петък, 15 януари 2016 г.

„ЕРЕТИЧНОТО“ УЧЕНИЕ И БУНТЪТ НА ШЕЙХ БЕДРЕДДИН СИМАВИ – ПОЛИТИЧЕСКИ И РЕЛИГИОЗНИ АСПЕКТИ

„ЕРЕТИЧНОТО“ УЧЕНИЕ И БУНТЪТ НА ШЕЙХ БЕДРЕДДИН СИМАВИ – ПОЛИТИЧЕСКИ И РЕЛИГИОЗНИ АСПЕКТИ




            Бунтът на шейх Бедреддин Симави, наричан „Еретика”, отдавна привлича върху себе си не само вниманието на научната общественост, занимаваща се с проблемите на средновековната османска история[1], но и на много по-широк кръг от учени и любители. „Еретичните” идеи на шейха се оказват толкова значими, че продължават да вълнуват запознатите с тях дълги столетия след разгрома на неговото въстание и екзекутирането му по заповед на османския султан Мехмед I Крисчи (1403-1421). Произведенията, в които са изложени принципите на Бедрединовото учение (най-вече известния „Варидат”[2]), непрекъснато се четат и разпространяват в Османската империя от времето на написването им в нач. на XV в. чак до наши дни, въпреки че биват преследвани, публично изгаряни[3] и заклеймявани от официалните мюсюлмански богослови дори и в модерна Турция[4]. В съвремието името на шейх Бедреддин бива превърнато в знаме на „лявото” движение в Турция, особено след издаването на посветената му епическа поема[5] от популярния през първата половина на XX в. турски поет Назъм Хикмет, известен със своите социалистически убеждения.

            Въпросът за влиянието и интерпретацията на идеите на Бедреддин Симави безспорно е интересен, но тук няма да се спираме върху него, а ще се опитаме да обобщим известните до момента политико-социални причини, контекст и последствия на ръководеното от него бунтовническо движение, както и да предложим един нов поглед върху тях в светлината на последните проучвания по въпроса. Въпросното въстание е уникално преди всичко с това, че е не само един от най-ранните "вътрешни" бунтове срещу османската държавна власт, но и (най-вече) срещу налаганата от нея официална религиозна доктрина. Още по-фрапиращ е фактът, че то е ръководено не от кой да е, а от един от най-изтъкнатите за времето си представители на османската улема[6].
           
      За изясняване на мотивацията на въстанието на първо място е необходимо да очертаем някои специфични характеристики на турското общество от кр. на XIV и нач. на XV в. Тази епоха е наистина изключителна със своята политическа и социална мобилност. Шейх Бедреддин принадлежи към онова първо турско поколение, родено на европейска земя[7], чиито родители идват от „размирния Анадол” като завоеватели газии[8], сражавайки се под знамената на османския емир Орхан (1324-1361) и неговия легендарен син Сюлейман (ок.1316-1357). Възползвайки се от слабостта на Византия, опустошена от няколко поредни граждански воини, след 1354 г. османските емири нахлуват в Европа през протока Дарданели и поставят под властта си голяма част от Тракия, привиквайки за целта множество „храбри юнаци газии от Анадола.”[9] Според запазената информация дядото и бащата на Бедреддин – Абдул-Азис и Израил, са едни от военачалниците на „прииждащите” турски „юнаци”[10], като последният, начело на своя отряд, изиграва важна роля в завземането на големия византийски град Димотика. Неговият син, бъдещият шейх и „еретик” Бедреддин се ражда вероятно в Симавна или Симавени (дн. Кипринос), малка крепост, разположена между Димотика и Одрин, където, след превземането му от турците, баща му е назначен за кадия (съдия) на селището[11]. Скоро след това (ок. 1369 г.) Одрин (виз. Адрианопол) също пада под османска власт, превръщайки се във втората столица (след малоазийската Бурса, виз. Пруса) на новия емир Мурад I (1362-1389). Кадията Израил със своето семейство също своевременно се премества там, факт, който може би подсказва за близостта му с висшите османски управленски кръгове[12].

            Поради оскъдността и лаконичността на изворите, с които разполагаме, събитията от първите десетилетия на османското завоевание на Балканите днес ни изглеждат твърде неясни, като това съждение се отнася особено към периода между 1354 и 1371 г., през който се ражда Бедреддин. Повечето от съвременните изследователи приемат, че завоеванията в Тракия не са извършвани само от османци, но и от полунезависими (макар и признаващи върховната власт на Османовци) племенни водачи, принцове и военачалници-газии, идващи от други анатолийски бейлици, като напр. Караси, Сарухан, Айдън и др. Като главна движеща сила на настъплението срещу християнските балкански държави се посочват т.нар. акънджии[13], съставящи голяма част от турската нередовна войска. Акънджиите и останалите подобни на тях нерегулярни (т.е. доброволчески и вер. неполучаващи - поне в началото - официално заплащане) войскови части играят огромна роля не само в османската завоевателна политика, но и в преобладаващата част от военните конфликти на останалите турски бейлици, формирали се в Западна Мала Азия след упадъка и изчезването на Селджукския султанат ("старата" турска империя в региона) под ударите на монголите (кр. на XIII в.). По мое мнение те представляват нещо като своеобразно „първично стъпало” на османската военна структура, чиито по-"софистицирани" части включват феодално задължени "професионални" военни като спахиите, както и т.нар. „роби-воини” („кул”), съставящи еничарската гвардия. Въпреки славата си (в ислямския свят) на гази-бойци в свещената война ("джихад") срещу „неверниците”, в началото на съществуването си акънджиите ми напомнят най-вече за племенно опълчение, типично за номадските народи. Често определяни в специализираната литература просто като „лека нередовна османска кавалерия”, акънджиите и някои други типично османски войскови формирования като азебите по своя състав слабо се различават от тези на тюркменските или монголските племена, чергаруващи в евразийската степ[14]. Нещо повече: в интересуващия ни период те често са ръководени от наскоро помюсюлманчени бивши християнски феодали, за които скорошната им принадлежност към враждебната религия не е пречка да носят извънредно престижната в туското общество титла „бей”[15].

