история (ГИБИ), Т. VI. Издателство на БАН, София, 1965, 183 (тук гръцкият израз „миксоварвари” е прев. като „разноезично население”). Примерът е цит. многократно в научните трудове: в Хронологична енциклопедия на света, Т. VI, с. 663; в Spinei, V. Op. cit., p. 123, където се споменава за печенеги, кумани и узи на имперска военна служба в самия край на XI в. и мн. др. Подробен преглед и анализ на проблема за произхода на „миксоварварите” (вкл. на термина, датиращ още от античността) и ролята им във византийското общество е направен в Тъпкова-Заимова, В. Долни Дунав – гранична зона на византийския запад. Към историята на северните и североизточните български земи, края на X-XII в. Издателство на Българската Академия на науките, София, 1976, с. 125-131; 140-143; за тях вж. още и Коледаров, П. Политическа география на средновековната българска държава. Втора част (1186-1396). Издателство на Българската Академия на науките, София, 1989, с. 16-17.
[28] Етноним, даден от маджарите на печенегите, който се превръща в причина някои от по-късните средновековни историографи да ги бъркат с отдавна изчезналото по това време тракийско племе беси.
[29] Вж. Spinei, V. Op. cit., pp. 110-111; 114. Наличието на множество тюркски преселници: печенеги и „хорезмийци” (мнозина от които – мюсюлмани) в Киев и Унгария е отбелязано в интересния труд на арабския пътешественик ал-Гарнати, който многократно общува с тях, срв. Путешествие Абу Хамида ал-Гарнати в Восточную и Централную Европу (1131-1153 гг.), пер. О. Г. Большакова (=Ал-Гарнати). Москва, 1971, с. 37-38.
[30] Тур. каракалпак, срв. със съвременната тюркска народност каракалпаци, обитаващи Средна Азия, за които някои учени приемат, че произхождат от средновековните чёрные клобуки, сражавали се на руска служба.
[31] В болшинството си потомци на узите, печенегите, берендеите и др. по-малки пред-кипчакски племена, но също така и на кумани, които подобно на тях са наемани на военна служба от „цивилизованите” страни по границите със степта.
[32] Докато през визирания тук период (XII в.) номадските бойци са използвани като наемници главно от гореизброените съседни със степта държави, то през следващите две столетия (най-вече с посредничеството на маджарите) те се появяват и в Средна и Северна Европа, като в последния случай става въпрос най-вече за потомци на емигриралите на запад след монголското нашествие кумани.
[33] Наистина не разполагаме с точни данни за жертвите, дадени в конфликта за завладяването на степите между кипчаците и останалите племена, но онова напр., което ни известяват византийските източници за броя на избитите и умрелите от епидемии на Балканите узи и печенеги (вж. напр. Кедрин-Скилица, прев. В. Тъпкова-Заимова, ГИБИ, Т. VI, с. 331-333, където се говори за „гибелта на цялото племе на узите” в 1064 г., което наброявало „до 600 000 мъже годни за бой”!), няма подобен аналог в XII в.! Смятам, че археологията също подкрепя това съждение, особено по въпроса за изчезването на уседналото население от влашката и молдавската равнини (т.нар. „Отвъддунавска България”) между X и XII в. Немалка част от това население най-вероятно е било и чисто физически унищожено, избито или отвлечено при настаняването на номадите в тези територии и техните набези (напр. на маджарите в X в.). По тези проблеми вж. Тъпкова-Заимова, В. Долни Дунав – гранична зона на византийския запад, с. 134-136; Козлов, В. „Към въпроса за хронологията на паметниците на Североизточната провинция на Първото българско царство (върху материал от разкопките на селищата в степта на междуречието Дунав-Днестър).” Българите в Северното Причерноморие, Кн. 5, Велико Търново, 1996, с. 109-125; Чеботаренко, Г. Ф. „К вопросу об этнической принадлежности балкано-дунайской культуры в южной части Прутско-Днестровского междуречья.” Этническая история восточных романцев (древность и средние века). Издательство „Наука“, Москва, 1979, с. 86-106; Spinei, V. Op. cit., pp. 190-193; 197-198 (обобщение на данните за числеността на нахлулите във Византия номади) и 310-311. За историята на интересуващия ни регион ми се струва твърде показателно, че именно в XI в. изчезва окончателно такъв могъщ и очевидно многоброен в миналото народ като хазарите, унищожени или претопени са по-голямата част от печенегите, узите, берендеите и ясите, старото земеделско население на влашката и молдовската равнини, „черните българи” и русите в Крим!