           Някои от тези бивши „неверници” и акънджийски бейове играят твърде важна роля в османските завоевания (напр. Михал или Евренос)[16]. Това представлява ясно свидетелство за бързо променящите се взаимоотношения между християни и мюсюлмани, като интегрирането на първите в османското общество, вкл. и в редовете на акънджиите и на спахиите (т.е. на войската), изглежда, поне в началния период, не включва задължително и преминаването им към исляма[17]. Същевременно, както споменах, имиджът на безупречни „газии”, т.е. „борци за правата вяра”, който е поддържан ревностно от първите османски хронисти[18], като че ли трудно се съвместява с някои други обстоятелства, които са ни известни за османските войскови формирования. През XIV в. (а и по-късно) сред тюркменските племена в Мала Азия все още са живи многобройни остатъци от тяхната стара шаманска религия, а малцина от местните мюсюлмански духовници са вещи в догматичните тънкости на исляма (т.напр. екзотична рядкост са тези, знаещи задължителния за тях по онова време „свещен език”, на който е написан Корана – арабския)[19]. Допълнителна пречка пред схващането за „правоверността” на „храбрите юнаци газии” е фактът, че в същата епоха в северната част на Близкия изток (вкл. и в цяла Мала Азия) са извънредно широко разпространени сродните по възгледи с персийския шиизъм дервишки секти, "еретични" от гледна точка на "ортодоксалните" мюсюлмани-сунити[20]. Някои от тези секти, със своя мистицизъм и използваните от тях близки до шаманските прийоми, упражняват голямо влияние не само над обикновените турци, но и сред владетелските им дворове, вкл. и в османския. Значителният брой доскорошни християни, който масово се включва[21] в редовете на османските войски в процеса на турската инвазия, също едва ли допринася особено за „чистотата” на „правата вяра” на последните. Но, докато са необходими на султаните, водещи победоносния си „газават”, критиките срещу тази войнствена „сбирщина” от страна на улемата/„ортодоксалния” сунитски свят са заглушени, ограничавайки се най-вече до явно популярните и толерирани от турците дервишки братства[22]. През XIV-XV в. християнските летописци масово характеризират различни турски армии като „пирати” и „разбойници”, като понякога чрез използването на тези термини, изглежда, изрично разграничават "нередовните" от останалите османски войски[23]. Т.напр. характерни черти при описанието конкретно на акънджиите от съвременни западни очевидци са презрението, но и ужасът, който изпитват към тях[24].

            Шейх Бедреддин Симави, който сам принадлежи по род към "газиите" (а вер. и към акънджиите), едва ли би могъл да остане настрани от разнородните културни влияния, които изброих по-горе и които изпитват и самите те. Той не само произхожда, но и живее сред тях, като първите години от живота му вероятно преминават на границата. Именно там са заселвани акънджиите, за да нападат християнските страни[25]. Това е територията на т.нар. османски удж, „стрелата” на турската инвазия, която от наскоро превзетия Одрин се разклонява в две посоки – на североизток към Черноморието и Добруджа, и на северозапад към София и Белград. Бащата на Бедреддин, макар и кадия, т.е. представител на мюсюлманската правна администрация и "светски" човек, същевременно е и известен воин „гази”, а майка му Мелек е бивша християнка, дъщеря на византийския (?) управител на Симавна[26].

          Бедреддин получава блестящо за времето си образование, като в последните десетилетия на XIV в. пътешества из целия Близък изток: от Кайро до Тебриз, посещавайки най-изтъкнатите за времето си учени и школи. Любопитно е прочие дали въпреки дългите си пътешествия той изобщо някога попада в "напълно" „ортодоксално-мюсюлманско” общество, чиито ценности да влизат в рязко противоречие с онези на „акънджийското общество” на „Загора”, неговата родина? Дори и в далечните земи на Азия и Африка той открива сходни социуми, изпитващи подобни идеологически и културни влияния: напр. при черкезките мамелюци в Египет, които по това време също покровителстват хетеродоксните дервишки секти или в Анадола, където някои от самите емири (напр. Караман и Гермиян) са известни като потомци на бивши „еретици” и „разбойници”[27] и покровители на дервишите. Самият Тимур-ленг, великият завоевател на епохата и "господар на Азия", въпреки че се стреми да се представи като "твърд" поддръжник на сунитския ислям и да преследва „еретичните” дервиши, се гордее и подчертава родството си с омразния на мюсюлманите „езичник” Чингис хан, а непобедимата му конница е набирана главно от номадските „чагатайски” племена, някои от които още не са ислямизирани. Макар и показен враг на османците и шиитските секти, той лично приема с почести Бедреддин (който не само че е османец, но и по това време вече е свързал името си с някои прочути в Близкия изток дервишки „еретици”) в двора си в персийския град Тебриз[28].

         Към 1404-5 г. Бедреддин се завръща на Балканите и се установява в Одрин, където започва да се занимава с интелектуална дейност, която му донася голяма известност (най-вече писането на трудове върху ислямското право)[29]. По същото време земите на османците са разпокъсани (от победилия ги при Анкара Тимур) между синовете на султан Баязид I, които започват помежду си кървава борба за върховенството в империята. Един от Баязидовите наследници, принц Муса Челеби, скоро свързва съдбата си с тази на одринския шейх. В 1409 г. Муса, подкрепян от бейовете на Караман, Исфендияр и влашкия воевода Мирча чел Батрън („Стария”, 1386-1418), преминава с кораб от Анадола в Добруджа и Лудогорието (Агач Дениз). Тук той получава военна помощ от Мирча и спечелва на своя страна многобройните османски военни части (вероятно предимно акънджии), разположени в областта[30]. След като привлича за съюзник и сръбския владетел - деспот Стефан Лазаревич, принцът повежда гражданска война срещу своя брат Сюлейман[31], използвайки често в нея традиционната "акънджийска"[32] тактика. На 17 февруари 1411 г. Сюлейман е убит и Муса се възцарява на трона в Одрин като султан на Румелия[33].

             Новият владетел скоро събужда недоволството както на главните си християнски съюзници, така и на по-голямата част от османската феодална върхушка, която се е присъединила към неговия лагер. Главната причина за това изглежда несъмнена: дори и като султан Муса продължава да защитава интересите на онази част от османската войска, която вер. Константин Костенечки нарича: „разбойниците” и които може би са идентични с акънджиите „мюселем”[34]. Самата система „удж” като че ли първоначално е била изградена върху съществуването на „мюселема” и неговата основна мотивация – плячката („акън”), взимана при набезите срещу враговете, непринадлежащи на „дома на исляма”[35]. Прочие, тази тактика напомня на практикуваната от хилядолетия от евразийските номади - на грабителски нападения срещу "седентарното" (уседналото) население, разположено в съседство, този път съчетана и с мюсюлманската идеология за "свещената война" против "неверниците". Така фактът, че териториите на съседните страни се превръщат в обект на набези, независимо от това, че техните владетели са негови бивши съюзници и васали, изглежда като логично следствие на политическата позиция, заета от Муса - подкрепата на акънджиите и техните вождове. Напълно обяснимо е и бързото отчуждение на съседните балкански владетели като Стефан Лазаревич и византийския император Мануил II (1391-1425) и обявяването на открита война между тях и новия султан. Същевременно и представители на самата османска върхушка (сред които мнозина бивши и настоящи акънджийски водачи!), вкл. и на започналата да се формира професионална феодална армия – спахиите, започват да се настройват против Муса. Причината за това е че той отнема част от привилегиите им, а на мнозина – "и живота, и богатствата"[36]. Така неговото управление изглежда донякъде като опит за „възраждане” на стария „племенен” ред, олицетворен във войската от традиционните за турските номади опълчения: „яя” и „мюселем”[37], а не от "феодалната" армия. Произтичащият от това сблъсък с „новата” имперска военноадминистративна върхушка, базирана на принципите на феодалното общество, изглежда неизбежен. В този ред на мисли като че ли не е учудващо, че в хрониките от периода, били те османски или чуждестранни, но писани най-вече от свързани с феодалната управляваща класа лица (като напр. придворният летописец на Стефан Лазаревич, българинът Константин Костенечки), Муса Челеби е описан в най-черни краски[38].

             Заменяйки висшите османски сановници в Румелия със „свои хора”[39], Муса провъзгласява шейх Бедреддин Симави за свой „казаскер”[40]. Последният вече е известен с връзките си с популярните сред турското простолюдие, но недолюбвани от про-сунитски настроената улема[41], „еретични” дервиши. Неговото назначение не изглежда като случаен ход, ако го разгледаме в рамките на „про-акънджийската политка”, провеждана от султана, тъй като, както отбелязахме, той по много причини е свързан с тези "погранични бойци". За съжаление не разполагаме с по-подробни данни за действията му като пръв държавен юрист. Управлението на Муса в Румелия, което е изпълнено с кръвопролитни конфликти срещу външните му и вътрешни врагове, не продължава дълго. През лятото на 1413 г. неговият брат Мехмед I, който вече е консолидирал под властта си османските провинции в Анадола, преминава в Европа, като успява да обедини под знамената си „владетелите на Сърбия, България и василевса”[42], както и почти всички висши турски сановници в Румелия. На 5 юли 1413 г. в битката при Чамурли (Самоковско), Муса е пленен и убит[43]. Така от синовете на Баязид остават живи само Мехмед и Мустафа[44].

         След разгрома на Муса шейх Бедреддин Симави веднага е свален от поста си на имперски „казаскер” и е изпратен на „почетно заточение” (с богата пенсия) в Изник (виз. Никея) в Мала Азия. Там Бедреддин скоро започва да обединява около себе си недоволните от управлението на новия султан, сред които присъстват най-вече изтъкнати членове на местните дервишки секти, които летописецът Идрис Битлиси нарича негови мюриди”[45]. Вероятно именно по време на заточението си в Изник шейхът основава своя собствена дервишка секта, която продължава да съществува и много по-късно. Проповядвайки за равенство и взаимно уважение между християни и мюсюлмани, неговата идеология като че ли е близка до (спонтанно?) установените сред граничните тюркменски общности социални порядки[46].