[34] За търговските пътища, пресичащи степта, особено в най-западната й част, срв. Shepard, J. “Mists” and portals”: the Black Sea’s north coasts.” Byzantine Trade, 4th-12th Centuries, ed. M. M. Mungo. Ashgate, 2009, pp. 421-443; Spinei, V. Op. cit., pp. 243-246; Войтович Л. „Галицьке князівство на Нижньому ДунаїГалич і Галицька земля в державотворчих процесах України. Матеріали міжнародної наукової конференції. Галич, 10–11 жовтня 2008. Галич, 2008, с. 3-4: Через Галицьку землю проходив знаменитий бурштиновий шлях (Вісла-Сян-Дністер та Німан-Південний Буг-Дністер), який з’єднував Балтійське та Чорне моря. По Дністру лежала і найкоротша дорога до Візантії, через Нижнє Подунавя можна було вийти більш безпечно суходолом до візантійських міст. Търговци, пристигащи от „Евксинския понт” в Солун, са отбелязани във византийската сатира „Тимарион”, датирана от XII в.: Тимарион. Византийский сатирический диалог, пр. С. В. Поляковой и И. В. Феленковской. Изд. „Наука”, Л., 1986, публ. и online: http://myriobiblion.byzantion.ru/timarion.htm; Тимарион, прев. М. Войнов. ГИБИ, Т. X. Издание на Българската Академия на Науките, София, 1980, с. 102.
[35] Срв. напр. Мутафчиев, П. „Произходът на Асеневци”. Избрани произведения, Т. II. Наука и изкуство, София, 1973, с. 171-172, както и емблематичният византийски израз „скитска пустиня”. Показателно е, че точно в „Дивото поле” търсят убежище известни за епохата си изгнаници като Андроник Комнин, руският княз Иванко Ростиславич и синовете на българския цар Йоан Асен I (1185-1196). През 1173 г. великият княз на Владимир Андрей Боголюбски (1157-1174) иска да изпрати там и по-точно в известния като център на прокудени и „бродници” гр. Берлад (изказването му по този повод трябва да се възприеме като подигравка или заплаха, за общността на „бродниците” и Берлад вж. по-долу) своя противник за властта над Киев Давид Ростиславич (1140-1197), срв. напр. Перхавко, В. Б. „Князь Иван Берладник на Нижнем Дунае.” Восточная Европа в древности и средневековье. Москва, 1996, с. 74. Пак там (с. 75) се отбелязва, че една част от т.нар. „бродници”, които обитават югозападните краища на Галицкото княжество в 1223 г., се наричали „галицки изгнанници”.
[36] Освен това достоверността на съобщенията за опита на Владимир Мономах за установяванена властта му по Долния Дунав често е подлагана на основателни съмнения, тъй като той не е отразен по никакъв начин в съвременните византийски хроники, вж. Мутафчиев, П. Цит. съч., с. 170 и Spinei, V. Op. cit., pp. 124-125. Безспорно е, че походите на този велик киевски княз срещу куманите създават големи проблеми на последните, срв. ibidem, pp. 127-128, но това също няма дълготрайни последици. Относно останалите свидетелства за по-ранно (т.е. от кр. на XI и първата половина на XII в.)  руско присъствие на Долния Дунав, повечето от които са твърде спорни (с изключение на „бягството” на княз Иван „Берладник” от Галич в 1144 г., което ще разгледаме по-долу), вж. Войтович Л. Цит. съч., с. 4.
[37] Възможно е частичен принос за това да има и „отварянето” на Черно море за международната търговия, която започва да става все по-активна и да придобива все по-голяма важност – особено в Средиземноморието. Презморската търговия в този период вече до голяма степен е доминирана от градовете-държави от Сев. Италия: Венеция, Генуа и Пиза. Известният прозападен уклон в политиката на византийския император Мануил I Комнин (1143-1180) се изразява между другото и в даването на генуезците на правото да търгуват в Черно море чрез специална „була”, издадена в 1169 г. (срв. напр. Karpov, S. P. “Main Changes in the Black Sea Trade and Navigation, 12th-15th Centuries”. Proceedings of the 22nd International Congress of Byzantine Studies Sofia, 22-27 August 2011, Vol. I. Sofia, 2011, pp. 417-418). По този начин след 1169 г. пристанищата по северния бряг на Черно море, намиращи се тогава в сферата на политическото влияние на куманите, се включват в международната търговска система, изградена от Генуа и вероятно придобиват по-голяма важност и ценност в очите на съвременниците и особено на онези от тях, които могат да се възползват от търговския трафик, осъществяван там.
[38] Вж. Льо Гоф, Ж. Цивилизацията на Средновековния Запад. Агата, София, 1999, с. 77-127.
[39] Паралелно с това расте и враждебността на православните към католиците. Именно във връзка с тези исторически процеси ми се струва симптоматично мнението на известния византинист А. Каждан, че точно през XI в. Западът във Византия започва да бъде възприеман като едно цяло и населяващите го народи (или тези, дошли от там на изток (и техните потомци), като напр. „франкската” част от жителите на Йерусалимското кралство, Атинското дукство и др.) да бъдат наричани с общия термин „латинци”, срв. Kazhdan, A. “Latins and Franks in Byzantium: Perception and Reality from the Eleventh to the Twelfth Century.” The Crusades from the Perspective of Byzantium and the Muslim World, ed. A. Laiou and R. Mottahedeh. Dumbarton Oaks, 2001, p. 99. Това определение се отнася към всички католически народи (с изключение на по-добре познатите на ромейските автори източни католици, т.е. маджарите, славянските народи като поляци и чехи и др.) и вероятно трябва да се свърже именно с принадлежността им към враждебната (след 1054 г.) римска (латинска) църква.
[40] А дори и отпреди това, след опита за налагането на християнството по византийски образец във Великоморавия (Средна Европа) през втората половина на IX в., който завършва с неуспех. Още преди началото на кръстоносните походи, независимо от мощта на Ромейската империя при Василий II и предшествениците му, влиянието на православната църква намалява за сметка на католическото. Православието постепенно отстъпва все по на изток, „пропускайки” възможността за покръстване на езичниците маджари и славяните северно от Дунав и западно от Карпатите и загубвайки свои предишни диоцези дори и на Балканите.
[41] За средновековното Унгарско кралство, разгледано като „общество на границата на западното християнство”, вж. Berend, N. At the Gate of Christendom. Jews, Muslims and Pagans in Medieval Hungary, C. 1000-C. 1300. Cambridge University Press, 2001.
[42] „Елиминиране” е използвано тук не в смисъл на физическото изтребление на „езичниците” (макар и това също да се случва често), а в приобщаването им към християнството и в частност към католицизма.
[43] Показателно в това отношение е сведението на анонимната хроника от Кьолн (цит. в Spinei, V. Op. cit., p. 130), че през 1161 г. Мануил I Комнин предупредил „кралете на Турция, Вавилония, Персия и Кумания”, че германският император Фридрих I Барбароса идва да завладее земите им. Очевидно е, че информацията е невярна, но тя потвърждава враждебното отношение на „Свещената римска империя” и Catholica omnia (т.е. „целия католически свят” – лат.), олицетворени в образа на Барбароса, както срещу „схизматичния” византийски император, така и срещу „езичниците” кумани и „неверните” мюсюлмани; съобщението на анонимния кьолнски хронист е свидетелство за появата на тенденция, която се развива все повече и повече през последвалите години и в която германците и папството играят важна роля.
[44] За влиянието на схизмата върху земите северно от Дунав и Прикарпатския регион, вж. Spinei, V.Op. cit., p. 113.
[45] Унгарската етимология обяснява името Erdéli с унг. erdö „гора” и elü/elv „начало”, т.е. „началото на гората” (може би превод на латинското название Transilvania?), срв. Kiss, L. Földrajzi nevek etimologiai szótára. Budapest, 1980, p. 204.
[46] Най-вероятно среднобългарски превод на немското название на Трансилвания – Siebenbürgen, което означава същото – „седемте града”. Страната получава това име, с което я наричат и много други народи (напр. поляците и украинците), по седемте си главни града, които до един са основани от германските преселници в Унгария – т.нар. саси (саксонци) през XII в.: Медиаш (Медвеш) в 1142 г., Мюлбах (Себеш) в 1150 г., по-късната столица Херманщад (Сибиу) в 1160 г., Клаузенбург (Клуж-Напока) в 1178 г., Шасбург (Сигишоара) в 1178 г., Рьосмаркт (унг. Сердахели) в 1198 г. и Броос (унг. Сасварош – букв. „саската (саксонската) крепост”) в 1200 г.