        Тъй като целта ми тук (поради ограничения обем) е да разкрия преди всичко политическите, а не религиозните аспекти от дейността на Бедреддин, то не мога да не отбележа, че хронологически неговият (и на мюридите му) бунт очевидно е свързан с поредния етап на вътрешни размирици в Османската империя. Макар и повечето автори да поставят края на гражданските войни през 1413 г. (т.е. след смъртта на Муса Челеби), истината е, че важни действащи лица от тях, като напр. Бедреддин и емирът на Айдън Джунейд, продължават да се подвизават и след тази дата, оставайки, макар и тайно, противници на победоносния султан. Не друг, а именно те са в основата на следващите сериозни проблеми за централната османска власт, които настъпват твърде скоро. През април 1415 г.[47] Джунейд е свален от престола си от Мехмед I, който отнема независимостта на княжеството му[48]. Същевременно, още в началото на същата година, за съществуването си е оповестил един нов претендент за османския трон – някой си Мустафа, който твърди, че е най-големият син на погиналия в плен на Тимур султан Баязид I "Светкавицата"[49]. Към края на юни 1415 г. Мустафа повежда военни действия срещу Мехмед някъде в Североизточна Анатолия, а през август, подобно на Муса, вече се е прехвърлил във Влашко вер. с помощта на корабите на Исфендияр[50]. По същото време отношенията на съседите му с Мехмед вече са се влошили и бързо се сформира една своеобразна антиосманска коалиция, която включва емирите на Караман, Исфендияр и Ментеше в Анадола, и влашкият воевода, Мустафа и присъединилият се към последния Джунейд (който междувременно е бил прехвърлен от Айдън в Румелия от Мехмед като санджак-бей на Никопол) на Балканите. Към всичките тези гореизброени противници на Мехмед скоро се присъединяват и византийския император Мануил II Палеолог и венецианците. Своеобразен апогей на метежа на Мустафа и Джунейд (който се налага като втория човек в бунта, нещо като "везир" на претендента) в Румелия е походът им, който потегля от Влахия на юг от Дунав в 1416 г.[51] Войската им обаче е разбита от Мехмед, а те самите се укриват в държания от византийците Солун, където султанът ги обсажда[52], разполагайки двора си в близкия гр. Сяр.

      Отново в същата тази 1416 г., през която венецианците унищожават флотата на Мехмед Крисчи в Галиполи[53], а Мустафа и Джунейд се опитват да установят властта си в Румелия, избухва и въстанието на шейх Бедреддин Симави. Османистът Колин Имбър нарича този бунт „най-сериозната криза в управлението на Мехмед I[54] и вероятно не е далеч от истината, предвид неговата ожесточеност. Има шокираща прилика между хода на действията, предприети последователно от Муса, Мустафа Дьозме и Бедреддин. Шейхът бяга от Изник във владенията на Исфендияр, откъдето по познатия вече сценарий се прехвърля във Влашко, а след това „се заселил в Агач Дениз”[55]. Тъй като връзката между Муса и Бедреддин не подлежи на съмнение, аз бих си позволил да предположа и такава между последния и Мустафа, а вероятно и с неговия най-сериозен поддръжник Джунейд, която би могла да датира още от началото на заточението му в Изник, ако не и от по-рано. Смятам, че основание за това дават както времето на бунта на шейха, „когато султан Мехмед бил отишъл в Серез и смятал да тръгне към Селяник”[56], така и неговите епицентрове – земите на акънджиите на север от Одрин и бившите владения на Джунейд - Айдън и Сарухан в Мала Азия[57]. Що се отнася до поддръжката на определени социални слоеве за Бедреддин, то свидетелствата са напълно недвусмислени: на негова страна застават "по-бедните": тюркмени, дервиши, акънджии[58], т.е. представители на онези толкова типични за ранното османско гази-общество не-феодални елементи, които изброихме по-горе.

   „Бунтът на шейх Бедреддин”, както е известен в историографията, всъщност включва поне 4 отделни огнища на въстаническа дейност, от които 3 – в Мала Азия (макар че самият шейх се намира в Европа!). От свидетелствата, с които разполагаме, изглежда, че знамето на бунта първо е развято в Анадола, където османските войски (тези на местните управници като напр. санджак-беят на Айдън Искендер Шишман (бившият български престолонаследник) и, впоследствие, изпратените от Румелия, предвождани от великия везир Баязид паша[59]) трябва да се справят с метежите на „разбойника Айджълоглу” (победен в равнината Казова до Амасия[60]), на „кетхудата” на Бедреддин Бьорклюдже Мустафа (разбит на п-в Карабурун[61]) и дервиша Торлак Ху Кемал (в бившата столица на бейлика Сарухан - Маниса)[62]. Информацията на източниците навежда на мисълта за предварително планирани акции. Още по-ясно става това, ако погледнем към техния географски обхват: вижда се, че в Анадола въстанието по това време обхваща почти всички османски провинции (дори и „родния” за Мехмед I Токат, който го поддържа безрезервно по време на гражданската война!), без „вътрешната област” ок. Бурса и Изник, откъдето именно побягва Бедреддин, за да се прехвърли във Влахия, а от там и в източната част на Румелия, за да вдигне на бунт и местното население. Интересно е и че Мустафа Дьозме и Джунейд по същото време действат не другаде, а в западната част на Румелия (т.е. на европейската част от Османската империя)[63], т.е. по този начин цялата територия на империята е обхваната от размириците!

      Дали в действителност е имало координирани действия между Шейх Бедреддин и претендента Мустафа[64] все още можем само да гадаем, но в крайна сметка щастливата звезда на Мехмед I, която му е позволила да оцелее през дългите и пълни с превратности години на кръвопролитната гражданска война и да излезе като краен победител от нея, не му изневерява и сега. Бунтът е разгромен както в Анадола, така и на Балканите, а водачите му и участниците в него са безмилостно екзекутирани. По-голямо снизхождение е проявено единствено към самия шейх[65], който е „убит, ала имотът му е неприкосновен”[66]. Това позволява на рода му да запази своето привилегировано положение в рамките на османското общество и, впоследствие, на внука му хафъз Халил да напише животоописание на своя дядо, в което всячески се стреми да го идеализира и оправдае за неговия метеж против султана. Други данни обаче показват, че „бедреддинистите” продължават да съществуват като секта „в Добруджа и Делиормана” и векове след смъртта на шейха и неговия внук, като биват гледани най-малкото с подозрение и неприязън от официалните власти и улема, които ги считали за идентични с къзълбашите[67].






[1] Вж. напр. прегледите на библиографията на научната литература върху въстанието на Бедреддин у А. Тверитинова. К вопросу об изучении первого антифеодального крестьянского восстания в средневековой Турции. Византийский временник, 1956, № 11, 200-210 и по-съвременната статия на D. Kastritsis. “The Revolt of Şeyh Bedreddin in the Context of the Ottoman Civil War of 1402–13.” - Antonis Anastasopoulos (ed.). Halcyon Days in Crete VII. Political Initiatives “From the Bottom Up” in the Ottoman Empire. University of Crete Press, 2012, 233, бел. 1 и 2.
[2] „Божествени вдъхновения” (по Х. Иналджък. Османската империя. Класическият период 1300-1600. София, 2006, 184).
[3] Cemil Yener. Varidat. İstanbul, 1970, 19-20.
[4] П. Парушев. Шейх Бедреддин Еретика. – В. Гюзелев (ред. и съст.). Трима радетели за мюсюлмано-християнско единение през XV век. София, 2012, 148.
[5] Nâzım Hikmet. Simavne Kadısı oğlu Şeyh Bedreddin Destanı. Ankara, 1966.
[6] Букв. „учените”, мюсюлманската интелигенция, от чиито среди се излъчват висшите юристи и духовници (въпросните служби се преливат една в друга, тъй като официалният закон на Османската империя е шериатът, т.е. ислямското религиозно право). Независимо от заклеймяването си като еретик и бунтовник, шейх Бедреддин продължава да бъде ценен като един от най-големите османски учени, особено в областта на правото, срв. напр. Х. Иналджък. Цит. съч., 171.
[7] М. Баливе. Двама привърженици на религиозното единение на християни и мюсюлмани през XV в.: турчинът Бедреддин от Самавна и гъркът Георги Трапезундски. – В. Гюзелев (ред. и съст.). Трима радетели за мюсюлмано-християнско единение през XV век. София, 2012, 106.
[8] Участници в битки и набези или газават (от ар. Ghazw) в „свещена война против неверниците”, срв. Y. Aboul-Enein, Sh. Zuhur. Islamic Rulings on Warfare. Darby PA, 2004, 6.
[9] Срв. М. Нешри. Огледало на света (прев. М. Калицин, ред. В. Мутафчиева). София, 1984, 69.
[10] Вж. H.-J. Kissling, Das Menaqibname Scheich Bedr ed-Din’s, des Sohnes des Richters von Samavna, Zeitschrift der deutschen morgenlandischen Geselschaft, B. 100, Neue Folge Band 25, (1950), 134138; обаче твърденията на внука на Бедреддин хафъз Халил бен Исмаил, чието произведение „Животопис на шейх Бедреддин” представлява единственият източник по въпроса, едва ли биха могли да се приемат безрезервно. Така напр. за мен постът „кадия”, който заема Израил в Симавна и Одрин, свидетелства по-скоро за принадлежността му към улемата, а не към военната каста. Трябва да се има предвид, че хафъз Халил пише „Житие”-то на дядо си с основната цел да „изчисти паметта му", като същевременно възвеличава произхода му (и по този начин, разбира се, своя собствен), приписвайки му родствена връзка със селджукските султани на Рум – твърдение, което не е подкрепено от други близки на събитията извори!
[11] Срв. напр. Ибн Арабшах (цит. в А. Тверитинова. Цит. съч., 215).
[12] П. Парушев. Цит. съч., 151-153.
[13] От тур. akıncı, букв. „нашественик”, „плячкаджия”, „разбойник”; нередовна турска лека кавалерия; бойци, които са се сражавали за османския и др. турски емири не срещу заплащане, а срещу плячката, която взимат от враговете, срв. напр. Хр. Матанов, Р. Михнева. От Галиполи до Лепанто. Балканите, Европа и османското нашествие. София, 1988, 43-44; M. Bartusis. The late Byzantine army: arms and society. University of Pennsylvania Press, 1997, 106. Интересно е, че нередовната пехота („азеби”), която по социалния си състав не се е различавала от кавалерията, като, естествено, я е придружавала във военните действия, за пръв път се „проявява” в историята по време на пиратските нападения на западнотурските емири в първата половина на XIV в. Срв. H. Inalcik. “The Ottoman Turks and the Crusades, 1329-1451”. A History of the Crusades; Vol. VI (The Impact of the Crusades in Europe) (ed. Harry W. Hazard & Norman P. Zacour). Wisconsin, 1989, 226: Турските азеби (от арабското ‘azab – ерген, младеж), бойната сила на тези флотилии, са идентични по произход, мотивация и организация с пограничните газии.” Един от по-късните съратници на шейх Бедреддин и Муса Челеби е известен от изворите с името „Азеб бей”, което по всяка вероятност сочи, че е бил предводител именно на тези важни за ранната османска (и "турска" - в смисъл на "съвременна" Турция) история войскови части (за него вж. К. Имбър. Османската империя 1300-1481. Amicitia, 2000: http://istorianasveta.eu/pages/posts/osmanskata-imperija-1300---1481-10-650.php). При Мурад I (до 1389 г.) османските азеби и акънджии вер. са организирани в т.нар. корпуси „яя” и „мюселем”, срв. В. Мутафчиева. Османска социално-политическа история. София, 1999, 6-21.
[14] В които (както и изобщо в онези социуми, намиращи се в т.нар. стадий на „военна демокрация”) всеки мъж, годен да носи оръжие, е и воин, като, най-грубо казано, носенето на военната служба се извършва: 1) по задължение (когато е необходимо да се защити рода/племето) и 2) по собствено желание (когато се извършва набег/нападение срещу враговете).
[15] Тази турско-алтайска титла (произнасяна и като "бег" и означаваща „вожд”, „княз” или „принц”) в XIV в. е носена от владетели, които са равни или дори надминават по сила османските емири, срв. напр. историята на Умур Бей (Бег) от Айдън. Последният, който управлява през 30-40-те год. на XIV в., е предпочитан за съюзник от византийците и армиите му неведнъж опустошават Балканите, макар че земите му са разположени много по на юг от османските и съотв. достъпът му до Европа е много по-труден. Но след дългата и упорита война на западните кръстоносци с т.нар. "морски емирати" в 40-50-те год., която обезсилва последните, османците изпъкват като водеща сила сред останалите турски бейлици.
[16] Срв. напр. П. Парушев. Цит. съч., 160. По-подробно за гази-имиджа в C. Kafadar. Between Two Worlds: The Construction of Ottoman State. University of California Press, 1995, 62-90.