[47] От изброените по-горе в текста названия на Трансилвания единственото, което подсказва за наличието на цивилизованост – Сибенбурген (Седмоградско) е най-късно и се появява едва след саксонското заселване. Вероятно именно саксонците са имали най-важно значение за урбанизирането на „страната отвъд гората и планината”.
[48] Матанов, Хр. Средновековните Балкани. Парадигма, 2004, с. 191.
[49] За охраната на тази погранична територия и нейната организация вж. и Papacostea, S. Between the Crusade and the Mongol Empire, tr. L. Bleoca. Center for Transylvania Studies, Romanian Cultural Foundation, Cluj-Napoca, 1998, p. 80, n. 91-92, където установяването на маджарската кралска власт над югозападна Трансилвания и планинските проходи, водещи към влашката равнина, е датирано „най-късно през XII в.”
[50] Която все още не е забравена дори и в XIII в., срв. напр. пътеписа на унг. доминиканец и мисионер фра (съкр. от лат. fraterбрат) Юлиан (в прев. на руски): Аннинский С. А. „Известия венгерских миссионеров XIII-XIV вв. о татарах и Восточной Европе.” Исторический архив, Том III. Л., 1940, с. 71-112.
[51] Вж. Ал-Гарнати, с. 38-44. Притокът на източните наемници е част от политиката на унгарските крале за привличането на т.нар. hospites (букв. „гости” – лат.), които освен помощта във военните конфликти осигуряват и заселването и култивирането на големия брой пустеещи земи в кралството – особено в Трансилвания, срв. напр. Николов, Ал. „Гостите” на Средновековна Унгария: немската и куманската колонизация и полюсите на средновековната интеграция.” Mediaevalia Christiana 2/2007. Средновековен урбанизъм. Памет-сакралност-традиции. София, 2007, с. 31.
[52] Spinei, V. Цит. съч., 121.
[53] Вж. „Въ лѣто 6601 (1093) - въ лѣто 6609 (1101)”. Повѣсть временныхъ лѣтъ . Електр. издание, по изданию: Ипатьевская летопись. Полное собрание русских летописей, Том 2. Санкт-Петербург, 1908: http://krotov.info/acts/12/pvl/ipat11.htm
[54] Spinei, V. Op. cit., p. 124.
[55] Вж. Ана Комнина. Алексиада. Гръцки извори за българската история (ГИБИ), Т. VIII. Издателство на БАН, София, 1972, с. 135-139. Допълнително свидетелство за проникването на куманите в тази област дава един от летописците на Първия кръстоносен поход - Алберт от Аахен (цит. от съвр. сръбски учен Ал. Узелац в Idem, „Куманите в Средновековна Сърбия.” Анамнеза, Год. IІІ, кн. 1, 2008, с. 165), който споменава за кумани ок. дн. Белград във връзка със събития от 1095-96 г.
[56] Вж. бел. 35.
[57] Първият княз на единното Галицко княжество, баща на споменатия Ярослав Осмомисъл, който е негов син от брака му с дъщерята на унгарския крал Коломан I (1095-1116).
[58] Изразът е зает от Рабинович Р. А. „Призрачная Берладь. О достоверности одной фальсификации”. Stratum plus, № 5. Санкт-Петербург-Кишинев-Одесса, 1999, 357-407.
[59] За тях вж. напр. Войтович Л., Галицкая земля и Византия, с. 265-266, където между другото е изказана интересната хипотеза, че бродниците возможно, были не племенем, а корпорацией, обслуживающей броди, перевозы и волоки, стоянки возле порогов в низовьях Днепра, Южного Буга, Днестра и Прута. Обикновено названието на последните се свързва с глагола „бродя”, съществуващ и в съвременния български, който отразява предполагаемо скитническия, т.е. номадски, чергарски начин на живот на носителите си. Бродники от слова бродить - быть свободным, никому неподвластным, Савельев, Е. История Дона и Донского казачества, Новочеркасск, 1918, с. 45, публ. онлайн на адрес: http://evgrsaveliev.narod.ru/historydon/historydon_5.html.
[60] Перхавко, В. Б. Цит. съч., с. 72.
[61] Пак там, с. 74.

*Текстът (заедно с няколко чудесно подбрани илюстрации) може да откриете и в IX брой на списание "Времена", който може да свалите от тук: http://istorianasveta.eu/pages/nachalo/spisanie.php