[17]Макар и от изворите да е очевидно, че най-малкото представителите на висшата османска аристокрация/военачалниците (бейовете) вече са преминали към исляма. Един показателен пример е легендарният Михал бей (Кьосе Михал), за него вж. напр. М. Нешри. Цит. съч., 30. По-обобщен поглед върху въпроса може да се открие напр. в К. Мутафова. „Религиозната самоидентичност в българското и византийското общество през XIV-първата половина на XV в. (в динамиката на османската инвазия)”. Средновековните Балкани (съст. Сн. Ракова, Л. Симеонова). София, 1999 г., 131-141. Нетипичното за мюсюлманин име на бащата на Бедреддин: „Израил” не изключва вероятността и самият той да е преминал наскоро в мюсюлманското вероизповедание. Относно аргументите на Бабингер за „сина на Селджук, който носел същото име” (срв. Фр. Бабингер. Шейх Бедреддин, синът на съдията от Симав. - В. Гюзелев (ред. и съст.). Трима радетели за мюсюлмано-християнско единение през XV век. София, 2012, 34, бел. 6), вж. напр. К. Brook. The Jews of Khazaria. 2nd ed. Rowman & Littlefield Publishers Inc., 2006, 74, където вместо тази хипотеза се допуска юдейско (чрез Хазарския хаганат, който оказва голямо влияние над тюркменските племена през времето на съществуването си (VII-XI в.) или несторианско влияние.
[18] Най-ранните от които датират от първата половина на XV в. В повечето от тях, в съзвучие с официалната религиозна политика, провеждана от османците, е поддържана сунитската версия на исляма и свързаното с това "очерняне" на "еретиците".
[19] Срв. напр. Ibn Battuta. Travels in Asia and Africa 1325–1354. Routledge, 1983, 137-138.
[20] Т.напр. пътешественикът Ибн Батута ги среща буквално навсякъде в населените места, които посещава в Анатолия, срв. пак там. Вж. също Х. Иналджък. Цит. съч., 182-183; A. Karamustafa, God’s Unruly Friends: Dervish Groups in the Islamic Later Middle Period, 1200-1550. Salt Lake City, 1994. Любопитно е, че, макар и сунит, той не критикува и/или не разбира "еретичния" характер на дервишките братства (ахиите).
[21] Вж. напр. H. Inalcik. “The Rise of Turkoman Maritime Principalities, Byzantium, and Crusades”. Byzantinische Forschungen, IX (1985), 183.
[22] Вж. по-подробно Х. Иналджък. Цит. съч., 182-183.
[23] Срв. напр. К. Костенечки. Съчинения. София, 1993, 170, 175. „Разбойници”, „плячкаджии” всъщност е и буквалният превод на наименованието на този основен род войска (akıncı) в ранната османска епоха.
[24] Срв. напр. описанието на К. Михайлович, който красноречиво ги сравнява с „лавината от червеи, падащи от ябълките след дъжд”, Същият. Записки янычара, написаны Константином Михайловичем из Островицы. Введ., пер. и коммент. А.И. Рогова. Москва, 1978, 106.
[25] Османските завоевания в дн. Одринска Тракия по това време граничат с Българското царство, Византия и Сръбското царство (до 1371 г.).
[26] М. Баливе. Цит. съч., 107. Поставил съм въпросителния знак в скобите, тъй като от наличните източници не е напълно ясно чия е била властта над Симавна преди превземането й от османците.
[27] Вж. напр. описанието на Гермияноглу в Ibn Battuta, Цит. съч., 128.
[28] За пътешествията на Бедреддин вж. П. Парушев. Цит. съч., 162-189; също и D. Kastritsis. Цит. съч., 224-228, където хронологията е по-прецизна, отколкото при българския автор. В същата статия Кастрицис излага и интересната хипотеза за взаимоотношенията на Бедреддин с мистичната секта хуруфи и евентуалното му привличане в нея, за което обаче липсват преки данни.
[29] П. Парушев. Цит. съч., 190.
[30] D. Kastritsis. Цит. съч., 229; Същият. The sons of Bayezid. Leyden, 2007, 124; 137-142, където по-подробно са обяснени отношенията на Муса с християнските му съюзници и акънджиите. Най-ранното споменаване на последните в обширната област от Лудогорието до Одрин отново е във връзка с воеводата Мирча и по-специално с похода му срещу османците на юг от Дунав до „Карън овасъ” (Карнобат), който се датира в нач. на 90-те год. на XIV в., за него вж. М. Нешри. Цит. съч., 123, 201. Нередовни турски военни части по всяка вероятност са били настанени в Лудогорието (областта е завоювана от османците след известния поход на Али паша от 1388 г., в който взимат участие няколко изтъкнати акънджийски водачи, един от които, съдейки по името му, е син на християнски свещеник – Папазоглу Шахин, срв. пак там, 93) след преместването на османската граница по Дунава, за да бъдат използвани срещу Влашко. Наличието на значителни (и явно „местни”) турски войски в района е засвидетелствано в 1445 г., когато бургундският автор Жан дьо Ваврен пише, че при Триест (Силистра) се събрали „всички субашии от десния бряг на р. Дунав с 30 хил. конници”, цит. по В. Обрешков. „Към някои проблеми на административно-териториалното деление в Централните и Източни Балкани (края на XIV-XV век)". Средновековните Балкани (съст. Сн. Ракова, Л. Симеонова). София, 1999 г., 146. Вж. и изворовата информация, обобщена в И. Божилов, В. Гюзелев. История на Добруджа. Т. 2. ВТ, 2004, 253-256, където неколкократно се споменава за присъствието на „акънджии” и „анадолски преселници” в Добруджа след завладяването на областта от османците. Конкретно за „акънджии”, заселени в областта от „Карън Овасъ до Ямболу” (и то именно за такива, които вдигат чести бунтове срещу централната власт), се говори в М. Нешри. Цит. съч., 201.
[31] Съществува силна вероятност с пристигането на Муса на Балканите към него да се присъединяват и „синовете на българските царе”, чието въстание наскоро преди това е било жестоко потушено от брат му Сюлейман Челеби, срв. Пл. Павлов, Ив. Тютюнджиев. Българите и османското завоевание (краят на XIII – средата на XV в.). ВТ. 1995, 117-118.
[32] От съвременна гледна точка бихме могли да я наречем „партизанска”; в този й вид особено красноречиво я представя К. Костенечки, вж. Същият. Цит. съч., 175.
[33] Т.е. на европейската част от Османската империя.
[34] Османският летописец Ашъкпашазаде ни дава директно указание зa това, като споменава, че в гражданската война „мюселемите” били на страната на Муса, докато брат му Мехмед Крисчи бил поддържан от спахиите, срв. Fr. Giese. Die altosmanische Chronik des Āšiḳpašazāde. Leipzig, 1929, 85.
[35] Политика, допълнително стимулирана от традиционния начин на воюване на тюркмените-номади, към които, както отбелязахме по-горе, междувременно са се присъединили и голям брой християни от по-ниските социални слоеве, срв. напр. Хр. Матанов, Р. Михнева. Цит. съч., 157.
[36] М. Нешри. Цит. съч., 188: „Най-известните и най-заможните от румелийските бейове той (Муса – б.м.) изловил, погубил и взел да граби имотите им.”; по-подробно D. Kastritsis. The sons of Bayezid, 161-166.
[37] В конкретния период може би идентични съотв. с акънджиите и азебите.
[38] Същото впечатление е отразено и във фолклора на балканските славянски народи, където Муса е наречен „Кеседжия”, букв. „кръвник”, „главорез”, „разбойник”. Съвпадението с представата и превода на самото прозвище на „акънджиите” едва ли е случайно. На пръв поглед това влиза в разрез с обичайната за марксистките историци трактовка на Муса, в когото те виждат „защитник на интересите на народните маси”. Но тук може би трябва да се абстрахираме от съвременните възгледи по въпроса и да се обърнем към типичните за средновековния човек представи. В народния епос Муса Кеседжи е представян като главен противник на Крали Марко – герой, чийто прототип е един от най-видните балкански феодали през XIV в. – сръбският крал Марко Мърнявчевич (1371-1395). Последният в случая би могъл да се види като олицетворение на местните ("балкански", а защо не и "конкретно сръбски", след като знаем за яростната вражда между Стефан Лазаревич и Муса?) „рицари” („витязи”) – феодалните професионални военни, виждани тогава и/или post factum от простолюдието като негови и на християнството защитници срещу „грабителите-неверници”.
[39] За повечето от тях не разполагаме с много подробни данни; т.напр. за споменатия вече Азеб бей (букв. „вожд (бей) на азебите”) Нешри пише лаконично: „Имало някой си на име Азеб бей. Нему (Муса – б.м.) дал титлата „паша”.”, М. Нешри. Цит. съч., 188.
[40] Или „кадъаскер”, върховен съдия в османската държава. Титлата букв. се превежда като „военен съдия”, като името вероятно посочва и нейния произход.
[41] В съвременната историография съществуват и други мнения по въпроса. Т.напр. Хр. Матанов пише, че „...известния мюсюлмански богослов шейх Бедр ед-Дин Симави...е проповядвал в духа на ортодоксалния сунизъм известна търпимост на мюсюлманите срещу християните” (Хр. Матанов, Р. Михнева. Цит. съч., 157). Струва ми се обаче, че в светлината на по-сетнешните събития, на цялостната политика, водена от Муса и на идеите, отразени във „Варидат”,  предполагаемият „дух на ортодоксалния сунизъм” зад действията на Бедреддин е доста съмнителен. Ще припомня тук, че "бедреддинистите" са били виждани от официалните османски власти като "идентични с къзълбашите", т.е. с повлияните от шиизма сектанти от Източна Анатолия.
[42] Съгласно хрониката на Псевдо-Сфранцес, цит. по Пл. Павлов, Ив. Тютюнджиев. Цит. съч., 118.
[43] Любопитно е, че, макар и изоставен от собствените си военачалници, при Чамурли Муса дава генерално сражение на Мехмед, в което успява да му създаде сериозни трудности, преди да го загуби (заедно със собствения си живот). 
Според някои извори убиецът на Муса е „бей на име Балтаоглу (Балтоглу)” срв. (К. Имбър. Цит. съч.: http://istorianasveta.eu/pages/posts/osmanskata-imperija-1300---1481-10-650.php), който може би е представител на бившата българска аристокрация (Балтоглу = „синът на Балдо/Балдю”). Не е напълно изключено и въпросният "бей" да е бил военачалник на "българските царе" (Фружин и Константин), които според някои съвременни медиевисти по това време владеят част от България и се включват в гражданската война на страната на Мехмед I. Ако последното е вярно, то техни войскови части би следвало да вземат участие и в битката при Чамурли.
[44] Пак там.
[45]„Мюрид” = ученик (в суфизма), т.е. Битлиси характериза въпросните дервиши като „последователи” на Бедреддин, цит. по А. Тверитинова. Цит. съч., 220.
[46] Вж. Х. Иналджък. Цит. съч., 184-185.
[47] A. Luttrell. “The Later History of the Maussolleion and its Utulization in the Hospitaller Castle at Bodrum”. The Maussolleion at Halikarnassos. Reports of the Danish Archaeological Expedition to Bodrum; Vol. 2 = Jutland Archaeological Society Publications, XV: 2, 1986, 147.
[48] К. Имбър. Цит. съч.: http://istorianasveta.eu/pages/posts/osmanskata-imperija-1300---1481-11-651.php
[49] J. Barker. Manuel II Palaeologus. A Study in Late Byzantine Statemanship. NJ. 1969, 340. В историографията Мустафа е известен с прозвището „Дьозме”, т.е. „Самозванец”.
[50] К. Имбър. Цит. съч.: http://istorianasveta.eu/pages/posts/osmanskata-imperija-1300---1481-11-651.php
[51] Хр. Матанов, Р. Михнева. Цит. съч., 160-161.
[52] Terminus ante quem на обсадата е 25 декември 1416 г., срв. J. Barker. Цит. съч., 342, бел. 82.
[53] На 29 май, вж. K. M. Setton. The Papacy and the Levant. Vol. II. Ph. 1984, 7-8.
[54] К. Имбър. Цит. съч.: http://istorianasveta.eu/pages/posts/osmanskata-imperija-1300---1481-11-651.php
[55] М. Нешри. Цит. съч., 209.
[56] Солун.
[57] Вж. пак там.
[58] Сред които не бива да пропускаме и евентуалните християнски участници.
[59] Тъй като, въпреки сериозността на бунта (отбелязана от всички извори) Мехмед I очевидно не е могъл да изостави обсадата на Солун (подробност, която обикновено изворите пропускат да споменат), където са се укривали Мустафа Дьозме и Джунейд с техните привърженици.
[60] К. Имбър. Цит. съч.: http://istorianasveta.eu/pages/posts/osmanskata-imperija-1300---1481-11-651.php
[61] Съчетано с данните за контакти между него и латинските владения в Егея (споменава се най-вече о. Хиос, който тогава е управляван от генуезката Махона), може да се предполага, че изборът на п-в Карабурун за главна крепост на въстанието не е бил само поради лесната му защитимост, но и заради разчитането на получаването на някаква помощ от тяхна страна. В 1416 г., поради агресивните действия на флота на Мехмед I повечето от западните колонии в ареала са били настроени враждебно срещу него, вж. A. Luttrell. Цит. съч., 147, а, както споменах, в същата година венецианците унищожават целия флот на султана в Галиполи!
[62] Вж. Menâkib, цит. в М. Баливе. Цит. съч., 27-28 
[63] Връзка между метежите на шейх Бедреддин и Дьозме Мустафа откриват и някои други съвременни историографи, вж. напр. D. Kastritsis. The Revolt of Şeyh Bedreddin, 236, бел. 37.
[64] За когото един по-късен легендарен източник твърди, че бил дервиш и живеел в околностите на Одрин! Вж. Евлия Челеби, цит. в D. Kastritsis. Цит. съч., 237-248.
[65] Вероятно като представител на набиращата все по-голямо влияние улема, а защо не и за да не бъдат прекалено дразнени все още симпатизиращите му погранични войски?
[66] М. Нешри. Цит. съч., 210.
[67] Х. Иналджък. Цит. съч., 186.

NB! - Статията току що излезе и в книжен формат, вж.

Иванов, Вл. „Еретичното“ учение и бунтът на шейх Бедреддин Симави –  политически и религиозни аспекти" - в сборник„Поломието, находки, събития, личности“, VII и VIII научни конференции", 803-813, ВТ, 2016, IBSN 978-619-00-03649

3 коментара:

  1. Прекрасно изложение! Поздравления!
    Набива се на очи само употребата на разни феодалности, каквито не е имало на Балканите. Феодализмът като концепция за обяснение на обществата се оспорва все по-аргументирано и в Западна Европа, от където произлиза, а приемането му е ограничено до времето 11-13 век.
    Приемам вплитането на тази остаряла терминология за инерционно явление, свързано с обучението в Историческия факултет на СУ, където до днес шестват разни феодални неща, подобно на розови слонове - говори се, но никой не ги е установил никак. :)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Ами...в случая "феодална" е използвана в най-чист вид като синоним на "предоставяне на земевладение срещу военна служба" или "като издръжка за военна служба". "Феодализъм" в чист вид няма и никога не е имало, това е "просто идеална концепция". Обаче не съм съгласен с това, че е "остаряла" и това, че използвам въпросната терминология изобщо не се дължи на СУ, а изцяло е базирана на собствените ми проучвания, четене на извори и анализите ми по въпроса. Показателно ми се струва напр., че един "обрацов" западен рицар като Жан ле Менгр (по-късно маршал на Франция, известен като Бусико) служи в двора на султан Мурад I през 1387 г. - т.е. явно полага временна васална клетва пред него като свой сюзерен... Тези неща ги е имало и не могат да се отричат с толкова лека ръка. Да, несъответствия с "идеала" има, но "фундаментът" си е там ;)

      Изтриване
  2. В Евстигнеев, Ю. А.. Кыпчаки/половцы/куманы и их потомки: к проблеме этнической преемственности. Електр. издание, 2011 г., с. 12 откриваме следното: "В 1095 г. сельджукским султаном Санджаром в подвластный ему Хорезм был назначен хорезмшахом его гулям (раб) Акинджи ибн Кочкар
    из племени кунов, этнически родственном предкам кыпчаков – племенам сиров (куны
    вместе с сирами/ сеяньто упоминаются в китайских источниках IV–VI вв. в составе племен
    теле). Акинджи ибн Кочкар в 1096 году погиб, его сын Тогрул-тегин заключил союз с
    кипчаками Мангышлака и выступил против шаха Хорезма с целью возвращения власти, но
    неудачно." Първият "акънджия"?

    ОтговорИзтриване